Дейвид Гемел
Гръмотевичния щит (32)

XXX
Храмът на непознатото

Хеликаон стоеше на кърмата на „Ксантос“ заедно с Ониакус, който държеше руля. Дългото пътуване около западната брегова линия бе преминало почти без инциденти. Видяха малко кораби и всичките бяха малки търговски съдове, които прегръщаха брега и се втурваха към земята в мига, в който видеха дарданската флота.

В морето обаче нямаше бойни кораби и това го тревожеше.

До този момент флотилиите на Агамемнон бяха станали огромни и се натрапваше тревожният въпрос: къде се намираха?

Скалистата брегова линия на Аргос се намираше до тях и корабите плаваха край малки села и пристанища, придвижвайки се все на изток, към островите югозападно от Самотраки.

Към залез забелязаха търговска галера с висока палуба, понесла се на изток. Корабът не направи опит да им избяга и Хеликаон сигнализира на два от най-предните си съда да го пресрещнат. Търговецът се подчини и насочи галерата си успоредно с „Ксантос“.

Хеликаон отиде до парапета и погледна надолу към палубата. Гребците седяха спокойно, с прибрани гребла. Един дебел търговец, облечен в богата лилава роба, вдигна поглед към него. Мъжът имаше дълга тъмна коса и брада, накъдрена с горещо желязо по хитски обичай.

— Пътуваме под закрилата на императора и не участваме във вашите войни — извика той.

— Накъде сте се насочили? — попита го Хеликаон.

— През Хелеспонт и у дома.

— Ела на борда на кораба ми, за да пием вино.

Спуснаха въже и пухкавият търговец се качи на високия кораб. Когато преодоля парапета, бе зачервен и дишаше тежко. Огледа се наоколо с интерес.

— Чувал съм за „Ксантос“, цар Еней — каза той. — Много хубав съд.

— Приятелите ме наричат Хеликаон, а аз винаги съм бил приятел на онези, които служат на императора.

Мъжът се поклони.

— Името ми е Онигантас. Миналата година щях да се опиша като богат търговец. Тези дни обаче бедността ни дърпа към себе си. Тази ваша война е унищожителна за търговията.

Хеликаон нареди да донесат вино и поведе Онигантас към високата задна палуба. Търговецът отпи от чашата си, измърмори няколко одобрителни коментара към качеството на виното, а после се умълча, впил големите си тъмни очи в своя домакин.

— Къде те отведе пътуването ти? — попита Хеликаон.

— От Атина по брега до Тракия. Там вече няма търговия.

— Значи си плавал надолу по Аргос?

Онигантас кимна.

— И продадох товара си с малка загуба. Това не са добри дни. Хеликаон.

— Какви новини носиш от Аргос?

— Новини? Аз носех подправки и парфюми.

— Нека не си играем игрички, Онигантас. Ти си неутрален. Ако аз бях някой от генералите или адмиралите на Агамемнон, щях да използвам подобен съд, за да пренася информация. Помолили ли са те за подобна услуга?

— Трябва да бъдем предпазливи — отвърна Онигантас с лукава усмивка. — Много хора говорят по бреговете или в пристанищата, но като неутрален търговец не би било добре да предлагам услугите си на една или друга страна. Това би ме направило агент на нечия сила и неутралността ми би се стопила.

Хеликаон обмисли думите му. На повърхността аргументът изглеждаше разумен, но нито Агамемнон, нито генералите му биха уважили неутралността на хитски кораб, освен ако това не служи на целите им. Единственият начин Онигантас да прекоси в безопасност територията на войната беше да носи доказателство, че Микена му го позволява. И след като търговията бе толкова непоправимо нарушена, хитският търговец вероятно си добавяше приходи като разнасяше съобщения от и към микенските генерали.

— Виждам, че ти си проницателен човек — каза Хеликаон накрая.

Мъжът пресуши чашата си и я подаде на чакащия наблизо моряк.

— Аз само търся печалба като всеки търговец. Без неутралността ми нямам печалба. С нея съм свободен да работя във всеки от градовете и народите около Великата зеленина. Всъщност винаги съм се надявал да укрепя връзките си с Дардания.

— И няма причина да не го сториш — отвърна Хеликаон. — Тъкмо търсех предприемчив човек, който да пази малко злато за мен, в случай че някога ми потрябва.

Той видя алчността в очите на Онигантас.

— За колко злато говорим, Хеликаон?

— Достатъчно, за да стигне за построяването на няколко търговски кораба, ако бъде използвано, и определено достатъчно, за да компенсира беден на доходи търговски сезон.

Хеликаон замълча, загледан в мъжа, и зачака намекът за подкуп да заработи.

— И този човек трябва само да пази това злато за теб? — попита търговецът.

Царят на Дардания се усмихна.

— Или може би да го накара да се увеличи за наша взаимна изгода?

— А, значи искаш търговски съюз?

— Именно. Трябва да поговорим още. Може би ще останеш с нас тази нощ?

— С удоволствие — отвърна Онигантас. — Напоследък гладувам за липса на интелигентна компания. Повечето ми нощи преминават в слушането на микенски моряци и войници и… — тип погледна Хеликаон в очите — безкрайните им приказки за войни, победи и планове.

Флотата излезе на брега на един гол и ненаселен остров. Хеликаон и застаналият до него Онигантас гледаха, докато Ониакус и няколко други моряци донесоха предмети, които бяха заграбили по време на нападенията си. Имаше златни чаши и бокали, покрити със скъпоценни камъни, както и големи бижута в микенски стил. Всичко беше положено върху одеяло на пясъка.

Онигантас коленичи да огледа предметите на избледняващата светлина.

— Изключително — каза той.

Докато другите палеха готварски огньове, Хеликаон отведе търговеца встрани от мъжете. Двамата седнаха и говориха, докато не ги извикаха да се нахранят. По-късно, докато Онигантас спеше, царят на Дардания се отдръпна от лагера и се качи по склона на един висок хълм. Чутото го бе разтревожило.

Гершом и Ониакус се приближиха към него.

— Научи ли нещо от търговеца? — попита египтянинът.

— Да… и нищо не е добро. Трябва ми време да помисля. Нека повървим малко.

Островът беше каменист и негостоприемен. Но на един близък хълм някой бе построил храм. Лунната светлина озаряваше белите колони.

— На кого ли е посветен? — зачуди се Ониакус.

Хеликаон не го беше грижа, но тръгна с тях към изоставената постройка. Около нея нямаше статуи, вътре също. Каменният под беше покрит от трупан с векове прах. Част от покрива се бе срутила, позволявайки на луната да озарява вътрешността. Те претърсиха сградата, но не откриха гравюри, нито сечива, счупени чанти или фенери.

Хеликаон коленичи и избърса гъстия прах от един участък на пода. Под него в каменните плочи имаше дълбока извита линия. Гершом и Ониакус се присъединиха и заедно разчистиха праха от близките плочи. Символът, който разкриха, обхващаше целия под. Имаше два кръга, малкият вписан в големия, и диагонална линия, която минаваше и през двата.

— Какво значи това? — попита Ониакус.

— Древен символ — каза му Хеликаон. — Може да се открие на някои стари карти. Търговците някога са го използвали, за да бележат места с търговска или военна сила. Ако външният кръг е прекъснат, това означава, че наоколо няма вражески сили. Прекъснат вътрешен кръг значи, че в местността няма много търговия. Непрекъснатите кръгове значат обратното — силна защита, но добра търговия.

— А линия като тази, която минава през два непрекъснати кръга? — попита Ониакус.

— Означава, че местността не е проучена. Непозната е.

— И така — каза Гершом, загледан в символа. — Някой е дошъл на тази гола скала и е построил храм на непознатото?

— Така изглежда — отвърна Хеликаон. — Колко странно. Сигурно са пренасяли мрамора и дървото през цялата Велика зеленина, за да го докарат тук. Десетки, може би стотици работници и каменоделци, които да построят сграда, която никой няма да посещава, на остров без селище на него.

Гершом се засмя.

— Мисля, че е чудесна шега. Всички почитаме непознатото и непознаваемото. Това е същността на живота ни. Можем да знаем само какво е било, не и какво ще бъде. Но копнеем да научим, да разберем мистерията. Който и да е построил храма, е имал добро чувство за хумор и усет за предстоящото. Храм на непознатото, построен от някой непознат с неясна цел. Прекрасно е.

— Е, аз пък мисля, че е пълна безсмислица — оплака се Ониакус. — Разхищение на хубав мрамор и труд.

Когато отново излязоха под светлината на луната, Хеликаон се загледа над морето.

— Готов ли си да говориш за чутото? — попита Гершом.

Царят на Дардания си пое дълбоко дъх.

— Исмарос е паднал, както и Ксантея — каза той. — Това оставя само Калирос. Укрепленията там не са силни. Така че трябва да предположим, че вече или е под обсада, или е паднал.

— Но Хектор е в Тракия — каза Ониакус. — Той никога не губи. Ще смаже врага.

— Според Онигантас Хектор е спечелил няколко битки, но от Тесалия и Микена се изсипват все повече и повече вражески войски. Последните доклади потвърждават, че Хектор е в Родопите, изправен пред три армии.

— Той ще ги пребори — настоя Ониакус.

— Може би — съгласи се Хеликаон. — Но дребните победи нямат никакво значение. Тракия е изгубена. Мисля, че Хектор ще се опита да върне армията си в Карпеа при корабите, а после да прекоси проливите и да дойде в Дардания. Това е единствената му надежда за оцеляване.

— Ами флотата на Менадос? — вметна Гершом.

— Те или са тръгнали към Хелеспонт, за да пресрещнат Хектор, или планират да нахлуят в Дардания. Ако е първото и корабите на Хектор се опитат да прекосят незащитени, ще бъдат потопени до един.

— Ще ми простиш, ако отбележа, че тук има доста голямо количество предположение — каза Гершом. — Хектор може и да не тръгне към Карпеа. Може да е отишъл да помогне на Калирос. И дори ако си прав, може и вече да е в Карпеа и да се готви за прекосяване. Има твърде много несигурност и няма как да знаем дали ще стигнем навреме, за да му помогнем.

Хеликаон се отдръпна от двамата и ги остави да спорят. Трябваше му време да помисли.

Ако отплаваше към Карпеа и микенският адмирал Менадос нападнеше Дардания, клането щеше да е ужасяващо. Ако се насочеше към дома да защитава земите си и микенците унищожаха Хектор и Троянския кон, войната щеше да бъде изгубена.

А имаше и още една неприятна мисъл, която нямаше намерение да споделя с помощниците си. Крепостта в Дарданос можеше да удържи обсада… освен ако врагът не бе сигурен, че градът ще отвори врати пред тях. Агамемнон беше коварен и веднъж вече бе използвал предатели срещу Троя, когато подкупи сина на Приам, Агатон, да се изправи срещу него. Ами ако вече имаше свой агент в Дарданос?

Тогава си помисли за Халисия. Последния път, когато микенците бяха атакували града, те я изнасилиха и пронизаха, а после убиха сина й пред очите й. Отново ли ще я подложиш на това, прошепна глас в сърцето му?

Хеликаон не беше човек, склонен към емоционални изблици или груби псувни, но внезапно започна да ругае дълго и цветисто. Двамата му спътници млъкнаха.

— Нямам рационален начин да стигна до решение — каза той накрая. — Има твърде много неизвестни. Менадос може вече да е в Хелеспонт или да е свалил армията си в Дардания. Хектор може да се бие в Калирос или някъде по пътя към брега. А трябва да мислим и за флотата, която Одисей е използвал, за да нападне Исмарос. Къде е тя? Не знаем нищо.

— Значи започваме от подходящото място — каза Гершом и обърна поглед назад към озарения от луната храм.

 

 

Банокъл изведе сивия си кон от дърветата и го подкара по нанадолнището. Зад него се показа Юстинос с младия принц Перикъл пред себе си. След тях се появи детегледачката Мирин с детето Обас, които яздеха жребеца на Керио. Следваха ги Скорпиос и Енион. Банокъл погледна назад. Скорпиос носеше неговия лък. Енион, от чиято рана все още капеше кръв дори през шевовете, изглеждаше свит в себе си, с изгърбени рамене и сведена глава.

Малко по-напред видя Олганос да слиза от коня си точно преди хребета на нисък хълм, за да пропълзи до горе и да надзърне към откритата територия от другата страна.

Обедното слънце грееше от ясното небе, ала в планината духаше хладен вятър. На Банокъл му бе писнало да командва и в слепоочията му пулсираше тъпа болка. Нямаше представа накъде са тръгнали, освен мъглявите думи на Олганос за някакъв висок проход. Спомняше си, че е минал през подобно място, но нямаше да може да го открие отново, дори животът му да зависеше от това.

Какъвто именно беше случаят.

Болката се усили. Банокъл свали шлема си и позволи на бриза да разхлади пропитата му с пот руса коса.

Юстинос се приближи до него и дръпна юздите.

— Енион страда — каза той. — Онзи удар може да му е разбил черепа.

Банокъл си сложи отново шлема и срита коня си в галоп надолу по склона. Спря го до жребеца на Олганос и пролази до младия войник.

— Виждаш ли нещо? — попита той. Олганос поклати глава.

— Мисля, че сме близо до прохода — каза той, сочейки извисяващите се покрити със сняг върхове, които оформяха масивна стена на пътя им. — Трябва да прекосим онази суха долина и хълмовете от другата й страна. По пътя има малки букови и борови горички, които биха могли да скрият цяла армия.

Банокъл се взря в долината. Нямаше и следа от ездачи или войници. Олганос обаче бе прав, че сред дърветата можеха да се скрият много хора. Младият войник изрази неговата тревога:

— Излезем ли веднъж на открито, ще ни забележат веднага, ако са разположили съгледвачи в шубрака.

— Имаш ли план? — попита Банокъл с надежда.

— Нямаме избор. Трябва да достигнем прохода.

Това го успокои. Не искаше да се налага да избира пак.

— Добре — каза той. — Можем ли да се справим до здрачаване?

— С отпочинали коне, да. Нашите обаче са изморени и веднъж излезем ли от долината, земята се издига по целия път до прохода.

Банокъл се надигна на крака и помаха на останалите да дойдат при тях, а после се качи на коня си и ги поведе над хребета.

Докато приближаваха дъното на долината, жегата се усили. Конете се движеха с приведени глави и копитата им вдигаха малки облачета прах. По страните им течеше пот. Местността бе суха и гореща, с твърде малко растителност.

Напредваха бавно и следобедът започна да преваля. После Скорпиос извика. Банокъл се обърна и видя, че Енион е паднал от коня си. Той нареди да спрат и завъртя сивушкото обратно до мястото, където раненият мъж се опитваше да се изправи. Банокъл слезе от седлото и отиде до него, за да го вдигне на крака. Очите на Енион бяха като стъклени, а лицето му — пепеляво. Внезапно той се преви, падна на колене и повърна.

Банокъл се отдръпна от него, а после огледа малката група. Конете нямаха още много сили, а мъжете бяха изтощени.

— Колко още има до прохода? — обърна се той към Олганос.

Младият мъж сви рамене.

— В състоянието, в което сме сега, не по-рано от падането на нощта, така мисля.

Малко вдясно имаше гъсто струпване на букове.

— Иди там и виж дали няма да намериш вода.

— Ако не достигнем прохода преди идоноите…

— Знам какво може да стане — сопна се Банокъл. — Сега върви!

Олганос смушка коня си. Банокъл помогна на Енион да се изправи и го качи на коня му.

— Не падай повече. Чуваш ли ме?

— Чувам те — изпелтечи войнът.

— Нека всички идем при онези дървета — каза Банокъл на останалите. — Там ще е по-хладно.

Олганос намери скрита полянка и отведе групата до нея. Там имаше бели мраморни камъни и между тях цъфтяха храсти с алени цветове, които обрамчваха широк каменен басейн, пълен с хладна вода. Тя стигаше до него от потока, който се спускаше между камъните в поредица от малки водопади. Тук имаше хубава трева и поляната бе така красива, че Банокъл почти можеше да повярва, че наоколо са се скрили нимфи и дриади.

Старата детегледачка закуцука към ръба на басейна и приклекна бавно, за да напръска лицето и косата си и да отпие няколко големи глътки. Двамата принцове отидоха с нея. Юстинос и Скорпиос помогнаха на Енион да слезе от коня и го положиха с гръб към едно дърво. Банокъл напълни шлема си с вода и го отнесе на ранения. Енион отпи малко. Лицето му бе все така сиво, но очите му не изглеждаха толкова зле, колкото преди. Банокъл огледа раната на мъжа. Дългата драскотина по черепа му бе зашита, но плътта около нея сега изглеждаше подута и обезцветена. Раните по главата винаги създаваха проблеми. Банокъл някога бе познавал мъж, който бе уцелен със стрела в черепа и оживя. Друг войник — корав и едър мъж — отнесе юмрук в една кръчмарска свада и умря на мига.

Те оставиха Енион да си почине и използваха суха трева, за да избършат разпенената пот от хълбоците на конете. След като разхладиха животните, ги отведоха до басейна, за да се напият и те.

Докато мъжете се разполагаха в сянката на буковете, а конете се наслаждаваха на свежата трева наоколо, Банокъл свали бронята си и скочи в каменния басейн. Оказа се по-дълбок отколкото изглеждаше, и той потъна под повърхността. Водата беше студена и усещането, докато го поглъщаше, бе невероятно. Всички звуци заглъхнаха, както и главоболието, което го измъчваше вече почти цял ден.

Той изплува на повърхността, отиде до брега и се измъкна от водата. Видя, че Олганос и стройния русокос Скорпиос седят тихо заедно. Нямаше и следа от Юстинос. Банокъл се подсуши и отиде при двамата войни.

— Вие, момчета, също трябва да поплувате — каза той.

— Ами ако врагът дойде? — попита Олганос.

Банокъл се засмя.

— Ако пратят армия, ще сте също толкова мъртви, независимо дали умирате от жега и воните на прасета, или сте разхладени и освежени.

— Има истина в това — каза Скорпиос, изправи се и развърза каишите на бронята си.

— Къде е Юстинос? — попита Банокъл.

— Казах му да изчака малко и да огледа долината — отвърна Олганос.

— Добре. Докато го прави, аз мисля да подремна.

Олганос и Скорпиос скочиха в каменния басейн с могъщ плясък, а Банокъл отиде да седне при Енион.

— Как се чувстваш? — попита той.

— По-добре. Усещам главата си все едно вътре има затворен кон, който се опитва да си пробие път с ритници. Жалко за Керио. Мизерно копеленце, но умееше да се бие.

— Времето да мислим за мъртвите е когато сме в безопасност у дома — каза Банокъл.

— Мислиш ли, че ще стигнем до дома?

— И защо да не стигнем?

Енион се усмихна.

— Не те ли безпокои фактът, че ни превъзхождат числено и сме в капан, заобиколени от врагове?

— Никога не съм виждал смисъл в това да се тревожиш за утрешния ден — отвърна Банокъл. — В този момент имаме вода, конете си почиват и се хранят, а аз смятам да се наспя прекрасно. Ако врагът дойде, ще избия от копелетата колкото успея. Ако не, ами тогава ще продължим да яздим, ще открием Хектор и останалите момчета, а после ще си идем у дома. По-добре и ти се наспи, човече.

— Мисля, че ще го сторя — каза Енион. После внезапно се изкикоти. — Цял живот съм чакал да направя нещо героично, нещо, с което да ме запомнят. И сега спасих двамата сина на цар и преборих двадесет вражески войника. Много е приятно, Банокъл, наистина много. Всичко, за което си мечтаех… освен това шибано главоболие.

— На сутринта ще е отминало — каза русият войн и се просна на тревата, затваряйки очи. Сънят дойде почти незабавно.

Когато се събуди, бе паднал мрак и ярките звезди светеха на нощното небе. Той седна и погледна към Енион. Войникът лежеше по гръб, загледан нагоре.

— Как е главата? — попита Банокъл.

Енион не отговори. Другият мъж помаха с ръка пред лицето му. Нищо. Банокъл се наведе и затвори очите на мъртвеца, а после се надигна на крака.

Олганос плуваше, Юстинос седеше до басейна. Старицата и момчетата спяха. Олганос излезе от водата. Банокъл се приближи към него.

— Ти ли си пратил Скорпиос на стража?

— Да.

— Добре, ще го заместя след малко.

— Как е Енион? Мислиш ли, че ще може да пътува утре?

— Той вече пътува — отвърна Банокъл. — Върви по Тъмния път. Конят му е в по-добра форма от останалите. Нека дебелата жена го язди. А ти вземи меча му. Твоят изглежда износен и може да се счупи при следващия бой.

— В името на Арес, ти си студено копеле — каза Олганос.

— Той е мъртъв. Ние не сме. Тръгваме призори.

 

 

Покритият с камъни път, водещ нагоре и през високия проход на Килканос, бе покрит с боклука на придвижваща се армия. Между скалите се подаваха счупени шлемове. Един разбит шлем отразяваше ранната утринна светлина. Предмети, които до неотдавна бяха имали стойност за някого, сега събираха прах. На места Калиадес забелязваше петна изсъхнала кръв, там, където се бяха грижили за ранените. Самият проход беше тесен и с множество завои, докато се изкачваше все по-нагоре сред планините.

Калиадес и неговите триста доброволци бяха заели защитна позиция на около осемдесет места под най-високата точка, където проходът се стесняваше до някакви си тридесет крачки. И от двете им страни се издигаха отвесни скали. Той разположи стотината си стрелци на по-висока позиция от ляво и дясно, където да могат да се скрият зад камъните. По-тежко бронираните войници останаха в центъра. Мъжете бяха кикони, които вече нямаха къде да избягат.

Съгледвачите бяха предупредили Хектор, че към тях се движи идонойска армия от около седем хиляди души. Бяха наблизо и щяха да ги видят още преди обед.

Калиадес бе поискал доброволно да остане назад в продължение на двата дни, в които Хектор искаше да бъде удържан проходът.

— Ще си ми нужен в бъдеще, Калиадес. Не искам да умреш на някаква тракийска скала.

— Ако се сещаш за по-подходящ човек, който да планира защитата, нека остане той — отвърна микенецът. — Тракийците са добри бойци, но сред тях няма стратези. А този проход трябва да бъде удържан. Не можем да си позволим армии от двете страни.

В крайна сметка Хектор се съгласи с нежелание и те се сбогуваха на сутринта.

Тракийците бяха мрачни мъже, които се бяха сражавали добре през цялата война. Затова им тежеше, че всичко приключваше толкова зле. Хектор им предложи шанса да дойдат с него в Троя, но те решиха да останат и да продължат битката срещу нашествениците.

Калиадес вървеше сред тях и раздаваше заповеди. Те му отговаряха с моментално подчинение, но не и топлина. Въпреки че вярваха на преценката му и уважаваха уменията му, за тях той бе непознат чужденец.

Непознат чужденец.

Внезапно Калиадес осъзна, че винаги е бил чужденец, дори сред собствения си народ. Той се качи на една висока скала и седна на нея, загледан надолу към прохода. Когато враговете пристигнеха тук, щяха да са изморени от катеренето. Можеха да бъдат покосявани от залп след залп от стрелците, а после, когато се приближаха още с хвърлени копия с бронзови върхове. Обширните каменни стени щяха да сгъстят формацията им и така нямаше лесно да избягват изстрелите. После Калиадес щеше да ги нападне с тежко бронираната тракийска пехота, принуждавайки ги да отстъпят, за да се прегрупират. Той не се съмняваше, че защитниците са в състояние да удържат поне няколко атаки. Ала щяха да понесат загуби, стрелите им скоро щяха да свършат, а добре насочените нападения на врага с предимството на числеността в крайна сметка щяха да ги изморят. Каквито и стратегии да измислеше, резултатът щеше да бъде един и същ. Ако врагът бе решителен и смел, преди мръкване той и хората му щяха да са мъртви.

Хектор бе разбрал това. Останалите назад бяха обречени. Малко вероятно бе някой от тях да напусне прохода жив.

Лицето на Пирия се появи в ума му, с късо подрязана руса коса, в която блестеше слънцето. В спомените му тя седеше на плажа и се смееше, докато мъжете от „Пенелопа“ се мъчеха да хванат избягалите прасета. Това бе хубав ден и през изминалите три години бе придобил златна отсянка.

После картината се разми и Калиадес отново видя Голямата Руж, застанала на прага на малката му къща, облякла рокля в червено и черно. Случи се в деня преди армията да се върне от Тракия за пролетната кампания. Той я покани вътре, но тя остана на място.

— Няма да вляза в дома ти, Калиадес. Не те харесвам, а и ти не ме обичаш много.

— Тогава какво правиш тук?

— Искам Банокъл да се върне жив у дома. Не искам да бъде въвлечен в твоя стремеж към смъртта.

Думите го изненадаха.

— Аз не искам да умирам, Руж. Защо мислиш такова нещо?

Тя го изгледа и изражението й се смекчи.

— Промених си решението. Ще вляза. Имаш ли вино?

Той я отведе до малката градина в задната част на дома си и те седнаха заедно на една извита пейка в сянката на висока стена. Виното бе евтино и леко горчиво, но Руж изглежда нямаше нищо против. Тя го погледна в очите с прямия си поглед.

— Защо спаси жрицата? — попита след малко.

Той сви рамене.

— Напомняше ми на сестра ми, която бе убита, когато бях малък.

— Може и така да е, но това не е единствената причина. Банокъл говори за теб с огромно уважение и привързаност, така че чух всички истории за пътешествията ви. Аз вече не съм млада. Калиадес, но мъдростта ми нарасна с годините. Познавам мъжете. В името на Хера, зная за мъжете повече, отколкото някога ми се е искало да знам. Толкова много от вас бързо забелязват недостатъците и слабостта у другите, докато същевременно са абсолютно слепи за собствените си проблеми и страхове. Защо нямаш приятели, Калиадес?

Въпросът го накара да се чувства неудобно и той започна да съжалява, че я е поканил.

— Имам Банокъл.

— Да, така е. Но защо не други? И защо нямаш жена?

Тогава той стана от пейката.

— Не съм длъжен да ти се обяснявам.

— Страх ли те е, Калиадес?

— От нищо не се боя.

Не можеше да се отскубне от погледа й, а той го тревожеше.

— Ето това вече беше лъжа — каза тя меко.

— Ти не ме познаваш. Никой не ме познава.

— Никой не те познава — повтори Руж. — И ето че отново грешиш. Аз те познавам, Калиадес. Не зная защо си такъв, какъвто си. Може би любимото ти пони е умряло, когато си бил млад, или те е тормозел някой приятелски настроен чичо. Може би баща ти е паднал от скала и се е удавил. Няма значение. Аз те познавам.

Изпълни го гняв.

— Просто си върви! — каза той. — Когато ми дотрябва мъдростта на някоя дебела курва, ще пратя да те повикат.

— А — каза тя без следа от гняв в гласа си, — сега виждам, че дълбоко в себе си и ти знаеш. Просто си твърде изплашен, за да го чуеш.

В този миг му се прииска да я удари, да изтрие този разбиращ поглед от лицето й. Вместо това отстъпи назад от нея, почувствал се в капан в собствения си дом.

— Кажи ми тогава — настоя той. — Изкажи тази ужасяваща истина. Не ме е страх от нея.

— Ужасяващата истина е, че дълбоко в себе си ти изпитваш огромен страх. Страх те е от живота.

— Що за глупост? Да не си дъвкала корен от меас?

— Ти си спасил жена, която не е значела нищо за теб, и в резултат те е очаквала почти сигурна смърт.

— Струваше си да бъде спасена.

— Няма да споря за това. Само по себе си, това е чудесно дело. Героично. Като за легенда. Когато Одисей е отишъл, за да се изправи лице в лице с пиратите, ти си отишъл с него. Казал си на Банокъл, че искаш да видиш какво ще стане. Но ти си интелигентен човек. Знаеш какво е трябвало да стане. Трябвало е да ви нарежат на парчета. Мъжът ми те смята за човек с огромна смелост. Но аз не съм Банокъл. В теб, Калиадес, има част, която копнее за смърт. Празна част, която нищо не може да запълни. Нито обич, нито интимност, нито мечти, нито амбиции. Затова нямаш приятели. Нямаш какво да им дадеш и се боиш от това, което те биха ти дали.

Думите й пробиха защитата му като ледено острие.

— Но аз познах любовта — възрази Калиадес. — Обичах Пирия. Това не е лъжа.

— Вярвам ти. И именно така те опознах. Вече си почти на тридесет години, а си имал една велика любов. Колко странно тогава, че е била към жена, която никога не би могла да ти отвърне. Жена, за която си знаел, че не може да отвърне. Да ти кажа ли какво си видял в онова изплашено, изтормозено и обречено момиче? Собственото си отражение. Изгубен и сам, без приятели и изоставен.

После тя стана и изглади няколко гънки от роклята си.

— Банокъл ми е приятел — каза Калиадес, чувайки ясно колко отбранително звучат тези думи.

Руж поклати глава, отхвърляйки дори този негов нищожен опит да удържи позицията си.

— Моят Банокъл не е мислител, иначе щеше да те разбере по-добре. Той ти е приятел, да, но в ума си, независимо дали го съзнаваш или не, за теб Банокъл не е нищо повече от една голяма хрътка, чието обожание ти позволява да се самозалъгваш, да повярваш, че си като другите. Той ти е спасил живота, Калиадес и ти си го завлякъл във всички онези опасности. Приятелите не правят така. В деня, в който в крайна сметка решиш да умреш, не позволявай на Банокъл да бъде с теб.

После тя си отиде, но той извика след нея:

— Съжалявам, че ме презираш, Руж.

— Ако те презирам, то е само защото презирам себе си — каза му тя с тъга в гласа. — Ние си приличаме толкова много, Калиадес. Изолирани от живота, без приятели, без някой, когото да обичаме. Затова ни е нужен Банокъл. Той е животът, див и необуздан в цялата си прелест. Без потайност или коварство. Той е огънят, около който сме се струпали, а светлината му отблъсква сенките, от които се боим — Руж се умълча за момент. После го погледна. — Припомни си някой детски спомен — каза тя.

Той примигна и една картина се появи в ума му.

— Какъв беше? — попита го жената.

— Бях дете и се криех от разбойниците в лененото поле.

— В деня, когато сестра ти е умряла?

— Да.

Тя въздъхна.

— Ето това е твоята трагедия, Калиадес. Ти никога не си излязъл от онова ленено поле. Все още си там, малък и изплашен и скрит от света.

Високо сред скалите той отблъсна мислите за Руж от ума си. Мъжете бяха наклали огньове и той щеше да слезе да се нахрани с тях, когато забеляза ездачи в далечината.

В началото не бяха нищо повече от точици, но докато се приближаваха, Калиадес разпозна блясъка на троянска броня.

Видя, че стрелците също са забелязали групата и слагат стрели на лъковете си. Той им извика да не стрелят и слезе да посрещне малката група.

Банокъл го достигна на гърба на коня си, а после вдигна крак и скочи от изморения сивушко.

— Радвам се да те видя — каза той. — Спасихме синовете на Резос и сега можеш най-сетне да поемеш командването. На мен ми писна. — После се огледа. — Къде е армията?

— На път за Карпеа. Аз съм начело на онези, които остават назад.

— Нямаш достатъчно хора. Видяхме идонойската орда. Наблизо са. Хиляди копелета.

— Трябва само да ги удържим за два дни.

— А, добре, това ще го направим.

— Не ние, Банокъл. Задължението е мое. Ти трябва да отведеш синовете на Резос до Карпеа. Хектор ще се зарадва да ги види.

Банокъл свали шлема си и се почеса по късата руса коса.

— Нещо не мислиш разумно, Калиадес. Ще ти трябваме с моите момчета. Тези тракийски козоебци ще се разбягат при първото боядисано лице, което видят.

— Не, няма. — Калиадес въздъхна и си спомни разговора с Руж. — Слушай. Това е твоят отряд. Урсос каза на Хектор, че те е поставил начело. Така че ти нареждам да продължиш заедно с тях. Ще се видим в Карпеа или в Дардания, ако вече си пресякъл Хелеспонт, когато дойда.

— Забрави ли, че сме братя по меч?

Калиадес не обърна внимание на въпроса.

— Бъди бдителен, докато се придвижваш на изток. Има и други, по-малки проходи през планините, така че там може да срещнеш вражески ездачи.

— Мога ли да разчитам, че няма да възразиш, ако оставим конете да отпочинат малко? — попита Банокъл студено. — Катеренето ги измори.

— Разбира се. Вземете си и храна.

Без да каже нищо повече, приятелят му поведе коня си нагоре по прохода. Калиадес изпроводи с поглед останалите ездачи, които продължиха след него.

Някъде по обяд те най-накрая продължиха по пътя си. Банокъл не се сбогува, нито погледна назад. Калиадес обаче ги гледаше, докато превалиха билото на прохода.

— Сбогом, Банокъл, приятелю мой — прошепна той.

— Виждам ги! — извика един стрелец и посочи към прохода.

Калиадес извади меча си и извика войниците при себе си.

Далеч долу видя слънцето да се отразява в хиляди шлемове и копия.