Труди Канаван
Избраница (11)

Глава 10
Плодовете на усърдния труд

— Сония успешно взе всички изпити на полугодието, лорд Киано — обяви Джерик. — Преместих я в този клас.

Осем чифта очи се обърнаха към Сония. Учениците седяха в полукръг пред учителското бюро. Тя огледа лицата им, опитвайки се да разчете израженията им. Никой не й се усмихна, но и никой не я погледна презрително.

Учителят беше нисък, набит виндо със сънени очи. Той кимна на директора и на Ротан, след което се обърна към Сония.

— Моля, вземи си един стол и седни при останалите.

Сония се поклони и отиде до стената в дъното, където бяха натрупани свободните столове. Тя си взе един и огледа учениците. Всички седяха с гръб към нея и тя не можеше да види лицата им. Притесняваше се, че на някой няма да му хареса, че е седнала до него. Тя бавно понесе стола си към тях и точно тогава един от учениците я погледна и леко й се усмихна. Тя се приближи до него и със задоволство забеляза, че той отмести стола си встрани, за да й направи място.

Ротан и Джерик си тръгнаха. Щом стъпките им затихнаха в коридора, лорд Киано се прокашля, огледа класа и продължи лекциите си.

Учениците наведоха глави над тетрадките си и започнаха да пишат бързо. Киано не спираше да изброява болести и лекарствата за тях. Сония бързо извади лист хартия и започна да записва всичко, което чуваше. Тя нямаше представа какви са изискванията към учениците от по-горните класове, затова за всеки случай записваше всяка дума, подозирайки, че после няма да успее да разчете собствения си почерк. Когато лорд Киано млъкна, за да начертае някаква диаграма на дъската, Сония успя да надигне глава и да огледа учениците.

Едно момиче и шест момчета. Освен един висок лан, едно елийнско и едно виндско момче, останалите бяха киралийци — макар че момчето до нея бе необичайно ниско и сигурно беше наполовина виндо. Кожата му беше на петна, а косата му беше рядка и изтощена.

Когато усети погледа й, той й се усмихна неуверено, а когато Сония му се усмихна в отговор, устните му се разтеглиха в широка усмивка. После той погледна към записките й и се намръщи. Завъртя тетрадката си така, че тя да може да я вижда и написа нещо в ъгъла на страницата.

„Всичко ли записа?“

Сония сви рамене и написа в ъгъла на своята страница: „Надявам се, но той говори много бързо“.

Момчето започна да пише отговор, но в този момент лорд Киано започна да обяснява с подробности диаграмата. Сония и съседа й осъзнаха стреснато, че е трябвало да я прерисуват. Няколко минути тя трескаво драскаше в тетрадката си. Преди да успее да завърши в коридора отекна познатият звън, обявяващ междучасието.

Лорд Киано застана пред класа.

— За следващия час искам да научите и да запаметите наименованията и действието на растенията с муколитични свойства. Те са изброени в пета глава. Свободни сте.

Учениците се изправиха се поклониха на учителя си. Той се обърна към дъската и махна с ръка. За ужас на Сония диаграмата и изчезна.

— Колко успя да прекопираш?

Тя се обърна. Съседът й протегна глава и се опита да разгледа записките й. Сония му показа тетрадката.

— Не всичко, но както виждам, си успяла да прерисуваш някои части, които съм пропуснал. Може ли да взема… Може ли да сверим записките си?

— Разбира се! Ако… нямаш нищо против.

Останалите ученици вече бяха събрали нещата си и излизаха от стаята. Някои се обърнаха и я огледаха, очевидно заинтригувани от нивата си съученичка. Тя погледна момчето.

— Отиваш ли в столовата?

Усмивката му леко избледня.

— Да.

— Тогава ще дойда с теб.

Той кимна. Двамата тръгнаха след останалите по коридора. Учениците вървяха по двойки, но в групичка. Неколцина от тях я погледнаха, но никой не се отдръпна от нея, нито направи опит да я обиди.

— Как се казваш? — попита тя момчето.

— Порил. От семейство Виндел, Дом Херил.

— Аз съм Сония. — Тя се зачуди какво друго да го попита. — От миналата зима ли сте тук?

— О, всички, освен мен. — Порил сви рамене. — Аз започнах миналото лято.

Изостанал ученик. Интересно защо? Сония го изгледа внимателно. Може би е силен в магията, но му е трудно да разбира уроците или пък просто силата му е слаба и не може да изпълнява дадените задачи.

Порил започна да й разказва за семейството си, за братята и сестрите си, които бяха шест, и за себе си. Сония кимаше и го окуражаваше да говори, страхувайки се от неизбежните въпроси за нейното минало.

Класът слезе на приземния етаж на Университета и влезе в столовата. Когато се приближиха до масата си, Сония се поколеба, Порил пристъпи напред и се настани в един от столовете. Сония седна до него и с облекчение забеляза, че останалите я приемат без възражения.

Прислужниците донесоха подноси с храна и всички започнаха да се хранят и да разговарят. Тя слушаше внимателно как обсъждаха урока и разни хора, които не познаваше. Но като че ли присъствието й въпреки всичко ги притесняваше. Накрая един от учениците я погледна право в очите.

— Ти си от класа на Регин, нали? — попита той, махвайки с ръка към другия край на залата.

Сония усети как стомахът й се преобръща. Значи старият й клас беше известен като „класа на Регин“.

— Да — призна си тя.

Той размаха вилицата си във въздуха.

— Дочух, че доста те е тормозил.

— Понякога.

Момчето кимна и леко повдигна рамене.

— При нас няма да има такива работи. По-големите ученици нямат време за глупави шеги. Чака те здраво учене. Това съвсем не прилича на занятията по Контрол.

Останалите закимаха утвърдително.

Тя потисна смеха си. Занятия по Контрол? Той очевидно не беше запознат с историята й… или пък това беше просто някакъв вид по-изтънчена подигравка?

Разговорът се прехвърли към други теми. Припомняйки си жеста на момчето, който съпроводи думите му за Регин, тя крадешком хвърли един поглед вдясно. От далечната маса я гледаха познатите лица. Интересно какво ли си бяха помислили, когато сутринта не се беше появила на занятия? Сигурно бяха очаквали, че ще се провали на приравнителните изпити.

Наистина не й беше лесно. От постъпването й в Университета бяха минали три месеца, през които тя беше усвоила материала от цялото полугодие. Сега трябваше да догонва класа си, което означаваше да покрие още шест месеца за три. Никак нямаше да й е лесно.

Усещайки, че някой го гледа, Регин рязко вдигна глава. Сония спокойно срещна погледа му. Той присви очи и рязко избута стола си назад.

Заля я вълна от страх. Цялото й задоволство се изпари за миг и тя бързо наведе очи. Какво ли смяташе да направи? С крайчеца на окото си тя видя как Кано го хваща за ръката. Двамата си поговориха няколко минути. Регин отново седна на мястото си и Сония въздъхна с облекчение.

Тя погледна към прислужницата, която й предлагаше поднос с храна и махна с ръка. Беше изгубила апетит. Да, Регин вече не беше в нейния клас, но това нямаше да му попречи да я тормози в столовата или по пътя към жилищата на учениците. С крайчеца на окото си улови втренчения му поглед. Не, не беше успяла да се отърве от него.

Затова пък имаше възможност да си намери приятели. Тя огледа лицата на насядалите около нея деца и усети прилив на надежда. Може би щеше да успее да се сприятели с всички тях.

 

 

Ротан почувства нечие присъствие до стола си.

— Извинете, че ви прекъсвам — рече сухо лорд Джалън, — но бих искал вече да затварям библиотеката.

— Разбира се — кимна Ротан и се изправи. — Сега ще си съберем нещата.

Библиотекарят се отдалечи. Сония въздъхна и затвори огромната книга, която четеше.

— Никога не съм предполагала, че човешкото тяло е толкова сложно устроено.

Ротан се засмя.

— Това е само началото.

Те събраха бързо нещата си. Затвориха всички книги, прибраха записките в папки, а писалките и шишенцата с мастило в кутията. Ротан върна няколкото томчета по местата им на рафтовете и изведе Сония от библиотеката.

Университетът беше тъмен и тих, и докато двамата вървяха, Сония също мълчеше. Двамата бяха престанали да се занимават в Покоите му от страх да не дават нови поводи за сплетни. Ротан беше предложил да се срещат в стаята й, но тя беше поклатила глава, отбелязвайки, че Регин с лекота би могъл да убеди някой друг ученик да измисли история за подозрителни шумове или подочути разговори.

Предложението му да работят в Магьосническата библиотека беше гениално. Уроците бяха наблюдавани от библиотекаря лорд Джалън и Сония получаваше достъп до всички книги, които останахте ученици можеха да използват само след специално разрешение.

Също като нея Регин можеше да влиза в библиотеката единствено придружен от наставника си.

Ротан се усмихна. Той се възхищаваше от способността на Сония да обръща в своя полза всяка лоша ситуация.

Те излязоха в двора. Ротан обгърна и двамата с магически щит и затопли въздуха във вътрешността. Нощите ставаха все по-студени. Падащите листа издаваха тихи стържещи звуци, докосвайки плочките на двора. До началото на зимата оставаше само месец.

В жилищата на учениците също беше тихо. Ротан съпроводи Сония до вратата на стаята й и тихо се сбогува с нея. Когато се обърна, той чу как вратата тихо щракна зад гърба му.

Когато се запъти към изхода, в коридора се появи дребна фигура. Разпознавайки момчето, Ротан забави крачка и присви очи.

Погледите им се срещнаха. Докато Ротан го подминаваше, Регин изви глава, за да задържи зрителния контакт. Очите му не мигнаха въпреки неодобрението, което беше изписано на лицето на Ротан Малко преди да извърне глава, устните на момчето се изкривиха в ехидна усмивка.

Ротан изсумтя тихо и излезе от жилищата на учениците. Откакто Сония се беше преместила в новата си стая, Регин я беше тормозил само веднъж или два пъти, а след като тя се премести в новия си клас, той изобщо престана да се опитва. Ротан се надяваше, че е изгубил интерес към нея. Но сега, припомняйки си злорадството в погледа на момчето, той разбра, че напразно е разчитал на това.

— Ротан!

Магьосникът веднага позна гласа и едва не се спъна от изненада.

— Дориен! — отвърна той.

— Добри новини, татко. Лейди Винара реши, че отново е настанало време за доклада ми. Скоро ще посетя Гилдията, след месец или малко повече.

Ротан усети смесените чувства в посланието на сина си. Той знаеше, че пътуването до Имардин заради чисто формални изисквания дразнеше Дориен. Той не спираше да се притеснява как селото, в което живееше щеше да се справи без лечител няколко седмици. От друга страна, в думите на Дориен се чувстваха радост и вълнение. Двамата не се бяха виждали повече от две години.

Но това не беше всичко. Напоследък всеки път, когато общуваше със сина си, Ротан долавяше скритото му любопитство. Дориен искаше да се запознае със Сония.

— Прекрасни новини! — Ротан се усмихна и продължи да върви бавно. — Толкова отдавна не си ме посещавал. Даже бях започнал да си мечтая за някакъв начин да те привиквам у дома.

— Татко! — В посланието на Дориен се промъкнаха подозрителни нотки. — Това не е по твоя вина, нали?

— Не, не — засмя се Ротан. — Но ще си го запазя за в бъдеще. Ще ти приготвя старата ти стая.

— Ще остана две седмици, така че се постарай да ми намериш от това хубаво елийнско вино от Езерния край. Местният бол наистина взе да ми омръзва.

— Готово. А ти ми донеси малко рака. Чувал съм, че в Източната област има най-добрата рака. Сония много я обича.

— Наистина е най-добрата — каза гордо Дориен. — Добре, значи рака в замяна на вино. Ще ти се обадя като тръгна. Сега трябва да вървя.

— Всичко хубаво, синко.

Ротан усети как познатото присъствие напуска съзнанието му. Приближавайки жилищната сграда на магьосниците, Ротан се усмихна. Дориен искаше да види Сония, но как ли щеше да го приеме тя? Магьосникът се засмя и тръгна нагоре по стълбището към покоите си.

 

 

— Тази вечер се чувствам по-добре. — Тайенд като че ли говореше на тавана на каютата. — Казах ви, че накрая ще свикна.

Денил се усмихна и погледна към проснатия в койката Тайенд. Той беше прекарал целия ден, дремейки в каютата. Беше ужасно задушно, а вечерната влага не им позволяваше да заспят.

— Не беше нужно да страдате толкова дълго. Нима един ден с морска болест нямаше да е достатъчно приключение за вас?

Тайенд погледна засрамено към Денил.

— Напротив, нужно беше.

— Страхувате се от лечението, нали?

Ученият кимна леко и потрепери.

— Чувал съм и за това, но никога не съм се сблъсквал с такива хора. — Денил се намръщи. — Мога ли да попитам защо?

— Предпочитам да не говоря за това.

Денил кимна. Стана от леглото и хубаво се протегна. Очевидно всички търговски кораби имаха тесни каюти — това явно се дължеше на дребните фигури на строителите им. Повечето кораби, които пореха водите около Обединените земи, бяха построени във Вини се управляваха от моряци виндо.

Пътуването до Капия беше продължило две седмици и когато пристигна, той с огромно удоволствие почувства твърдата земя под краката си. Лонмарската столица Джебем се намираше на четири седмици плаване от Кария и Денил вече беше започнал да се отегчава от пътуването. На всичкото отгоре липсваше попътен вятър и капитанът му беше съобщил, че сигурно ще пристигнат по-късно.

— Ще изляза малко на чист въздух.

Тайенд изсумтя нещо в отговор. Денил тръгна по коридора и се озова в общата каюта. Екипажът на този кораб не беше толкова шумен като предишния. Моряците седяха в общата каюта по двойки или сами, или предпочитаха да отдъхват в хамаците. Денил се изкачи по стълбата и излезе на палубата.

В лицето го удари топъл тежък въздух. В Киралия сега беше есен, но колкото по на север пътуваха, толкова по-топло ставаше Денил тръгна бавно по палубата и кимна на вахтените. Някои от тях му кимнаха в отговор, но повечето дори не му обърнаха внимание.

Липсваше му компанията на Джано. Никой от тукашните моряци не прояви желание да поупражнява киралийския си език или да изпробва певческите умения на Денил. Понякога чувстваше, чу не би отказал дори глътка силно сайо.

Лампите осветяваха цялата палуба. От време на време един матрос навеждаше през парапета фенер, окачен на дълъг прът, за да огледа корпуса на кораба. Веднъж Денил попита моряка какво се опитва да види, но по изражението на лицето му разбра, че човекът не разбира киралийски.

Тази вечер цареше пълно спокойствие. Денил се облегна необезпокояван на парапета и се загледа в блещукащите вълни. Нощем беше много лесно да си представи, че сянката на вълната всъщност е блестящият гръб на някое морско чудовище. На няколко пъти през последните две седмици той беше зървал риби, които скачаха над водата, а преди няколко дни с възторг забеляза плуващи пред кораба вини^[1], някои от които достигаха човешки ръст. Бодливите същества надигаха мустакатите си муцунки над водата и издаваха странни, натрапчиви звуци.

Денил се обърна и тръгна покрай парапета, но изведнъж се спря. Пред него на палубата се въргаляха няколко къси отрязъка дебело черно въже. Той се намръщи, съобразявайки колко лесно би могъл да се спъне…

Изведнъж едно от въжетата помръдна.

Денил отстъпи назад и впери поглед в нещото. То бе твърде гладко за въже. А и защо им е да режат въжетата на толкова къси парчета? Черните ленти проблясваха в светлината на лампите. Една от тях се размърда и запълзя към него.

— Айома!

Викът отекна в нощта и беше подхванат от множество гласове. Допил погледна недоверчиво към моряка.

— А аз си мислех, че това е шега — промърмори той, отстъпвайки назад. — Сигурен бях, че е шега!

— Айома! — Един моряк изтича към него, стиснал голяма тава едната си ръка и гребло в другата. — Морска пиявица. Махни се от парапета!

Денил се обърна и осъзна, че зад него са се появили и други същества. Те се промъкваха на палубата от всички страни. Той направи крачка встрани и едва успя да отскочи, когато една от пиявиците се хвърли към него. Друга надигна предната част на тялото си, сякаш се опитваше да подуши въздуха, но нос не се виждаше — само бледа, кръгла уста с малки остри зъби.

Морякът застана до него и плисна по палубата съдържанието на тавата. Денил усети познатия орехов мирис. Той погледна въпросително моряка.

— Сайо?

Айомите като че ли останаха ужасени от банята. Те се загърчиха върху палубата, а морякът започна да ги изтиква към ръба с греблото. Разнесоха се тихи плясъци.

Към него се присъединиха още двама моряци. Те се редуваха да изгребват съдържанието на една бъчвичка, привързана към мачтата, плискаха го върху пиявиците и ги изтикваха от палубата. Мъжете действаха с такова спокойствие и ефективност, че Денил започна да се успокоява. Когато единият от моряците случайно заля другаря си със сайо, Денил не можа да не се усмихне.

Но черните същества започнаха да нахлуват в огромни количества, докато накрая не започна да му се струва, че самата нощ поглъща кораба. Единият от матросите изруга и погледна надолу. Пиявицата се беше впила в глезена му. Тя се уви около крака му с ужасяваща бързина. Без да спира да ругае, той я заля със сайо и когато съществото тупна на палубата и започна да се гърчи, той го изрита в морето.

Осъзнавайки сериозността на положението, Денил пристъпи напред, готов да помага. Когато единият от моряците пристъпи напред, за да изрине съществата с греблото, магьосникът го хвана за ръката и го спря. Посочи му пиявиците, съсредоточи волята си върху тях и натисна. Съществата се пръснаха по палубата и нападаха в морето.

Денил погледна моряка. Човекът му кимна.

— Защо сайо? — попита Денил, когато мъжът донесе още една тава. — Защо просто не ги избутваме от палубата?

— Не сайо — отвърна мъжът, захвърляйки греблото настрани Йоми. Остава след приготвянето на сайо. Гори айома и им пречи да се връщат.

Морякът продължи да разлива течността, а Денил продължи да изблъсква съществата от палубата. Изведнъж корабът странно се завъртя и се наклони на една страна. Морякът изруга.

— Какво има?

Морякът очевидно беше изплашен.

— Твърде много айома. Ако много, корабът натежава. Ако само на едната страна, корабът се преобръща.

Денил се огледа и видя, че капитанът и по-голямата половина от екипажа са се събрали край другия борд, където палубата беше почерняла от пиявици. Той си спомни разказите на Джано и осъзна в каква опасност се намира. Ако корабът се преобърнеше, никой от падналите във водата хора нямаше да остане жив.

— Как можем да ги спрем? — попита той моряка, без да спира да изблъсква пиявиците в морето.

— Трудно. — Морякът изтича да налее още течност от бъчвата, след което се върна при Денил. — Трудно се плиска йоми по корпуса.

Корабът се наклони още повече. Денил вдигна счупеното весло и го подаде на моряка.

— Ще се опитам да помогна от другата страна.

Морякът кимна. Денил се обърна и осъзна, че не е чак толкова просто да прекоси палубата — наоколо пъплеха десетки пиявици. Той видя черните сенки да се гънат около въжетата, по ъглите и по парапета. Магьосникът издигна бариера около себе си и тръгна между тях, потрепвайки всеки път, когато те се хвърляха към него. При сблъсъка им с бариерата се разнасяше леко съскане и те се свличаха на палубата. Денил се успокои и бавно тръгна по палубата.

Преди да успее да стигне до капитана, над палубата се разнесе познат глас.

— Какво става тук?

Денил видя как Тайенд наднича от вратата на общата стая и се разтревожи.

— Стойте долу!

Една пиявица падна точно пред краката на Тайенд. Той я зяпна, едновременно очарован и ужасен.

— Още една.

— Затвори вратата! — Денил съсредоточи волята си и вратата се затръшна. Но само след миг се отвори отново и Тайенд изскочи на палубата.

— Влезли са вътре! — закрещя той и отскачайки от пиявицата до вратата се затича към Денил. — Какво е това?

— Айома. Морски пиявици.

— Но… нали казахте, че са просто шега!

— Очевидно не са.

— Какво прави капитанът? — попита Тайенд и очите му се разшириха още повече.

Денил погледна към капитана и дъхът му секна. Мъжът се затича към дебелия килим от пиявици, покриващи бакборта. Той не обръщаше никакво внимание на съществата, които се увиваха около краката му. В едната си ръка държеше края на маркуч, който беше прикрепен към бъчвата. Капитанът се наведе през парапета, насочи маркуча към корпуса и излая някаква заповед. Морякът, който стоеше до бъчвата, започна да развърта канелката и скоро от маркуча бликна смрадлива течност.

Макар моряците да обливаха с йоми краката на капитана, на мястото на падналите пиявици бързо идваха други. След няколко минути краката му плувнаха в кръв от ухапванията на айома. Денил тръгна към тях, следван отблизо от Тайенд.

— Стойте тук — нареди той на учения.

После погледна към пиявиците, които покриваха палуба между него и капитана, и се поколеба. Пое си дълбоко дъх и нагази в хлъзгавата чернилка. Веднага се разнесе съскане, когато същества влязоха в контакт с магическия му щит. Денил почувства как лепкавите им тела се пукат под обувките му.

Когато най-после се добра до капитана, Денил докосна пиявицата, която се беше изкатерила на рамото на мъжа. Тя падна на земята, оставяйки малки белези от ухапване. Капитанът погледна Денил и кимна с благодарност.

— Върнете се обратно — нареди му Денил.

Мъжът поклати глава, но това не беше отказ.

— Не трябва убива много, кораб ще се обърне на другата страна.

— Разбирам — отвърна Денил.

Корабът се наклони още повече. Капитанът отстъпи мястото си на Денил. Магьосникът се наведе през борда и огледа преценяващо корпуса. Не можеше да различи почти нищо, освен случайни проблясъци светлина. Той създаде магическо светлинно кълбо и го пусна надолу, за да освети съществата. Дъхът му секна. Корпусът бе покрит изцяло от гърчеща се маса пиявици. Денил събра силата си и запрати към тях в серия шокови удари. Те по-скоро щяха да зашеметят, а не да убият пиявиците, но Денил не искаше да рискува, силовите и огнени удари можеха да повредят корпуса. Пиявиците изпопадаха във водата и корабът бавно започна да се изправя, след което се наклони на другата страна.

Денил прекоси палубата и се облегна на другия парапет. Постъпи по същия начин и с тукашните пиявици и корабът отново се изправи. Докато се връщаше към бакборта, Денил забеляза, че моряците са насочили усилията си към прочистването на палубата от черните трупове. Един от мъжете сваляше пиявиците от въжетата и изкарваше онези, които се бяха напъхали в ъглите и пукнатините.

Смъртната опасност беше отминала, но въпреки това ги очакваше много работа — пиявиците продължаваха да нападат кораба. Отначало Денил броеше колко пъти е притичал от единия до другия край, но скоро се отказа. От време на време се освежаваше с лечителска магия, но въпреки това главата му го болеше от непрекъснатото му напрежение.

Накрая потокът от пиявици секна. По палубата се гърчеха само няколко омаломощени същества. Някой извика Денил по име. Той се обърна и установи, че е започнало да се развиделява. Малка тълпа моряци се събра около него. Капитанът вдигна ръка и мъжете се развикаха тържествуващо.

Денил се усмихна изненадано, след което се присъедини към виковете. Той се чувстваше изтощен, но същевременно и ободрен.

Отнякъде се появи малко буре и моряците започнаха да си подават халбата един на друг. Когато тя се озова в ръцете на Денил, той усети познатата миризма на истинско сайо. Отпи една глътка и по тялото му пробяга топла вълна. Огледа се за Тайенд, но ученият не се виждаше никъде.

— Приятелят ти спи — каза един от моряците.

Денил въздъхна облекчено и отпи отново от халбата.

— Често ли се сблъсквате с айома?

— От време на време — отвърна, кимайки, капитанът. — Но не и така.

— Никога не виждал толкова много — обади се друг моряк. Добре, че ти пътник. Ако не пътувал с нас, сега сме храна за рибите.

Изведнъж капитанът вдигна глава и каза нещо на виндо. Докато моряците се катереха по въжетата, Денил осъзна, че се е появил лек вятър. Капитанът изглеждаше изтощен, но доволен.

— Сега поспи — предложи той на Денил. — Добре помогнал. Довечера може помогне пак.

Денил кимна и тръгна към каютата си. Там откри заспалия Тайенд, който се въртеше неспокойно. Денил с тревога забеляза тъмните кръгове под очите на младия учен. Искаше му се да помогне на приятеля си и се зачуди дали да не приложи малко лечителство докато Тайенд спи.

Но така щеше да предаде доверието му, а Денил не искаше да подлага на риск приятелските им отношения. Той въздъхна и легна в леглото си. Затвори очи и мигновено потъна в сън.