Амидару Тохара
Кратък наръчник на сънуващия (1)

Пролог

Един дъждовен следобед на 6 август 2010 година имах среща с мой приятел в центъра до пощата срещу Цар-Симеоновата градина. Щяхме да се видим, да обсъдим изминалата седмица и евентуално да направим план за събирането на компанията през уикенда. И двамата сме от Пловдив — втория по големина град в България, спокоен, красив, древен, с немалко на брой забележителности. Но достатъчно за прекрасния ни град… Петър закъсняваше, докато го чаках, се наслаждавах на „Били Талънт“ и песента им „Ръждясал от дъжда“, която звучеше в слушалките на плейъра ми и пасваше идеално на картината пред мен. Извадих късмет, заваля малко след като бях пристигнал. Приятелят ми се появи след пет минути, крачеше бързо и изглеждаше доста подгизнал, вероятно дъждът го беше изненадал по пътя.

— Здравей! Хубаво време, а? — каза той и се усмихна.

— Да, само за плуване! — отговорих аз и двамата се засмяхме гласно.

Отправихме се към „Пожарната“. Една от популярните кръчми покрай центъра и обичайно място за сбирките ни. Валеше доста силно и пътят беше осеян с локви, от пороя се чуваше барабанене по плочките, което заглушаваше всичко около нас. Стигнахме до входната врата, разроших косата си да я изтръскам от капките и влязох. Миризмата на пържени картофи и цигарен дим ме удари в носа, което ме накара да си помисля: „Поне е сухо и топло!“. Пешо тъкмо влезе след мен и каза:

— Хайде да седнем долу, по-малко дим ще има.

Аз се усмихнах в знак на съгласие и слязохме по стълбите. Настанихме се и поръчахме по бира на симпатичната сервитьорка.

— Това ли ще е всичко? — попита тя.

— Да, засега ще е това — отговорих аз. Момичето се усмихна и тръгна нагоре по стълбите. Погледнах Пешо и го заговорих:

— Е-е-е… какво ще правим този петък?

— Ами едно момиче, колежка на Виктор, го запознала с едно друго момиче, а пък тя имала желание да се запознае с нови хора и-и-и… Този петък ще излезем за по питие!

— Супер! Това е чудесно! Имаме нужда от свежа кръв в състава, пък и знае ли човек — девойката може да си хареса някого. С един куршум — два заека!

— Ха-ха-ха, точно така! — подкрепи ме той.

— Името на приятелката й е Христина. С нея се запознах преди седмица, струва ми се добро момиче — допълни, след което бръкна в джоба на якето си и изкара една кутия „Victory“, поднесе цигара към устата си и започна да търси запалката.

— Ето ви бирата! — чухме гласа на сервитьорката, която остави пред всеки по бутилка.

— Благодаря! — отвърнахме ние.

— Извинявай, но случайно да имаш запалка? — попита Пешо с лека усмивка.

— Да, заповядайте — отвърна момичето.

Той запали цигарата доволен и си дръпна с удоволствие. Подаде запалката обратно, тя я взе и се отправи към новодошлата двойка, която се беше настанила на масата срещу нас.

— Идеално, щом те познава, ще може да се отпусне по-добре в компанията. А впрочем мислех, че с Митака щяхте да ги отказвате… — закачих го аз.

— Ще ги откажем, сериозно, има време, но след 10-ия — 15-ия път. Нали знаеш, че първите пъти не се броят! — Засмяхме се шумно и вдигнахме чашите за наздравица. Така си приказвахме известно време за забавни случки, за работа, за бъдещи идеи и много други неща.

* * *

Седмицата отлетя и петък дойде бързо. Срещата беше в „Старото време“ в осем вечерта и с Пешо тъкмо пристигнахме. Името на ресторанта подсказваше в каква обстановка ще се намираме — стените му бяха украсени с български носии, а из градината имаше гърнета и черешови топчета, все едно гледахме през прозорец в миналото. Персоналът също изглеждаше подобаващо, което правеше атмосферата завършена. След като влязохме и се огледахме за маса, забелязахме Костадин, който беше подранил и вече беше седнал. Запътихме се към него.

— Здрасти, Коце! Как си, човече? — попитах аз.

— Добре съм, като ударен самолет! — стана и стисна ръцете на двама ни, докато ние се смеехме на шегата му.

— Още кого чакаме, момчета? — попита и погледна въпросително.

— Амии… Викс (така му викахме — съкратено от „Виктор“), Ванчето и още едно момиче — отвърна му Пешо. Не след дълго се събрахме всички.

Ето и кратко описание на присъстващите.

Костадин — среден на ръст, слаб, с леко къдрава коса и огромен интерес към автомобилите. Те бяха неговата страст, след приятелката му, разбира се.

Виктор — среден на ръст, с кестенява коса, той обичаше историята във всичките й възможни форми и милееше за родината си, бе патриот по душа и сърце.

Ваня — ниско, чаровно, чернокосо девойче със сини очи. Гореща почитателка на стила транс в музиката и най-вече на диджей Тиесто (любимия й изпълнител).

Пешо — среден ръст, светла коса, възслаб, отдаден на страстта си към музиката, това да е диджей и изпълнител на народни танци. Ивайло — добре сложен, със светла коса, занимаващ се с капоейра (бразилско бойно изкуство), със страст към четенето на книги и решаването на загадки, обича мистерии и тем подобни.

Както сами сте се убедили — една напълно нормална компания от младежи, които предимно се вълнуват от това къде ще ходят на бар, как ще се забавляват или какво приключение ще си организират през уикенда. И тъкмо обсъждахме поредното отиване на къмпинг с палатки, когато до масата се приближи едно момиче и каза:

— Добър вечер на всички! — Погледна към Пешо и продължи с усмивка: — Здравей, Пеше! — каза му тя и след това се обърна към всички. — Приятно ми е да се запознаем, името ми е Христина.

— Здрасти, здрасти! — отвърна той.

Насочихме вниманието си към нея, изправихме се, представихме се един по един, като подавахме ръка за поздрав в знак на уважение. Тя беше висока, стройна и лъчезарна — поне толкова узнахме от първото впечатление. Не можех да разбера в момента какво беше това усещане, което изпитах, когато я видях, но ми подсказваше, че в тази девойка има нещо необикновено. Вечерта продължи с приказки, в опознаване и смешни истории. Хриси допадна на всички — държеше се мило и свободно, все едно вече беше част от компанията ни.

* * *

След няколко излизания с Христина си допаднахме и постепенно станахме двойка. Всичко вървеше чудесно и тя продължаваше да си изглежда все така нормална, но онова чувство не ми даваше мира (като досаден сърбеж на място, което не можеш да достигнеш). Една вечер отидохме в „Найлона“ — едно от най-старовремски изглеждащите заведения в града ни, повечето хора го знаеха като „Дупката“ (защото си и приличаше на такава) — столове, маси, картини, интериор от 60-те години на миналия век, тихо местенце с класическа рок музика. Взехме си по бира и седнахме на отдалечена от бара маса. Приказвахме си известно време, докато изведнъж тя не ме изненада с едно свое изказване:

— Ти не си като другите от компанията, различен си — каза тя с чаровна усмивка.

— Какво точно имаш предвид?

— Ами предразположен си да отвориш третото си око.

— Хмм… Защо мислиш така? (Бях чувал за третото око и от любопитство бях чел някои неща — то би трябвало да е ключът към отварянето на съзнанието, но нямаше как да предположа, че точно момиче би ми заговорило за подобно нещо.)

— Така ми казаха — отвърна тя.

— Кой ти каза? — почудих се аз. А Хрис отново ми се усмихна и добави: — Човек с отворено съзнание може да установява връзки със същества, които не са от нашето измерение.

Чувайки тези думи, се оцъклих объркан.

— Искаш да кажеш, че в момента говориш с такова същество?!

— Да! — кимна ми утвърдително.

За миг потънах в размисъл. „Това е невероятно! — мислех си аз. — Нима имам късмета да познавам такъв човек?“ И изведнъж се върнах в миналото и си спомних нещо забравено, потънало дълбоко в спомените ми, от което ме побиваха тръпки. Бях на десет и ставах да отида до тоалетната посред нощ. Родителите ми спяха в съседната стая, но така и не разбраха какво ми се случи. След като приключих, се отправих обратно към стаята си, спрях точно в преддверието на хола, защото забелязах сянка на терасата. Вцепених се и останах на място, цялото ми тяло трепереше от ужас. Не знаех какво виждам, но определено силуетът ми изкарваше ангелите. Стана много по-лошо, когато едната му ръка се протегна към дръжката на вратата. „То се опитва да влезе!“ — изтръпнах при тази мисъл — та аз бях само едно дете без идея какво вижда и какво става, камо ли какво да прави. Все пак някак си намерих сили да преглътна страха си, след което затворих очи и започнах да си повтарям наум: „Махни се! Отиди си! Махни се! Не ме е СТРАХ!“. Изглежда, съм загубил представа за времето, защото след около пет минути отворих очи и сянката беше изчезнала. Тази случка беше запечатана в паметта ми в секция „Не си спомняй“, но като чух тези думи от нейната уста, сякаш всичко отново оживя.

— Викам им „момчетата“ — учтиво ме изкара от транса тя.

— Приличат ли на хора?

— И да, и не, те са по-скоро светлина — подобно на енергия, която можеш да видиш.

— А защо ги наричаш така? Можеш ли да ги усетиш тук при нас?

— Да. Някой път ги виждам, някой път ги чувам. Сега са тук с нас. Така разговорът ни продължи дълго, тя беше събудила любопитството ми и въпросите, които не спирах да задавам, се лееха като порой. Изглежда, се оказах прав за Христина — беше забележително момиче. Имах чувството, че я познавам от много дълго време; спокойствието, което ме обземаше покрай нея, беше опияняващо. Радвах се. Да срещнеш човек, с когото открито можеш да си приказваш за такъв тип неща, в днешното ни общество си бе направо златна находка. От този разговор започна моето пробуждане, макар и да не го знаех още; името й, както и тя самата символизираха надеждата за мен и това убеждение — че хората наистина сме нещо повече, че ни заобикалят неща, които не разбираме, и че един ден можем да бъдем свободни в един по-добър, по-светъл и по-осъзнат свят.

* * *

Животът ми се промени. Начинът ми на мислене — също. Тя успя да събуди у мен жаждата за знание и стремежа за разбиране: кое какво е, как работи връзката, какво е усещането? Въпросите ми към нея не секваха, понякога получавах отговори на някои от тях, друг път вместо с отговор си тръгвах с още въпроси. Знаете как сме ние, хората, винаги искаме всичко да си има логическо обяснение и търсим ли, търсим нишката на истината. Сигурно и вие сте имали подобно чувство — че всеки един човек, когото срещнем в живота си, ни научава на нещо, независимо дали неговата намеса ще е с добро, или с лошо. Създаваме си стереотипи, чрез които правим класификация на хората около нас. Но един ден се появява човек, който не принадлежи към нито една от графите, изпъква сред останалите, поражда у нас силни емоции, оставя ни белег и се загнездва в душата ни. В началото си мислех, че може би й вярвах заради чувствата, който изпитвах към нея, но постепенно се убедих, че те нямаха нищо общо. Трепетът, който ме обземаше всеки път, когато заговорехме по темата, ми подсказваше, че имах влечение към свръхестественото, въпреки че нямах обяснение защо. Желанието ме подчиняваше изцяло, сякаш в този момент скрита част вътре в мен изплуваше на повърхността за една малка разходка на открито. Бях пленен и колкото и малко възможно и нереално да ми се струваше, взех решението, че ще вървя по този път. Там, където има воля, има и начин!

С Хрис се разделихме и всеки пое в своята посока. Сега сме добри приятели, но искрата, която тя запали у мен, продължава да гори силно. „Всеки е добър в нещо! Трябва просто да намериш своето призвание, тогава ще успееш да отключиш скрития си потенциал.“ Следвайки съвета й… последвалите няколко години от живота си посветих на изучаването на съня и различните му въздействия върху съзнанието. Също така OBE (out of body experience), или астрално пътуване — твърденията, че съзнанието може да напусне тялото и да премине в други измерения и в други нива на вибрация. Има огромно количество материали, натрупани по тази тема, затова няма да изпадам в подробности. Знанието ни за света и Вселената все още е доста ограничено и как няма да е, като всичко е изградено на базата на нашите възприятия, или казано по друг начин — ние описваме това, което наблюдаваме, и по този начин представяме нещата единствено и само от своята гледна точка. А какво знаем всъщност? За какво се бори всеки от нас? А дали си струва? И какво точно значи живот? Знаем това, което научаваме сами и другите ни помагат да научим чрез тях.

Борим се единствено да чувстваме (щастие, любов и удовлетворение от себе си). Всичко си струва, ако човек го прави с желание и наистина, независимо от обществото и ценностната ни система. А живот — това е терминът, определящ средата, в която израстваме, и средата, в която прекарваме времето преди смъртта си. Точно тези въпроси — преживяването им и начинът, по който ги осъзнаваме, ни дефинират като хора. Оформят характера ни като личности и предоставят безброй избори, чрез които да се усъвършенстваме. Самата възможност, че може да има нещо повече от това, което възприемат петте ни сетива за реалността около нас, винаги е интригувала хората през вековете. Точно незнанието и желанието ми да науча повече бяха вдъхновението и началото на тази книга. Основната ми идея, драги читатели, е да събудя у вас нотката на любопитството… а може би и някоя плахо лазеща тръпка по гръбначния ви стълб.

* * *

И така търсенето на моята истина започна. Запознах се с много варианти на практиката за осъществяване на астрално пътуване — прочетох някой и друг блог, материали от книги, редица сайтове, гледах един-два филма и вече се чувствах достатъчно компетентен за действие (естествено, не бях). За всеки е индивидуално, не се получава винаги стопроцентово при опитите, защото все пак зависи от нашата концентрация. Използвах метода на Робърт Монро^[1], направи ми впечатление, че масово хората, с които е проведен експериментът, са имали страхове — да не умрат или да не бъдат наранени вследствие на своята проекция. Аз също се страхувах в началото, но постепенно си обяснявах принципа на последователност на действията и с тренировки превъзмогнах тревогите си. Дали е опасно наистина? Има противоречиви мнения по този въпрос, имал съм странни случаи, но дотук с три години практика съм невредим. Няма да ви разправям какво съм виждал — ще оставя това на вашето въображение. Беше ми най-приятно да чета статиите със заглавия от типа: „Астрално пътуване или да поканим демон в тялото си?“, „Дъщеря ми беше обладана след астрално пътуване“. В крайна сметка всеки сам избира в какво да вярва. Факт поне при мен беше, че чувствах връзка с тялото си, но същевременно не бях в него. Като излезеш, виждаш сребърна нишка, прикачена към теб и тялото, която те води обратно до него, като приключиш („Ако нишката бъде скъсана, съзнанието ти остава в капан и никога не можеш да се върнеш“ — друго интересно заглавие). Възможно ли е съзнанието да съществува отделено от физическото тяло? Според проучванията от ОВЕ се твърди, че е възможно, което ни навежда на мисълта, че съзнанието може да надживее смъртта. Ключовите неща са: спокойствие, равномерно дишане, концентрация и тренировки. Като постигнем нужната релаксация на тялото, изпадаме в подобно на транс състояние. В древни времена хората са смятали, че шаманите владеят способността да прехвърлят душата си в други измерения. Оттам те черпели информация за настоящето, миналото и бъдещето. Предполагало се, че притежавали силата да комуникират или да се свързват със „същности“ и чрез тях да придобиват знания — един вид последните изпълнявали ролята на учители. Веднъж разкрили им истината, те разширявали тяхното съзнание и отваряли пред тях пътя към просветлението.

Ако с концентрация и контрол можем да постигнем астрално пътуване и да проектираме съзнанието си на другия край на галактиката, какво ли представляват сънищата ни? Съвкупността от емоциите през деня, които се манифестират през нощта, или нещо повече? Преди мислех, че това е точно така, но след като имах осъзнат сън, или ясен сън, както още го наричат, гледната ми точка се промени. Съществуват „lucid dreams“ — осъзнати сънища, с две думи — сън, в който сънуващият е наясно, че сънува, и има контрол над съня, което му дава възможността да прави каквото му хрумне. Тази област от непонятното отключи доста странни преживявания за мен. Един човек със средна продължителност на живота 70 години сънува поне двадесетина пъти сънища, които прекарва в друго измерение и над които има контрол. Независимо дали е наясно, или няма подготовка — това става подсъзнателно. Забравяте ли често своите сънища? Има начин да ги помните, но ще стигнем и дотам, а сега е време да споделя с вас три истории, или по точно — три съня, „видени“ от моето съзнание; чрез тях постепенно ще ви разкрия и похватите, с които си служа. Сънищата може да са начинът, по който душата ни общува с нас, но може и да са средство, чрез което осъществяваме контакт с други висши светове.

Кое е последното нещо, което помните от своето детство? А какво обичахте да правите като малки? Аз лично обожавах да мечтая. Представях си всичко в 3D, тогава дори разходка в парка можеше да се превърне в приключение. Въображението е най-силното ни оръжие — както на децата, така и на нас, възрастните. Дава ни способността да си създадем различни светове, в които можем да се скрием в моменти на тъга и болка или да споделим с приятели в моменти на радост и забавления. Още от малки разбираме колко е могъщо — въплъщаваме се в рицари, които се бият със свирепи дракони, превръщаме се в летящи супергерои или пък се борим с тролове в магически лабиринти. Точно въображението ни позволява да погледнем по друг начин на реалността. Тъй като съзнанието на децата е по-неограничено, те виждат света по-различно от възрастните, защото в техните представи всичко е естествено и всичко е възможно. Дълбоко в себе си ние продължаваме да бъдем тези деца; въпреки че често се отричаме от това, не трябва да забравяме, че бъдещето е в нашите ръце и настоящото ни възприятие за заобикалящия ни свят може да се промени във всеки един момент. В живота има възходи и падения, както и повратна точка — тя е онзи момент, в който разбираме своето призвание или научаваме нещо, което променя разбиранията ни за реалността. Може да бъде предизвикано от човек, събитие или чувство, но факт е, че мисленето се променя, а с него и самите ние. Като пример — представете си едно малко дете, което неволно разкрива тайната около приличащия на Дядо Коледа татко. Това изменя неговите представи за истината, която „знае“, и го принуждава да поеме по друг път на осъзнаване. Хората сме наистина забележителни същества. Първо имаме тяло, с което разполагаме, както си искаме; уникалната структура и перфектния инструмент за ползване, подчиняващ се на всяка команда от съзнанието без възражения. И естествено, съзнанието — това, което практически ни отличава от останалите земляни на планетата Земя. Да! Всички ние сме земляни, независимо дали сме с по един, два, четири или без крака; с банкова сметка, кредит или без работа, живеем на едно и също място, което наричаме свой дом. Съзнанието ни също така може да бъде ограничено или безгранично; безскрупулно, творящо или любящо, но всичко това зависи единствено от човека, който го притежава и ползва. Ние сме продуктът на хиляди години еволюция, това не ви ли кара да се запитате докъде сме стигнали с нашето развитие? Ще ви кажа отговора: до човечеството, а именно съвкупността от всички отличителни белези за цивилизации и население на земята. Иска ни се да кажем: „Хората сме тук и ще останем“, но дали това наистина е така, никой от нас не знае със сигурност. Светът е странно място, пълно с ограничения и правила. От малки се учим какво можем, какво не можем; кое е редно и нередно; възможно и невъзможно. А понякога ни обземат мисли, последвани от въпроси: Кои сме? Откъде сме? Каква е целта ни? Какво правим със себе си? И още много други. Името ми е Ивайло и ще ви споделя своята история. За мнозина ще е като приказка, но тези, които са се запитвали, знаят, че ние не сме сами. Животът на всеки е специален, намерете своето призвание и правете това, което ви кара да се чувствате свободни и живи!

Аз съм един от всички вас и точно оттам започна моят преход към осъзнаването. Първата крачка винаги е най-трудната, но дори да не получите резултат веднага, не бива да се отказвате — винаги бъдете верни на себе си и се вслушвайте внимателно в своите желания и чувства, само така ще откриете своя път.

Желая ви приятно четене!