Читателски коментари (за „Господари и господарки “ от Тери Пратчет)

Книжките на Пратчет открих преди около 15 години на български и около 2–3 години по-късно на немски. Не съм прочела всичко издадено от него поради съвсем различна причина, за която ще спомена нататък. И на двата езика книгите бяха еднакво свежи, интересни и доста забавни, а това предполага много добър и сполучлив превод. Но определено мога да заявя, че не бих ги прочела повече от веднъж, дори онези от тях, които смятам за най-въздействащи и добре написани — пр. Цветът на Магията, Фантастична светина, Малки Богове, Последният континент и мн. др.

Пратчет е един комерсиален автор, донякъде съпоставим с Дж. Роулинг и Ст. Майер (тази последната направо ми иде да вия от нея — лично мнение, разбира се!). Все пак създадените от него образи са гротескно-комични и своеобразен миш-маш от реалност и фантазия, поднесени на читателя с фин сарказъм и ясно изразено „английско“ чувство за хумор. Това е и ценното, но до тук! Засягането на житейски, морални и философски въпроси, естетическите изводи, вмъкнати някак между другото, са несполучливо вплетени в пародирането на образи, ситуации и възгледи, което на мен специално не ми допадна. Имам случаи на поне десетина негови книги, които започвам и не мога да довърша, но си давам сметка, че причината е в мен просто защото не ми харесва подобна „плоска“ представа за живота и неговата ценност.

Причината да „отпиша“ този автор и да бойкотирам неговите книги през последните години е съвсем различна от литературните му умения. А тя е абсолютната ми непоносимост към прокламирането от негова страна на евтаназията на нелечимо-болни пациенти. Дълбокото ми отвращение от личността Пратчет се дължи на пропагандния характер, който е подплатен с документални филми по темата и използването на комерсиалната си известност за прокарването на тези идеи в съзнанието на хората като нещо напълно приемливо. За съжаление напоследък дори започна да се говори и за право на евтаназия на деца (Белгия), които страдат от подобни заболявания, което повдигна редица въпроси от фундаментално нравствено значение. Нямам намерение да „задълбавам“ точно тук в подобна дискусия и дори не бих репликирала, особено коментари с религиозно-фанатична насоченост. Не става изобщо дума за това! Животът е висша ценност и всеки отделен индивид решава как да процедира с него, но „рекламирането“ на доброволното му прекъсване дори при екстремни обстоятелства мен поне, дълбоко ме потриса и ужасява. Нямам и нищо против свободното волеизявление за неговото прекратяване, защото всеки сам има правото да определи как да разполага със себе си, но имам абсолютно против своеобразната пропаганда на подобни убеждения като нещо нормално и принадлежащо към съвременната човешка цивилизация. Не на последно място тук трябва да се отчете труда на стотици хиляди научни работници, медици и т.н., заети с непосилния труд да разгадаят механизмите на човешката физиология и патология до степен познатите и неопознати нелечими болести да бъдат победени, който сякаш отива на вятъра след „възкресяването на д-р Менгеле“.

Нямам нищо против мистър Пратчет да се подложи на това, което е счел за нормален завършек на живота си с достойнство, но няма и не мога да приема опита за популяризиране на тази практика като хуманна и милосърдна, особено при темповете на развитие в съвременната наука и медицина, конвенционална или не. Мисля, че е безобразие да се отнема надеждата на хората за адекватно и успешно лечение без летален изход под формата на имагинерната алтернатива „асистирана смърт“.