Благодарният жерав ^[0]

The Grateful Crane

„Биещите се врабчета не се страхуват от човека“ — казва старата поговорка. Но не било врабче, а жерав, който паднал от небето недалече от краката на Мусаи, момчето на земеделеца, когато нагазило в тинята на оризището си, дето работело от зори до залез-слънце.

Момчето на земеделеца било свикнало с жеравите, тъй като тези дългокраки птици вървели по петите му по сухата земя в браздата на плуга, без ни най-малко да се страхуват.

Че кой би навредил на белогърдото създание, което всички във владенията на императора наричали „Почитаемия господин жерав“? Грациозните птици като че обичали да бъдат близо до човека, докато работел в мокрите оризища, където под четири инча вода се засаждали семената и израствали оризовите растения. Така изящен в своите движения е жеравът, че оприличават всяка деликатна девойка с изискано държание на „Птицата, която се издига от водата, без да размъти ручея“.

Мусаи захвърлил мотиката си и се втурнал към тревистия бряг в края на оризището колкото бързо можел да гази през рядката кал, за да види какво се е случило с жерава. Когато погледнал в тревата, той видял, че една стрела стърчала от гърба на жерава и червени капки кръв багрели белите му пера. Вместо да изглежда уплашена, при приближаването на човека птицата навела шията си, сякаш готова да приеме всичко, което момчето на земеделеца би сторило.

Мусаи внимателно издърпал стрелата и помогнал на жерава да се изправи като разгърнал гъсталака, така че широките му бели криле да имат свободен размах. След няколко немощни опита да полети той разперил крилете си, вдигнал се от земята и след като направил няколко кръга над своя благодетел, сякаш да му благодари, отлетял към планината.

Мусаи се върнал към работата си, надявайки се, че когато дойде времето, трудът му ще бъде възнаграден с добра реколта. За да издържа овдовялата си майка, той трябвало да се труди неуморно всеки ден. Единственото му удоволствие било да се върне у дома, уморен след дългите часове труд в калното оризище, и да се изкъпе в гореща вана. Майка му винаги му я приготвяла предварително. После, измит и с чисто кимоно, с кратка почивка преди вечеря, той бил готов да прекара спокойна вечер със съседите.

Така еднообразно минавали дните, докато наближила есента. Един ден, връщайки се преди слънцето да е съвсем залязло, той видял да седи до майка му едно красиво момиче. Въпреки отблъскващия му вид след цял ден тежък труд с голи крака в калта, тя го посрещнала с изяществото на принцеса.

Той и не помислил да отвърне на поздрава й както бил мръсен, а свалил кърпата от главата си, поел си дъх и като се поклонил на майка си, попитал:

— Коя е благородницата там и как е дошла в тази мизерна колиба?

— Синко — отговорила майка му — макар че вече си мъж, все още нямаш жена. Твоите добродетели, твоето послушание, синовна почит, преданост и учтивост, са те направили известен. Затова тази красива девойка няма нищо против да ти стане жена. Но без твоето съгласие не можех да отговоря на нейното предложение. Какво мислиш за това?

Младият земеделец, макар и силно поласкан, отначало почти нищо не казал, но дълбоко се замислил:

„С изискано възпитание, а може би и от благородно потекло е тя, но ако изпълня желанието й, как ще понесе бедността, с която ние сме свикнали? Ще бъде ли търпелива, когато се наложи да гладува? Или ще се разделим и това, което обещава любов и щастие, ще бъде за кратко и ще изчезне, оставяйки след себе си мрак и тъга?“

Но дните се изнизвали и като виждал колко любезна била тя към новата си майка, винаги търпелива и себеотрицателна, с нежна почтителност, всичките му страхове били прогонени като облаци от вятър. Така младежът и девойката се оженили.

Но когато дошла есента и вече било време оризовите класове да се налеят и закръглят, нищо не намерили, освен люспи и шушулки. Реколтата била напълно съсипана. С неплатените тежки налози и без храна вкъщи ги очаквал глад. До зимата всички били в отчайваща нищета.

Тогава търпеливата жена проявила непознати способности и окуражила съпруга си с думите:

— Аз мога да изтъка такъв плат, какъвто никога не е изработван в тази област, ако ми построиш отделна стая. Не мога да тъка тук и да направя чудесния мотив от червено и бяло, освен ако не съм сама и в пълна тишина. Изгради ми една стая и парите, от които се нуждаеш, ще потекат.

Старата майка се съмнявала в плана на снаха си и дори Мусаи не проявил голям ентусиазъм. Въпреки това той се заловил усърдно за работа. С греда и плет, със сламен покрив, с под от рогозки и прозорец от решетеста хартия, с непромокаеми стени, намазани добре с глина, построил Мусаи отделна стая. Там сама, ден подир ден, изолирана от всички, нежната съпруга работела, без никой да я вижда. Майката и съпругът търпеливо чакали, докато след една седмица крехката жена се присъединила отново към малкото семейство. В ръцете си носела един топ изтъкан плат, бял и лъскав, блестящ и чист като току-що навалял сняг. Само тук-там, по някоя пурпурна нишка в плата усилвала чистотата на иначе неопетнената белота. Чисто червено и чисто бяло били единствените цветове на този прекрасен плат.

— Как се нарича този плат? — попитал смаяният съпруг.

— Той няма име, защото няма друг в света като него — казала красивата тъкачка.

— Но аз трябва да знам как се нарича. Ще го занеса на даймьото^[1]. Той няма да го купи, ако не знае името му.

— Тогава — казала жената, — кажи му, че платът се нарича „Пух от бял жерав“.

Бързо преминала белоснежната тъкан в ръцете на владетеля на замъка, който я изпратил като подарък на императрицата в Киото. Всички били възхитени от плата и императрицата заповядала дарителят да бъде богато възнаграден. Съпругът земеделец, който се връщал с хиляда монети в торбата си, побързал вкъщи да разпръсне блестящото сребро в краката на майка си и да благодари на съпругата, която му донесла богатство. След това празнували и в продължение на много седмици семейството живяло лесно с така спечелените пари. После, когато отново се задала нуждата, Мусаи попитал жена си дали би желала да изтъче още от прекрасния плат „Пух от жерав“.

Тя на драго сърце се съгласила и го предупредила да я остави насаме и да не я наблюдава, докато тя не се появи с платното.

Но уви, хората са твърде любопитни и си пъхат носа навсякъде! Не му стигало, че бил спасен от гладна смърт от жената, която му работела като робиня… Мусаи като крадец се промъкнал до хартиената преграда, докоснал с език решетестата рамка, пъхнал безшумно пръста си и направил кръгъл отвор, долепил око и погледнал вътре.

Каква гледка! Там работела не жена, а благороден бял жерав — същият, който бил видял на полето и от чийто гръб бил измъкнал стрелата на ловеца. Превита над чекръка, птицата издърпвала от собствената си гръд копринения пух, завивала го, усуквала го и го превръщала в най-тънката нишка, която смъртните някога са виждали. От време на време тя изцеждала червени капки кръв от сърцето си, с които обагряла някои нишки, и продължавала да тъче. Платното било почти завършено.

Мусаи гледал поразен, без да помръдне, докато ненадейно майка му го повикала и той отговорил:

— Да, идвам.

Стреснатият жерав се обърнал и видял окото в стената. Той захвърлил нишката и плата, пристъпил ядно към вратата, изпищял пронизително и излетял към небето. Като бяла точица на фона на сините хълмове той се появил за малко и след това се изгубил от погледа.

Синът и майката отново затънали в бедност и самота и Мусаи все така газел с голи крака из оризището.

“Fighting sparrows fear not man,” as the old proverb says. Yet it was not a sparrow but a crane that fell down out of the air. Near the feet of Musai, the farmer’s boy, it lay, as he waded in the ooze of his rice-field, working from daybreak to sundown.

The farmer’s boy was used to cranes, for in the plough’s furrow on the dry land these long-legged birds walked close behind, not the least afraid in the Mikado’s dominions. For who would hurt the white breasted creature, that every one called the Honourable Lord Crane? The graceful birds seemed to love to be near man, when he worked in the wet or paddy fields, where under four inches of water the seeds were planted and the rice plants grew. So graceful in all its movements is the crane, that many a dainty little maid, who acts politely, hears herself spoken of as the “bird that rises from the water without muddying the stream.”

Musai hurried to the grassy bank at the edge of the paddy field as fast as he could wade through the liquid mud, to see what was the matter with the crane. Throwing down his hoe, and looking in the grass, he saw that an arrow was sticking in the crane’s back, and that red drops of blood dappled its white plumage. Instead of seeming frightened when the man came near, the bird bent down its neck, as if to submit to whatever the farmer’s boy should do.

Gently Musai plucked out the arrow and helped the bird to rise, pushing back the undergrowth so that its broad white pinions could have free play. After a few feeble attempts to fly, it spread its wings, rose up from the earth, and after circling several times round its benefactor as though to thank him, it flew off to the mountain.

Musai went back to his work, hoping that in season his labour would yield a good crop. He had his widowed mother to support and must needs toil every day. His one delight was to come home, weary after the long hours of labour in the muddy rice-field, and have a hot bath. This his mother always had ready for him. Then, clean and with a fresh kimono, and a little rest before suppertime, he was ready for a quiet evening with the neighbours.

So in routine the days passed by until autumn was near at hand. One day, returning before the sun was fully set, he found seated beside his mother a lovely girl. In spite of his contemptible appearance after a day’s toil, working barelegged in the mire, she welcomed him with the grace of a princess.

Not thinking of returning the salute, in his unwashed condition, he took off his head kerchief, drew in his breath, and bowing to his mother asked,

“Who is the honourable That Side, and how comes she into this miserable hut?”

“My son,” replied his mother, “though you are a man, you have as yet no wife. Your virtues of obedience, filial reverence, fidelity, and politeness have made you well known. Hence this fair damsel is not unwilling to become your wife. But, without your consent, I could not answer her proposal. What do you think about it?”

The young farmer, though highly complimented, at first said little, but he thought hard.

“Daintily reared, and perhaps of noble birth is she, but should I gratify her desire, how can she bear the poverty to which we are accustomed? Will she be patient, when she has to suffer hunger? Or, shall we be separated, and that which promises love and happiness last only a little while, to pass away, leaving gloom and sorrow behind?”

But as the days slipped along, and when he saw how kind she was to her new mother, ever patient and self-denying in loving reverence, all his fears were driven away like clouds before the wind. So the young man and woman were married.

But when the full autumn time came for the rice ears to fill and round out, nothing was found but husk and shell. The crop was a total failure. With heavy taxes unpaid and no food in the house, starvation loomed before them. By winter, all were in dire distress.

Then the patient wife revealed new powers and cheered her husband, saying,

“I can spin such cloth as was never made in this province, if you will build me a separate room. I cannot weave here, or make the fine pattern of red and white except when alone and in perfect silence. Build me a room, and the money you need will flow in.”

The old mother was doubtful as to her daughter-in-law’s project and even Musai was but half-hearted. Yet he went to work diligently. With beam, and wattle, and thatch, floor of mats and window of latticed paper, with walls made tight because well daubed with clay, he built the room apart. There alone, day by day, secluded from all, the sweet wife toiled unseen. The mother and husband patiently waited, until after a week, the little woman rejoined the little family circle. In her hands she bore a roll of woven stuff, white and sheeny, as lustrous and pure as fresh fallen snow. Yet here and there, a crimson thread in the stuff did but intensify the purity of the otherwise unflecked whiteness. Pure red and pure white were the only colours of this wonderful fabric.

“What shall we call it?” enquired the amazed husband.

“It has no name, for there is none other in the world like it,” said the fair weaver.

“But I must have a name. I shall take it to the Daimio. He will not buy, if he does not know how it is called.”

“Then,” said the wife, “tell him its name is ‘White Crane’s down cloth.’”

Quickly passed the snowy fabric into the hands of the lord of the castle, who sent it as a present to the Empress in Kioto. All were amazed by it, and the Empress commanded the donor to be richly rewarded. The farmer husband, bearing a thousand pieces of coin in his bag, hastened home to spread the shining silver at his mother’s feet and to thank the wife who had brought him fortune. A feast followed, and for many weeks the family lived easily on the money thus gained. Then, when again on the edge of need, Musai asked his wife if she were willing to weave another web of the wonderful Crane’s down cloth.

Cheerfully she agreed, cautioning him to leave her in privacy, and not to look upon her until she came forth with the cloth.

But alas, people have too much wicked curiosity and pry into everything! Not satisfied with having been delivered from starvation by a wife that served him like a slave, Musai stealthily crept up to the paper partition, touched his tongue to the latticed pane, and poked his finger noiselessly through, thus making a round hole to which he glued his eye and looked in.

What a sight! There was no woman at work, but a noble white crane—the same that he had seen in the field, and from whose back he had extracted the hunter’s arrow. Bending over the spinning wheel, the bird pulled from her own breast the silky down, and by twining and twisting made it into the finest thread which mortals ever beheld. From time to time, she pressed from her heart’s blood red drops with which to dye some strands, and thus the weaving went on. The web of the cloth was nearly finished.

Musai astounded looked on without moving, until suddenly called by his mother, he cried out in response, “Yes, I’m coming.”

The startled crane turned and saw the eye in the wall. Throwing down thread and web she moved angrily to the door, gave a shrill scream and flew out under the sky. Like a white speck against the blue hills, she appeared for a little while and then was lost to sight.

Son and mother once more faced poverty and loneliness, and Musai again splashed barelegged in the rice-field.