Филипа Грегъри
Синът на феите (2)

Замъкът Сант’Анджело

Рим, юни 1453

Блъскането по вратата го стресна и го събуди — прозвуча като изстрел до главата му. Младият мъж затършува припряно за кинжала под възглавницата си, изправи се с препъване на босите си крака и стъпи върху ледения под на каменната килия. Беше сънувал родителите си, стария си дом, и стисна зъби, за да овладее обичайния болезнен пристъп на копнеж по всичко, което беше изгубил: фермата, майка си, стария живот.

Оглушителното блъскане прозвуча отново и той стисна кинжала зад гърба си, докато изтегляше резето на вратата и предпазливо я открехваше. Отвън се беше изправила фигура с тъмна качулка, от двете й страни стояха двама яки мъже, всеки от тях с пламтяща факла в ръце. Единият вдигна факлата си, така че светлината падна върху слабия тъмнокос младеж, гол до кръста, само по панталон, с лешникови очи, примигващи под тъмния перчем. Беше на около седемнайсет, с лице, миловидно като на момче, но с тялото на млад мъж, закален от тежък труд.

— Лука Веро?

— Да.

— Трябва да дойдете с мен.

Видяха, че той се поколеба.

— Не ставайте глупак. Ние сме трима, а вие сте сам и кинжалът, който държите зад гърба си, няма да ни спре.

— Това е заповед — каза другият грубо. — Не молба. А вие сте положили клетва за послушание.

Лука беше дал обет за послушание на манастира, не на тези непознати, но беше прокуден оттам и сега изглеждаше, че трябва да се подчинява на всеки, който изкрещеше някаква заповед. Обърна се към леглото, седна да си нахлузи ботушите, като плъзна кинжала в една ножница, скрита в меката кожа, навлече ленена риза, а после наметна парцаливото си вълнено наметало около раменете.

— Кои сте вие? — попита той, като се приближи неохотно до вратата.

Мъжът не отговори, а просто се обърна и тръгна напред, докато двамата стражи изчакаха Лука в коридора да излезе от килията си и да ги последва.

— Къде ме водите?

Двамата стражи се подредиха зад него, без да отговорят. Лука искаше да попита дали е арестуван, дали го отвеждат да бъде екзекутиран без излишни формалности, но не смееше. Боеше се от самия въпрос, призна пред себе си, че изпитваше ужас от отговора. Почувства как се поти от страх под вълнения си плащ, макар че въздухът беше леден, а каменните стени бяха студени и влажни.

Знаеше, че се е озовал в най-сериозната беда през младия си живот. Едва вчера четирима мъже с тъмни качулки го бяха взели от неговия манастир и го бяха довели тук, в този затвор, без думица за обяснение. Не знаеше къде се намира, нито пък кой го е пленил. Не знаеше какво обвинение може да му отправят. Не знаеше какво може да бъде наказанието. Не знаеше дали ще бъде пребит, изтезаван или убит.

— Настоявам да се срещна със свещеник. Желая да се изповядам… — поде той.

Те не му обърнаха абсолютно никакво внимание, а продължиха да го блъскат напред, надолу по тесния, настлан с каменни плочи коридор. Беше тихо, вратите на килиите от двете страни бяха затворени. Не можеше да определи дали това беше затвор или манастир, беше толкова студено и тихо. Тъкмо бе минало полунощ и мястото тънеше в тъмнина и пълна тишина. Водачите на Лука не вдигаха шум, докато вървяха по протежение на коридора, надолу по каменните стъпала, през голяма зала, а после надолу, по малко спираловидно стълбище, в тъмнина, която ставаше все по-черна и по-черна, докато въздухът ставаше все по-студен и по-студен.

— Държа да узная къде ме водите — настоя Лука, но гласът му трепереше от страх.

Никой не му отговори; само стражът се приближи малко по-плътно зад него.

В долния край на стълбите Лука различи с усилие малък сводест вход и тежка дървена врата. Водачът я отвори с ключ, който извади от джоба си, и направи знак на Лука да мине през нея. Когато той се поколеба, стражът зад него просто се приближи по-плътно, докато заплашителната грамада на тялото му притисна Лука напред.

— Настоявам… — промълви Лука.

Силно блъскане го изпрати през вратата и той ахна, когато се намери запратен досами ръба на висок тесен кей. Далеч долу в реката се полюшваше лодка, а отсрещният бряг беше тъмно, размазано петно в далечината. Лука трепна и се дръпна от ръба. Изпита внезапно замайващото усещане, че те биха били също толкова готови да го хвърлят от кея върху камъните под него, колкото и да го отведат надолу по стръмните стълби до лодката.

Първият мъж слезе с леки стъпки по мокрите стъпала, стъпи в лодката и каза нещо на лодкаря, който стоеше на кърмата, удържайки с умели движения плавателния съд срещу течението с помощта на едно-единствено весло. После погледна обратно нагоре към красивия млад мъж с пребледняло лице.

— Ела — нареди той.

Лука не можеше да стори нищо друго. Последва мъжа надолу по хлъзгавите стъпала, покатери се в лодката и седна на носа. Лодкарят не изчака стражите, а насочи лодката си в средата на реката и остави течението да ги понесе бързо покрай градската стена. Лука погледна към тъмната вода. Ако се хвърлеше през борда на лодката, щеше да бъде понесен надолу по реката — може би щеше да успее да заплува с течението, да се добере до другата страна и да избяга. Но водата течеше толкова бързо, та той си помисли, че беше по-вероятно да се удави, ако не го настигнеха с лодката и не го проснеха в несвяст с веслото.

— Господине — каза той, опитвайки се да си придаде достойнство, — сега ще ми позволите ли да ви попитам къде отиваме?

— Съвсем скоро ще разбереш — дойде троснатият отговор. Реката се простираше като широк крепостен ров около високите стени на Рим. Лодкарят придържаше малкия плавателен съд близо до завета на стените, скрит от застаналите на пост войници отпред, после Лука видя застрашително извисяващия се силует на каменен мост, и, точно пред него, решетка, закрепена в сводест каменен вход на стената. Когато лодката се плъзна под входа с носа напред, решетката се вдигна безшумно нагоре и, с едно отработено движение на веслото, те се стрелнаха вътре, в осветено от факли подземие.

Лука бе обзет от силен пристъп на страх и му се прищя да беше рискувал с реката. Чакаха го половин дузина мъже с мрачни лица и, докато лодкарят улавяше една протрита халка на стената, за да прикрепи лодката, те посегнаха и издърпаха Лука, а после го бутнаха да тръгне по един тесен коридор. Лука по-скоро почувства, отколкото видя, дебели каменни стени от двете страни, гладки дървени дъски на пода под краката си, чу собственото си дишане, накъсано от страх, после спряха пред масивна дървена врата, почукаха само веднъж на нея и зачакаха.

Един глас от вътрешността на стаята каза: „Влезте!“, стражът отвори със замах вратата и тикна Лука вътре. Лука се изправи с блъскащо в гърдите му сърце, примигвайки на внезапната ярка светлина от десетки восъчни свещи, и чу вратата да се затваря безшумно зад него.

Зад една маса седеше един — единствен мъж, пред него имаше книжа. Носеше мантия от скъпо кадифе в толкова тъмен син цвят, че изглеждаше почти черна, а качулката й напълно скриваше лицето му от Лука, който застана пред масата и преглътна страха си. Каквото и да се случеше, реши той, нямаше да моли за живота си. Някак щеше да намери куража да посрещне онова, което се задаваше. Нямаше да посрами себе си, нито жилавия си, непреклонен баща, като се разхленчи като момиче.

— Сигурно се чудите защо сте тук, къде сте и кой съм аз — каза мъжът. — Ще ви кажа тези неща. Но първо трябва да отговорите на всичко, което ви питам. Разбирате ли?

Лука кимна.

— Не трябва да ме лъжете. Тук животът ви виси на косъм, и не можете да отгатнете какви отговори бих предпочел. Гледайте да ми кажете истината: ще бъде глупаво да умрете заради една лъжа.

Лука се опита да кимне, но откри, че трепери.

— Вие сте Лука Веро, обучаващ се за свещеник в манастира „Сан Ксавиер“, постъпил в манастира като единайсетгодишно момче? От три години сте сирак, тъй като родителите ви са починали, когато сте били на четиринайсет?

— Родителите ми изчезнаха — каза Лука. Прочисти свитото си гърло. — Може и да не са мъртви. Били са пленени при османско нападение, но никой не ги е видял да загиват. Никой не знае къде са сега; но има голяма вероятност да са живи.

Мъжът, който го разпитваше, отбеляза нещо кратко на листа пред себе си. Лука гледаше как връхчето на черното перо се движи по страницата.

— Надявате се — каза мъжът кратко. — Надявате се, че са живи и ще се върнат при вас — говореше така, сякаш надеждата беше най-голямата глупост.

— Да.

— Отгледан от братята, дал обет да встъпи в светия им орден, въпреки това вие сте отишли при изповедника си, а сетне — при вашия абат, и сте им казали, че реликвата, която съхраняват в манастира, гвоздей от истинското разпятие, може да не е истинска.

Монотонният глас беше достатъчно обвинение. Лука знаеше, че казаното е описание на ерес. Знаеше също и че единственото наказание за ерес е смърт.

— Не съм искал…

— Защо казахте, че реликвата може да е фалшива?

Лука сведе поглед към ботушите си, после го насочи към тъмния дървен под, към солидната маса, към белосаните стени — накъдето и да е, освен към забуленото в сенки лице на човека с кроткия глас, който го разпитваше.

— Ще помоля абата за прошка и ще извърша покаяние — каза той. — Не съм имал еретични мисли. Кълна се в Бога, не съм еретик. Не съм имал предвид нищо лошо.

— Аз ще отсъдя дали сте еретик, а съм виждал и по-млади мъже от вас, сторили и изрекли по-малко от вас, да крещят за милост на дибата, докато ставите им изскачат от ямките си. Чувал съм по-достойни мъже от вас да умоляват да бъдат пратени на кладата, копнеещи за смъртта като единствено освобождение от болката.

Лука поклати глава при мисълта за Инквизицията, която можеше да се разпореди със съдбата му и да се погрижи разпореждането да бъде изпълнено, и да смята, че го върши в прослава на Бога. Не посмя да каже нищо повече.

— Защо казахте, че реликвата може да е фалшива?

— Нямах предвид…

— Защо?

— Това е парче от гвоздей, около три инча дълго, и четвърт инч широко — каза Лука неохотно. — Може да се види, макар че сега е позлатен и покрит със скъпоценни камъни. Но размерът му все още може да се види.

Инквизиторът кимна.

— Е, и?

— Абатството „Сан Пиетро“ притежава гвоздей от истинския кръст. Също и абатството „Сан Джузепе“. Погледнах в манастирската библиотека, за да разбера дали има и други, и само в Италия има около четиристотин гвоздея, още — във Франция, още и в Испания, и още — в Англия.

Мъжът чакаше, мълчейки равнодушно.

— Изчислих вероятния размер на гвоздеите — каза Лука нещастно. — Изчислих броя парчета, на които може да са се начупили. Сметката не излизаше. Реликвите са прекалено много, та всичките да са от едно и също разпъване на кръст. В Библията се говори за по един гвоздей във всяка длан, и един, пронизващ краката. Това са само три гвоздея. — Лука хвърли поглед към мрачното лице на човека, който го разпитваше. — Не мисля, че е богохулство да се каже това. Самата Библия го казва ясно. После, в добавка, ако броите гвоздеите, използвани за изработването на кръста, ще има четири в централната сглобка, които да придържат напречната летва. Това прави седем оригинални гвоздея. Само седем. Да кажем, че всеки гвоздей е дълъг около пет инча. Това са около трийсет и пет инча гвоздеи, използвани в истинския кръст. Но има хиляди реликви. Това не идва да каже дали някой гвоздей или някоя частица са истински, или не. Не е моя работа да отсъждам. Но не мога да не видя, че просто има твърде много гвоздеи, та всичките да са от един и същи кръст.

Мъжът все още не казваше нищо.

— Въпросът е в числата — каза Лука безпомощно. — Това е начинът, по който мисля. Мисля за числата — те ме интересуват.

— Нагърбили сте се да изучавате това? И сте си позволили да решите, че в църквите по света има прекалено много гвоздеи, та всичките да са истински, та всичките да са от светия кръст?

Лука се свлече на колене, знаейки, че е виновен.

— Не мислех нищо лошо — прошепна той нагоре към обвитата в сенки фигура. — Просто започнах да се чудя, а после направих изчисленията, и след това абатът намери листа ми, където бях записал изчисленията, и…

Той млъкна, без да довърши.

— Абатът, съвсем правилно, ви обвини в ерес и изучаване на забранени неща, в погрешно цитиране на Библията за собствените ви цели, в четене без напътствия, в показване на независимо мислене, изучаване без позволение, в неподходящо време, изучаване на забранени книги… — мъжът продължи, четейки от списъка. Погледна Лука. — Самостоятелно мислене. Това е най-лошото от всичко, нали? Дали сте обет в орден с определени, установени вярвания, а после сте започнали да мислите сам.

Лука кимна.

— Съжалявам.

— Духовенството не се нуждае от мъже, които мислят самостоятелно.

— Знам — каза Лука, с много тих глас.

— Дали сте обет за послушание — това е обет да не мислите самостоятелно.

Лука сведе глава, в очакване да чуе присъдата си.

Пламъкът на свещите се люшна, когато някъде навън се отвори врата и през стаите повя студено течение.

— Винаги ли сте мислели така? С числа?

Лука кимна.

— Някакви приятели в манастира? Обсъждали ли сте това с някого?

Той поклати глава.

— Не съм го обсъждал.

Мъжът погледна бележките си.

— Имате приятел на име Фриз?

Лука се усмихна за първи път.

— Това е просто кухненският прислужник в манастира — каза той. — Хареса ме още щом пристигнах, когато бях само на единайсет. Самият той беше на дванайсет или тринайсет. Науми си, че съм твърде слаб, каза, че нямало да изкарам зимата. Все ми носеше допълнително храна. Всъщност е просто момчето, което върти шишовете в готварницата.

— Нямате ли брат или сестра?

— Сам съм на света.

— Мъчно ли ви е за родителите ви?

— Да.

— Значи сте самотен?

Изрече въпроса така, че той прозвуча като поредното обвинение.

— Предполагам. Чувствам се много сам, ако това е същото.

Мъжът замислено опря в устните си черното перо.

— Родителите ви… — върна се към първия въпрос от разпита. — Били са доста възрастни, когато сте се родили?

— Да — каза Лука, изненадан. — Да.

— Разбрах, че навремето хората са говорели. Че такава възрастна двойка внезапно се е сдобила със син, и то такъв красив син, който е пораснал и е станал толкова умно момче?

— Селото е малко — каза Лука в опит да се защити. — Хората нямат никакви други занимания, освен да клюкарстват.

— Но е явно, че вие сте красив. Явно сте и умен. И въпреки това те не са се хвалели с вас и не са ви излагали на показ. Държали са ви скромно у дома.

— Бяхме близки — каза Лука. — Бяхме сплотено малко семейство. Не пречехме никому, живеехме тихо и скромно, тримата.

— Защо тогава са ви посветили на Църквата? Дали защото са си мислели, че в лоното на Църквата ще сте в по-голяма безопасност? Че сте специално надарен? Че имате нужда от закрилата на Църквата?

Лука, все още на колене, се размърда притеснено.

— Не знам. Бях дете. Бях само на единайсет. Не знам какво са си мислели.

Инквизиторът чакаше.

— Искаха да се изуча за свещеник — каза Лука накрая. — Баща ми… — той помълча при мисълта за обичния си баща, за сивата му коса и здравата му прегръдка, за нежността му към чудатия му, странен малък син. — Баща ми много се гордееше, че се научих да чета, че изучавах числата. Самият той не умееше да пише или да чете, смяташе това за голям талант. После, когато през селото минаха някакви цигани, научих езика им.

Мъжът си отбеляза.

— Можете да говорите чужди езици?

— Хората отбелязаха, че съм се научил да говоря цигански за един ден. Баща ми смяташе, че имам дарба, Божия дарба. Не е толкова необичайно — опита се да обясни той. — Фриз, момчето, което върти шишовете, го бива да се оправя с животните, може да направи всичко с конете, може да язди всякакво животно. Баща ми мислеше, че имам такава дарба, само че за учене. Искаше да бъда нещо повече от фермер. Искаше да постигна нещо по-добро.

Инквизиторът се отпусна назад в стола си, сякаш се беше уморил да слуша, сякаш беше чул повече от достатъчно.

— Можете да станете.

Той погледна листа с няколкото бележки с черно мастило, докато Лука се изправяше тромаво на крака.

— Сега ще отговоря на въпросите, които сигурно се въртят в ума ви. Аз съм духовният водач на един орден, учреден от Светия Отец, от самия папа, и отговарям пред него за нашата работа. Не е нужно да знаете името ми, нито названието на ордена. Папа Николай V ни нареди да изследваме мистериите, ересите и греховете, да ги обясним, където е възможно, и да ги победим, където можем. Ние съставяме карта на страховете по света, потегляме от Рим и стигаме до самите предели на християнския свят, за да откриваме какво говорят хората, от какво се боят, с какво се борят. Трябва да узнаем къде Дяволът върви из света. Светият Отец знае, че наближава краят на дните.

— Краят на дните?

— Когато Христос ще се яви отново, за да съди живите, мъртвите и немъртвите. Сигурно сте чули, че османците са превзели Константинопол, сърцето на Византийската империя, средището на Църквата на изток?

Лука се прекръсти. Падането на източната столица на Църквата в ръцете на непобедима армия от еретици и неверници беше най-ужасното нещо, което можеше да се случи, невъобразимо нещастие.

— След това силите на мрака ще тръгнат срещу Рим, а падне ли Рим, това ще бъде краят на дните — краят на света. Нашата задача е да защитим християнския свят, да защитим Рим — на този свят и в невидимия свят отвъд.

— Невидимият свят?

— Той е навсякъде около нас — каза мъжът безизразно. — Виждам го, навярно така ясно, както вие виждате числата. И с всяка година, с всеки ден, той настъпва все по-близо. Хората идват при мен с истории за дъждове от кръв, за куче, което може да подуши чумата, за магьосничество, за светлини в небето, за вода, която се превръща във вино. Краят на дните наближава и има стотици проявления на добро и зло, чудеса и ереси. Един млад човек като вас навярно ще може да ми каже кои от тях са истински и кои са лъжливи, кои са дело на Бог и кои — на Дявола — той се надигна от големия си дървен стол и побутна нов лист хартия през масата към Лука. — Виждате ли това?

Лука погледна знаците по листа. Беше писмеността на еретиците, начинът, по който маврите изписваха числата. Като дете бяха учили Лука, че едно драсване на перото означава единица: I, две драсвания означаваха двойка: II, и така нататък. Но това бяха странни, закръглени форми. Беше ги виждал преди, но търговците в неговото село и монахът, който разпределяше подаянията за бедните, упорито отказваха да ги използват, придържайки се към старите порядки.

— Това означава единица: 1, това — двойка: 2, а това — тройка: 3 — каза мъжът: черното връхче на перото му сочеше към знаците. — Поставиш ли единицата тук, в тази колонка, тя означава числото 1; сложиш ли я обаче тук, а това кръгче — до нея, това значи десет, или пък, ако я сложиш тук и две такива кръгчета до нея, означава „сто“.

Лука зяпна.

— Позицията на числото показва стойността му?

— Точно така — мъжът насочи перестия край на черното перо към кръгчето, подобно на издължена буква „О“, което се срещаше често в колонките. Ръката му се протегна от ръкава на мантията му и Лука премести поглед от „О“-то към бялата кожа на китката на мъжа. Татуирана от вътрешната страна на ръката му, така че почти изглеждаше гравирана върху кожата, Лука едва различи главата и извитата опашка на изрисувано с червено мастило изображение на дракон, свит на кълбо.

— Това не е просто безсмислен знак, не е просто буква „О“, то е това, което наричат нула. Погледнете разположението му — това означава нещо. А ако имаше значение само по себе си?

— Пространство ли означава? — попита Лука, като погледна отново листа. — Или означава: нищо?

— Това е число като всяко друго — каза му мъжът. — Създали са число от нищото. За да могат да изчисляват до нищото, и отвъд.

— Отвъд? Отвъд нищото?

Мъжът посочи друго число: — 10.

— Това е отвъд нищото. Това са десет места отвъд нищото, това е номерът на отсъствието — каза той.

Лука, с бушуващ като вихър ум, посегна за листа. Но мъжът безмълвно го придърпа обратно към себе си и постави широката си ръка върху него, криейки го от Лука като награда, която щеше да му се наложи да спечели. Ръкавът отново се спусна върху китката му, скривайки татуировката.

— Знаете ли как са стигнали до този знак, числото нула? — попита той.

Лука поклати глава.

— Кой е стигнал до него?

— Арабите, маврите, османците, наречи ги както искаш. Мюсюлманите, неверниците, нашите врагове, нашите нови завоеватели. Знаете ли как са получили този знак?

— Не.

— Това е формата, оставяна в пясъка от кръгъл каменен пул, след като го махнеш. Това е символът за нищото, изглежда като празно пространство, като нищо. Именно това символизира. Така мислят те. Това трябва да научим от тях.

— Не разбирам. Какво трябва да научим?

— Да гледаме, да гледаме, и да гледаме. Това правят те. Те гледат всичко, мислят за всичко, именно затова са виждали звезди в небето, които ние никога не сме виждали. Именно затова приготвят лекарства от растения, които ние никога не сме забелязвали — той придърпа качулката си по-плътно, така че лицето му беше напълно засенчено. — Именно затова те ще ни победят, освен ако не се научим да виждаме така, както виждат те, да мислим, както мислят те, да броим, както броят те. Навярно млад човек като вас ще може да научи и езика им.

Лука не можеше да откъсне очи от листа, на който мъжът беше отбелязал десет бройни пространства, до нула и после отвъд.

— Е, какво мислите? — попита го инквизиторът. — Смятате ли, че тези десет нули са същества от невидимия свят? Десет невидими неща? Десет призрака? Десет ангела?

— Щом можете да изчислявате отвъд нищото — поде Лука, — можете да покажете какво сте изгубили. Да кажем, че някой е търговец, и дългът му в една страна, или по време на едно пътуване, стане по-голям от богатството му, можете да покажете точно на колко възлиза дългът му. Можете да покажете загубата му. Можете да покажете колко много по-малко от нищо има той, колко още ще трябва да спечели, преди отново да има нещо.

— Да — каза мъжът. — С нулата може да се измерва онова, което не е налице. Османците превзеха Константинопол и нашата империя на изток не само защото имаха най-силните армии и най-добрите военачалници, а защото имаха оръжие, което ние нямахме: оръдие, толкова масивно, че бяха нужни шейсет вола, за да го изтеглят до позицията. Те имат познания за неща, които ние не разбираме. Причината, поради която ви повиках, причината, поради която бяхте прогонен от вашия манастир, но не и наказан там за неподчинение или изтезаван заради ерес, е, че искам да изучите тези мистерии; искам да ги изследвате, така че да можем да ги опознаем, и да се въоръжим срещу тях.

— Нулата е едно от нещата, които трябва да изучавам, така ли? Ще отида ли при османците да се уча от тях? Ще усвоявам ли техните науки?

Мъжът се засмя и побутна листа хартия с арабските цифри към бъдещия свещеник, като го задържаше с един пръст.

— Ще ви дам това — обеща той. — То може да бъде вашата награда, след като свършите удовлетворително работата, която ви възлагам, и се отправите на мисията си. И да, може би ще отидете при неверниците и ще живеете сред тях и ще усвоите порядките им. Но засега трябва да дадете обет за покорство към мен и моя орден. Ще ви изпратя да бъдете моите уши и очи. Ще ви изпращам да издирвате загадки, да намирате познание. Ще ви изпратя да картографирате страховете, да откриете тъмнината във всичките й образи и форми. Ще ви изпратя да проумявате различни неща, да станете част от нашия орден, който се стреми да разбере всичко.

Видя как лицето на Лука светна при мисълта за живот, посветен на дирене. Но после младият мъж се поколеба.

— Няма да зная какво да правя — призна Лука. — Няма да знам откъде да започна. Не разбирам нищо! Как ще знам къде да отида или какво да правя?

— Ще ви изпратя да бъдете обучен. Ще ви изпратя да учите с наставници. Те ще ви научат на закона и на това каква власт имате да свикате съд или разследване. Ще научите какво да търсите и как да провеждате разпит. Ще разберете кога някой трябва да бъде предаден на светските власти — на кметовете на градовете или господарите на именията; или кога може да бъде наказан от Църквата. Ще научите кога да помилвате и кога да наказвате. Когато сте готов, след като бъдете обучен, ще ви изпратя на първата ви мисия.

Лука кимна.

— Ще ви обучават в продължение на няколко месеца, а после ще ви дам своите заповеди и ще ви изпратя по света — каза мъжът. — Ще отивате, където ви нареждам, и ще изучавате онова, което откривате там. Ще ми докладвате. Можете да съдите и да наказвате, където откриете прегрешение. Можете да пропъждате дяволи и нечисти духове. Можете да се учите. Можете да поставяте под въпрос всичко, през цялото време. Но ще служите на Бог и на мен така, както ви кажа. Ще се покорявате на мен и на Ордена. И ще бродите из невидимия свят и ще гледате невидимите неща, и ще ги изследвате.

Настъпи мълчание.

— Можете да си вървите — каза мъжът, сякаш беше дал най-прости указания. Лука се сепна от безмълвното си вцепенение и тръгна към вратата. Когато ръката му беше върху бронзовата дръжка, мъжът каза: — Има още нещо…

Лука се обърна.

— Говореха, че сте подменено дете, нали? — Обвинението нахлу в стаята като внезапен леден повей. — Хората от селото? Когато клюкарстваха как е могла да ви роди, толкова красив и толкова умен, една жена, която е била безплодна цял живот, и то от мъж, който не умеел нито да чете, нито да пише. Казваха, че сте подменено дете, оставено на прага й от феите, нали?

Възцари се студено мълчание. Суровото младо лице на Лука не разкриваше нищо.

— Никога не съм отговарял на такъв въпрос, и се надявам никога да не отговарям. Не зная какво са говорили за нас — каза той хладно. — Това бяха невежи, страхливи селяни. Майка ми казваше да не обръщам внимание на нещата, които говорят. Казваше, че ми е майка и че ме обича повече от всичко друго. Това е единственото, което имаше значение, а не историите за деца на феите.

Мъжът се изсмя рязко, махна на Лука да си върви и се загледа във вратата, затворила се зад гърба му.

— Може би изпращам едно дете на феите да състави карта на самия страх — каза си той, докато събираше и подреждаше книжата и избутваше назад стола си. — Каква шега за видимите и невидими светове! Дете на феите в Ордена. Дете на феите, което трябва да опише страха.