Карън Ченс
Призована от сенките (1)

Първа глава

Всеки ден, който започваше в пълния с демони бар, в казиното, проектирано да изглежда като Ада, не бе вероятно да завърши добре. Но всичко, което си мислех в този момент беше, че в един бордей би трябвало да е по-забавно — особено такъв за дами, обслужвани от красиви инкубуси. Но демоните любовници се бяха отпуснали нещастно по масите си, държейки главите си, сякаш имаха болки и тотално игнорираха своите събеседници. Дори Казанова, изтегнат пред мен, не изглеждаше щастлив. Неговата поза бе непреднамерено прелъстителна — предполагам, че това е въпрос на навик — но неговото изражение не бе толкова приятно.

— Добре, Каси — сопна се той, когато едно от неговите момчета започна да ридае неудържимо. — Кажи ми какво искаш, след което ги махни, по дяволите, от тук! Трябва да въртя бизнес!

Той имаше предвид трите стари жени, които се бяха настанили на столовете на бара. Те бяха натъжили сатирите, които сервираха, и то на място, където цялото внимание бе съсредоточено към някой от вида им. Това не беше изненадващо: никоя от тях не изглеждаше на по-малко от 100 години и най-характерният им признак бяха сплъстените, мазни кичури — сиви от раждането им — които се спускаха в оплетена мрежа към пода. Аз се опитах да измия косата на Енио — чието име значеше „ужас“ — миналата вечер, но шампоанът на хотела не подобри особено положението. Отказах се, след като открих нещо, което приличаше на полуизгнил озъбен плъх зад лявото й ухо.

Косата им беше едно предимство, което отвличаше вниманието от лицата им, така че не се забелязваше веднага, че имаха едно око и един зъб помежду си. Енио се бе опитала да вземе окото от сестра си Дено (страх), защото искаше да огледа ужасения сервитьор. Междувременно Пемфредо (тревога) използва зъба, за да отвори пакетче фъстъци. Най-накрая тя се отказа и напъха цялото целофанено пакетче в устата си, дъвчейки го доволно.

Някога смятах, че Греите^[1] са мит, измислен от отегчените (и доста чудати) гърци няколко хиляди години преди изобретяването на телевизията. Но очевидно това не беше така. Наскоро се бях сдобила — добре де, откраднала — няколко нещица от Вампирския Сенат, органът, който контролираше действията на всички вампири в Северна Америка, и се опитвах да разбера какво представляват. Първото от тях, което изследвах, многоцветна сфера в черно дървено ковчеже, бе започнало да блещука в момента, в който го бях извадила. Едно кратко проблясване на светлина и имах вече посетители.

Не можех да разбера защо триото беше затворено, особено в такова важно място като вътрешното светилище на вампирската крепост. Те бяха изключително дразнещи, но не и особено опасни, освен може би за рум сервиза. Затова аз помъкнах момичетата с мен, защото трябваше или да направя това, или да ги оставя в хотелската стая без наблюдение. Те бяха доста енергични за възрастни жени, а аз нямах достатъчно време, за да ги забавлявам.

Оставих ги в преддверието на три никелови стола, докато отивах да си свърша работата, но разбира се, те не останаха там. Като три древни деца, тяхното внимание трудно можеше да бъде задържано за дълго от нещо. Те влязоха в бара малко след мен, носейки няколко, без съмнение придобити нечестно, сувенира. Дено беше сграбчила малко червено плюшено дяволче в ръката си и ми бе дала снежен глобус, преди да се насочи към бара. Той съдържаше пластмасов макет на казиното, който вместо от сипещ се сняг, бе обграден от малки пламъчета, които започваха да танцуват, когато разклатиш глобуса. Помислих си, че това щеше да бъде точно моят тип късмет — да бъда арестувана за кражба на нещо толкова безвкусно.

Въпреки раздразнението ми от това, че трябваше да съм бавачка на странните сестри, изражението на Казанова, когато ги посочи, ми подсказа, че може би, те щяха да се окажат полезни. Усмихнах се и погледнах към пламъците на Ада, които отново поглъщаха миниатюрното казино.

— Ако не ми помогнеш, мога просто да ги оставя тук. Могат да използват малко грим, за да се разкрасят.

Изобщо не си направих труда да изтъкна колко лошо щеше да е това за бизнеса.

Казанова потръпна и изхвърли остатъка от питието си, разкривайки силно загорялата си шия под разхлабената яка на ризата. Технически, разбира се, той не бе историческият Казанова. Обсебването от инкубус обикновено удължаваше продължителността на живота на смъртните, но не и толкова много. Италианският духовник, който бе запомнен с многобройните си успехи сред жените, бе умрял преди векове, но неговата репутация все още съществуваше. И нямаше за какво да се оплачеш от новото му превъплъщение. Непрекъснато трябваше да си напомням, че съм тук по работа, а и той дори не направи опит да флиртува.

— Не ме интересуват твоите проблеми — каза ми свирепо. — Колко искаш, за да ги махнеш оттук?

— Не става въпрос за пари. Ти знаеш какво искам.

Опитах се дискретно да издърпам шортите, които носех в по-удобно положение, но си мисля, че той забеляза това. Трудно бе да изглеждаш заплашителен в костюм на дявол, украсен с пайети и комбиниран със заострена опашка. Порочната Скарлет не изглеждаше добре с моите ягодоворуси къдрици и най-бялото от белите лица. Приличах на купидонова кукла, която се опитва да си играе с лошите момчета — не се учудвах, че той не беше впечатлен. Но аз трябваше да измисля някакъв начин да стигна до него, без да бъда разпозната и заех костюма от стаята за почивка на служителите, тогава ми изглеждаше добра идея.

Казанова запали цигарата си с малка златна запалка.

— Ако ти имаш желание да умираш, това си е твоя работа, но аз няма да си пъхна главата в торбата, като раздразня Антонио. Този човек е вманиачен на тема отмъщение. Ти би трябвало да си наясно с това.

Имайки предвид, че Тони, господар вампир и мой стар настойник, беше начело на списъка от хора, които ме искаха погребана, не можех да оспоря това, което Казанова каза. Но аз трябваше да го намеря, както и човекът, който подозирах, че е с него или гробът нямаше да е нужен — от мен нямаше да е останало нищо, което да се погребе. И тъй като някога Казанова бе вторият човек на Тони, се обзалагах, че той знаеше къде се крие това лукаво старо копеле.

— Мисля, че Мира е с него — казах кратко.

Казанова не попита за детайлите. Не беше особена тайна, че Мира беше последният човек, който се опита и ми помогна да се отърва от смъртната суета. Това не беше лично — може би бихте казали, че това е повече бизнес ход — докато не направих няколко дупки в тялото й. Не би било трудно да се предположи, че сега нещата бяха станали лични.

— Моите съболезнования — промърмори Казанова — но това е единственото, което мога да предложа. Разбираш, че моето положение е малко… нестабилно.

Това беше начинът да отклони молбата ми. Това, че Казанова бе заел толкова важно място в криминалната организация на Тони, бе необикновено, да не кажа нещо повече. Обикновено демоните не бяха желани съперници от вампирите, но пък инкубусите не бяха на върха на силовата скала на демоните. Всъщност, по-голямата част от демоните ги смятаха за нещо като пречка. Въпреки това Казанова беше необикновен инкубус.

Преди векове той превзел тялото на привлекателен испански дон, мислейки си, че ще може да замени остаряващото тяло на приемника си за по-нова версия. Той не бил осъзнал, докато вече не станало късно, че всъщност е превзел новороден вампир, който бил прекалено млад, за да знае как да го изгони. Преди вампирът да открие как да направи това, те стигнали до споразумение. Опитът на вековете, който Казанова имал в прелъстяването, помогнал на вампира да се храни по-лесно, а това да има на разположение тяло, което не остарявало и нямало да умре, напълно устройвало Казанова. И когато Тони решил да организира инкубусите на щатите в печеливша за него спогодба, Казанова бил перфектният избор да я оглави.

Неговото спа Decadent Dreams^[2] се намираше в уродливата сграда на Тони — казиното Данте. Докато съпрузите залагаха съдбата на семействата си на рулетката, техните пренебрегнати съпруги се утешаваха с екстравагантните спа процедури, измежду другите неща, предлагани в съседното помещение. Тони забогатя от тези процедури, инкубусите получаваха повече похот, отколкото можеха да поемат, а дамите излизаха с руменина, която траеше с дни. Всъщност това беше една от дейностите на Тони, която заслужаваше най-малко порицание, само дето беше абсолютно незаконна — въпреки че повечето хора не вярваха, проституцията във Вегас бе абсолютно забранена. Но пък вампирите никога не бяха обръщали особено внимание на човешките закони.

— Какво е наказанието сега за търговията с роби? — попитах аз спокойно. — Обзалагам се, че това прави примката доста поносима.

За пръв път Казанова изгуби надменния си вид. Той изпусна цигарата и гореща пепел се поръси по костюма му, като остави малки дупчици по коприната, преди да успее да ги изчетка.

— Никога не съм имал нищо общо с това!

Не бях изненадана от реакцията му. Тони бе нарушил и вампирските и човешките закони, като се бе заел с изключително доходоносната, но доста опасна търговия с магически същества. Сребърният кръг — съветът на маговете, който бе като Сената на вампирите, но за магическата общност — се бе противопоставил бурно на идеята, а и техният договор с вампирите не допускаше подобна търговия. Да игнорираш договора означаваше да рискуваш да предизвикаш война и Сенатът само за това би пробол Тони с кол, ако вече нямаха толкова много други причини да го искат мъртъв.

— Ще имаш доста проблеми с убеждаването на Сената, ако твоят шеф реши да прехвърли вината върху теб. — Съдейки по изражението му, Казанова смяташе, че това бе доста вероятно. Той познаваше работодателя си толкова добре, колкото и аз. — Но ако аз го намеря първа, Тони вече няма да представлява заплаха и всичко ще се изясни. В твой интерес е да ми помогнеш. — Очаквах това да проработи — себелюбието винаги бе най-добрият начин за съдействие от страна на вампирите — но Казанова се съвзе бързо.

Той запали друга цигара със стабилни пръсти.

— Защо си толкова сигурна, че знам къде е? Сега той има помощта на Алфонс.

Алфонс беше вторият човек в бандата на Тони и личният му бодигард. Той беше най-грозният вампир, който някога бях виждала, а личността му не бе по-привлекателна от лицето му. Но въпреки това предпочитах него пред шефа му. Не че Алфонс ме харесваше особено, но се съмнявах, че той щеше да ме преследва, ако Тони го нямаше да дава заповеди.

— Тони е трябвало да остави някой, който да се грижи за бизнеса, когато е изчезнал. Обзалагам се, че това си бил ти и че ти знаеш къде е той. За една дълга минута той се втренчи в мен през кълбетата цигарен дим.

— Временно аз контролирам нещата — най-накрая проговори — но само във Вегас. Трябва да се свържеш с Фили.

Поклатих глава категорично. Това беше нещо, което определено не исках. Във Филаделфия, където бе разположена главната квартира на Тони, имаше прекалено много хора, които не си спомняха за мен с добро. Много повече от това.

— Хм. Те, може би, биха ми дали нещо, но това няма да е информация. Устните на Казанова се разтеглиха встрани и удивлението в тези очи с цвят на уиски бе дори по-привлекателно в сравнение притаената му прелъстителност. Аз преглътнах и се опитах да покажа безразличието си, което всъщност ми спечели ухилване, но не и информация.

— Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че семейството не приема добре нелоялността — промърмори той. — Това важи особено за един хибрид между демон и вампир, който е считан за луд. А фактът, че наскоро поех контрола на този бряг не ми донесе други привилегии. Има много хора, които само чакат да направя грешната стъпка и определено това ще се представи като предателство на шефа.

Аз не бях подготвена за такава откровеност и тя ме стъписа. Втренчих се в него, докато в мен нахлуваше страхът, който тръгна от стомаха и обхвана и гърлото ми. Потиснах го. Не можех да си позволя сега да покажа несигурност. Ако не намерех някакъв начин да накарам Казанова да се разкрие, много скоро Мира щеше да направи същото с мен — с нож. Аз се наведох през масата и изиграх най-добрия си коз.

— Наясно съм напълно с манията на семейството за отмъщение. Но помисли добре. Ако Тони бъде убит от мен или от Сената, ти ще бъдеш в перфектната позиция да спечелиш някои привилегии. Не искаш ли ти да си собственик на това място?

Казанова прокара ръка през кестенявата си, дълга до раменете коса, която падаше на прекрасни вълни без никаква зрителна измама. Той бе облечен в костюм от сурова коприна с наситено кафяв цвят, който подхождаше прекрасно на очите му. Не бях експерт по мъжка мода, но неговата жълтеникава вратовръзка изглеждаше скъпа, както и златният му часовник и съответстващите копчета за ръкавели. Казанова имаше различен от общоприетия вкус и се съмнявах, че Тони му плащаше достатъчно за това — щедростта не беше една от характерните му черти.

Той се огледа наоколо с копнеж.

— Какво ли не бих дал, за да преобзаведа това място — каза той. — Имаш ли някаква идея колко е трудно да бъдеш собственик в подобна атмосфера? Разбирах го. Мрачният, наподобяващ пушалня на опиум, интериор и подобния на драконова глава бар, изпълнен обикновено със струйки пара, които се отделяха от извитите му ноздри, не предразполагаха към романтика.

— Моите момчета трябва да работят два пъти по-здраво от всеки друг. Миналия месец построих водно езеро, което щеше да ми послужи като извинение за унищожаването на преддверието, но има още толкова много да се направи, а дори не мога да оправя входа! Той ужасява половината от потенциалните ни посетители, преди да са прекрачили прага.

— Тогава ми помогни.

Той поклати глава със съжаление, издишвайки малка струя дим с въздишката си.

— Невъзможно, пиленце. Ако Тони разбере, ще ме унищожи. Ще трябва да си търся ново тяло, след като прободе това, а аз някак си се привързах към него.

Беше ясно, че Казанова не иска да рискува. Изчаквателната позиция, да видиш кой ще спечели, беше нещо нормално — а практичността бе една от отличителните черти на вампирите. За съжаление, тази възможност не беше отворена за мен.

Завещанието на една ексцентрична ясновидка наскоро ме направи Пития, титлата на главния пророк на света. Подаръкът на Агнес бе придружен от огромно количество мощ, която всеки искаше или да монополизира, или да унищожи и за момента аз я притежавах, защото тя прибързано умря, преди да открия как да й я върна. Надявах се, че ще премине в някой друг, ако оживеех достатъчно дълго, но междувременно Тони искаше да ме убие, Сенатът искаше да ме направи тяхно подставено лице, о, и успях да вбеся маговете. Какво мога да кажа? Аз преизпълних плана си.

— Тони няма да спечели срещу шестима сенатори — казах равно. — Те имат споразумение, че ако един от тях го преследва, значи всички са по петите му. Рано или късно ще го заловят и той ще започне да обвинява всекиго другиго, освен себе си за това, което се случи. Така или иначе те ще го прободат, но се обзалагам десет към едно, че преди това той ще те обвини, както и много други. Помогни ми и, може би, аз ще стигна до него първа.

Казанова ме изучаваше, докато гасеше цигарата си в черен лакиран пепелник. Тъмните му очи се плъзнаха по облеклото ми и лека усмивка се появи на устните му.

— Мълвата гласи, че сега ти си Пития — най-накрая каза той, като помилва леко с ръката си моята. — Не можеш ли да използваш силата си, за да се справиш с това? Това ще означава много за мен.

Кожата ми се затопли там, където ме докосна, чувство, което се разпространи по цялата ми ръка. Гласът му се понижи с една октава и стана дрезгав.

— Аз мога да бъда много добър приятел, Касандра.

Той повдигна ръката ми, обръщайки я обратно, за да прокара пръст по средата на дланта ми. Щях да направя някакъв саркастичен коментар за така наречената ми сила, когато той сведе главата си. Неговите устни минаха по линията, която бе начертал, копринената им мекота остави гореща следа и аз забравих какво щях да кажа. Той ме погледна през тъмните си мигли и това беше, сякаш да гледаш лицето на непознат с красив външен вид и хипнотичен поглед. Спомних си, че по-възрастните казваха, че единствената разлика между Дон Жуан и Казанова — двамата най-големи любовници на света — е, че когато Дон Жуан прекъсвал една връзка, жените го намразвали, а когато Казанова си тръгвал, те все още го обожавали. Започнах да разбирам защо.

Отдръпнах ръката си, преди да я използвам, за да го притегля през масата.

— Спри!

Той премигна изненадано и отново се протегна към мен. Този път топлото чувство бе по-силно, когато се докоснахме, и пламъци затанцуваха по кожата ми. Внезапно пред мен се разкриха картини от знойни испански нощи, аромат на жасмин и гореща, златна кожа се плъзгаше по моята. Затворих очи, като преглъщах трудно, опитвайки се да се отърся от усещанията, но това само помогна да станат по-истински. Някой ме бутна назад върху дебел пухен матрак, като практически ме зарови в пухкавите му гънки и аз усетих меката тъкан на чаршафите под ръцете си. Водопад от копринена коса се разпиля около мен и силни ръце се плъзнаха отстрани на тялото ми, едно закачливо докосване, което бе едва доловимо, но разгоря огън във вените ми.

След това, без никакво предупреждение, усещането се промени от прелъстяваща топлина в изгаряща жега. За момент си помислих, че докосването на Казанова ще ме изгори, но той пусна ръката ми, преди да усетя истинска болка. Отворих очите си и видях, че все още сме в бара. Единственият знак, който показваше, че нещо се е случило, беше зачервеното ми лице и препускащият ми пулс.

Казанова въздъхна и седна обратно на мястото си.

— Който и да е направил проклятието, е знаел какво прави — каза ми той, поръчвайки си още едно питие. — От чисто любопитство кой е той? Бих могъл да кажа, че няма нещо, което да не мога да разруша.

— Нямам никаква идея за какво говориш. — Изтрих ръката си, тъй като я усещах така, сякаш той бе оставил отпечатък от пръстите си върху нея и се втренчих в него. Не оцених този опит за отвличане на вниманието — аз не бях следобедната му закуска — нито това, че всичко бе завършило болезнено.

— Проклятието. Не познавам никой, който може да направи нещо подобно иначе не бих…

— Какво е това проклятие?!

Той го изговори бавно, което обаче не помогна. Сервитьорът ни донесе по едно питие и аз погълнах част от моето, настроението ми още повече се помрачи.

— Не играя игрички, Каси. Ти знаеш какво съм аз. Мислиш ли, че не мога да го видя? — попита той нетърпеливо. Тогава нещо в изражението ми накара очите му да се разширят. — Ти наистина не знаеш, нали?

Аз го погледнах сърдито. Още усложнения. Точно от това имах нужда.

— Обясни ми или…

— Някой, могъщо магическо същество или господар вампир, ти е направил заклинание за притежание — каза той търпеливо, след което се поправи. — Не, не точно такова заклинание, по-скоро огромен знак СТОП, висок около миля.

Седях там и усещах как топлината отново плъзва по врата ми. Аз си припомних изтънчен, развеселен глас, който ми казваше, че аз му принадлежа, че винаги съм му принадлежала и че винаги ще бъде така. Щях да го убия.

— Какво точно значи това?

— Проклятието е магическа връзка и обикновено представлява табу или забрана върху поведението на някой. — Той видя объркването ми. — Спомняш ли си историята за Мелюсин?

В главата ми се появиха някакви спомени от детството, но бяха доста мъгляви.

— Приказка. Мисля, че е френска. Тя бе някаква полуфея, която се бе превърнала в дракон, нали?

Казанова въздъхна, поклащайки глава при моето невежество.

— Мелюсин била красива жена шест дни в седмицата, но била прокълната на седмия ден да се превръща в полудракон. Омъжила се за Реймънд от Лусинан, след като се бил съгласил да му бъде направена магия, която му забранявала да я вижда в събота, въпреки че тя отказала да каже защо. Те преживели много щастливи години заедно, докато един от неговите братовчеди убедил Реймънд, че в събота тя прекарва деня с любовника си и той я шпионирал, за да разбере истината. Това разрушило заклинанието, в резултат на което Мелюсин се превърнала за постоянно в дракон, а Реймънд загубил любовта на живота си.

— Искаш да ми кажеш, че тази история е истина, така ли?

— Нямам си и идея. Просто ти казвам как действа този тип магия. — Ръката му се колебаеше над моята, но той не се опита да ме докосне отново. — Тази, която е върху теб, е най-силната, която някога съм усещал, и тя е създадена преди известно време. Има доста голяма власт.

— Конкретизирай се кога е направена.

— Преди години — каза той, след като се концентрира. — Най-малко декада, може би повече. А декадата не е просто десет години. За целите на заклинанието тя се измерва с процент от продължителността на живота ти. На колко си, двайсет?

— Утре ще навърша 24.

Той сви рамене.

— Е, добре. Тогава през половината ти живот някой те е притежавал. Нова струя кръв нахлу в лицето ми. Припомних си един изтънчен, удивителен глас, който ми казваше, че му принадлежа, че винаги съм му принадлежала и че винаги ще бъде така. Щях да го убия.

— Никой не ме притежава — казах кратко, но Казанова не беше впечатлен. — Какво друго може да прави това заклинание, освен да отблъсква хората? Скоро ми се прииска да не бях попитала.

— Заклинанието du tracht представлява силна магическа връзка — една от най-силните. По време на Средновековието параноични магове, които били женени за жени без магически способности, са го използвали като пояс на целомъдрието на съпругите си. Чувал съм, че е било използвано и при уговорените бракове, за да намали първоначалната несръчност. Той се замисли за момент, преди да продължи.

— Доколкото мога да определя, то позволява на този, който го е сложил, да узнава емоциите ти — истинските такива, а не тези, които се опитваш да си припишеш — така че да не можеш да го излъжеш. Освен това му дава груба представа за това къде се намираш по всяко време. Той може и да не знае точното ти местоположение, но със сигурност ще стесни периметъра до град, а може би и повече.

Припомних си арогантния глупак, който подозирах, че стои зад това, как ми казваше, че вече ме намерил веднъж, защото са му помогнали мрежата от шпиони на Сената. Може и така да беше, но явно имаше нещо повече. Започнах да се чудя колко ли пъти още той ми е казвал само част от истината.

— И последно, но не и най-маловажно, заклинанието засилва привличането между вас, като с всяка среща то става все по-силно. В края на краищата, ти няма да поискаш да избягаш.

Усетих как кръвта ми се смразява.

— Тогава нищо от това, което чувствам, не е истинско. — Не можех да повярвам, че е паднал толкова ниско. Той знаеше дяволски добре как се чувствах, ако някой манипулираше мислите или чувствата ми. Този глупак, за когото ставаше въпрос, беше Мирча, 500-годишен вампир, чиято най-голяма претенция за слава беше фактът, че е по-възрастният брат на Дракула. Той бе моето първо увлечение. Не ми пукаше за фамилното му име или за това, че бе господар първо ниво и член на Сената. Аз бях много по-заинтересувана от начина, по който неговите наситено кафяви очи се набръчкваха в ъглите, когато се засмееше, от махагоновата коса, която се разстилаше върху широките му рамене и порочно перфектната му уста — най-чувствената, която някога бях виждала. Наред с другите му титли Мирча беше и вампирът, който Тони наричаше „господарю“. Това беше нещо, което трябваше да ме накара да се запитам за искреността на това лице доста по-рано.

— Du tracht не създава емоции — поправи ме Казанова. — То не е любовно заклинание. То може само да увеличи това, което е вече там. Ето защо е странно, че някой го е използвал върху теб. То е направено на колко, на единайсет, на дванайсет?

Кимнах сковано, но истината беше, че изобщо не го намирах за странно. Майка ми е била наследница на трона на Пития, преди да избяга с баща ми. Фактът, че тя е била детронирана, не означаваше нищо що се отнася до моите възможности, защото старата Пития не избираше наследника. Последният избор се правеше от самата сила. С малки изключения, тя винаги се прехвърляла в избрания наследник, този, който е бил подготвян като приемник от старата Пития. Но Мирча бе заложил, че аз ще бъда едно от изключенията и не бе пестил сили, за да е сигурен, че все още ще бъда подходяща, когато настъпи моментът.

Поради причини, които не разбирах напълно, наследницата трябваше да остане целомъдрена, докато не започне ритуалът по прехвърлянето, а Мирча не искал да рискува да се отърва от тийнейджърското си увлечение заради някакво съперничество. Така че той ме е маркирал като забранена територия, като е поставил заклинание върху мен. Копеле.

— Ти каза, че тази магия подсилва емоциите — попитах, мислейки си за първия път, когато срещнах Мирча като възрастна. — Само за моите ли говориш?

Мирча не изглеждаше точно незаинтересуван, когато го срещнах последния път, но не можех да бъда сигурна. Повечето вампири бяха перфектни лъжци, но безспорно той беше шампионът, вероятно защото такава бе работата му. Той е главният дипломат на Сената, човекът, който изпращаха в сложни ситуации, за да получи това, което искаха чрез силата на убеждаването, прелъстяването или измамата. Той бе много добър в това, което вършеше.

— Не, това е двустранен процес, според хората това е един от най-големите недостатъци на заклинанието. — Казанова се наведе напред, очевидно радвайки се, че ме поучава. — Мисли за него като за вид ускорител: всяка среща изостря зъбците. Ти трябва да дадеш нещо, за да започне, но след като веднъж се включи и заработи, ти вече си обсебена от другия, независимо дали ти харесва или не.

Аз се обърнах така, че да не може да види изражението ми и се опитах да игнорирам тежестта в гърдите си и мъчителната болка в гърлото си. Не знаех защо се чувствам толкова предадена. Никога не съм вярвала напълно на Мирча. Аз знаех, че никой господар вампир, особено член на Сената, не спадаше в категорията на готините хора. Той не можеше да постигне желаната позиция, ако не е безскрупулен. Но никога не съм очаквала, че ще направи нещо подобно. Тони, да. Това бе нещо, което щях да разбера, но винаги наивно съм смятала, че неговият шеф е различен. Глупачка. Кой си мислех, че го е обучил?

Аз се обърнах и открих, че Казанова ме гледаше безизразно.

— Казваш, че това е опасно.

— Всяка магия е опасна, пиленце — каза ми той нежно — в зависимост от обстоятелствата.

— Без увъртания! — Нямах нужда някой да щади чувствата ми, имах нужда от отговори. Исках нещо, което щеше да ми помогне да се отърва от това.

— Не увъртам — настоя той. Една жена нададе висок писък и очите му се преместиха към мястото зад мен. — По дяволите!

Погледнах през рамо и установих, че моите три съквартирантки бяха решили да играят дартс, въпреки че в бара нямаше дъска. Докато аз бях разсеяна, Дено бе застанала на единия край на бара, а Пемфредо на другия, докато Енио стоеше отпред, хвърляйки клечки за зъби към сервитьора. Преди да успеем да мръднем, Енио избълва друго количество от малките снаряди, оставяйки горкия сатир да изглежда като много нещастен игленик. Жената изпищя отново, когато гора от малки червени точици се появи по гърдите му и Казанова махна на придружителя й да я изведе. Той отиде да спаси служителя си и аз го последвах, за да спася него. Момичетата понякога ме слушаха — когато им харесваше — въпреки че имах впечатлението, че им развалям удоволствието.

Казанова изпрати треперещия сервитьор на заслужена почивка, докато аз успокоявах момичетата, като вадех карти от чантичката си. Те бяха стандартни карти Таро, които бях получила като подарък за рождения ми ден преди много години, бяха омагьосани да функционират като метафизичен пръстен на настроението. Не бяха нещо специално, но техните предсказания за климата на заобикалящата ме ситуация бяха доста точни. Не бях щастлива да видя картата, която изскочи от тестето в момента, в който го докоснах.

Въпреки всеобщото погрешно схващане, Любовниците рядко имаха нещо общо с това да си намериш сродната душа или дори да си прекараш добре времето. Двойка Купа обикновено показваше, че се очаква някаква романтика, но Любовниците бяха по-сложни. Ставаше въпрос за надвиснал избор, такъв, който води след себе си съблазън и болка. И подобно на рисунката върху картата — Адам и Ева били изхвърлени от Рая — окончателното решение щеше да има огромни последствия върху всичко след това. Ненужно е да казвам, че това никога не е била една от любимите ми карти.

Докато конфискувах останалите клечки за зъби и давах на момичетата новата им играчка, Казанова уреди друг сервитьор. Най-накрая ние седнахме отново на нашата маса.

— Всичко зависи от твоята гледна точка — каза той, продължавайки разговора, сякаш нищо не се бе случило. Предполагах, че той е срещал много по-лоши неща през вековете в сравнение с трите отегчени баби. — Само по себе си, този вид магия е безопасна. Или поне дотогава, докогато не бъде разрушена, както се случило с Мелюсин. Твоята разновидност предизвиква привързаност към дадена личност. Ако нищо не се намеси в тази връзка, вие двамата ще живеете щастливо до края на дните си.

Фактът, че аз, може би, не исках да живея — щастливо или не — в причинено от магия състояние на ума явно не бе толкова важен.

— А какво ще стане, ако някой се намеси?

Казанова изглежда се почувства леко некомфортно.

— Любовта е величествена, доколкото знам. Но тя има и своята грозна страна. Ако някой или нещо се възприеме като заплаха към връзката, то заклинанието ще отстрани тази заплаха. — Той видя нетърпението ми и обясни по-подробно. — Да кажем, че някой човек, очевидно без магически способности, се заинтересува от теб. Той няма да е в състояние да почувства магията, така че предупреждението ще остане незабелязано. — Какво ще се случи?

— Зависи. Ако връзката е нова и двамата не сте прекарали много време заедно — или с други думи, ако амплитудата е ниска — може би нищо. Но колкото повече увеличаваш звука, толкова повече намесата ще е нежелана. Накрая, единият от вас или и двамата ще елиминира заплахата.

— Елиминиране? Имаш предвид да бъде убит? — Аз зяпнах. Мирча трябва да си е загубил ума.

— Вероятно няма да се стигне до това — увери ме Казанова и аз усетих как стомахът ми леко се отпуска. — Повечето ухажори ще напуснат достатъчно бързо, когато ти започнеш да ги ругаеш или когато твоят любовник започне да ги заплашва.

Супер, помислих си аз, докато стомахът ми отново се свиваше на топка. Можех да откача всеки момент благодарение на подсигуряването на Мирча.

— Но какво ще стане, ако създателят на заклинанието иска някой да ме прелъсти?

Това не беше случаен въпрос. Мирча бе изпратил вампир на име Томас, който трябваше да се сприятели с мен, когато здравето на Пития започнало да се влошава. Пития, позната за мен като Агнес, осъзнала, че умира и започнала ритуалите, които щели да освободят силата, която да се прехвърли в приемника. И така започнала цялата тази игра. Агнес можеше да започне древния ритуал, но само аз можех да го довърша — като загубя девствеността си, която Мирча толкова грижливо пазеше. Той наредил на Томас да се погрижи за тази малка подробност, за да избегне да падне в собствения си капан. Мирча бе роден, преди да се появи схващането, че е модерно, жената сама да избира партньора си, а Томас бе слуга на друг господар вампир и от него се очакваше да следва заповеди. Разбира се, не се бяха консултирали с никой от нас относно това.

Томас бе един от онези рядко срещащи се вампири, които можеха толкова прекрасно да наподобяват човек, че ние живяхме като съквартиранти в продължение на 6 месеца, без да заподозра нищо. Ние станахме близки, макар и не толкова близки, колкото искаше Мирча. Аз не бях склонна да въвличам в лудия си живот никой и си мислех, че защитавам Томас, като го държа настрана. Но всичко, което постигнах, бе да принудя Мирча да се жертва заради ритуала.

Връщайки се назад, ние бяхме прекъснати точно преди да стигнем до същината, нещо, от което бях доволна, тъй като главата ми се проясни малко. Завършването на ритуала означаваше, че аз ще бъда Пития за цял живот — без съмнение това ще е доста кратък период, имайки предвид каква мишена ме правеше за много хора. Не че в момента очаквах нещо повече от живота си.

— Създателят на заклинанието може да го вдигне за определен човек — потвърди Казанова. Чувал съм за отделни случаи, когато заклинанието било прилагано на богати наследници от техните настойници, за да са сигурни, че тя ще остане непорочна, докато се появи подходящият кандидат. Привързаността в заклинанието гарантирала, че те ще приемат с удоволствие този, който бъде избран.

Не ми хареса изражението на Казанова.

— Какво става?

Той затършува да си извади друга цигара от тънката златна табакера. Имайки предвид колко грациозни бяха движенията му обикновено, аз имах усещането, че няма да ми хареса отговорът.

— Заклинанието вече не е популярно, защото има неочаквани резултати — обясни той, докато палеше цигарата си. — Понякога проработва, но има случаи, когато момичетата предпочитали да се самоубият, вместо да се омъжат за друг, освен настойника им.

Като видя ужасеното ми изражение, той побърза да обясни.

— Много е трудно едно заклинание да се накара да работи правилно, Каси. Страстта може да означава толкова много неща. Заклинанието е създадено, за да осигурява лоялност, но колко човешки емоции познаваш, които имат само един аспект? Лоялността лесно се превръща във възхищение — защо, мислиш си ти, да бъда лоялен към някой, който не е по някакъв начин възхитителен? Възхищението се превръща в привличане, привличането прераства в любов, а любовта обикновено води до желание да притежаваш този, когото обичаш. Схващаш ли?

— Да. — Очевидно тялото ми беше няколко стъпки пред ума ми, защото ръцете ми внезапно бяха настръхнали.

— Чувството за собственост обикновено се превръща в обсебеност — този човек трябва да принадлежи на мен и на никой друг, ние сме създадени, за да сме заедно и други подобни неща. — Той махна с ръка, при което димът от цигарата му залъкатуши по пътя си към тавана. Почувствах, че някак си това също ми допадаше. Умът ми се луташе, опитвайки се да извлече някакъв смисъл от тази каша, а емоциите ме бяха превзели.

— Това води до ненаситност — каза Казанова — което може да се превърне в отчаяние или омраза, ако му се попречи. Дори и когато заклинанието действа правилно, то често причинява проблеми, като броят им и видът им зависи от личностите на тези, които са свързани. И поради това, че то е толкова комплексно, често може нещо да се обърка. Повечето магове дори не се опитват вече да го правят. Твоят обожател или е могъщ магьосник или познава някой, който е.

— Той може да си позволи най-добрите — казах аз разсеяно. Това трябва да е било перфектното решение: да ме остави при Тони, един от предполагаемите му лоялни слуги, и да ме омагьоса, така че да остана непорочна, докато той разбере дали силата ще се прехвърли в мен. Това беше велик план, ако не се брояха чувствата ми. Но, разбира се, те съществуваха. Вампирите господари третираха слугите си като пионки, местейки ги, без да се интересуват от малките неща, като например какво иска самата пионка.

— Не може да е Антонио — започна да размишлява Казанова, гледайки ме несигурно. — Ти беше при него в продължение на години преди да избягаш. Заклинанието нямаше да ти позволи да го напуснеш, нито пък щеше да искаш.

Аз потреперих. Дори само мисълта да бъда увлечена по Тони беше достатъчна да ме накара да ми се догади.

— Може ли да бъде премахнато?

— От човека, който го е създал, със сигурност.

— Не, без него.

Казанова поклати глава.

— Аз не успях, а съм много добър, chica^[3]. — Той повдигна веждата си нагоре. — Разбира се, ако знам повече за този, който обсъждаме, това може да помогне. Може би някой от контактите ми…

Не исках да му казвам. Тони бе неговият непосредствен шеф, но Мирча бе господарят на Тони. Ето защо той имаше права върху всичко, което притежаваше Тони и към всеки, който му дължеше лоялност. Обикновено имаше известно количество маневри, които трябваше да се предприемат преди по-старшият господар просто да вземе някой от неговата собственост, особено ако подчиненият му бе стигнал трето ниво господар, както беше Тони. Но тъй като Тони открито не се подчиняваше нито на Мирча, нито на Сената, всичко, което притежаваше се връщаше под контрола на неговия господар. Което беше заобиколен начин да кажа, че Мирча беше господарят на Казанова. На Казанова нямаше да му хареса да се изправи срещу него, но беше очевидно, че той няма да продължи без повече информация.

Аз въздъхнах. Не ми харесваше да бъда притисната в ъгъла, но кого другиго можех да попитам?

— Мирча — казах аз, след като проверих дали някой не ни подслушва.

За момент Казанова изглеждаше незаинтересуван, след което скочи, сякаш някой го бе ритнал.

— Трябваше да споменеш това по-рано, Каси! — изсъска той с притеснен глас. — Одирането на това тяло докато е живо не е в дневния ми ред!

— Седни! — казах му раздразнено. — Кажи ми как да се отърва от това.

— Не можеш. Нека да ти дам съвет, chica — каза той сериозно. — Прибери се при красивия господар вампир, помоли го да ти прости за това, че си му причинила неудобство и направи това, което той иска. Определено не искаш той да ти се ядоса.

— Виждала съм Мирча вбесен — казах. Това беше вярно, въпреки че никога не бе насочено към мен. Аз побутнах стола на Казанова с крак. — Седни. Хората започнаха да ни гледат.

— Да, така е — съгласи се Казанова — ето защо отивам направо в офиса си, вдигам телефона и се обаждам на големия шеф. Ако не искаш да те намери, предполагам, че ще използваш времето между сега и тогава и ще бягаш така, сякаш Адът е по петите ти. Не че това ще ти е от особена полза.

— Ти се страхуваш от него!

— Нека да помисля — каза той саркастично. — Да! Както и ти би трябвало.

Аз го гледах объркано. Вампирът, когото познавах, не беше някой, който можеше да пренебрегнеш, но никога не го бях виждала да прави нещо, което да обяснява, защо древен демон трепереше като листо в дизайнерските си обувки.

— Ние говорим за Мирча, нали?

Казанова се огледа, след което се плъзна на мястото до мен, изглеждайки толкова сериозен, че беше почти комично.

— Слушай, малко момиченце, и внимавай, защото никога няма да повторя това отново. Мирча е най-великият манипулатор, когото познавам. Има причина, поради която той е главният преговарящ на Сената — той винаги получава това, което иска. Моят съвет е: улесни го и най-вероятно и той ще го направи лесно за теб.

Сграбчих го за вратовръзката, за да не допусна да побегне за телефона и придърпах лицето му близо до моето. Обикновено не съм агресивен тип — бях видяла прекалено много насилие, докато растях, за да съм такава — но в момента бях прекалено бясна, за да ми пукаше.

— Ти каза това, което искаше, сега слушай мен. Знам всичко за манипулирането. Не е минал и ден, без някой да се опитва да ми дърпа конците. Дори и тази работа с Пития не е моя идея. Но знаеш ли какво? Това променя нещата, нали? Мирча не може да ме притеснява, независимо какво си мисли. Никой не може. И всеки, който се опита да ме баламосва от сега нататък, ще открие, че съм много лош враг. Схвана ли?

Казанова изигра давене и аз го пуснах. Той се облегна назад в стола си, като изглеждаше повече учуден, отколкото изплашен.

— Ако си толкова могъща, защо се нуждаеш от помощта ми? — попита той дяволито. — Защо не премахнеш сама заклинанието и не излееш гнева си върху Антонио?

— Пития не действа така — казах аз сухо. — И какво, по дяволите, е толкова смешно?

Усмивката, която Казанова се бе опитал неуспешно да задържи, се разля по лицето му.

— Това е шега — каза той — която би разбрала само ако си инкубус.

— Дай ми съкратената версия.

Той изглеждаше свенлив. Изражението беше странно върху това изсечено лице и бързо го промени.

— Очакване, би могла да кажеш. Сякаш гледаш напред към следващия боксов мач за титлата. В този ъгъл — каза той, неговият глас се понижи до този на опитен водещ — се намира лорд Мирча, който никога не е бил побеждаван през последните 500 години в политическото и социално маневриране. А в другия ъгъл, неговият опонент, измамно прелестната Касандра, наскоро възкачена на трона на Пития. — Той се ухили още по-широко. — Трябва да разбереш, Каси. За един инкубус нещата не могат да се подобрят особено. Ако не бях толкова загрижен за това тяло, щях да си купя билет за първия ред.

— Говориш глупости — казах отвратено. — Кажи ми нещо, което мога да използвам!

— Защо ти не ми кажеш нещо за разнообразие? — възрази той. — Какво точно си решила да направиш, ако намериш Тони? Той е наоколо от доста време. Няма да е лесно да го убиеш. Защо не си починеш и не оставиш Мирча да се оправи с това? Той ще го намери рано или късно и тогава „ти и аз двамата…“

— Мирча не може да се справи с Мира! — Не можех да повярвам, че Казанова все още не схващаше. — Той може да ме предпази тук и сега, но не настоящето ме притеснява.

Мира беше наследницата на Агнес, докато не се замеси с доста лоша компания и беше детронирана. Но това не й отне способностите, което означаваше, че можеше да се промъква в миналото и да ме атакува дълго преди да знам коя е тя. Дори можеше да убие един от родителите ми, като по този начин се подсигуряваше, че никога няма да се родя. А Мирча не можеше да направи нищо по този въпрос.

— Но ако Антонио я защитава, как очакваш…

— Имам няколко изненади за Тони! Това, което искам от теб…

— Явно ще ми струва скъпо. Ти не можеш да повярваш… — Той спря при вида на изражението ми. — Какво е това?

Аз скочих, като леко се олюлях на токчетата си и погледнах през него към входа на бара.

Моят най-малко любим маг влизаше през преддверието със смъртоносна бързина. Неговата къса руса коса изглеждаше така, сякаш е била отрязана с мачете, а неговите ледени, зелени очи бяха ядосани. Не че това беше необикновено: никога не го бях виждала да се усмихва и обикновено смятах, че денят е добър, ако не се опитва да ме убие. Имайки предвид, че той носеше дългото до коленете кожено палто — това, което бе изпълнено със скрити оръжия — не изглеждаше, че този ден щеше да е един от добрите.