Дино Будзати
Обирът на Големия конвой

След като го заловиха на една уличка в града и го осъдиха за контрабанда, защото не се усетиха кой е всъщност, главатарят на банда Гаспаре Планета лежа три години в затвора.

Оттам излезе друг човек. Изпит от болест, брадясал — приличаше повече на някое старче, отколкото на знаменития бандит, най-добрия известен стрелец, комуто не се случваше да пропусне целта.

Събра си вещите в една торба и потегли към Монте Фумо, своето някогашно царство, където бяха останали другарите му.

Бе юнска неделя, когато влезе в долината, в дъното на която се намираше къщата им. Горските пътеки не се бяха променили — тук стърчащ корен, там камък с особена форма, които той чудесно помнеше. Всичко както преди.

Нали бе празник, разбойниците си бяха вкъщи. Щом наближи, Планета чу гласове и смях. За разлика от негово време обаче, вратата беше залостена.

Почука два-три пъти. Тупурдията вътре утихна. После някой попита:

— Кой е?

— Идвам от града — отговори той, — праща ме Планета.

Искаше да ги изненада, но когато му отвориха и се изтъпаниха отпреде му, Гаспаре Планета веднага забеляза, че не го познават. Само старото куче на бандата, дръгливият Тромпет, взе да скача по него с радостно скимтене.

Отначало бившите му другари Козимо, Марко, Плюша — заедно с три-четири нови физиономии се скупчиха около него и заразпитваха за Планета. Той разправи, че се е запознал с главатаря им в затвора; каза, че Планета ще бъде освободен до месец, а междувременно го е пратил при тях да види как вървят нещата.

Ала разбойниците скоро загубиха интерес към новодошлия и си намислиха всякакви предлози, за да го загърбят. Само Козимо остана да си говори с него, нищо че не го позна.

— А какво смята да прави, като го пуснат? — попита той за своя бивш водач в тъмницата.

— Какво смята да прави ли? — повтори Планета. — Защо, не може ли просто да се прибере тук?

— А, да, да, не казвам, че не може. Аз за негово добро… Нещата тук се промениха. Той, разбира се, ще иска да командва както някога, но не зная дали…

— Какво не знаеш?

— Не зная дали Андреа ще е съгласен… със сигурност ще се запъне… иначе мене ако питаш, да се връща по-бързо, двамата с него винаги сме се разбирали…

Така Гаспаре Планета научи, че новият тартор е Андреа, един от някогашните му другари — всъщност точно онзи, който винаги беше изглеждал най-захлупен.

В този момент вратата широко се отвори, влезе самият Андреа и спря по средата на стаята. Планета го помнеше като апатичен дългуч. А сега пред него се изправи породист разбойнически екземпляр — с кораво лице и чифт юнашки мустаци.

Като узна за госта, и той не го позна.

— Нима? — каза за Планета. — А как така не успя да избяга досега? Надали е чак толкова трудно. Наш Марко също го хвърлиха в дранголника, но той изкара има-няма шест дена. И Звездата не се задържа дълго на топло. Пък точно Планета, дето беше начело на всичките, точно той така да се изложи.

— Нещата вече не са както преди, между нас казано — хитро се усмихна Планета. — Надзирателите сега са повече, решетките — по-здрави, никога не ни оставяха сами. А и той заболя.

Така рече, но чудесно разбираше, че е вече отлъчен; разбираше, че един главатар на банда не бива да допуска да го пленят и още по-малко да го държат зад решетките три години като някакъв случаен хапльо; разбираше, че е остарял, че за него вече няма място, че времето му е изтекло.

— Планета ми каза — поде уморено той, който иначе беше все бодър и весел, — че ви е оставил коня си, бял жребец на име Пола̀к, ако не се лъжа. Имал буца под едното коляно.

— Имаше, думата е „имаше“ — поправи го грубо Андреа, който започваше да подозира, че насреща му е не друг, а Планета. — Не сме му виновни ние, че конят се гътна…

— Каза — продължи кротко Планета, — че тук са му дрехите, фенерът и един часовник — и не спираше многозначително да се усмихва и да се измества към прозореца, та всички да го видят добре.

И наистина, най-после всички го видяха, различиха в хърбавото старче онова, което бе останало от техния предводител, чутовния Гаспаре Планета, най-добрия известен стрелец, комуто не се случваше да пропусне целта.

Но никой не шукна. Дори Козимо не посмя да се обади. В присъствието на Андреа, новия главатар, от когото се бояха, всички се престориха, че не са го познали. А и Андреа се направи на разсеян.

— Никой не му е пипал вещите — каза, — стоят си ей там в едно сандъче. Само за дрехите не знам. Сигурно някой ги е доизносил.

— Каза също — добави невъзмутимо Планета, вече без да се усмихва, — че тук била и пушката му, далекобойна винтовка.

— И още е тук — отговори Андреа, — да заповяда да си я прибере, когато пожелае.

— Говореше често за нея — продължи Планета, — казваше: кой знае как ще ми ползват пушката, кой знае какъв къс старо желязо ще заваря, като се върна. Много си я обича.

— Аз съм я взимал чат-пат — призна Андреа с леко предизвикателен тон, — но не вярвам чак да съм я съсипал с това.

Гаспаре Планета седна на една пейка. Втресе го, както често напоследък — нищо страшно, но достатъчно, да му замае главата.

— Я кажи — обърна се към Андреа, — бива ли да й хвърля око?

— Бива — отвърна Андреа и даде знак на един от новите разбойници, които Планета не познаваше. — Иди оттатък да я донесеш.

Донесоха пушката на Планета. Той внимателно я огледа: напрегнатото му лице постепенно се успокои. Погали с ръце цевта.

— Добре — рече след дълга пауза. — Каза също, че е оставил и муниции. Помня с точност: шест дози барут и осемдесет и пет куршума.

— Бива — тросна се Андреа. — Хайде, идете да вземете и тях. Друго има ли?

— Ето го другото — рече Планета безкрайно хладнокръвно, надигна се от скамейката, отиде до Андреа и измъкна от пояса му голям нож в кания. — Другото — допълни — е ловният му нож — и отново седна.

Последва дълго тягостно мълчание. Накрая Андреа проговори пръв:

— Е, всичко хубаво — рече, за да подскаже на Планета, че е време да си ходи.

Гаспаре Планета вдигна очи и прецени могъщото телосложение на Андреа. Можеше ли изобщо да му излезе насреща, какъвто беше изнемощял и уморен? Изправи се бавно, изчака да получи остатъка от принадлежностите си, тури всичко в торбата и прехвърли пушката през рамо.

— Всичко хубаво, господа — каза и се отправи към изхода.

Разбойниците стърчаха онемели, вцепенени от учудване — не можеха дори да си представят, че Гаспаре Планета, чутовният главатар на банда, ще си тръгне току-така, ще позволи да го унижат по този начин. Само Козимо издаде глас, някакъв странно пресипнал глас.

— Сбогом, Планета! — възкликна, захвърлил всяка преструвка. — Сбогом и на добър час!

Планета се отдалечи през гората и нощните сенки и си засвирука весела песничка.

 

 

Това, прочее, се случи с него — вече не главатар на банда, а просто Гаспаре Планета, син на покойния Северино, възраст 48 години, без постоянно местожителство. Всъщност местожителство му се намираше — една колибка посред шубраците на Монте Фумо, наполовина дървена, наполовина каменна, където някога се криеше, когато из околностите плъзнеха твърде много стражари.

Планета стигна до къщурката си, напали огнището, преброи си парите (щяха да му стигнат за няколко месеца) и заживя сам.

Но една вечер, както си седеше пред огъня, вратата неочаквано се отвори и на прага се появи хлапак с пушка. Да беше най-много на седемнайсет.

— Какво има? — попита Планета, без дори да се изправи. Хлапакът изглеждаше наперен, приличаше на него, Планета, преди трийсетина години.

— Тук ли са бандитите от Монте Фумо? От три дни обикалям да ги търся.

Казваше се Пиетро. Разказа без колебание, че искал да се присъедини към разбойниците. От дете се скитал по друмищата и с години си мечтаел да хване гората с тях, но нали да станеш бандит ти трябва поне собствена пушка, та се наложило доста да изчака, додето най-накрая успял да отмъкне една, хем нелоша.

— На правилното място си — рече развеселен Планета. — Аз съм Планета.

— Планета главатарят, така ли?

— Да, разбира се, същият.

— Ама ти не беше ли в затвора?

— Бях, между нас казано — дяволито рече Планета. — Но останах само три дни. Повече не успяха да ме задържат.

Момчето го погледна въодушевено.

— Тогава ще ме вземеш ли в бандата?

— Да те взема, а? Ти остани да пренощуваш, пък утре ще видим.

Заживяха заедно. Планета не разочарова момчето, остави го да вярва, че той продължава да е главатарят, обясни му, че предпочита да живее сам и да се събира с другарите си единствено, когато сметне за нужно. Момчето вярваше във властта му и очакваше от него велики подвизи.

Но дните минаваха и Планета нищо не предприемаше. Най-много да излезе да ловува. Иначе все се навърташе около огъня.

— Шефе — казваше Пиетро, — кога ще идем да се развъртим?

— А — отвръщаше Планета, — след някой и друг ден ще видим. Ще свикам всичките другари, ще останеш повече от доволен.

Обаче дните продължаваха да се нижат.

— Шефе — казваше момчето, — чух, че утре долу по пътя през долината ще мине файтонът на един търговец, някой си господин Франческо, джобовете му сигурно са пълни.

— Някой си Франческо ли? — отекваше Планета без видим интерес. — Жалко, че е точно той, стар познайник ми е. Голяма лисица, казвам ти, като потегли на път, гледа да не носи пукната пара̀. Пак добре че поне облечен тръгва, толкова го е страх да не го оберат…

— Шефе — казваше момчето, — узнах, че утре ще минат две талиги с провизии, все отбрана храна, какво ще кажеш, шефе?

— Сериозно? — отвръщаше Планета. — Храна значи? — и нищо не добавяше, сякаш тази тема изобщо не заслужаваше внимание.

— Шефе — увещаваше го момчето, — утре има тържество в града, сума народ ще надойде, файтони ще сноват, мнозина ще се прибират през нощта. Няма ли нещичко да сторим?

— Когато има много народ — поясняваше Планета, — най-добре е да не се захващаме. По празненствата винаги е пълно със стражари. Не си струва човек да се хаби. Мен точно в такъв ден ме хванаха.

— Шефе — рече веднъж Пиетро, — кажи честно: теб нещо те мъчи. С нищо не ти се занимава. Дори и от лова се отказа. Другарите си не щеш да виждаш. Сигурно си болен, ето и вчера те втресе, а и все за огъня си залепен. Защо не ми кажеш искрено?

— Може и да не съм добре — отвърна Планета усмихнат, — само дето не е каквото си мислиш. Но щом настояваш, ще ти кажа, поне да спреш да ми додяваш: глупаво е да се трепем като луди, за да спастрим някакви жалки петачета. Ако ще действам, искам да е за нещо, което си заслужава труда. Е, между нас казано, решил съм да причакам Големия конвой.

Имаше предвид Големия конвой, който веднъж годишно, точно на 12 септември, пренасяше в столицата товар злато — всички данъци, платени в южните провинции. Придвижваше се сред тръбенето на рогове и тропота на въоръжената стража по главния път. Големият императорски конвой с огромната желязна карета, пълна догоре с монети, събрани в стотици чувалчета. Разбойниците ги сънуваха в щастливите си нощи, но от сто години никой не бе успявал да припари безнаказано до кортежа. Тринайсет бандити бяха загинали, двайсет бяха хвърлени в затвора. Вече никой не дръзваше дори да мисли за конвоя: от година на година събраната сума растеше и въоръжената охрана се увеличаваше — кавалеристи отпред и отзад, конни патрули от двете страни, оръжия в ръцете на кочияши, коняри и слуги.

Първи се движеше нещо като аванпост с тромпет и знаме. На известно разстояние го следваха двайсет и четирима кавалеристи с пушки, пистолети и големи мечове. Сетне идеше желязната карета с изпъкналия императорски герб, теглена от впряг от шестнайсет коня. Двайсет и четирима кавалеристи препускаха зад нея, а други дванайсет яздеха от двете й страни. Сто хиляди златни дуката, хиляда унции сребро, предназначени за императорската хазна.

Легендарният конвой минаваше от долина в долина в бърз галоп. Преди столетие Лука Торо се осмели да го нападне и като по чудо му провървя. Беше за първи път, охраната се изплаши. После Лука Торо забягна в Ориента и заживя нашироко.

След доста години и други разбойници си опитаха късмета: Джовани Борсо например или Немеца, Серджо Плъха, Графа и Главатаря на трийсет и осемте. Всички до един на следващата сутрин се търкаляха с разбити глави край пътя.

— Големия конвой ли? Ти наистина ли искаш да рискуваш? — смая се момчето.

— Ами разбира се. Искам. Ако успея, няма да имам никакви грижи до края на живота си — рече Гаспаре Планета, но всъщност дори през ум не му минаваше да напада Големия конвой. То си беше чиста лудост и с банда от двайсет човека. Камо ли сам. Просто изтърси нещо на шега, а хлапакът го взе на сериозно и погледна Планета с благоговение.

— А я кажи — попита, — колко човека ще бъдете?

— Поне петнайсет.

— И кога?

— Има време — отговори Планета. — И трябва да се договоря с другите. Не е шега работа.

Но дните, както винаги става, изтекоха неусетно и горите взеха да поаленяват. Хлапакът чакаше с нетърпение. Планета подклаждаше вярата му и в дългите вечери край огъня обсъждаше с него грандиозния си план и искрено се забавляваше. Понякога направо му се струваше, че всичко това може и действително да се направи.

 

 

На 11 септември, в навечерието на Големия конвой, хлапакът не се прибра до късно през нощта. Върна се с притъмняло лице.

— Какво има? — попита Планета, който, както обикновено, седеше до огъня.

— Такова… Най-сетне се срещнах с твоите другари — възцари се дълго мълчание, в което се чуваше припукването на огъня. Донасяше се и гласът на вятъра, който духаше из шубраците навън.

— Е, и? — опита се да прозвучи шеговито Планета. — Казаха ти всичко, което имаше за казване, така ли?

— Точно така — отвърна момчето. — Съвсем всичко.

— Добре — добави Планета и в окадената стая, осветявана само от пламъците, настана мълчание.

— Поканиха ме да ида при тях — призна накрая Пиетро. — Казаха, че имало предостатъчно работа.

— Естествено — одобри Планета. — Ще е много глупаво да не приемеш.

— Шефе — плачливо запита тогава Пиетро, — защо просто не ми каза истината, за какво бяха всички тези лакърдии?

— Какви лакърдии? — отвърна Планета, който много се стараеше да запази обичайния си весел тон. — Кога съм те лъгал за нещо? Оставих те да си вярваш и толкоз. Не исках да те разубеждавам. Нищо повече, между нас казано.

— Не е вярно — възрази хлапакът, — задържа ме тук с обещания. Значи си се подигравал с мен. А утре, както ти е известно…

— Какво утре? — попита Планета, отново спокоен. — Големия конвой ли имаш предвид?

— Ами да. А аз, глупакът, ти повярвах — възропта раздразнено момчето. — Трябваше да се сетя отдавна: какъвто си болен, колко ли щеше да… — Замълча за няколко секунди, след което тихо завърши: — Утре си тръгвам.

 

 

Ала на следващия ден Планета стана първи. Изправи се, без да безпокои хлапака, облече се набързо и грабна пушката. Едва когато вече излизаше Пиетро се събуди.

— Шефе — по навик го нарече както преди, — къде си тръгнал по никое време, ако не е тайна?

— Не е тайна, напротив — отвърна усмихнат Планета. — Отивам да чакам Големия конвой.

Вместо отговор момчето се завъртя на другата страна в постелята, за да покаже, че му е омръзнало от глупави измишльотини.

Само дето този път не бяха измишльотини. За да спази обещанието си, макар и дадено на шега, Планета тръгна да напада Големия конвой точно когато беше останал по-сам от всякога.

Стигаше му презрението на неговите другари. Нека поне хлапето да знае кой е Гаспаре Планета. Макар че не, дори хлапето не го интересуваше. В крайна сметка щеше да направи това за себе си, за да се почувства както някога, макар и за последен път. Никой нямаше да види, вероятно никой и нямаше да узнае, ако го убиеха веднага, но нямаше значение. Въпросът беше личен — между него и предишния могъщ Планета. Като облог, който зависеше от едно отчаяно начинание.

Пиетро остави Планета да се отдалечи. Но по-късно го обзе съмнението: ами ако старият главатар наистина се готви да нападне конвоя? Съмнението беше слабо и нелепо, и все пак Пиетро стана и излезе да се убеди с очите си. Неведнъж Планета му беше показвал най-доброто място за засада. Там щеше да иде да погледне.

Беше се съмнало, но дълги буреносни облаци се стелеха през цялото небе. Светлината беше ясна и сивкава. От време на време пропяваше птичка. В промеждутъците се чуваше тишината.

Пиетро хукна надолу през шубраците към дъното на долината, откъдето минаваше главният път. Провря се предпазливо през храстите към една кестенова горичка, в която вероятно се намираше Планета.

И наистина — там беше, снишен зад един ствол, даже си беше стъкмил малък парапет от треви и клонки, за да е спокоен, че няма да го видят. Бе заел позиция върху една естествена гърбица на терена, надвиснала над острия завой на пътя — много стръмен участък, в който конете се принуждаваха да забавят ход. Затова щеше да е удобно за стрелба.

Момчето погледна надолу, в далечината, където южната равнина чезнеше в безкрайността, срязана на две от пътя. Видя в дъното да се задава облак прах. И този облак прах, който се движеше по пътя към тях, го вдигаше Големият конвой.

Планета най-невъзмутимо наместваше пушката си, когато чу шумолене наблизо. Извърна се и зърна хлапака, скрит със своето оръжие зад най-близкото дърво.

— Шефе — рече задъхан младежът, — Планета, хайде да си ходим. Да не си полудял?

— Тихо — отвърна усмихнат Планета. — Ако не друго, поне луд не съм. Ти обаче се връщай незабавно.

— Луд си, казвам ти, Планета, чакаш твоите другари, а те няма да дойдат, лично ме увериха, пръста си няма да мръднат.

— Ще дойдат, и още как. Просто им трябва малко време. Те са си такива, все закъсняват.

— Планета — замоли го момчето, — ако обичаш, хайде да се махаме. Снощи се пошегувах. Никъде няма да ходя.

— Знам си аз, веднага разбрах — добродушно се засмя Планета. — Обаче стига сега, бягай вкъщи, чуваш ли, побързай, тук не е за тебе.

— Планета — настоя Пиетро, — не виждаш ли, че е безумно? Не ги ли виждаш колко са? Какво ще постигнеш сам?

— За Бога, изчезвай — полугласно подвикна Планета, най-сетне ядосан. — Не разбираш ли, че така ще ме провалиш?

В този момент в дъното на главния път се провидяха кавалеристите от Големия конвой, каретата, знамето.

— Изчезвай — за последен път гневно повтори Планета. И момчето най-сетне се дръпна, заизтегля се пълзешком между храстите, изчезна.

Тогава Планета чу чаткането на конските копита, хвърли поглед към грамадните оловни облаци, които още малко и щяха да се разпукнат, съзря три-четири гарвана в небето. Големият конвой пое по нагорнището и взе да забавя ход.

Планета държеше пръста си на спусъка, когато изведнъж забеляза, че момчето се е върнало с пълзене и отново се спотаява зад дървото.

— Видя ли? — пошепна Пиетро. — Видя ли, че твоите хора не дойдоха?

— Келешче — отвърна Планета с едва сподавена усмивка, без дори да го погледне, — трай си там, много е късно да си тръгваш сега. Стой и гледай, че почва хубавото.

Триста, двеста метра, Големият конвой наближаваше. Вече се различаваха внушителните релефни гербове от двете страни на разкошната карета, чуваха се гласовете на кавалеристите, които разговаряха помежду си.

Тук хлапакът най-сетне се изплаши. Разбра, че начинанието е обречено, че няма измъкване.

— Видя ли, че не дойдоха? — прошепна отчаяно. — Моля те, не стреляй.

Но Планета не се трогна.

— Внимавай сега в картинката — пошушна весело, сякаш не го чуваше. — Начало, господа.

Планета се прицели със своята пословична точност, която не знаеше грешка. Но в същия миг от отсрещното било на долината сухо отекна изстрел.

— Ловци! — зарадва се Планета, докато гръмкото ехо отзвучаваше. — Ловци! Не бой се. Даже по-добре, да става суматоха.

Ала не беше ловна хайка. Гаспаре Планета чу до себе си стон. Обърна глава и видя, че момчето е изтървало пушката и се свлича по гръб на земята.

— Улучиха ме! — простена. — Леле, мамо!

Бяха стреляли не ловци, а кавалеристите от ескорта на императорската карета, чиято задача беше да я предшестват разгърнати по склоновете на долината, за да осуетяват евентуалните засади. Все стрелци от класа, подбрани в състезания и снабдени със снайперски винтовки.

Докато наблюдаваше гората, един от тях съгледа движението на момчето сред шумата. После го видя да пада на земята, накрая забеляза и стария разбойник.

Планета изруга. Внимателно се вдигна на коляно, за да помогне на другаря си. Пукна втори изстрел.

Куршумът литна по права линия през малката долина, под буреносните облаци, сетне започна да се снижава, по законите на траекторията. Целта му беше главата, но влезе в гръдния кош и мина досами сърцето.

Планета падна като покосен. Настана огромна тишина, каквато не беше чувал дотогава. Големият конвой спря. Бурята бе на път да се разрази, но не се решаваше. Гарваните си се рееха в небето. Всички чакаха.

Момчето се обърна назад и се засмя.

— Прав беше — избърбори. — Нашите дойдоха. Видя ли, шефе?

Планета не успя да отговори, но с върховно усилие на волята изви очи накъдето сочеше Пиетро.

Зад гърбовете им, на една горска поляна, се бяха появили трийсетина ездачи с пушки през рамо. Бяха прозрачни като мъгла, но ясно се открояваха на тъмния фон на дърветата. Приличаха досущ на бандити, поне ако се съдеше по абсурдните им облекла и дръзките физиономии.

И Планета ги позна. Старите му другари, мъртвите разбойници, идваха да го вземат. Със страни, изпръхнали от слънцето, с дълги белези през физиономиите и със страхотни генералски бакенбарди, с проскубани от вятъра брадища, с остри, пронизително ясни очи, с ръце на хълбоците, с гигантски шпори и с огромни позлатени копчета, с открити и симпатични лица, покрити с праха на битките.

Ей го славния, леко гламав Паоло, убит при нападението на Мелницата. Ето го Пиетро Подковата, дето никак не го биваше като ездач. Ето ги и Джорджо Върлината, и Фредиано, който загина от студ — все добри стари приятели, които бе виждал да си отиват един по един. А онзи мъжага с кичестите мустаци и дългата човешки бой пушка на дръгливия бял кон не беше ли Графа, прословутият водач на шайка, паднал и той заради Големия конвой? Да, същият. Графа, с лице, грейнало от сърдечност и необикновено доволство. И дали Планета грешеше, или последният отляво, изпъчен и горд, наистина беше самият Голям Марко, най-прочутият сред едновремешните главатари? Бяха го обесили в столицата, в присъствието на императора и на четири полка в бойна готовност? Голям Марко, чието име петдесет години по-късно още се произнасяше само шепнешком? Тъкмо той беше, и той дошъл да засвидетелства почит към Планета, последния злочест и безстрашен главатар.

Мъртвите разбойници стояха мълчаливи, видимо трогнати, но и радостни. Очакваха Планета да стане.

И наистина, след момчето се изправи и Гаспаре Планета — вече не от предишните плът и кръв, прозрачен като другите, но все пак непроменен.

Хвърли поглед към клетото си тяло, сгърчено на земята, сви рамене, сякаш сам да си каже, че не го е грижа, и излезе на поляната, вече безразличен към изстрелите. Колкото повече наближаваше своите стари другари, толкова по-щастлив се чувстваше.

Тъкмо се канеше да започне да поздравява всеки поотделно, когато забеляза, че най-отпред чака напълно оседлан кон без ездач. Инстинктивно се насочи към него и се засмя.

— Това тук — възкликна и се изненада от странния тон на новия си глас, — между нас казано, май е моят Пола̀к, хем по-бодър от всякога…

Наистина беше Пола̀к, любимият му кон, който, като позна стопанина си, тихо изцвили — гласът на мъртвите коне е по-благозвучен от онзи, който знаем.

Планета го потупа ласкаво и предвкуси красотата на задаващото се препускане рамо до рамо с верните приятели към царството на мъртвите разбойници, което той не познаваше, но имаше всички основания да вярва за слънчево, пролетно, с дълги бели улици без прах, водещи към удивителни приключения.

Хванат с лявата ръка за лъка на седлото, готов да скочи отгоре му, Гаспаре Планета поде:

— Сполай ви, момчета — едвам овладяваше вълнението си. — Кълна се, че…

Тук замълча, защото се сети за хлапака, който — и той вече сянка — стоеше очаквателно встрани, обзет от свян пред непознатата компания.

— О, извинявай — рече Планета. — Ето още един храбър момък — добави, обърнат към мъртвите разбойници. — Той беше само на седемнайсет, щеше да стане голям човек.

Разбойниците, кой по-широко, кой по-дискретно усмихнат, леко кимнаха, да го приветстват с добре дошъл.

Планета замълча и нерешително се огледа. Какво да стори? Да отпраши с разбойниците и да зареже хлапака сам? Планета потупа още два-три пъти коня, покашля се хитро и каза на младежа:

— Е, хайде, скачай на седлото. Полага ти се някаква забава. Давай, давай, не се куми — добави с престорена строгост, като видя, че момчето не смее да приеме.

— Щом настояваш… — възкликна най-сетне Пиетро, явно поласкан. И с пъргавост, неочаквана и за него самия, който доскоро почти не беше яздил, се озова на седлото.

Разбойниците размахаха шапки за поздрав към Гаспаре Планета и неколцина намигнаха дружелюбно за довиждане. Всички пришпориха конете си и потеглиха в галоп.

Впуснаха се устремно и се отдалечиха през дърветата. Беше удивително как се хвърлят в най-гъстото на гората и минават оттам, без да забавят своя бяг. Галопът на конете бе хвърковат, наслада за очите. Отдалеч някои от разбойниците и хлапакът отново размахаха шапки.

Останал сам, Планета се озърна към долината. Мерна с крайчеца на окото си вече ненужното тяло на Планета, простряно под дървото. Отправи поглед към пътя.

Конвоят още стоеше на място, но не се виждаше иззад завоя. На пътя имаше само шест-седем кавалеристи от ескорта; бяха застинали и неподвижно се взираха в Планета. Колкото и невероятно да изглежда, те бяха станали свидетели на сцената: призраците на мъртвите разбойници, размяната на поздрави, галопа. Има такива септемврийски дни, в които под буреносните облаци не е речено, че определени събития са невъзможни.

Щом Планета остана сам и се обърна, началникът на малкия отряд усети, че го наблюдават. Затуй изпъна снага и отдаде чест, по военному.

Планета докосна периферията на шапката си с много свойски, доброжелателен жест, а устните му се извиха в усмивка.

След това сви рамене, за втори път този ден. Завъртя се на лява пета, обърна гръб на кавалеристите, пъхна ръце дълбоко в джобовете си и тръгна, подсвирвайки си — да, ни повече, ни по-малко — военен марш. Пое в посоката, в която бяха изчезнали другарите му — към царството на мъртвите разбойници, което той не познаваше, но имаше всички основания да вярва за по-добро от това тук.

Кавалеристите видяха как се смалява и става прозрачен: крачката му, лека и чевръста, контрастираше с вече старческата фигура — напета походка, каквато имат само двайсетинагодишните момчета, когато са щастливи.