Дино Будзати
Убиването на змея

През май 1902 г. един селянин на граф Джерол, някой си Джозуѐ Лонго, който често ходеше на лов в планината, разправи, че в Сухи дол видял грамадно зверище, подобно на змей. В Палисано, последното село от долината, от векове се носеше преданието, че в тамошните безводни клисури все още живее едно от тези чудовища. Но никой никога не го беше взимал на сериозно. Този път обаче разсъдливостта на Лонго, точността на неговия разказ, подробностите от приключението, повторени многократно без ни най-малко отклонение, убедиха хората, че има нещо вярно в тая работа, та граф Мартино Джерол реши да иде и да се увери с очите си. Той, естествено, не очакваше змей, но нямаше да се изненада, ако попаднеше на някоя едра змия от рядък вид, заселила се в безлюдните дефилета.

Спътници в експедицията му станаха управителят на провинцията Куинто Андронико с красивата си и безстрашна съпруга Мария, естествоизпитателят професор Ингирами и неговият колега Фусти, комуто особено отръки идеше препараторското изкуство. Вялият и скептичен управител от доста време бе забелязал, че жена му храни жива симпатия към Джерол, но това не го притесняваше. Нещо повече, на драго сърце се съгласи, когато Мария му предложи да се присъединят към графа в лова на змея. Ни най-малко не ревнуваше от Мартино, нито му завиждаше, ако и Джерол да беше много по-млад, хубав, силен, смел и заможен от него.

Две каляски потеглиха малко след полунощ от града с дружина от осмина ловци на коне и към шест заранта пристигнаха в село Палисано. Джерол, красивата Мария и двамата естествоизпитатели спяха, само Андронико беше буден и заповяда да спрат каляската пред дома на един свой отдавнашен познайник: лекаря Тадеи. Скоро след това, известѐн от единия кочияш, съненият доктор с нощна шапчица на главата надникна през прозореца на първия етаж. Андронико се приближи, радушно го поздрави и му обясни целта на ловния им излет. Очакваше, че събеседникът му ще се разсмее, като чуе да се говори за змейове, но нищо подобно, Тадеи поклати укоризнено глава.

— Аз на ваше място не бих отишъл — отсече.

— Защо? Мислите, че нищо няма, така ли? Че са празни приказки?

— Това не знам — отвърна докторът. — Аз лично даже смятам, че змей има, макар и никога да не съм го виждал. Но не бих се замесил в такава каша. Не е на добро тази работа.

— Не е на добро ли? Тадеи, да не ми казвате, че наистина вярвате в змея?

— Стар съм, скъпи господин управител — рече онзи, — и съм се нагледал на какво ли не. Може да се окаже просто измишльотина, но може и истина да е. На ваше място не бих се захващал. Пък и не забравяйте, че пътят е труден за намиране, все през тези проядени планини, пълни със сипеи — малко да духне ветрецът, става същински ад. А и капчица вода няма. Оставете, господин управител, по-добре идете горе, на Крочета — и посочи едно заоблено тревисто възвишение над селото, — там зайци колкото щете. — Замълча за миг и добави: — Наистина, аз на ваше място не бих се захващал. Освен това веднъж чух да разправят… не, няма смисъл, само ще ми се смеете…

— Че защо да се смея — възкликна Андронико. — Кажете, кажете ми де.

— Ами говори се, че змеят бълвал дим и тоя дим бил отровен, малко трябвало да те убие.

Напук на обещанието си, Андронико здравата се разсмя.

— Винаги съм знаел, че сте назадничав, хем щур, хем назадничав. Но този път просто надминахте себе си. Какъв сте ми средновековен, драги Тадеи. Хайде, довиждане, до довечера с главата на змея!

Махна за сбогом, качи се обратно в каляската и нареди да тръгват. Джозуѐ Лонго от ловната дружина познаваше пътя и излезе начело на конвоя.

— Какво се тюхкаше тоя старец? — попита красивата Мария, която междувременно се беше събудила.

— Нищо — отвърна Андронико. — Това беше добрият стар Тадеи, който в свободното си време се изявява и като ветеринар. Говорехме си за шапа.

— А за змея? — попита граф Джерол, който седеше насреща им. — Пита ли го дали знае нещо за змея?

— Честно казано, не — отговори управителят. — Не исках да ми се смее зад гърба. Казах му, че се качваме в планината да половуваме, друго не съм споменавал.

Когато слънцето се вдигна, сънливостта на пътниците се изпари, конете ускориха ход, а кочияшите запяха.

— Тадеи ни беше семеен лекар. Някога — разказваше управителят — имаше превъзходна клиентела. Но един хубав ден, не помня вече заради какво любовно разочарование, се оттегли в провинцията. После сигурно му се е случило някакво друго нещастие, та се свря чак тука. Остава още някоя беда да го връхлети и кой знае къде ще се дене, току-виж се превърнал и той в някой змей!

— Ама че глупости — тросна се Мария. — Змей, та змей. Започва да ми втръсва тази история, за друго не говорите, откакто сме тръгнали.

— Е, нали ти лично пожела да дойдеш! — възрази с иронична любезност съпругът й. — Пък и как си ни чула за какво говорим, като през цялото време спеше? Или си се преструвала?

Мария не отговори, неспокойно вгледана през прозореца. Наблюдаваше планината, която ставаше все по-висока, стръмна и пресъхнала. В дъното на долината се виждаше хаотична поредица от чукари, повечето конусовидни, без помен от гори или поляни по тях, жълтеникави на цвят, небивало мъртвило. Прежуряни от слънцето, те блестяха с неподвижна, много силна светлина.

Към девет возилата спряха, защото пътят свърши. Ловците слязоха от каляската и установиха, че са вече в сърцето на злокобните планини. Видени отблизо, те приличаха на куп прогнили, готови да рухнат скали, като че направени от ронлива пръст от върха до самата основа.

— Ето, тук започва пътеката — рече Лонго и посочи отъпканото от човешки стъпки, което се изкачваше към началото на една долчина. Ако минеха оттам, за три четвърти час щяха да стигнат в Бурел, където уж бил забелязан змеят.

— Имаме ли запас от вода? — попита Андронико ловците.

— Имаме четири дамаджани, както и две с вино, Ваша милост — докладва един от ловците. — Достатъчно е, мисля.

Странно. Сега, като се намираха далеч от града, затворени сред планините, идеята за змея започваше да им изглежда не тъй абсурдна. Спътниците се озъртаха, но не откриваха наоколо нищо успокоително. Жълтеникави гребени, по които никога не беше припарвала жива душа, проломи, които лъкатушно се разбягваха в странични разклонения, скрити от погледа: невероятна пустош.

Поеха нататък, без дума да обелят. Първи вървяха ловците с пушките, кулеврините и другите си ловни пособия, следваше ги Мария, накрая идеха двамата естественици. За щастие пътеката бе още в сянка — сред тези жълти земи слънцето щеше да е истинско мъчение.

Долчинката, през която се отиваше за Бурел, бе тясна и криволичеща, без река на дъното, без растителност по склоновете, без стрък тревица отстрани — само камънак и скални парчетии. Птици не чуруликаха, води не ромоляха, чуваха се единствено откъслечните проскърцвания на чакъла.

Докато групичката напредваше така, изотзад с по-чевръста крачка се появи младеж с мъртва коза на раменете.

— Тоя отива при змея — каза Лонго, и то съвсем естествено, без ни най-малко намерение да се шегува. Хората от Палисано, обясни, били страшно суеверни и всеки ден носели по една коза в Бурел, за да умилостивят чудовището. Жертвоприношението се извършвало поред от младите мъже в селото. Тежко̀ им и горко, ако се чуел гласът на звяра. Случвало се нещастие.

— И всеки ден змеят се облажва с коза? — попита присмехулно граф Джерол.

— На следващата сутрин не я намират, това поне е сигурно.

— Дори и кокалите ли?

— Ами не, дори и кокалите. Яде я вътре в пещерата.

— А не е ли възможно някой от селото да си я хапва? — попита управителят. — Пътя всички го знаят. Някога виждали ли са изобщо змея да грабва козата?

— Не знам това, Ваша милост — отвърна ловецът.

Междувременно младежът с козата се изравни с тях.

— Кажи, млади човече — заговори го граф Джерол с властния си глас, — колко искаш за тази коза?

— Не я продавам, господарю — рече онзи.

— Дори за десет скуди ли?

— Е, за десет скуди… — склони младежът. — Значи ще ида за друга — и остави животното на земята.

Андронико попита граф Джерол:

— За какво ти е тази коза? Дано не възнамеряваш да я ядеш.

— Ще видиш, ще видиш за какво ми е — уклончиво каза графът.

Един от ловците метна козата на раменете си, младежът от Палисано хукна обратно към селото си (очевидно за да набави друга за змея), а компанията отново пое на път.

След по-малко от час най-накрая пристигнаха. Долчинката ненадейно се отваряше като котел — широкото диво място, наричано Бурел, нещо като амфитеатър, опасан с пръстени стени и ровки червеникавожълти скали. Точно по средата, на върха на един конус от каменна дреб — черен кратер. Леговището на змея.

— Там е — рече Лонго.

Настаниха се наблизо, върху една чакълеста тераса, която представляваше отлична наблюдателница, десетина метра над нивото на бърлогата и почти право срещу нея. Терасата имаше и друго предимство — не беше достъпна от ниското, пазена от почти отвесното си било. Там Мария можеше да се чувства възможно най-сигурна.

Мълчаха, целите в слух. Не се чуваше нищо освен безмерната тишина на планините, от време на време нарушавана от тихо срутване на камъчета. Ту отдясно, ту отляво някоя земна издатина току се изсипваше, тънки чакълени струйки потичаха надолу и едва успяваха да се спрат. Това придаваше на пейзажа вид на неспирна развала — забравени от Бога планини, така изглеждаха, които лека-полека се разкапват.

— Ами ако днес змеят не излезе? — попита Куинто Андронико.

— Козата е у мен — отвърна Джерол. — Забравяш, че козата е у мен!

Стана ясно какво има предвид. Животното щеше да послужи за стръв, за да изкарат чудовището от пещерата.

Започнаха подготовката: двама ловци с труд се изкатериха на двайсетина метра над входа на дупката, за да хвърлят оттам камъни, ако случайно се наложи. Трети отиде да заложи козата върху скалните отломки недалеч от бърлогата. Неколцина, с кулеврини и пушки, заеха позиция отстрани, добре защитени зад едни масивни канари. Андронико не помръдна — смяташе само да гледа от разстояние.

Красивата Мария мълчеше, загубила всякакво въодушевление. Колко охотно би се върнала веднага обратно. Ала не смееше на никого да каже. Погледът й се рееше по околните била, старите и новите свлачища, чуките от бакърена земя, които сякаш всеки момент щяха да се разсипят. Съпругът й, граф Джерол, двамата естествоизпитатели и ловците й се струваха малко, твърде малко хора на фона на толкова самота.

Сложиха закланата коза пред пещерата и зачакаха. Наближаваше единайсет, та Бурел, в пълната власт на слънцето, се беше нажежил. Парещи вълни рикошираха от едната до другата му страна. За да опазят от лъчите управителя и неговата съпруга, ловците скалъпиха криво-ляво нещо като балдахин със завивките от каляската, а Мария не спираше да пие вода.

— Внимание! — викна ненадейно граф Джерол, изправен на една канара долу, в каменистия котел, с карабина в ръка и метална вария на пояса.

Всички се сепнаха и затаиха дъх, като видяха, че от дупката се подава нещо живо.

— Змеят! Змеят! — изкрещяха двама-трима от ловците, незнайно дали от радост, или от смут.

Създанието се подаде на светло с треперливото поклащане на смок. Ето го, чудовището от легендите, чийто глас беше достатъчен да втресе от ужас цяло село.

— Брей, че грозотия! — възкликна Мария с видимо облекчение, защото се опасяваше от нещо доста по-лошо.

— Не бойте се, деца! — провикна се един ловец на подбив. И всички си възвърнаха самочувствието.

— Прилича на малък цератозавър! — каза професор Ингирами, отново достатъчно спокоен, че да разсъждава по въпросите на науката.

И наистина, чудовището не изглеждаше страховито — малко над два метра на дължина, с глава, подобна на крокодилската, ала по-къса, невъобразимо източен гущерски врат, почти объл гръден кош, къса опашка и нещо като мек гребен по продължение на гръбнака. Но не толкова скромните му размери, колкото морните му движения, землистата, пергаментова окраска (с някоя и друга зеленикава ивица) и цялостният отпуснат вид на тялото му уталожиха тревогите. Ако това бе змей, то той беше някакъв грохнал, полумъртъв екземпляр.

— На̀ ти — кресна издевателски един от ловците, които се бяха изкачили до входа на пещерата. И замери с камък звяра.

Камъкът падна отвесно и нацели змея точно в темето. Чу се ясно едно глухо „туп“, като по тиква. Мария потръпна от погнуса.

Ударът беше енергичен, но недостатъчен. Влечугото замря за няколко мига, като отнесено, сетне от болка заклати главата и врата си ту на една страна, ту на друга. Челюстите заклопаха, разкривайки низ от остри зъби, но глас между тях не излезе. След това змеят се помъкна надолу по чакъла в посока към козата.

— Зави ли ти се свят, а? — изхили се граф Джерол, изведнъж забравил високомерието си. Изглеждаше обладан от весела възбуда, предвкусваше кръвопролитието.

Изстрел от кулеврина от трийсетина метра пропусна целта. Бумтежът раздра застоялия въздух, вдигна зловещи тътнежи сред скатовете, по които се засвличаха неизброими тънки сипеи.

Почти веднага гръмна втора кулеврина. Куршумът застигна чудовището в задната лапа, откъдето мигом шурна струя кръв.

— Виж го как танцува! — възкликна красивата Мария, също запленена от жестокото зрелище. В страданието, причинено му от раната, звярът действително започна да се върти около себе си на ситни подрипвания, в трогателна полуда. Строшеният му крак се тътреше зад него и оставяше ивица от черна течност.

Най-сетне влечугото успя да се добере до козата и да я захапе. Тъкмо се накани да се прибере, когато граф Джерол, за да блесне със смелост, се приближи на почти два метра от него и изпразни карабината си в главата му.

Пастта на чудовището изсвистя. Сякаш се опитваше да се овладее, да потисне гнева си, да не издаде с пълна сила гласа, който криеше в тялото си, като че някаква неизвестна на хората причина го принуждаваше да прояви търпение. Куршумът от карабината бе пронизал окото му. След изстрела Джерол се отдалечи бежешком и очакваше, че змеят ще падне убит на място. Но страшилището не падна, животът му изглеждаше непотушим, като горяща смола. С оловното топче в окото, то въпреки всичко изгълта козата и хората видяха как гушата му се издува като гумена при минаването на гигантската хапка. След това се дръпна назад, към основата на скалите, и запълзя покрай стената към входа на пещерата. Пъплеше мъчително по земята, която често се изсулваше под краката му, нетърпеливо да избяга. Отгоре се извиваше бистрият безцветен небосвод, а слънцето незабавно изсушаваше кървавите следи.

— Като хлебарка в леген — полугласно рече сам на себе си управителят Андронико.

— Какво казваш? — попита го жена му.

— Нищо, нищо — отвърнал той.

— Кой знае защо не си влиза в леговището! — отбеляза професор Ингирами, зает да преценява рационално всеки научен аспект на събитието.

— Страх го е да не се окаже в капан — подсказа Фусти.

— По-скоро просто е замаян. Пък и как очакваш такова сложно разсъждение от един цератозавър…

— Не е цератозавър — възрази Фусти. — Тях много съм ги реконструирал за музеите, различни са. Къде са му шиповете на опашката?

— Прибрал ги е — отговори Ингирами. — Виж какъв му е надут коремът. Опашката се свива отдолу и не се вижда.

Докато беседваха, един от ловците, онзи, който стреля втория път с кулеврината, се втурна към терасата, където се намираше Андронико, с явното намерение да напусне групата.

— Къде се юрна? Къде? — кресна Джерол. — Стой си на мястото, докато свършим.

— Отивам си — твърдо заяви ловецът. — Не ми харесва това. Не е за мене тоя лов.

— Какво говориш? Уплаши се, така ли?

— Не, господине, не е от страх.

— От страх е и още как, иначе щеше да си останеш на мястото.

— Не ме е страх, повтарям ви. А вие по-добре се засрамете, господин графе.

— О, „засрамете се“ — избухна Мартино Джерол. — Мръсен негодник с негодниците! Ти сигурно си от Палисано, бас държа, страхопъзльо. Хайде, заминавай, преди да съм ти дал да се разбереш. — После завика: — А ти, Бепи, ти къде така? — защото още един от ловците се заизмъква.

— И аз си отивам, господин графе. Не искам да имам пръст в тази ужасия.

— Ах, мижитурки! — беснееше Джерол. — Мижитурки, скъпо щяхте да ми платите, ако можех да ви последвам!

— Ние не от страх, господин графе — отговори и вторият ловец. — Не от страх. Ще видите, че ще свърши зле!

— Ще ви науча аз вас! — графът вдигна един камък от земята и с все сила го запрати срещу ловеца. Ала не уцели.

Последваха няколко минути затишие, докато змеят безуспешно се бореше да се придвижи нагоре. Пръстта и камъните падаха, връщаха го надолу, там, откъдето бе тръгнал. С изключение на шума от търкалящи се камъни, мълчанието беше пълно.

После се чу гласът на Андронико:

— Много ли още остава? — провикна се той към Джерол. — Адски пек е. Вземи го доубий това животно. Що за удоволствие ти доставя да го тормозиш, нищо че е змей?

— Аз пък какво съм виновен? — подразни се Джерол. — Не виждаш ли, че не му се мре? С куршум в черепа е по-живо и отпреди… — не се доизказа, защото забеляза одевешния младеж да се задава откъм края на чакълестата площадка с нова коза на гръб. Изненадан от присъствието на дружината, от оръжията, от кървавите следи и най-вече от мъчителните усилия на змея да изпълзи по скалите, той, който никога не го беше виждал да се показва от бърлогата си, спря, без да може да откъсне очи от странната сцена.

— О! Момко! — извика Джерол. — Колко искаш за козата?

— Николко, не мога — отговори младежът. — Нея заменям дори за теглото й в злато. Ама какво му направихте? — добави, ококорен към окървавеното чудовище.

— Тук сме, за да оправим сметките. Трябва само да се радвате. От утре край на носенето на кози.

— Защо край?

— Утре змея няма да го има вече — засмя се графът

— Не, не бива, не можете, ви казвам — възкликна младежът, изгубил ума и дума.

— И ти ли почна! — викна Мартино Джерол. — Я давай козата веднага.

— Няма, казах — запъна се оня и взе да отстъпва.

— О, за Бога! — и графът се нахвърли на младежа, замахна с пестник и го удари в лицето, изтръгна козата от ръцете му и го събори на земята.

— Ще се каете, казвам ви, горко ще се каете, ще видите! — тихо възропта младежът, докато се изправяше, защото не смееше да отвърне.

Но Джерол вече го беше загърбил.

Слънцето прежуряше в каменния котел и човек едвам успяваше да си държи очите отворени, толкова ослепително го отразяваха жълтият трошляк, скалите, чакълът и канарите. Нямаше нищо, съвсем нищо, което да разведри погледа.

Мария ожадняваше все повече и дори изпитата вода не помагаше.

— Боже, каква жега! — оплака се тя. Даже видът на граф Джерол взе да й идва в повече.

Междувременно, като изникнали от земята, наоколо се стекоха десетки хора. Може би идеха от Палисано, дочули, че другоземци са се качили на Бурел — стояха неподвижно на ръба на няколко заострени дълги възвишения от жълта земя и безмълвно наблюдаваха.

— Е, сега имаш и достатъчно зрители! — опита да се пошегува Андронико, обърнат към Джерол, който се суетеше около козата с двама от ловците. Младият мъж вдигна очи и зърна вторачените в него непознати. Направи презрителна гримаса и се върна към заниманието си.

Изтощеният змей се беше хлъзнал по склона до равното и лежеше, без да шавне, само подутият му корем се надигаше и спускаше начесто.

— Готово! — обади се единият ловец и вдигна заедно с Джерол козата. Бяха разпрали корема й и го бяха напълнили с експлозив, свързан с фитил.

Сетне графът невъзмутимо прекоси камънака, приближи се на не повече от десетина метра от змея, спокойно положи козата на земята и докато се отдалечаваше, разви фитила.

Наложи се да чакат половин час, преди звярът да се раздвижи. Изправените по околните гребени непознати приличаха на статуи — не говореха дори помежду си, а по лицата им се четеше неодобрение. Безучастни към слънцето, което се беше насветляло до крайност, не отместваха поглед от влечугото, сякаш се молеха да не помръдне.

Ала змеят, улучен в гърба от карабинен изстрел, ненадейно се извърна, видя козата и бавно се потътри към нея. Тъкмо проточи глава да я сграбчи, и графът запали фитила. Пламъчето се впусна мълниеносно по шнура, скоро стигна до козата и предизвика взрив.

Избухването не беше гръмко, далеч не толкова шумно, колкото изстрелите от кулеврините — сух, но глух звук, като от счупена дъска. Но тялото на змея бе рязко запокитено назад и се видя, че търбухът му е разкъсан. Главата започна мъчително да се мята надясно и наляво, сякаш казваше не, не е честно, това е прекалено жестоко, сега вече нищо не може да се направи.

Графът се разсмя от задоволство, но този път — само той.

— Какъв ужас! Стига! — възкликна красивата Мария и скри лицето си с ръце.

— Да — бавно произнесе съпругът й. — И аз мисля, че това ще свърши зле.

Чудовището лежеше, на вид безпомощно, в локва черна кръв. Сетне изневиделица от страните му изскочиха две струи тъмен пушек, едната надясно, другата наляво, две димни облачета, които тежко се заиздигаха.

— Видя ли? — обърна се Ингирами към колегата си.

— Да, видях — потвърди оня.

— Мехоподобно разширяващи се ноздри, като у цератозавъра, така наречените Хамерови оперкулуми.

— Не — рече Фусти. — Не е цератозавър.

В този момент граф Джерол излезе иззад канарата, зад която се беше подслонил, за да довърши чудовището. Беше точно по средата на чакълестата площадка, стиснал металния си чук, когато всички присъстващи изкрещяха в хор.

За миг Джерол помисли, че това е вик на тържество заради убиването на змея. После усети, че нещо се движи зад гърба му. Обърна се с един скок и видя, каква смехория, видя две жалки животинчета да се измъкват с препъване от леговището и доста чевръсто да се насочват към него. Две малки недооформени влечуги, дълги не повече от половин метър, чиято външност възпроизвеждаше в миниатюра тази на агонизиращия змей. Две змейчета, малките му, които може би излизаха от пещерата, погнати от глада.

Всичко трая броени мигове. Графът показа чудеса от ловкост.

— На̀! На̀! — с ликуващи викове развъртя желязното си оръжие. Два удара бяха предостатъчни. Засилена с огромна енергия и решимост, варията се сгромоляса първо върху едното зверче, после върху другото и разби главите им като стъклени топки. И двете омекнаха, мъртви, подобни отдалеч на изпуснати гайди.

Тогава без дума, ни звук непознатите хора хукнаха далеч оттам, надолу по каменистите улеи. Бягаха, сякаш ги грозеше непосредствена опасност. Не вдигнаха шум, не предизвикаха свлачища, дори за момент не се обърнаха да погледнат към змеевата дупка, ометоха се така, както изникнаха, мистериозно.

Змеят пак се раздвижи — предсмъртната му агония като че ли нямаше да има край. Повлече се като плужек към мъртвите създания, без да спира да дими през ноздрите. Като стигна до рожбите си, се отпусна в камънака, протегна с безкрайно усилие глава и нежно взе да облизва двете бездиханни телца, може би с надеждата да ги върне към живот.

Сетне, сякаш събрал последните си сили, изопна шия отвесно към небето, както досега не беше правил, и от гърлото му излезе — отначало много бавно, а после все по-мощно — неописуем рев, глас, нечуван друг път на тоя свят, нито животински, нито човешки, толкова наситен с ненавист, че дори граф Джерол замръзна, скован от ужас.

Стана ясно защо по-рано не искаше да влезе в леговището си, където можеше да потърси спасение; защо не издаде нито вик, нито дори ръмжане, а само свистене. Змеят се боеше за рожбите си и за да ги съхрани, се бе отказал от собственото си оцеляване — ако беше влязъл в пещерата, хората щяха да го последват до вътре и да открият люпилото му; ако беше изревал, малките щяха да изтичат вън да видят какво става. Едва сега, когато ги видя да умират, чудовището отприщи пъкления си рев.

Призоваваше на помощ за малките си, вопиеше за възмездие. Но към кого се обръщаше’? Нима към планините, пресъхнали и пусти? Към небето без птици и облаци; към хората, които го изтезаваха; към самия дявол може би? Ревът му проби скалните била и небосвода, изпълни цялото мироздание. Изглеждаше невъзможно (макар и да нямаше никакво смислено основание това да се очаква) никой да не му отговори.

— Кого ли вика? — попита Андронико с глас, на който напразно опита да придаде небрежна интонация. — Май никой не се задава?

— О, дано умре по-бързо! — рече жена му.

Ала змеят не умираше и не умираше, въпреки че граф Джерол, заслепен от вече неудържимо желание да приключи с всичко, стреляше по него с карабината си. Бам! Бам! Напразно. Змеят милваше с език мъртвите зверчета, макар и с все по-вяло движение; белезникава течност се точеше от невредимото му око.

— Гущерът! — възкликна професор Фусти. — Та той плаче!

Управителят каза:

— Късно е вече. Стига, Мартино, късно стана, време е да си вървим.

Седем пъти се издигна към небето гласът на чудовището, та скалите и небето прокънтяха от него. Седмият път звучеше, сякаш няма да има край, сетне неочаквано секна, рухна устремно надолу, пропадна в тишината.

В мъртвешкия покой, който последва, се чу кашляне. Целият в прах, с разкривено от умората, вълнението и потта лице, граф Мартино хвърли пушката си на камъните и прекоси покритата със скални отломки площадка, притиснал ръка към гърдите си.

— Какво става сега? — попита Андронико сериозно, с предчувствието за нещо лошо. — Какво ти има?

— Нищо — Джерол се насили да прозвучи безгрижно. — Глътнах малко от оня пушек.

— Кой пушек?

Джерол не отговори, само махна с ръка към змея. Чудовището лежеше неподвижно, с глава, изметната сред камъните — най-сетне изглеждаше мъртво, като изключим двете тънки струйки дим.

— Сякаш свърши — каза Андронико.

Така изглеждаше. Упоритият живот напускаше змея през пастта.

Никой не откликна на вопъла му, никой в целия свят не помръдна. Планините си стояха мирно, дори малките сипеи сякаш се бяха позакрепили, небето беше чисто, без дори най-малкото облаче по него, а слънцето започна да се спуска. Никой, нито звяр, нито дух, не се притече да отмъсти за касапницата. Човекът успешно изличи това остатъчно петно от лицето на земята; хитроумният и властен човек, който навсякъде установява мъдрите закони на реда; недосегаемият човек, който се труди за напредъка и по никой начин не би позволил змейовете да съществуват, ако ще дори в най-затънтените планини. Човекът въздаде смърт, оплакванията бяха излишни.

Онова, което човекът направи, беше справедливо, съвсем съобразно с нормите. И все пак изглеждаше немислимо никой да не отговори на последния зов на змея. Андронико — както впрочем и жена му, и ловците — копнееше единствено да избяга; дори естествениците се отказаха от препараторските си намерения, само и само по-скоро да бъдат далеч оттам.

Хората от селото бяха изчезнали, сякаш предусетили проклятие. Сенки плъзнаха нагоре по ронливите скатове. От туловището на змея, спихнат труп, се издигаха непрекъснати двете димни струйки и бавно се виеха в неподвижния въздух. Всичко изглеждаше приключило — нещо тъжно за забравяне и толкова. Но граф Джерол кашляше ли, кашляше. Изцеден, седеше на някакъв камък, а около него — приятелите му, които не смееха да му кажат каквото и да било. Дори безстрашната Мария гледаше другаде. Чуваха се само кратките пориви на кашлицата му. Напразно Мартино Джерол се опитваше да ги овладее — някакъв огън се стичаше все по-навътре в гърдите му.

— Знаех си аз — прошепна управителят Андронико на жена си, която леко трепереше. — Знаех си, че зле ще свърши.