Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
3,2 (× 9 гласа)

Информация

Корекция
logixoul (2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: Здравко Ненов

Заглавие: Бъзльо

Издание: Първо електронно издание

Издател: Издателство „Верен“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Националност: българска

ISBN: 978-619-7015-35-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12281

История

  1. — Добавяне

Добър християнин, добър комунист

Тогава взех категорично решение, че искам да принадлежа към хората на този Бог, към Неговите същества.

Отидох в малкото общество от около двадесетина души, където ходеше жена ми. Там се изумиха, че довчерашният комунист е станал християнин. Преди това обаче дочетох докрай Библията, за да се ориентирам сам какво трябваше да представлява моят нов живот. Видях едно нещо, което Бог искаше от всеки човек, който е повярвал в Него и се присъединява към Неговия народ. То се наричаше „кръщение“ и представляваше простичко потапяне във вода. В Библията пише: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен.“ По този начин аз трябваше публично да се отъждествя с Христос и с Неговата смърт за моите грехове. И трябваше пред хората, пред Бога и пред невидимия свят — и добрите, и злите духовни същества — да заявя, че аз вече принадлежа на Бога, че съм от Неговите.

Оказа се, че това кръщение може да се извърши в един минерален извор в Рила, на 9-ти септември 1981 г. — националният празник на България по онова време. Тогава тази група християни щеше да ходи там на посещение на свои съмишленици. Аз обаче имах проблем. Все още бях член на комунистическата партия. Един християнин ми каза: „Ти можеш да си бъдеш добър християнин и добър комунист.“ Но аз ясно осъзнавах, че не мога да продължа да живея с фалша на тази идеология, нито с фалша на управлението на икономиката, където постоянно трябваше по разни поводи да се лъже, тъй като бях на доста висок ръководен пост. След като бях открил Твореца на Вселената и Неговия посланик Христос, след като Той ми беше вдъхнал нов живот, досегашната сладка свинска помия ми беше станала нетърпима. Исках, преди да се кръстя като християнин, да напусна Партията. Помня, че почти цял месец ходех с партийния си билет в джоба, за да намеря повод и начин да го върна. Очевидно тогава не осъзнавах на какво се излагам и какви трудности ще ме очакват.

Все не намирах благоприятен момент да си върна партийната книжка, докато един ден ме извикаха двамата партийни секретари на института, за да разговарят с мен. Чудех се какво ли ще е това. Срещнахме се и единият започна надълго и нашироко да ми обяснява колко талантлив и надежден кадър съм. Те разсъждавали по каква линия било по-добре да раста — партийна или административна. Като начало искали да ме направят за една година партиен секретар на целия институт, а после съм могъл да стигна дори до секретар на софийски районен комитет на Партията. Един вид, трайно и окончателно да вляза в номенклатурата на Партията. Казах им: „Вижте какво, аз получих едно писмо.“ Те се стреснаха и единият веднага започна да ме уверява: „Ще оправим всичко, не се притеснявай, ще се справим с всякакво писмо.“ Явно мислеше за някакви вътрешнопартийни интриги. Казах им: „С това писмо не можете да се справите — и извадих Библията от джоба си. — Това е писмо от Бога, от Него го получих.“ Единият от секретарите се плесна по главата и се развика: „Ти си луд, бе! Ти ще ме унищожиш! Ти осъзнаваш ли на какво високо място съм те предложил, а сега се оказва, че си…“ — и не можа да довърши с определението какъв съм аз. Като че ли му дойде на езика думата „враг“, но не намери сили да я изрече. Аз извадих и партийната книжка от джоба си и казах: „Искам да ви я върна.“ Той ми каза: „Като си толкова ербап, върни я пред всички след 9-ти септември, тогава ще има общо партийно събрание.“ „Добре“ — казах и си я прибрах във вътрешния джоб. Зарадвах се, че ще мога пред всички, пред цялата партийна организация да кажа за своята вяра. Явно в този момент съм мислел твърде наивно, че те ще допуснат такова нещо.

Пред кабинета, в който работех тогава, беше стаята на секретарката ми. Там си закачих в гардероба сакото с партийната книжка в джоба и влязох в кабинета по риза. Това беше няколко дни преди съдбовния 9-ти септември, когато исках да се кръстя. Хванах си главата с две ръце и се помолих. Казах: „Господи, всичко оставям в Твоите ръце.“ Вечерта се прибрах вкъщи, бръкнах в джоба си, за да извадя партийната книжка и да я прибера. Вече нямаше нужда да ходя постоянно с нея. Обаче книжката я нямаше. В института имаше един инженер, когото много уважавах. Бях научил много от него. И той беше от партийната организация, явно беше разбрал какво става и беше действително загрижен за мен в тази ситуация. Обади ми се по телефона и ми каза, че той е взел книжката ми от джоба, от стаята на секретарката, за да не правя глупости. Кой знае, може би беше прав. Тогава си казах: „Е, вие сами си взехте книжката, аз съм направил каквото трябваше. Вече нищо не ми пречи да се кръстя.“

И така, на 9-ти септември отидохме в планината, изпяхме няколко песни за прослава на Бога и Неговия Син Христос. Аз бях кръстен, после се помолихме. Спомням си пътя обратно от планината. Една сестра — вярващите се наричат помежду си братя и сестри, тъй като имат общ небесен Баща — ми каза: „Здравко, да знаеш, че оттук нататък ще започнат истинските ти трудности. Сега дяволът ще се опита по всякакви начини да те унищожи. Но вярвай, че Бог е по-силен от него.“

Въпросното общо партийно събрание се състоя, но аз, разбира се, не бях поканен. Даже изрично ми казаха, че е по-добре да не ходя там. По пътища, които тук не мога да спомена, разбрах, че трябва да си напусна и работата. От длъжността, която заемах, можеше да ме освободи само съответният министър. Отидох в деловодството на министерството и подадох молба за напускане. Това беше някъде около 10 часа сутринта. Още същия ден ми беше съобщено, че молбата ми е приета и мога да си вървя. Явно горещо искаха да се отърват от мен. Но и за мен това беше ясно свидетелство, че Бог ми помага да се махна от тази „сладка помия“, която вече ненавиждах.

Добронамерени хора ме свързаха с един професор в едно висше учебно заведение, който търсеше конструктори, главно за да върши с тях частна работа и да печели пари. За един-два месеца нещата се уредиха и аз започнах на новото място.