Джон Лескроарт
Мъртвият ирландец (31)

31.

— Доминус…^[1] — започна той, широко разтворил ръце. Но веднага съобрази и премина на английски: — Бог да бъде с вас.

После пак се върна към латинския. Съзнанието му беше се зареяло някъде далеч, далеч. Вдигна очи към малкото богомолци и разбра, че никой не е забелязал, дори момчетата, които прислужваха в олтара, опущението му.

Трябва да се съсредоточи. В края на краищата това е литургия и дори грешникът свещеник не бива да губи силата на духа си. А да мислиш противното е истинска ерес.

Но му беше трудно да съсредоточи вниманието си. Беше казал на едно от момчетата да налее повече вино в потира, с надеждата, че малко алкохол след снощното пиене ще му помогне срещу досадното главоболие, нали клин клин избива? Но той знаеше добре, че не пулсиращите слепоочия са причина за разсеяността му.

Толкова се бе надявал, че няма да се стигне до това, но снощи с Дизмъс му стана съвсем ясно, че полицията няма да се задоволи с досегашните заподозрени. А това означаваше, че издирването ще продължи. Ако не се намери ново доказателство обаче, тя ще бъде принудена да определи случая като самоубийство или да прекрати разследването и неговата… ужасна грешка няма никога да се узнае.

А той не можеше да допусне тя да се узнае, никога. То ще бъде непоправимо зло за Църквата, да не говорим за новите страдания, които ще донесе на всички свои близки приятели.

Е добре, вече се беше помирил с Бога. Беше направил изповед и това ще сложи край на терзанията му, докато дойде мигът, в който ще се яви пред свети Петър.

Ще може ли Бог да му прости? Трябваше да вярва, че ще бъде опростен. Ще може ли да прости някога и на себе си? Не. Той знаеше добре това. Убийството на Еди беше много по-тежък грях от всички дребни прегрешения, които бе допуснал през годините, когато се мъчеше да облекчи ужасния товар на светия живот, безкрайната скука на безгрижността. Мислеше си, че вече е свикнал с угризенията на съвестта, към които го тласкаше извършеният пореден грях, моментите на временна слабост. Но да убиеш Еди, беше, ако то се поддава на някакво определение, неопростимо.

Когато Еди бе дошъл онази вечер в свещеническия дом — първородният син на Ерин, синът, който можеше да бъде техен — с онзи особен негов жар, какъвто само той притежаваше и му каза, чу той и Франи ще си имат бебе, отецът реши, че не може да търпи повече това.

Та може ли един младеж да заслужава всичко, което му е дадено? А той, Джим Кавано, прекарал целия си живот в постоянно отричане — свое и на другите към него — да няма право на единствен шанс, един кратък миг на фона на щастието на това момче?

Такъв шанс, такъв миг не му се случи.

А сега синът на единствената му любов в живота — да му прости Бог, но това е самата истина — сега този Еди ще получи абсолютно всичко. Всичко, за което бе жадувал Джим и вече е съвсем ясно, че няма да го получи никога. Беше твърде непоносимо. Той няма да допусне Еди да има и това, не може да допусне привилегированото щастие на този млад човек да премине и върху следващото поколение.

Затова онази вечер той предложи на окриления с нова сила, надежда и увереност Еди, тъй като той възнамерява непременно да се срещне с Крус, да отидат двамата при него, да му изложат с пълна сила моралните си аргументи. Безспорно две така обаятелни, убедителни, прекрасни личности непременно ще успеят да постигнат желаното. При упоителното чувство, че ще стане баща, Еди погълна жадно ласкателните думи, уверен, както само той можеше да бъде, че всичко е осъществимо.

А и Джим Кавано умееше да убеждава, нали? Еди можел да спаси „Арми“, да се спаси от Поук, да спаси целия този проклет свят. Защо да се съмнява в това? Той е млад, силен, мъжеството му не подлежи на съмнение! Той, Еди Кокран, ще може да се справи с всичко!

Да, това бе твърде много, за да може Джим Кавано да го понесе. Но сега, сега, като живееше с това чувство, Кавано виждаше, че светлината, дори бледата, отразена светлинка, за която бе живял, беше изчезнала от очите на Ерин.

И все пак трябваше да вярва, че Бог му е простил, въпреки че бе извън възможностите му да осъзнае същността на такова опрощение. Но трябва да се уповава единствено на Бога. Най-големият грях всъщност си остава отчаянието — отчаянието, че Господ ще изостави някого, дори най-недостойния, от своето паство. Да се отчаеш, значи да изгубиш всяка надежда, по-сериозен грях и от убийството. Ето с какво се бореше той сега — със съблазънта на отчаянието.

Защото знаеше, че трябва отново да убива.

 

 

Вървяха с Дитрик към гаража, а слънцето блестеше ярко на тъмносиньото небе.

— Сериозно ли си много обезпокоен за нея? — попита младият свещеник.

Кавано поклати глава.

— Откак… момчето на Кокранови… Еди… умря. Не си ли забелязал промяната?

Дитрик спря посред асфалта и се помъчи да си спомни.

— Мисля, че имам прекалено голямо доверие в Роуз. Което е друга моя слабост.

Кавано положи леко ръката си на рамото на Дитрик.

— Тя ми се доверява — каза той. — Това е всичко. Няма никакво отражение върху теб.

— И все пак…

— Аз мисля… — Кавано млъкна, за да оформи по-добре фразата си — мисля, че моята реакция към смъртта на Еди, която вземам толкова присърце… — Дитрик отвори уста да го прекъсне, но Кавано се наложи. — Не, аз зная, че е понятно, но трябваше да скрия новината от нея малко по-добре. Това накара Роуз да мисли за своята… за своята собствена самота, предполагам. За мъжа си. За всичко, от което се е лишила толкова години.

Тръгнаха отново.

— Смяташ ли, че е сериозно? — попита Дитрик.

— Смятам, че е много сериозно — отвърна мигновено Кавано. И също тъй бързо се опомни. — Не мисля обаче да те плаша. Не зная всъщност. Беше на крака, когато се прибрах няколко пъти късно миналата седмица, не можела да спи. Понякога това е показателно.

Влязоха в гаража. Дитрик беше паркирал колата си зад неговата, защото не искаше да притиска новата си „Хонда“ в малкото пространство, което ще я отделя от колата на Кавано.

— Ще трябва ли да й се осигури някаква помощ, как мислиш? Извън нас, искам да кажа.

— Мисля, че си заслужава да помислим за това. Тя го прикрива старателно, но аз съм убеден, че наистина е много потисната.

Дитрик се качи в колата и свали стъклото на прозореца, замислен над това, което чу.

— Трябваше да внимавам повече — каза той. — Добре че ти си го забелязал, Джим.

Кавано махна с ръка.

— Трябваше да отсъствам оттук цялата тази сутрин, но може би ще го направя следобед, когато ти се върнеш…?

— Несъмнено ще успеем да я оправим.

Кавано изчака един миг, застанал до гаража и проследил как колата се изгубва от очи, след като мина пред фасадата на свещеническия дом. Добре, рече си той. Дитрик вече е убеден, той е достатъчно сигурен, че Роуз в последно време е под въздействието на тежка депресия и ще се закълне не над една, а над цял куп Библии, ако се наложи, в подкрепа на това.

 

 

Бог да благослови отеца, винаги мисли за другите, рече си Роуз за отец Кавано.

Отец Дитрик беше заминал за летището да посрещне един от мериноулските мисионери, който щеше да прекара остатъка от седмицата в свещеническия дом и да проповядва в неделя. Отец Кавано, след като извърши рано своята литургия и след това закуси, предложи, разбира се, сам да отиде до летището, за да докара госта. Той винаги предлагаше нещо и щеше да го направи, но по-младият свещеник реши, че това е негов дълг.

След като си казаха довиждане с отец Дитрик, Кавано отправи на икономката своята нехайна усмивка и каза:

— Е, Роуз, скъпа моя, какви са плановете ти за този хубав ден?

Естествено, той знаеше, че тя трябва да приведе свещеническия дом в изрядна чистота за очаквания гост, затова схвана въпроса му като задявка и му го призна.

— Добре, Роуз, приготви ли леглото?

— Разбира се, отче.

— Забърса праха и помете?

— Да, но остава още да се поставят цветята, да се окачат кърпите и…

Той вдигна ръка да я възпре.

— Даваш ли си сметка какво съкровище си ти? — попита той.

Тя усети как се изчервява.

— Виж какъв ден! Божията слава струи от небето и озарява всички нас!

— Прекрасни думи — рече тя и изпита желание и тя да може да наниже такава цветиста фраза като неговата и то без никакво усилие, но знаеше, че подобно нещо не е по силите й.

— Денят е повече от хубав — каза той. — Тук чезна от потиснатост, като не се възползвам от тези скъпоценни дни с чудесно слънце, а Талмуд твърди, че човек трябва да бъде призован да отговаря за всяко позволено удоволствие в живота, на което е пропуснал да се наслади. Дали и мен няма да ме призоват да отговарям за това?

А отецът беше толкова предпазлив! Никога няма да го призоват за каквото и да било. Тя му се усмихна.

— Не, отче, няма такава опасност.

— Тогава какво ще кажеш за един пикник на двама ни, за да отпразнуваме този ден? Свършила си достатъчно неща за стаята на госта. Сигурен съм, че той ще бъде много доволен.

Роуз се опита да възрази, но той отхвърли възраженията й.

— Скъпа Роуз, този човек е прекарал три години в колиба без под в Западна Бразилия. Мисля, че стаята ни за гости ще му се стори като палат.

— Ами обяда на отците? — попита тя, макар че перспективата да отиде на пикник беше за нея райско блаженство.

Отецът извъртя очи, както правеше понякога, но любезността не му позволи да й се присмее.

— Ще напишем бележка — каза той. — Те ще се справят и сами, не се съмнявам.

И сандвичите бяха веднага приготвени от Роуз — мортадела и швейцарско сирене с люти чушлета, които отецът обичаше. Всичко това върху половинки пресни хлебчета, замесени с мая. Тя направи два за него и един за себе си, макар че не очакваше да изяде цял сандвич. Взе и няколко стръка копър и постави всичко в една голяма чанта с цип, прибави там малко саламура и остатъка от картофената салата, който беше в хладилника. Ще купят и студена бира за отеца там край Парка, като тръгнат на път. Кавано бе решил да потеглят в тази посока, ще се повозят и на лодка в езерото Стоу. А Роуз ще купи безалкохолна напитка за себе си.

Видя от прозореца на кухнята, че отецът идва откъм гаража, как прекосява там далеч асфалта в задния край на големия паркинг. Крачеше тежко, сякаш носеше на плещите си всички грижи на света. В известен смисъл, реши тя, той наистина ги носи. Пикникът ще му се отрази добре, ще го откъсне от мислите за семейство Кокран и от тъгите му през последните няколко седмици.

А тя ще се отърси от своята изостаналост. Ще дразни отеца по пътя и ще го кара да се смее, а той има нужда от това сега — от малка доза безгрижие, от две-три бири, от слънчев ден.

Върна се да вземе кошницата.

— Е, тръгваме ли вече?

Господи, той я беше доближил толкова безшумно! Това я сепна.

— Извинявай, Роуз. Изплаших ли те?

Тя беше станала много нервна и плашлива, превръщаше се в истинска старица. Е, поне днес няма да бъде такава — няма да бъде честно към отеца, така стои въпросът.

— Не ми обръщайте внимание — каза тя. — Какво още да вземем за из път, а?

Той повдигна вежди, припомняйки си съдържанието на кошницата. Очакваше Роуз да му предложи нещо. После се сети за най-важното и щракна с пръсти.

— Бележката.

Роуз отвори най-близкото чекмедже до мивката и извади жълтия си бележник, но отецът поклати глава.

— Нека използваме по-хубава хартия. — И й смигна. — Да направим на нашия гост необходимото впечатление. — С тези думи той изчезна някъде в къщата и се върна след миг, като търкаше очите си.

— Роуз, нещо ми влезе в окото. Би ли написала ти бележката? Аз ще ти диктувам.

Роуз седна на масата и пое хубавия лист бяла хартия, който й подаде отецът.

— Отци — каза той и тя започна да пише с едрия си, закръглен почерк. — Извинявайте. Ще Ви изоставя. Роуз и аз отиваме на страшно приключение…

— Отче — каза Роуз и клопна с език от удоволствие.

— Ще се върнем навреме за вечеря — продължи да диктува той, — но вие трябва сами да се погрижите за обяда си. Отче Пол, добре дошли в Сан Франциско! — Надникна над рамото й. — Идеално, Роуз. Сега ми дай да го подпиша.

Взе писалката и бързо надраска името си отдолу.

 

 

Гаражът беше стар, побираше само две коли. През седемдесетте години бяха изградили стените му без хоросанова спойка, преустроили старите грапави скамейки и поставили изолация на покрива. И тъй като децата от съседното училище бяха започнали да използват гаража като място за тайно пушене на цигари (и кой знае какво още), наложи се да бъде сменена старата странична врата с нова, солидна; тя от едната страна се заключваше с ключ, а от другата, вътрешната — с ръчка. Изобщо не им хрумна да поставят електрическа брава на гаража. Кавано беше се пошегувал, че не вижда как Исус би си послужил с такава брава.

Но сега вратата на стария гараж, макар да се затваряше плътно, когато бе отворена, висеше отчайващо на пантите си и понякога се затръшваше сама, след като е била отворена, поради отслабналите си пружини.

Отецът и Роуз пресякоха паркинга. От другата страна на училищната сграда децата се смееха. Това беше предпоследният ден на учебните занятия и учениците бяха сега в утринното си междучасие. Отецът отправи на Роуз леко гузната усмивка на дете, което бяга от училище. Занесе кошницата и отвори вратата на колата за Роуз.

— Пфю! — възкликна той и си повя с ръка. — Въздухът е малко застоял, нали?

Мина зад колата и седна зад волана.

— Да пуснем малко свеж въздух тук. — Свали всички прозорци на колата с автоматичния бутон. — Добре — каза той и се усмихна към икономката си, седнала до него. — Готови ли сме?

Включи двигателя.

— О, виж това, моля те?

Изви се наполовина на седалката.

— Какво има, отче?

— Виж колко е увиснала вратата.

— О, тя винаги си е така.

— Зная, но няма да ми е приятно, ако рухне върху покрива на колата, когато потеглим.

Остави двигателя да работи.

— Все пак ще отида да проверя.

Слезе, мина зад колата и дръпна вратата, която изтрещя в пода. Пружините отекнаха звънко в гаража. Той я повдигна леко и я затръшна отново и отново. После дръпна резето, което заключваше отвътре и дръпна няколко пъти вратата за ефект.

— Роуз! — извика той.

— Да, отче.

— Вратата, изглежда, е заяла, добре ли си?

— Да, чувствам се отлично.

— Добре. Сега не бива да изпадаш в паника. Оставил съм ключовете от бравата в свещеническия дом, ще ида да ги взема и ще се върна бързо.

Зави и тръгна бавно през паркинга. Междучасието беше свършило. Децата се бяха върнали в клас.

 

 

Отецът й беше казал да не изпада в паника и тя реши, че няма да се проявява като възрастна жена, особено днес, когато отецът толкова се нуждае от забрава на своите грижи.

Все пак й беше малко страшно да седи в здрачния гараж и да слуша мотора на колата. Но тя няма да изпадне в паника. Остава й само едно — да чака, отецът ще се върне след две-три минути. Знаеше къде е ключът за бравата на гаража: той висеше до задната врата на свещеническия дом. Няма да е необходимо много време да го вземе оттам.

Да, но й се стори дълго забавянето на отеца, защото е станала нервна, нетърпелива. Заговори си гласно:

— Успокой се, Роуз. Отецът каза да не изпадаш в паника…

Наложи си да диша дълбоко. Ето, това е по-добре. Големи, дълбоки вдишвания. Тя става толкова спокойна, че й се струва почти глупаво. Според нея би трябвало да е поне малко обезпокоена. Но няма за какво да се тревожи. Отецът ще се върне след още някоя секунда и те ще тръгнат за своя пикник. Ще бъде чудесен ден, ден, от който и двамата имат нужда.

Затвори очи.

 

 

Той наистина нямаше избор. Ако елиминират всички заподозрени, не можеше да поеме риска тя да спомене на някого за понеделник вечерта. Тя беше единствената, която можеше да го обвърже по някакъв начин със смъртта на Еди, но сега или… — Кавано погледна часовника си — Роуз ще свърши най-късно след десет минути.

Кавано отиде в кухнята, взе бележката, написана от нея и внимателно откъсна онази част от листа, която беше след името й. Сложи точка след думата „извинявайте“. Бележката сега гласеше: „Отци. Извинявайте. Ще Ви изоставя. Роуз“.

Това ще свърши работа.

Върна се в библиотеката и постави бележката на стола на отец Дитрик. Отиде в тоалетната, драсна клечка кибрит, подпали остатъка от листа с по-нататъшния текст на бележката и го държа, докато качествената хартия се сгърчи в черна пепел. Когато пламъкът доближи пръстите му, той пусна ъгълчето, което бе държал в клозетната чиния и дръпна ръчката за водата. Изчака. Когато водата спря да тече, изтри чинията с тоалетна хартия и отново пусна водата.

Трябваше бързо да реши какво да прави, когато Роуз измъкна жълтия си бележник. Не биваше да допуска косвени улики във връзка с бележката — някой можеше да ги открие. Не жълто листче от бележника на Роуз, а изискана по качество бяла хартия решаваше въпроса, насочваше към благоприятния за него отговор.

В тоалетната се долавяше лек мирис на изгоряло, затова той отвори прозорците да се отърве от миризмата. Погледна часовника си. Бяха изминали само дванадесет минути. Роуз навярно беше още жива.

Беше важно да си осигури алиби и спокойствие. Той никак не се чувстваше като човек, който в момента убива някого. Излезе през страничната врата на свещеническия дом, мина пред черквата и влезе в училището. В канцеларията секретарката на директорката, мисис Ранджи, индийка по националност, стана да го посрещне.

Той изрече обичайната си шега и каза, че се е отбил в училището, за да разбере има ли някакви нови подробности около годишния акт, които го интересуват, и ако има такива, би желал сестрата да му позвъни по телефона. Седнал на бюрото на сестрата, той хвърли поглед на няколко писма, после запита мисис Ранджи кога започва следващото междучасие. Тя погледна към стенния часовник. Добре. След петнадесет минути? Не, това е дълго чакане. Ще се свърже със сестрата по-късно. Тръгна си, тананикайки високо някаква песничка.

Бяха изминали двадесет и шест минути. Отиде до гаража и отвори ключалката, затаи дъх и пристъпи вътре. Натисна ключа до вратата и запали лампата. Роуз беше в седяща поза, облегнала се на вратата на автомобила и приличаше на заспала.

Сега той се придвижи бързо, взе кошницата за пикника, поставена зад мястото на водача. Задъхваше се.

Озовал се отново вън с кошницата в ръка, той спря до вратата на гаража, заключи го и погледна назад към училището, а после към свещеническия дом. Никаква следа от никого. Прекоси паркинга.

Три сандвича. Един за него, един за Дитрик и един за отец Пол. Разви ги и ги сложи в чиния в хладилника. Той беше спец по правдоподобните постъпки. Всеки щеше да заключи, че Роуз, решила да сложи край на живота си, внезапно е намислила преди това да приготви обяда за отците. Кавано върна туршията в буркана, изми чантата с ципа и я захвърли в кофата за отпадъци. Изгреба картофената салата и я върна при другата, която бе оставена в хладилника.

Сега той дишаше тежко, нервите се бяха обадили, отново тръгна през паркинга. Като измина две трети от разстоянието по него, извика името на Роуз. Затича се към гаража и преструвайки се на обзет от паника, отключи и прие вида на човек, който е направил ужасяващо откритие.

— Роуз! — извика той отново.

Последен оглед на сцената. Допря длан до все още топлото чело на Роуз. Тя беше издъхнала тихо — доволен беше от това. Прекръсти я, даде й своята благословия, нещо като последен обред за нея. После се върна с бързи стъпки в къщата. Откри с изненада, че плаче. Но не се опита да спре плача си. Това беше съвсем подходящо. Защо пък да не плаче?

А и то щеше да прозвучи много правдиво за полицията, като се обади на №911.