Дино Будзати
Една капка

Една водна капка се качва по стълбите стъпало по стъпало. Чуваш ли я? Излегнат в кревата си в тъмното слушам тайнствения й поход. Как го прави? Подскача ли? Кап, кап — се чува на пресекулки. После спира и може цяла нощ да не шукне. И все пак се качва. От стъпало на стъпало се издига към високото, за разлика от другите капки, които падат отвесно, в съгласие със закона за земното притегляне, и свършват с тихото пльокване, добре познато по цял свят. Не и тази. Лека-полека пъпли нагоре по стълбището на вход Д на огромната кооперация.

Не ние — възрастните, префинените, чувствителните — я забелязахме. А едно слугинче от първия етаж, жалко, дребно неуко създание. Обърна й внимание късно една вечер, когато всички вече си бяха легнали. Не се сдържа, скочи от постелята и хукна да буди господарката.

— Госпожо — прошепна, — госпожо!

— Какво има? — сепна се дамата. — Какво се е случило?

— Една капка, госпожо, една капка се качва по стълбите!

— Моля? — попита онази смаяно.

— Една капка се катери нагоре! — повтори слугинчето и за малко да се разплаче.

— Хайде, хайде — ядоса се господарката, — полудя ли? Бягай в леглото, марш! Напила си се, безсрамнице, то е ясно. От доста време сутрин гледам, че виното намалява в бутилката! Гадинко мръсна, ако си мислиш, че…

Но момичето вече беше избягало и се беше мушнало под завивките си.

„Кой знае тая глупачка какво си е втълпила“ мислеше си по-късно господарката в тишината, понеже се беше разсънила. И докато неволно се вслушваше в нощта, завладяла света, и тя чу странния шум. Една капка се качваше по стълбите, нямаше съмнение.

Ревностна привърженичка на порядъка, за миг госпожата се поколеба дали да не иде да погледне. Но какво изобщо можеше да се види под мъждивата светлина на потъмнелите крушки, виснали над парапета? Как да издири човек една капка посред нощ, в тоя кучешки студ по мрачното стълбище?

През следващите дни слухът постепенно се разнесе от семейство на семейство и сега всички в блока знаят, макар и да предпочитат да не говорят за това, като за нещо нелепо, от което може би трябва да ги е срам. Вече много уши остават наострени в тъмнината, когато нощта се спусне да гази човешкия род. И кой си мисли едно, кой — друго.

Някои нощи капката мълчи. Други обаче с цели часове се мести ли, мести — нагоре, нагоре, ще речеш, че няма спиране. Сърцата бият учестено всеки път, когато нежната й стъпка сякаш докосва прага им. Слава Богу, не се спря. Ето че се отдалечава, кап, кап и се отправя към горния етаж.

Наемателите на полуетажа, знам го с положителност, си въобразяват, че са се отървали. Капката, смятат те, е подминала вратата им, няма да ги обезпокои повторно и сега други — например аз, който съм на шестия етаж — да му мислят, не те. Но кой е рекъл, че през следващите нощи капката ще продължи настъплението си оттам, докъдето е стигнала последния път, а няма да започне отначало, няма да потегли от първите стъпала, вечно мокри и почернели от захвърлените боклуци? Не, и те нямат основание да се смятат в безопасност.

Призори, като излизаме от къщи, внимателно оглеждаме стълбата, да не би да е останала някоя следа. Нищо, както може да се предположи, дори най-малкото отпечатъче. Пък и кой взема на сериозно тази история на заранта? На утринната светлина човек е силен, същински лъв, макар допреди няколко часа да се е гърчил от страх.

Ами ако тези от полуетажа са прави? Ние например, които отначало не чувахме нищо и вярвахме, че ще ни се размине, от няколко нощи насам също взехме нещо да долавяме. Капката все още е далеч, вярно. До нас достига съвсем лекичко цопкане, слабо отеква през стените. Така или иначе то е знак, че тя не спира да се качва и е все по-близо.

Дори да спиш във вътрешна стая, изолиран от стълбищната шахта, не помага. По-добре да следиш шума, отколкото да изкарваш нощите си, разяждан от съмнения чува ли се, или не. Който живее в подобна стая, не издържа и тихомълком се промъква в коридора, и стои на студа в антрето, зад вратата, със затаен дъх, и слуша. Ако я чуе, вече не смее да се отдръпне, в плен на неразгадаеми страхове. Но още по-зле е, ако цари спокойствие: в тоя случай как да си сигурен, че шумът няма да почне тъкмо когато си легнеш?

Особен живот е този, нашият. Да не можеш нито да се оплачеш, нито да потърсиш разрешение, нито да намериш обяснение, което да ти отпусне душата. Да не можеш дори да убедиш другите, от съседните кооперации, които не знаят. „Какво е всъщност тази капка — питат с отчайваща добронамереност, — да нямате мишки? Или някое жабче, излязло от мазетата?“ Ами не.

„Тогава — настояват — може би е алегория? Да не би, така да се каже, целта й е да символизира смъртта? Или конкретна опасност? Или годините, които отминават?“ Нищо подобно, господа — това е просто една капка. Само дето се качва по стълбите.

„Да не би пък да е изтънчен образ на мечтите и химерите? Бленуваните далечни земи, където предполагаме, че вирее щастието? С две думи — нещо поетично?“ Не, по никой начин.

„Или пък най-далечните места, както казахме, на края на света, но такива, каквито никога няма да ги достигнем?“ Не бе, казвам ви, не е шега, не е двусмислица, уви. Става въпрос — доколкото е възможно да се съди — именно за една водна капка, която нощем се катери, кап, кап, мистериозно, от стъпало на стъпало. Затова е страшно.