Дино Будзати
Царят в Хорм ел Хагар

Това са събитията, случили се в местността Хорм ел Хагар, оттатък Долината на Царете, при разкопките на двореца на Мернептах II.

Ръководителят на разкопките, Жан Льоклерк, мъж с оплешивяваща и гениална глава, получи писмо от секретаря на Службата по старините, в което се съобщаваше, че му предстои посещение от важен гост, изтъкнатия чуждестранен археолог граф Мандранико, към когото се препоръчваше възможно най-внимателно отношение.

Льоклерк не се сещаше за археолог на име Мандранико. Усърдието на службата, помисли си, вместо на негови реални заслуги, сигурно се дължи на някой роднина из високите етажи на властта. Но не се подразни, напротив. От десетина дни бе сам, сътрудникът му беше заминал в отпуска. Идеята да зърне в тази отшелническа пустош лицето на друг християнин, който поне малко да се интересува от неговите древни камънаци, не му се стори неприятна.

И понеже беше мъж на място, изпрати джипа до Ахмим да докара провизии и под дървения навес, откъдето се разкриваше изглед към целия терен на разкопките, нареди една, може да се каже, елегантна трапеза.

Изгря лятното утро, знойно и тежко, понесло скромните надежди, които съпътстват раждането на деня в пустините, а после се разтапят на слънцето. Точно предния ден в края на втория вътрешен двор, между безформените купчини материал от падналите колони, след векове мрак от пясъка се беше показала една стела с надпис от огромно значение за доскоро неразгадаемото царство на Мернептах II. „Два пъти царете от северните родове и от блатата дойдоха да се преклонят пред фараона, Негово Величество, живот, здраве, сила — гласеше надписът, като вероятно имаше предвид засвидетелстването на покорство на някакви бунтували се дотогава местни владетели от долното течение на Нил, — и сломени зачакаха пред дверите на храма, носеха нови перуки, ухаещи на масла, в ръка държаха венци от цветя, но очите не бяха достойни за неговата светлина, крайниците — за неговите повели, ушите — за неговия глас, думите — за блясъка на Мернептах, син на Амон, живот, здраве, сила…“ Снощи, на светлината на петромаксовата лампа, разшифроването на текста беше стигнало дотук.

Льоклерк вече не държеше на академичното признание и на славата както някога, но истината е, че откритието го изпълни с искрена радост. Взрян на изток, към невидимата река, там, където автомобилният път чезнеше в безкрайна панорама от засипани с пясък скални тераси, археологът предвкусваше удовлетворението от това, че ще съобщи на непознатия гост за откритието — като човек, който има добра вест за ближния си.

В същия момент — още нямаше и осем — зърна далечен тънък стълб да се завихря на хоризонта, да пада и да се вдига отново по-висок и плътен, да се олюлява в неподвижния прозирен въздух. Сетне, с един повей на вятъра, който разроши бялата му артистична грива, долови и бръмченето на двигател. Колата на чужденеца пристигаше.

Льоклерк плесна с ръце и се явиха двама фелахи, на които той даде знак. Те изтичаха на входа на ограждението и отвориха вратата от солидни греди. Малко след това автомобилът влезе. Льоклерк веднага забеляза регистрационната му табела и леко се разочарова — беше на дипломатическия корпус. Колата спря почти пред него: от нея първо слезе издокаран младеж, който Льоклерк сякаш вече бе виждал някъде из Кайро, после тъмнокос и много сериозен господин със съкрушено изражение и накрая, с голям труд — Льоклерк разбра, че това е гостът, — дребно, сухо старче с абсолютно безизразно лице на костенурка. Подкрепян от тъмнокосия господин, граф Мандранико се измъкна от возилото и с помощта на бастунчето си се отправи към разкопките. До този момент сякаш никой не беше забелязал присъствието на Льоклерк, въпреки чс впечатляващо снажното му тяло в широка бяла роба преизпълваше сцената. Най-накрая младежът първи пристъпи към него и заяви на френски, че той, лейтенант Афге Кристани от Дворцовата гвардия, заедно с барон Фантен (явно говореше за тъмнокосия мъж) имали честта (кой знае защо пък чак толкова тържествено) да придружават мосю льо конт Мандранико в тази визита, която, „вярваме, ще бъде от най-ползотворните“.

Чак тук Льоклерк изведнъж разпозна госта си: твърде често египетските вестници бяха публикували фотографията на другоземския монарх, който живееше в изгнание в Кайро. Изтъкнат археолог ли? Ами в крайна сметка можеше и така да се каже. На младини — сети се египтологът — монархът бе проявявал изключителен интерес към етрускологията, даже официално беше подпомагал развитието й.

Затова Льоклерк пристъпи напред с известна неловкост, направи подобие на поклон, симпатичното му лице леко поруменя. Посетителят подаде ръка и с посърнала усмивка измърмори няколко думи. Последваха другите представяния.

Скоро Льоклерк си възвърна обичайната непосредственост.

— Оттук, оттук господин графе — каза и посочи пътеката, — по-добре да започнем обиколката веднага, преди да е станало прекалено горещо.

С крайчеца на окото си забеляза, че благовъзпитаният барон Фантен предлага да хване под ръка графа, а старецът почти ядосано го отблъсква и тръгва самичък с къси, измъчени стъпчици. Младият Кристани ги последва отблизо с бяла кожена чанта под мишница и се усмихваше неопределено.

Стигнаха до една скална издатина, откъдето между два високи и изсечени с удивителна прецизност ската стръмно се спускаше дълга наклонена плоскост. На края й се отваряше силно издължен плосък изкоп, по средата на който една изпочупена колонада, невъобразимо неподвижна, се издигаше на мястото на фасадата на древния владетелски дом. Прави ръбове, геометрични сенки, празни орбити на черни правоъгълни атрии и портали се трупаха по-нататък в привидно безредие и издаваха в тъй безжизнения пейзаж, че все пак и това е било човешко царство.

Льоклерк описваше с елегантна небрежност трудността на начинанието. Преди да започнат разкопките, всичко било погребано в пясъци и отломки чак до върха на колоните и най-големия фронтон. За да стигнат до първоначалното равнище на двореца, трябвало да изринат, да извадят и да извозят цяла планина от материал — затрупалият го пласт на места стигал до 20 метра височина. Но дори така работата не била свършена, а доведена едва до половината.

— А жгобгида одаа липошнаа? — попита с кудкудякащ глас и странни отваряния и затваряния на устата граф Мандранико.

Льоклерк дума не разбра. Хвърли светкавичен поглед към сериозния барон, в очакване на помощ. Баронът явно беше обръгнал на подобни засечки, защото най-невъзмутимо побърза да разясни:

— Мосю льо конт би желал да узнае кога са започнали разкопките — и в думите му се долавяше смътно възмущение: сякаш е логично старият монарх да говори по този начин, а онзи, който се изкуши да се почуди, е идиот.

— Преди седем години, господин граф — отвърна Льоклерк в неволен пристъп на страхопочитание, — и имах привилегията аз лично да ги открия… Ето тук, най-добре е да се спуснем оттука, това е единствената труднопроходима част — каза, сякаш да се приобщи към смущението на немощния граф от хлъзгавата повърхност на полегатия участък пред тях.

Баронът отново предложи услугите си и този път ръката му не беше отблъсната, та той съобрази крачката си с тази на стареца и заслиза. Льоклерк от уважение също заситни. Надолнището беше стръмно, въздухът — все по-нажежен, сенките се скъсяваха, знатният гост леко завлачваше левия си крак и обувката му от бяла кожа ставаше все по-прашна, а от дълбочината на изкопа долитаха ритмични удари, като от ковашки чукове.

Когато стигнаха на дъното, временните постройки на лагера изчезнаха от погледа, скрити от скалната издатина — сега се виждаха само древните камъни и високите склонове наоколо, стръмни, прегорели, ронливи. На запад те се издигаха на тераси и образуваха истинска планина, и тя неимоверно гола, вече в безмилостния плен на слънцето.

Льоклерк любезно обясняваше, а граф Мандранико от време на време го стрелваше машинално и безучастно и даваше кратки знаци на одобрение, при все че не личеше изобщо да слуша. Ето входната колонада, остатъка от сфинкс с човешка глава, детайлните барелефи, полуизтъркани от времето, в които едвам се различават фигури на божества и монарси. Самодостатъчен като планинска верига, стройният ред на старинните стени не отвръщаше на човешките погледи.

Тогава чужденецът съзря в небето чудновати облаци, които мудно се надигаха от сърцето на Африка. Бяха отсечени отгоре и отдолу, като срязани с нож, и само отстрани се диплеха в стотици меки бухлати извивки. С детинско любопитство графът ги посочи с бастунчето си.

— Пустинните облаци — обясни Льоклерк, — без глава и крака… все едно са ги сплескали между два капака, нали?…

Графът ги погледа малко, забравил за фараоните, после възбудено се обърна към барона и попита нещо. Фантен се обърка и вече окончателно съкрушен взе многословно да се извинява. Доколкото се разбра — бил забравил да вземе фотоапарата. Старецът не скри раздразнението си и му обърна гръб.

Пристъпиха в първия двор, целият в руини. Единствено симетричното разположение на камъните и на отломките показваше приблизително къде са се извисявали някога колоните и стените. Но в дъното две масивни плоски издатини с ко̀си ръбове все още се крепяха, свързани с една по-ниска и вдадена стена, в която се отваряше портал.

Това бе вътрешният фронтон на двореца и Льоклерк насочи вниманието им към две грамадни човешки изображения в барелеф от двете страни на вратата: фараон Мернептах II, представен в благородната ярост на битката.

Възрастен мъж с фес и дълга бяла галабея се появи от вътрешността на храма, приближи се до Льоклерк и възбудено му заразправя нещо на арабски. Льоклерк му отговаряше усмихнат и клатеше глава.

— Прощавайте, какво казва? — попита заинтригуван лейтенант Кристани.

— Господинът е един от моите асистенти — отговори Льоклерк, — грък е и вече знае повече и от мен: занимава се с разкопки от поне трийсет години.

— Но случило ли се е нещо? — настоя Кристани, който беше хванал някой и друг откъслек от разговора.

— Любимите им дивотии — отвърна Льоклерк. — Казва, че днес боговете са неспокойни… както винаги, когато нещата не са каквито те си ги представят… натъкнахме се на една канара, която не успяват да поместят, изпадна от релсите и сега ще трябва да правят отново цялата подемна конструкция.

— Нешпокойни… хе… хе… — възкликна с ненадейно оживление и незнайно в какъв смисъл граф Мандранико.

Минаха във втория двор, и той опустошен и порутен. Само от дясната страна се бяха съхранили прави няколко монументални стълба и от тях се подаваха изпотрошените очертания на грандиозни атласи. В дъното двайсетина фелахи работеха и при появата на посетителите, като внезапно обезумели, се защураха с крясъци, за да демонстрират истинско усърдие.

Другоземният монарх още веднъж погледна необичайните пустинни облаци. Докато плаваха по небето, те явно се привличаха и се скупчваха в един-единствен масив, инертен и тежък, който не помръдваше.

По белезникавия гръбнак на планината на запад пробяга сянка. Льоклерк, следван сега и от сътрудника си грък, поведе гостите надясно, в страничното крило, единствената част, където сградата беше в прилично състояние. Това беше погребална камера, с все още читав, само нащърбен на места покрив. Влязоха в здрача. Графът си свали дебелия колониален шлем и баронът тутакси му предложи кърпичка да си попие потта. Слънцето проникваше през междините с остриета от пламтяща светлина, които падаха ту тук, ту там по барелефите и ги съживяваха. Цареше полумрак, тишина и мистерия. В дрезгавината отстрани изплуваха високи статуи, застинали на престолите си — някои без горница, само от кръста надолу — и просмукани с тъмна, тържествена воля за власт.

Льоклерк посочи една — безръка, но с почти непокътната глава. Муцуната й беше враждебна и зла. Графът се приближи и забеляза, че пред него всъщност е птиче лице, но с откъртен клюн.

— Тази е наистина забележителна — рече Льоклерк. — Бог Тот. Датира най-рано от Дванайсетата династия и навярно много са я тачили, щом са я пренесли чак дотук. Фараоните идвали да се посъветват… — млъкна, спря и наостри слух. Неясно откъде се чуваше глухо шумолене. — Няма нищо, просто пясък, проклетият пясък, нашият голям враг — обади се отново, след като се успокои. — Извинявайте… та за тази статуя се разправя, че царете, преди да заминат на война, имали обичая да идват за съвет, обръщали се към нея като към оракул… ако статуята не помръднела, отговорът бил не… а ако раздвижела глава, значи се съгласявала… Понякога даже проговаряла… кой знае с какъв глас, щом според преданието само царете устоявали на звука му… само царете, понеже и те били богове… — при тези думи хвърли поглед към граф Мандранико, защото му се стори, че може би допуска гаф. Но графът се беше вторачил с неочакван интерес в изображението и с върха на бастуна си докосна порфирения постамент, сякаш изпробваше здравината му.

— Жнаштарете тивалиш даздопит? — рече накрая недоверчиво.

— Мосю льо конт иска да разбере дали царете са идвали лично да се допитат — преведе баронът, който този път се сети овреме, че Льоклерк нищичко не е схванал.

— Именно — охотно потвърди археологът. — И Тот, така се разправя де, Тот задължително отговарял… Но ето я, ето тук в дъното е стелата, за която ви говорих… вие първи я виждате… — разпери ръце с театрален жест и остана така, отново заслушан.

Всички инстинктивно притихнаха. Предишното шумолене дълбаеше около тях, загадъчно, сякаш вековете бавно обсаждаха светилището в опит да го погребат отново.

Слънчевите остриета вече не се спускаха ко̀со, а падаха почти отвесно, успоредни на жлебовете на колоните, но по-бледи, като че ли небето се беше забулило.

Льоклерк едва започна разясненията си, когато баронът хвърли поглед на ръчния си часовник. Десет и половина. Адска жега.

— Да не ви бавя, господа? — вежливо се осведоми Льоклерк. — Предвидил съм закуска за единайсет и половина.

— Закуска ли? — възкликна графът със сопнат и най-сетне разбираем тон, обърнат към Фантен. — Че ние трябва да си тръгваме… най-кътно в единайсет, най-най-кътно.

— Значи няма да имам честта…? — разочаровано откликна Льоклерк.

Баронът облече отказа им в по-дипломатичен израз.

— Наистина сме ви изключително благодарни… искрено трогнати… но някои ангажименти…

С видимо съжаление египтологът съкрати коментарите си и се отказа от ред крайно важни подробности, които му бяха много скъпи. Сетне групичката пое обратно. Слънцето беше помръкнало, червеникава пелена замяташе небето, атмосферата се бе нагнетила нездраво.

В един момент графът пошепна пешо на Фантен, който го остави и избърза напред. Льоклерк помисли, че на стареца му се е доходило по нужда и тръгна към изхода с другите двама. Графът остана сам сред древните статуи.

В това време Льоклерк, излязъл от закритото пространство, погледна небесния свод и цветът му се стори странен. По ръката го чукна капка. Дъжд.

— Вали! — възкликна. — От три години дори не е ръмяло!… Някога това е бил лош знак… ако почнело да вали, фараоните отлагали всяко начинание…

Обърна се да съобщи на графа, останал в храма, изключителната вест и го съзря. Бе се изправил пред статуята на Тот и говореше. Гласът не стигаше чак до Льоклерк, но археологът ясно различаваше странните костенурчени отваряния и затваряния на устата му.

Сам ли си говореше господин графът? Или наистина се съветваше с божеството, както някогашните фараони? Че какво можеше да пита? Не му предстояха повече никакви войни, свършено беше и с прокарването на закони, и с плановете, и с мечтите. Царството му беше останало отвъд моретата, завинаги изгубено.

И доброто, и лошото в живота му бе изчерпано до шушка. Оставаха само някакви жалки артисали дни, последното отрязъче от пътя. Що за инат го насърчаваше да предизвиква боговете? Или беше изветрял до степен да не помни какво се е случило и да си въобразява, че още живее в добрите стари времена? Или искаше да се пошегува?

Не, този не беше по шегите.

— Господин графе — викна Льоклерк неочаквано разтревожен. — Господин графе, тук сме… заваля…

Твърде късно. От вътрешността на храма се чу смразяващ звук.

Льоклерк пребледня, барон Фантен инстинктивно отстъпи крачка назад, бялата чанта се изплъзна изпод мишницата на младежа. А капките дъжд секнаха.

Тътен на търкалящи се кухи дънери или на зловещи барабани — нещо такова се донесе от светилището на Тот. После нарасна до басово буботене, едва-едва артикулирано, подобно на родилните стенания на камилите, ала по-ужасно. Вътре беше някакъв ад.

Граф Мандранико, неподвижен, гледаше. Не го видяха нито да отстъпва, нито да понечва да побегне. Строшеният клюн на Тот се беше разтворил и основата му се беше изкривила в грозен смях, двете чуканчета се отваряха и затваряха уродливо, особено страшни именно защото остатъкът от статуята почиваше неподвижно, напълно безжизнена. От човката излизаше гласът.

Богът говореше. В тишината грачещите му проклятия — на това приличаха — кънтяха злокобно.

Льоклерк не бе способен да помръдне. Скова го непознат страх, от който сърцето му препускаше. А графът? Как издържаше графът? Може би успяваше, защото и той беше цар, неуязвим за Словото на погребаните фараони?

Ала гласът се изви в гъргорене, взе да глъхне, угасна и остави след себе си кошмарна тишина. Едва тогава старият граф се размърда и с крехките си стъпчици се насочи към изхода — не се олюляваше, нямаше вид на изплашен. Като стигна до Льоклерк, който го наблюдаваше втрещен, каза с леки одобрителни кимания:

— Ижобретателно, много ижобретателно… Жалко, че можби пружината штрошена… щешде добре даше табли китира…

Този път обаче баронът не се притече с превод на последните ломотения. Дори и той си глътна езика, бе слисан от безчувствения старик, тъй глух към тайнствата на живота и тъй ограничен, че даже да не разбере, че божеството му е проговорило.

— За Бога — умолително се обади най-накрая Льоклерк, обхванат от предчувствие за надвиснала угроза, — нима не чухте?

Сбръчканият монарх властно вирна брадичка:

— Дифтии! Пани дифтии! — („дивотии“ ли искаше да каже?). После продължи внезапно начумерен: — Какво тана ш фтомбил? Къшно вече, къшно… Фантен, кфощ прайт?

Звучеше сърдито.

Льоклерк се овладя: гледаше със смесени чувства, нещо средно между покруса и ненавист. Но ето че гневна суматоха избухна в другия край на разкопките. Фелахите се викаха като луди и от дъното на храма с крясъци презглава дотърча асистентът.

— Какво казва? Какво е станало? — попита притеснен Фантен.

— Срутване — преведе младият Кристани, зарупало е един от фелахите.

Льоклерк сви юмруци. Защо не си тръгва чужденецът? Не му ли стига толкова? Защо му трябваше да тревожи хилядолетния сън на мистериите?

Впрочем граф Мандранико си тръгваше, повлякъл крак по стръмната пътека. В същото време Льоклерк забеляза, че навсякъде по изпепелените била̀ наоколо пустинята се движи. Малки сипеи тихо се ръсеха тук и там, подобни на предпазливи животинки. Свличаха се надолу в концентрично настъпление по вдлъбнатини, канали, процепи, от тераса на тераса; ту спираха, ту плъзваха отново към изровения паметник. А нямаше и помен от вятър. Ръмжането на запаления двигател за момент прозвуча утешително ежедневно. Сбогуването и благодарностите бяха формални. Невъзмутимият граф бързаше.

Не попита защо фелахите крещят, не погледна пясъците, не се поинтересува от пребледнелия като платно Льоклерк. Колата излезе от заграждението на лагера, плъзна се към пътя сред въртележки от прах, изчезна.

Останал сам на ръба на разкопките, Льоклерк се взираше във владенията си. Пясъците продължаваха да се свличат, теглени надолу от незнайна сила. Той видя, че и фелахите напускат в безредно бягство двореца, препускат ужасени, почти необяснимо изчезват от погледа. Асистентът му в бялата си галабея тичаше от едно място на друго и ядосано викаше, в напразен опит да ги обуздае.

После и той млъкна.

Тогава в цялата си яснота се чу гласът на нахлуващата пустиня: приглушен хор от хиляди пъплещи ромона. Неголяма струя пясък се хлъзна по един склон и близна базата на първата колона, малко след това втора зари целия цокъл.

— Боже мой — промълви Льоклерк. — Боже мой.