Филипа Грегъри
Синът на феите (3)

Замъкът Лукретили

юни 1453

Приблизително по същото време, докато разпитваха Лука, една млада жена седеше в богато украсен стол в параклиса на фамилния си дом, замъка Лукретили, на около двайсет мили североизточно от Рим. Тъмносините й очи бяха приковани в скъпото разпятие, светлата й коса бе прибрана в небрежна плитка под черния воал, лицето й беше изопнато и бледо. Свещ в розова кристална купа потрепваше на олтара, докато свещеникът се движеше в сенките. Тя коленичи със здраво сключени ръце, молейки се пламенно за баща си, който се бореше за живота си в спалнята си, но отказваше да я види.

Вратата в дъното на параклиса се отвори и брат й влезе тихо, забеляза сведената й глава и отиде да коленичи до нея. Тя го погледна косо — красив млад мъж, тъмнокос, с тъмни вежди, със сковано от печал лице.

— Той си отиде, Изолда, отиде си. Дано почива в мир.

Бялото й лице се сгърчи и тя покри очите си с длани.

— Не попита ли за мен? Дори накрая?

— Не искаше да го виждаш, измъчван от болка. Искаше да го помниш какъвто беше, силен и здрав. Но последните му думи бяха да ти предам благословията му, а сетните му мисли бяха за твоето бъдеще.

Тя поклати глава.

— Не мога да повярвам, че не би ме извикал, за да ми даде лично благословията си.

Джорджо се извърна и заговори на свещеника, който веднага забърза към задната част на параклиса. Изолда чу как голямата камбана започна да бие; сега всички щяха да узнаят, че великият кръстоносец, господарят на Лукретили, е мъртъв.

— Трябва да се помоля за него — каза тя тихо. — Ще наредиш ли да донесат тялото му тук?

Той кимна.

— И аз ще дойда на бдението тази вечер — реши Изолда. — Ще седя до него сега, когато е мъртъв, макар че той не го позволи приживе — тя помълча. — Нима не ми остави писмо? Нищо?

— Завещанието му — каза брат й меко — е планове за теб. В самия край на живота си мислеше за теб.

Тя кимна, тъмносините й очи се наляха със сълзи, после сключи ръце, и се помоли за душата на баща си.

 

 

Изолда прекара първата дълга нощ след смъртта на баща си в мълчаливо бдение до ковчега му, положен във фамилния параклис. Четирима от неговите войници стояха на пост, по един във всяка посока на света, с глави, сведени над мечовете; светлината от високите восъчни свещи проблясваше по светената вода, с която бе поръсен капакът на ковчега. Изолда, облечена в бяло, остана на колене пред ковчега през цялата нощ, до разсъмване, когато свещеникът дойде да отслужи утреня, първата молитвена служба за деня. Едва тогава тя се надигна и позволи на камериерките си да й помогнат да отиде в стаята си да спи, докато брат й не изпрати да я уведомят, че трябва да стане и да се появи — бе време за обяд и слугите щяха да искат да видят своята господарка.

Тя не се поколеба. Беше възпитана да изпълнява дълга си към голямото домакинство, и се чувстваше задължена към хората, които живееха в земите на Лукретили. Знаеше, че баща й беше оставил замъка и земите на нея; тези хора бяха поверени на нейните грижи. Щяха да искат да я видят начело на масата, щяха да искат да я видят как влиза в голямата зала. Дори очите й да бяха зачервени, защото бе оплаквала загубата на един много обичан баща, те щяха да очакват от нея да се храни с тях. Сам баща й би го очаквал. Нямаше да предаде нито тях, нито него.

 

 

Възцари се внезапна тишина, когато тя влезе в голямата зала, където обитателите на замъка седяха на сгъваеми маси, поставени върху подпори, разговаряйки тихо, в очакване обядът да бъде поднесен. Повече от двеста войници, слуги и коняри изпълваха залата, в която димът от централното огнище се виеше на кълба нагоре към потъмнелите греди на високия таван.

В мига, щом видяха Изолда, следвана от трите жени от свитата си, мъжете се изправиха на крака, смъкнаха шапките от главите си и се поклониха ниско, за да отдадат почит на дъщерята на покойния господар на Лукретили, наследница на замъка.

Изолда беше облечена в наситения тъмносин цвят, приет за траурен: висока конусовидна шапка, от която се спускаше дантела в цвят на индиго, скриваше светлата й коса; скъпоценен колан от арабско злато пристягаше високата талия на роклята й, ключовете от замъка висяха отстрани, окачени на златна верижка. Зад нея идваше свитата й — първо Ишрак, нейната приятелка от детинство, облечена в мавърски одежди — дълга туника над свободни шалвари и дълъг воал на главата, преметнат леко през лицето, така че се виждаха само тъмните й очи, докато се оглеждаше из залата.

Две други жени вървяха зад нея, и докато слугите благославяха шепнешком Изолда, жените заеха местата си на масата за дамите отстрани до издигнатия подиум. Изолда се качи по ниските стъпала до голямата маса, и трепна ужасено при вида на брат си в дървения стол, величествен като трон, на който беше седял баща им. Знаеше, че би трябвало да очаква той да е там, също както той знаеше, че тя щеше да наследи този замък и щеше да заеме големия стол веднага щом бъдеше прочетено завещанието. Но умът й бе притъпен от скръбта, и тя не беше помислила, че отсега нататък брат й винаги ще заема мястото на баща им в семейството. Скръбта беше толкова нова за нея, та тя все още не бе осъзнала напълно, че няма да види баща си никога повече.

Джорджо й се усмихна сладникаво и я подкани с жест да заеме мястото си от дясната му страна, където тя някога бе седяла до баща си.

— Сигурно помниш принц Роберто — Джорджо посочи топчест мъж с кръгло, запотено лице от лявата му страна, който се надигна и заобиколи масата, за да се поклони на Изолда. Изолда подаде ръка на принца и погледна въпросително брат си. — Дойде да изкаже съболезнования за загубата ни.

Принцът й целуна ръка и Изолда се опита да не трепне от влажния допир на устните му. Гледаше я, сякаш се канеше да й прошепне нещо, сякаш можеше да споделят някаква тайна. Изолда прибра ръката си и се наведе към ухото на брат си:

— Изненадана съм, че си поканил гост за обяд, когато баща ни умря едва вчера.

— Беше много мило от негова страна да дойде веднага — каза Джорджо, като направи знак на слугите, поднасящи храната, които се зададоха из залата, вдигнали на височината на раменете си подноси, отрупани с дивеч, месни и рибни блюда, големи самуни хляб, гарафи с вино и кани с пиво.

Свещеникът на замъка прочете благодарствената молитва преди хранене, а после прислужниците стовариха на масата подносите с храна, мъжете измъкнаха камите от коланите и ботушите си, за да насекат порциите месо, и натрупаха в чиниите си дебели резени черен хляб с варена риба и задушено еленско месо.

На Изолда й бе трудно да се храни в голямата зала, сякаш нищо не се бе променило, докато тялото на мъртвия й баща лежеше, изложено за бдение в параклиса, охранявано от неговите войници, а погребението щеше да бъде на следващия ден. Откри, че сълзите непрекъснато замъгляваха погледа й и тя трудно виждаше слугите, които влизаха, понесли още храна за всяка маса, стоварваха върху масата кани с разредено пиво и отнасяха най-хубавите ястия и гарафите с най-доброто червено вино на господарската маса, където Джорджо и неговият гост принцът избираха най-доброто и изпращаха останалото надолу из залата на онези мъже, които им бяха служили добре през деня. Принцът и брат й си хапнаха добре и поръчаха още вино. Изолда зачопли храната си и хвърли поглед надолу към масата за жените, където Ишрак срещна погледа й с безмълвно съчувствие.

След като свършиха, а захаросаните плодове и марципанът бяха предложени на главната маса и отнесени, Джорджо докосна ръката й.

— Не отивай още в покоите си — каза той. — Искам да говоря с теб.

Изолда кимна, за да освободи Ишрак и дамите си от масата, на която се хранеха, и да ги отпрати в женските покои, после мина през вратичката зад подиума в уединената стая, където семейство Лукретили сядаше след хранене. До стената гореше огън и около него бяха придърпани три стола. За мъжете бе приготвена гарафа вино, за Изолда — чаша разредено пиво. Докато тя заемаше мястото си, двамата мъже влязоха заедно.

— Искам да говоря с теб за завещанието на баща ни — каза Джорджо, след като седнаха.

Изолда хвърли поглед към принц Роберто.

— Това, което ще говорим, засяга и Роберто — обясни Джорджо. — Когато баща ни умираше, каза, че най-голямата му надежда била да се погрижи да бъдеш защитена и щастлива. Той те обичаше много силно.

Изолда притисна пръсти към студените си устни и примигна, за да прогони сълзите от очите си.

— Знам — каза брат й нежно. — Знам, че скърбиш. Но трябва да знаеш, че татко имаше планове за теб и ми повери свещения дълг да ги осъществя.

— Защо не ми го е казал сам? — попита тя. — Защо не е пожелал да говори с мен? Винаги обсъждахме всичко заедно. Знам какво имаше предвид той за мен; каза, че ако реша да не се омъжвам, ще живея тук, ще наследя замъка, а ти ще получиш замъка и земите му във Франция. Споразумяхме се за това. И тримата се съгласихме на това.

— Съгласихме се на това, когато той беше добре — каза Джорджо търпеливо. — Но когато се разболя и бе обзет от страхове, той размисли. А после не можеше да понесе да го видиш толкова болен и страдащ. Когато мислеше за теб в мига, когато смъртта разтваряше пред него зейналата си паст, той премисли първоначалния си план. Искаше да бъде сигурен, че ще си в безопасност. Тогава направи добър план за теб — предложи да се омъжиш за принц Роберто, и се съгласи да вземем хиляда крони от семейната хазна като зестра за теб.

Това беше нищожна сума за жена, която бе възпитана да мисли за себе си като за наследница на този замък, на тучните пасища, на гъстите гори, на високите планини. Изолда го зяпна.

— Защо толкова малко?

— Защото нашият принц ни оказа честта да изтъкне, че ще те приеме и така — с не повече от хиляда крони в джоба.

— И ще си ги запазите всичките — увери я мъжът, като стисна ръката й, опряна на страничната ръкохватка на стола й. — Ще бъдат на ваше разположение, да ги харчите, за каквото искате. Красиви неща за красива принцеса.

Изолда погледна брат си, тъмносините й очи се присвиха, когато тя разбра какво означаваше това.

— Такава малка зестра ще означава, че никой друг няма да поиска да ме вземе за жена — каза тя. — Знаеш това. И въпреки това не поиска повече? Не предупреди баща ни, че това ще ме остави без каквито и да било перспективи? А баща ни? Нима той искаше да ме застави да се омъжа за принца?

Принцът сложи ръка на месестите си гърди и скромно сведе очи.

— Повечето дами не биха чакали някой да ги заставя — изтъкна той.

— Не мога да си представя как би могла да вземеш по-добър съпруг — каза Джорджо с ласкателен тон. Приятелят му се усмихна и кимна на Изолда. — И татко мислеше така. Уговорихме тази зестра с принц Роберто и той беше толкова доволен, че ще се ожени за теб, та не настоя да му донесеш по-голямо от това състояние. Не е нужно да обвиняваш когото и да е, че не е успял да защити интересите ти. Какво би могло да е по-добро за теб от брака със семеен приятел, принц и богат човек?

Решението й отне само миг.

— Не мога да мисля за женитба — заяви Изолда. — Простете ми, принц Роберто. Но е твърде скоро след смъртта на баща ми. Непоносимо ми е дори да мисля, камо ли пък да говоря за това.

— Трябва да говорим за това — настоя Джорджо. — Съгласно условията на бащиното ни завещание трябва да уредим положението ти. Той не би позволил никакво отлагане. Или незабавна женитба с моя приятел тук, или… — той направи пауза.

— Или какво? — попита Изолда, обзета от внезапен страх.

— Манастирът — каза той простичко. — Татко каза, че ако не желаеш да се омъжиш, трябва да ти осигуря поста на игуменка, и че ще трябва да отидеш да живееш там.

— Никога! — възкликна Изолда. — Баща ми никога не би ми причинил това!

Джорджо кимна.

— Аз също се изненадах, но той каза, че това било бъдещето, което е имал предвид за теб през цялото време. Затова не назначил никого, когато умря последната игуменка. Още тогава, преди година, той смяташе, че трябва да направим така, че да бъдеш в безопасност. Не може да бъдеш изложена на опасностите на света, оставена сама тук в Лукретили. Ако не искаш да се омъжиш, трябва да заживееш на сигурно място, в манастира.

Принц Роберто й се усмихна лукаво.

— Монахиня или принцеса — предложи той. — Бих казал, че изборът няма да ви затрудни.

Изолда скочи на крака.

— Не мога да повярвам, че баща ми е имал предвид това за мен — каза тя. — Никога не е намеквал нещо подобно. Ясно каза, че ще раздели земите помежду ни. Знаеше колко много обичам това място; как обичам тези земи и познавам тези хора. Каза, че ще завещае този замък и земите на мен, а на теб ще даде земите ни във Франция.

Джорджо поклати глава, сякаш обзет от примесено с нежност съжаление.

— Не, той промени решението си. Като най-голямото дете, единственият син, единственият истински наследник, аз ще получа всичко, и във Франция, и тук, а ти, като жена, ще трябва да си тръгнеш оттук.

— Джорджо, братко мой, нима ме отпращаш от дома ми?

Той разпери ръце.

— Не мога да направя нищо. Това е последното желание на баща ни и го имам в писмен вид, подписано от него. Или ще се омъжиш — а никой освен принц Роберто не би те взел за съпруга — или ще отидеш в манастира. Беше мило от негова страна да ти остави този избор. Мнозина бащи просто биха оставили заповеди.

— Извинете ме — каза Изолда: гласът й трепереше, докато се опитваше да овладее гнева си. — Ще ви оставя, ще отида в покоите си и ще обмисля това.

— Не се бавете! — каза принц Роберто с интимна усмивка. — Няма да чакам прекалено дълго.

— Ще ви съобщя отговора си утре — тя спря за миг на прага и погледна назад към брат си. — Може ли да видя писмото на баща ми?

Джорджо кимна и го измъкна от жакета си.

— Можеш да задържиш това. Препис е. Държа другото на сигурно място; няма съмнение относно желанията му. Ще трябва да обмислиш не дали да му се подчиниш, а само как ще му се подчиниш. Той знаеше, че ще се покориш.

— Знам — каза тя. — Аз съм негова дъщеря. Разбира се, че ще се покоря.

Тя излезе от стаята, без да погледне принца, макар че той се изправи на крака и й се поклони с елегантен жест, а после намигна на Джорджо, сякаш смяташе въпроса за уреден.

* * *

Изолда се събуди през нощта и чу тихо потропване по вратата. Възглавницата бе влажна под бузата й; беше плакала насън. За миг се зачуди защо изпитваше такава болка, сякаш сърцето й беше разбито — а после си спомни ковчега в параклиса и безмълвните рицари, които бдяха край него. Прекръсти се.

— Бог да го прости и да приеме душата му — прошепна тя. — Дано Бог ми дари утеха в скръбта. Не зная дали ще мога да я понеса.

Лекото потропване се повтори, тя отметна назад богато избродираните завивки на леглото си и отиде до вратата, с ключа в ръка.

— Кой е?

— Принц Роберто. Трябва да говоря с вас.

— Не мога да отворя вратата. Ще говоря с вас утре.

— Трябва да говоря с вас тази нощ. Става дума за завещанието, за желанията на баща ви.

Тя се поколеба.

— Утре…

— Мисля, че мога да открия изход за вас. Разбирам как се чувствате, мисля, че мога да помогна.

— Какъв изход?

— Не мога да го изкрещя през вратата. Просто открехнете вратата, за да мога да шепна.

— Само ще я открехна — каза тя и превъртя ключа, като държеше крака си притиснат към долния край на вратата, за да се увери, че ще се отвори само малко.

Щом чу ключа да се завърта, принцът блъсна вратата и я отвори с такава сила, че тя удари Изолда по главата и я запрати назад в стаята. Той затръшна вратата зад себе си и завъртя ключа, заключвайки двамата заедно вътре.

— Мислехте си, че ще ме отблъснете? — запита той яростно, докато тя се изправяше несръчно на крака. — Мислехте си, че вие — на практика без пукната пара — ще ме отхвърлите? Мислехте си, че ще ви умолявам да говоря с вас през затворена врата?

— Как се осмелявате да нахълтвате със сила тук? — запита Изолда, пребледняла и гневна. — Брат ми ще ви убие…

— Брат ви позволи това — изсмя се той. — Брат ви ме одобрява като ваш съпруг. Той лично предложи да дойда при вас. Сега лягайте на леглото.

— Брат ми?

Тя почувства как потресът й се превръща в ужас, щом осъзна, че е била предадена от родния си брат, и че сега този непознат идваше към нея, с тлъсто лице, разкривено в уверена усмивка.

— Каза, че е все едно дали ще ви обладая сега, или по-късно — рече той. — Можете да се съпротивлявате, ако искате. За мен няма значение. Боричкането ми допада. Харесвам жените с пламенен дух, накрая стават по-покорни.

— Вие сте луд — заяви тя убедено.

— Както ви се харесва. Но аз ви смятам за своя годеница, и ще консумираме годежа си точно сега, веднага, за да не ви хрумне да се откажете утре.

— Вие сте пиян — каза тя, подушила киселата воня на вино в дъха му.

— Да, слава на Бога, можете да свиквате и с това.

Той тръгна към нея, като сви месестите си рамене, за да изхлузи жакета от тях. Тя се присви и се отдръпна назад, докато почувства високата дървена колона на леглото с балдахин зад гърба си, което препречваше отстъплението й. Сложи ръце зад гърба си, за да не може той да ги сграбчи, и почувства кадифената материя на покривката, а под нея — дръжката на месинговата грейка за затопляне на леглото, напълнена с горещи въглени, пъхната между студените чаршафи.

— Моля ви — каза тя. — Това е нелепо. Това е оскърбление срещу гостоприемството. Вие сте наш гост, тялото на баща ми лежи в параклиса. Аз съм беззащитна, а вие сте пиян от нашето вино. Моля ви, вървете си в стаята, а на сутринта ще разговарям любезно с вас.

— Не — ухили се злобно той. — Не мисля така. Ще прекарам нощта тук, в леглото ви, и съм напълно уверен, че ще говорите с мен мило на сутринта.

Зад гърба й, пръстите на Изолда се сключиха върху дръжката на грейката. Когато Роберто спря за миг, за да развърже връзките отпред на панталона си, тя зърна оттам да се подава отвратително сиво бельо. Той посегна да хване ръката й и каза:

— Не е нужно това да ви причини болка. Може дори да му се насладите…

Със силен замах тя завъртя грейката и го удари отстрани по главата. Нажежени до червено въглени и пепел се посипаха по лицето му и паднаха на пода. Той нададе вой от болка, докато тя отстъпи назад и го удари още веднъж, силно, а той се свлече на пода като тлъст, зашеметен вол, готов за клане.

Тя взе кана и плисна вода върху въглените, тлеещи на килима под него, а после, предпазливо, го подритна леко с обутия си в пантоф крак. Той не помръдна — беше в безсъзнание. Изолда отиде до една вътрешна стая и отвори вратата, прошепвайки: „Ишрак!“ Когато момичето дойде, разтривайки сънено очи, Изолда й показа мъжа, сгърчен на земята.

— Мъртъв ли е? — попита спокойно момичето.

— Не. Не мисля. Помогни ми да го изнесем оттук.

Двете млади жени дръпнаха килима и отпуснатото тяло на принц Роберто се плъзна по пода, оставяйки слузеста диря от вода и пепел. Изнесоха го в галерията пред стаята й и спряха.

— Предполагам, че брат ви му е позволил да дойде при вас?

Изолда кимна, а Ишрак обърна глава и плю презрително върху пребелилото лице на принца.

— Защо въобще отворихте вратата?

— Мислех, че ще ми помогне. Каза, че имал идея как да ми помогне, после нахълта със сила.

— Нарани ли ви? — Тъмните очи на момичето бързо огледаха лицето на приятелката й. — Челото ви?

— Удари ме, когато бутна вратата.

— Да ви насили ли смяташе?

Изолда кимна.

— Тогава да го оставим тук — реши Ишрак. — Може да се свести на пода като псе, каквото е, и да допълзи до стаята си. Ако още е тук на сутринта, тогава може да го намерят слугите и да стане за посмешище — тя се наведе и опипом потърси пулса на шията му и на китките. — Ще оживее — каза уверено. — Макар че няма да липсва на никого, ако тихомълком му прережем гърлото.

— Разбира се, че не можем да направим това — каза Изолда треперливо.

Оставиха го там, проснат по гръб като изкаран на сушата кит, с все още развързан панталон.

— Чакайте тук — каза Ишрак и отиде обратно в стаята си.

Върна се бързо, с малка кутия в ръка. Деликатно, като си служеше с връхчетата на пръстите и се мръщеше от отвращение, тя издърпа панталона на принца, така че да зее широко разтворен. Повдигна ленената му риза, така че отпуснатата му голота се виждаше ясно. Махна капачето на кутийката и изтръска подправката върху голата му кожа.

— Какво правиш? — прошепна Изолда.

— Това е сушен пипер, много силен. Ще го засърби, все едно има шарка, а кожата му ще се покрие с мехури като от обрив. Много ще съжалява за делата си от тази нощ. Ще го сърби, ще се чеше и ще кърви в продължение на месец, и известно време няма да обезпокои друга жена.

Изолда се засмя, протегна ръка, както би сторил баща й, и двете млади жени сключиха ръце, допрени една в друга чак до лактите, като рицари. Ишрак се ухили, и двете се обърнаха и се върнаха в спалнята, като затвориха вратата пред укротения принц и я заключиха здраво, за да не може да влезе.

 

 

На сутринта, когато Изолда отиде в параклиса, ковчегът на баща й бе затворен и готов за полагане в дълбоката семейна гробница — а принцът си беше отишъл.

— Оттегли предложението си за брак — каза брат й студено, докато заемаше мястото си, коленичейки до нея на стъпалата пред олтара. — Предполагам, че между двама ви се е случило нещо?

— Той е злодей — каза Изолда простичко. — А ако ти си го изпратил пред вратата ми, както твърдеше той, тогава си предател спрямо мен.

Той наведе глава.

— Разбира се, че не съм сторил такова нещо. Съжалявам. Напих се като глупак, и му казах, че може сам да изложи молбата си пред теб. Защо изобщо отвори вратата си?

— Защото, както и ти, вярвах, че приятелят ти е почтен човек.

— Много си сбъркала, че си отворила вратата — упрекна я брат й. — Да отвориш вратата на спалнята си за мъж, пиян мъж! Не знаеш как да се грижиш за себе си. Баща ни беше прав, трябва да те настаним някъде на безопасно място.

— Бях на сигурно място! Бях в собствената си стая, в собствения си замък, разговаряйки с приятел на брат си. Не би трябвало да съм изложена на опасност — каза тя гневно. — Не биваше да водиш такъв човек на трапезата ни. Изобщо не е бивало някой да казва на татко, че този мъж може да ми стане добър съпруг.

Тя се изправи на крака и тръгна по пътеката между скамейките: брат й тръгна след нея.

— Е, така или иначе, какво каза, та да го разстроиш?

Изолда прикри една усмивка при мисълта за металната грейка, която се удари с трясък в дебелата глава на принца.

— Дадох ясно да се разбере какви са чувствата ми. И не искам да го виждам никога повече.

— Е, това е леснопостижимо — каза Джорджо рязко. — Защото никога повече няма да можеш да се срещнеш с никой мъж. Щом не желаеш да се омъжиш за принц Роберто, тогава ще трябва да постъпиш в манастира. Завещанието на баща ни не ти оставя никакъв друг избор.

Изолда спря, когато думите му проникнаха в съзнанието й, и колебливо сложи длан върху ръката му, питайки се как може да го убеди да я остави да си тръгне свободно.

— Няма нужда да гледаш така — каза той грубо. — Условията на завещанието са ясни, казах ти снощи. Изборът ти беше: принцът или манастирът. Сега остава манастирът.

— Ще замина на поклонение — предложи тя. — Далече оттук.

— Няма. Как ще оцелееш дори един миг? Та ти не можеш да се опазиш дори у дома.

— Ще замина и ще отседна при някой приятел на татко — когото и да е. Мога да отида при сина на кръстника си, графът на Влахия. Бих могла да отида при херцога на Брадур…

Лицето му беше мрачно.

— Не можеш. Знаеш, че не можеш. Трябва да постъпиш, както ти нареди татко. Нямам избор, Изолда. Бог знае, че бих направил всичко за теб, но завещанието му е ясно, и аз трябва да се подчиня на баща си — точно както и ти.

— Братко — не ме принуждавай да правя това.

Той се обърна към сводестата стена на входа на параклиса и облегна чело на студения камък, сякаш Изолда му докарваше главоболие.

— Сестро, не мога да сторя нищо. Принц Роберто беше единственият ти шанс да избегнеш манастира. Такава е волята на баща ни. Заклех се върху меча му, върху собствения му меч, да се погрижа тази воля да бъде изпълнена. Сестро, безсилен съм, също както и ти.

— Той обеща, че ще ми остави меча си.

— Сега е мой. Както и всичко друго.

Тя сложи леко ръка на рамото му.

— Ако дам обет за безбрачие, не мога ли да остана тук с теб? Няма да се омъжа за никого. Замъкът е твой, приемам това. Накрая той направи това, което всеки мъж прави, и предпочете сина пред дъщеря си. Накрая той стори това, което правят всички велики мъже, и не допусна една жена да получи богатство и власт. Но ако се съглася да живея тук, бедна и без никаква власт, без никога да видя мъж, покорявайки ти се, не може ли да остана тук?

Той поклати глава.

— Това е не моята воля, а неговата. Така — както и сама признаваш — върви светът. Той те възпита почти сякаш се беше родила момче, разполагаше с твърде много богатство и свобода. Но сега вече трябва да водиш живот на благородна дама. Би трябвало да се радваш поне, че абатството е наблизо, и следователно не се налага да отпътуваш надалеч от тези земи, които знам, че обичаш. Не си изпратена в изгнание — той можеше да ти заповяда да заминеш къде ли не. Но вместо това ще бъдеш в собствения ни имот: манастира. Ще идвам да те виждам от време на време. Ще ти нося новини. Може би по-късно ще можеш и да излизаш на езда с мен.

— Може ли Ишрак да дойде с мен?

— Можеш да вземеш Ишрак, можеш да вземеш всичките си дами, ако желаеш, и ако те пожелаят да отидат. Но те очакват в манастира утре. Ще трябва да отидеш, Изолда. Ще трябва да положиш обет като монахиня и да станеш тяхна игуменка. Нямаш избор.

Той се обърна отново към нея и видя, че тя трепереше, както трепери млада кобила, която обяздват за първи път.

— Това е все едно да бъда хвърлена в тъмница — прошепна тя. — А аз не съм сторила нищо лошо.

В очите му имаше сълзи.

— Сякаш губя сестра — каза той. — Погребвам баща и губя сестра. Не знам как ще бъде тук без теб.