Дино Будзати
Краят на света

Една сутрин към десет часа грамаден юмрук изникна в небето над града, разтвори бавно пръстите си като закривени куки и застина така — огромен злокобен балдахин. Изглеждаше от камък, но не беше от камък, изглеждаше от плът, но не беше, изглеждаше и от облак, но не беше облак. Беше Господ. И краят на света. Ропот, който първо прерасна в хленч, после в крясък, се понесе из кварталите и се сля в един-единствен глас, плътен и ужасен, който се вдигна нагоре като смерч.

Луиза и Пиетро се намираха на приятно топло в този слънчев час площадче, опасано с приказни постройки и тук-таме градини. Но в небето, на безкрайно разстояние, бе увиснала ръката. Прозорци се отваряха с призиви и изплашени вопли, докато първоначалният крясък на града полека утихваше; млади дами се подаваха неглиже, за да видят апокалипсиса. Хора се изсипваха вън от къщите, почти всички тичешком: чувстваха необходимостта да се движат, да правят нещо, каквото и да е то, ала не знаеха къде да се дянат. Луиза избухна в безутешен плач:

— Знаех си — заекваше и хлипаше, — че така ще стане… не стъпвах в църква, не си казвах молитвите… не ми пукаше, въобще не ми пукаше, а сега… усещах аз, че така ще стане!…

Какво можеше да каже Пиетро, за да я утеши? И той се разплака като дете. Повечето хора също бяха облени в сълзи, особено жените. Само двама монаси, жизнерадостни старчета, се пръскаха от задоволство.

— Дотука ви бяха хитруванията! — крачеха чевръсто и надаваха весели възгласи към по-представителните минувачи. — Май вече не ви стиска да се правите на големи умници, а? Сега ние сме умниците — и се кикотеха. — Все на нас се подигравахте, все нас вземахте за тъпаци, я да видим сега кой е бил по-умният!

Безгрижни като птички Божии се носеха през все по-гъстата тълпа, която ги гледаше накриво, без да смее да отговори. А няколко минути след като се скриха в някаква уличка, един човек инстинктивно понечи да се хвърли подире им, сякаш току-що е изтървал неповторима възможност.

— За Бога! — викна и се плесна по челото. — Ами че те можеха да ни изповядат.

— Ах, да му се не види! — заприглася друг. — Какви сме идиоти! Под носа ни бяха, а ги пуснахме да си отидат! — ала иди ги търси тепърва пъргавите братя…

В това време както жените, така и някога нахаканите мъжаги се връщаха от църквите и ругаеха, разочаровани и обезсърчени. Най-умелите изповедници бяха изчезнали яко дим, вероятно, разправяше се, похитени от представителите на висшата власт и едрите индустриалци. Колкото и странно да звучи, големите пари по чудо бяха запазили част от престижа си, а̀ко и в самия край на света. Кой знае, може би хората смятаха, че все пак остават минути, часове, даже някой и друг ден. Що се отнася до наличните изповедници — храмовете се бяха претъпкали с такова страховито количество миряни, че и дума не можеше да става да се стигне до тях. Говореше се за тежки произшествия, случили се именно заради прекалените струпвания, както и за шарлатани, преоблечени като духовници, които предлагали изповедалните си услуги дори по домовете в замяна на тлъсти хонорари. Обратно, млади двойки бързаха да се уединят, вече без сянка от свян, и да се търкулнат по поляните в парковете, за да се любят за последно. В това време, въпреки че слънцето сияеше, ръката бе добила землист оттенък, та вдъхваше още по-силен ужас.

Понесе се слух, че катастрофата щяла всеки момент да връхлети; някои твърдяха уверено, че нямало да доживеят до пладне. Точно тогава на елегантната лоджия на един внушителен дом, разположена малко над нивото на улицата (до нея се стигаше по две ветрилообразни стълбища), бе забелязан млад свещеник. Свил глава между раменете, явно се притесняваше да слезе. Странна гледка — свещеник в тоя час, в тая пищна къща, обитавана от куртизанки.

— Свещеник! Свещеник! — се провикна някой от тълпата. Множеството мигновено му отряза пътя, преди да е избягал.

— Изповядай ни, изповядай ни — крещяха.

Той пребледня. Завлякоха го в изящната малка беседка, подобна на покрит амвон, която се подаваше от лоджията — изглеждаше като направена нарочно за целта. Десетки мъже и жени тутакси се скупчиха наоколо и взеха да гълчат, да напират отдолу, да се катерят по орнаменталните издатини, да се набират по стълбчетата и ръкохватката на балюстрадата — не беше никак високо.

Свещеникът започна да приема изповедите. Със завидна скорост изслушваше задъханите признания на непознатите (на които вече им беше безразлично дали някой ще ги чуе). Преди да са се доизказали, с десницата си начертаваше кръст, освобождаваше ги от вина и минаваше на следващия грешник. Но колко много бяха те! Отецът безпомощно се оглеждаше, в опит да прецени потока от простъпки за отмятане. С големи усилия Луиза и Пиетро също се добраха наблизо, извоюваха си ред на опашката и се домогнаха до изслушване.

— Никога не се черкувам, лъжа… — викаше в скороговорка момичето от ужас, че няма да успее навреме, обзето от френетична нужда от смирение, — а и всички други грехове, за които се сетите… прибавете и тях… Но аз не съм тук от страх, повярвайте ми, а само от желание да бъда близо до Бог, кълна ви се, че… — и беше убедена, че е искрена.

— Ego te absolvo^[1]… — избърбори свещеникът и заслуша Пиетро. Но неописуема тревога растеше у присъстващите. Един попита:

— Колко време остава до Страшния съд?

Друг, добре информиран, си погледна часовника.

— Десет минути — отвърна сведущо. Отецът го чу и рязко се опита да се изскубне. Но хората го задържаха, ненаситни. Той не изглеждаше на себе си, бе ясно, че потокът от откровения вече стигаше до него само като неразличимо буботене без смисъл; кръстеше наляво и надясно, повтаряше „Ego te absolvo…“ ей така, машинално.

— Осем минути! — отбеляза мъжки глас в навалицата. Свещеникът буквално трепереше от глава до пети, затропа с крака по мрамора, като децата, когато се глезят.

— А аз? А аз? — замоли отчаяно. Лишаваха душата му от спасение, тези проклетници; да ги вземе Лукавия всичките до последния. Но как да се изкопчи? Как да се погрижи за себе си? Малко му оставаше да заплаче. — А аз? А аз? — питаше хилядите желаещи, настървени за рай. Но никой не му обръщаше внимание.