Ан Райс
Вампирът Виторио (16)

ГЛАВА 16
И ТЪМНИНАТА НЕ Я ПОГЪЛНА

Всеки път през годините, когато видех някоя от великолепните творби на Фра Филипо, ангелите оживяваха пред очите ми. Това траеше само миг само колкото да прободе сърцето ми, сякаш с игла, и да пусне капка кръв към най-интимните му кътчета.

Самият Мастема не се появи в творчеството на Фра Филипо, докато не изминаха няколко години, когато Фра Филипо — непокорен и конфликтен както винаги, вече работеше за Пиеро, синът на Козимо, който почиваше в гроба си.

Фра Филипо никога не изостави своята любима монахиня, Лукреция Бути, и се говореше, че всяка Дева, която е нарисувал — а те бяха много — носи нейното красиво лице. Лукреция дари Фра Филипо със син и този художник прие името Филипино. Неговите творби също бяха великолепни и изобилстваха с ангели, а тези ангели също неизменно улавяха погледа ми за миг, когато идвах да се моля пред онези платна, тъжен и покрусен, изпълнен с любов и страх.

През 1469 Филипо почина в град Сполето и така приключи животът на един от най-великите художници, които светът някога е познавал. Това бе мъжът, когото подложиха на мъчения заради измама и който бе осквернил един женски манастир; това бе мъжът, нарисувал Мария като боязливата Дева, като Мадоната на Рождество Христово, като Кралицата на Небесата и Кралицата на Вси Светии. А аз, петстотин години по-късно, никога не съм се отдалечавал прекалено от този град, който роди Филипо в онази епоха, която наричаме Златната ера. Злато. Това виждам, когато те погледна. Това виждам, когато погледна всеки мъж, жена или дете.

Виждам пламтящото божествено злато, което Мастема ми разкри. Виждам как то те заобикаля, прегръща те и те обвива и танцува с теб, макар ти самият да не го виждаш и дори да не те е грижа за него.

Тази нощ, от кулата в Тоскана аз оглеждам земята и някъде далече, дълбоко в долините, виждам златото на човешките същества, виждам пламтящата жизненост на пулсиращите души. Е, ти прочете историята ми.

Какво мислиш?

Не откриваш ли някакъв странен конфликт? Не виждаш ли някаква дилема?

Нека се изразя по следния начин.

Припомни си времето, за което ти разказах, как двамата с баща ми препускахме заедно през гората и разговаряхме за Фра Филипо, а баща ми ме попита кое е онова, което ме привлича у този монах. Отвърнах, че борбеността и раздвоеният нрав на Филипо го правят особено привлекателен за мен и че заради този двойствен нрав, този конфликт, лицата, които Филипо рисува, придобиват измъчено изражение.

Душата на Филипо бе раздирана от бури. Моята също.

Моят баща, по природа спокоен и по-простодушен, се усмихна при тези думи.

Но по какъв начин са свързани те с тази история?

Да, аз съм вампир, както вече казах. Аз съм същество, което се храни с живота на смъртните. Водя спокойно и доволно съществувание в родната си страна, сред тъмните сенки на моя роден замък, а Урсула е с мен както винаги, защото петстотин години не са толкова много за една любов като нашата.

Ние сме демони. Прокълнати сме. Но нима не сме видели и разбрали някои неща, нима тук не написах неща, които са ценни за теб? Нима не описах един конфликт, така пропит с мъка, че от него се заражда нещо толкова бляскаво и колоритно, както творбите на Филипо? Нима не го разкрасявах, втъкавайки златни нишки, нима не страдах?

Вгледай се в моята история и ми кажи, че тя не ти дава нищо. Няма да ти повярвам, ако го кажеш.

А когато отново си припомня за Филипо и за това как отвлече Лукреция, както и за всички останали негови бурни прегрешения, как бих могъл да ги разгранича от великолепието на картините му? Как бих могъл да разгранича престъпването на неговия обет, измамите и скандалите му, от великолепието, което той е дал на света?

Не искам да кажа, че съм велик художник. Не съм толкова глупав. Но твърдя, че от моята болка, от моята лудост, от моята страст се роди видение — видение, което навеки нося със себе си и предоставям на теб.

Това е видението на всяко човешко същество, кипящо от огън и загадъчност, видение, което не мога да отрека, нито да залича или някога да му обърна гръб, нито мога да го омаловажа или да избягам от него.

Другите пишат за мрак и съмнения.

Другите пишат за безсмисленост и тишина.

Аз пиша за неописуемото божествено злато, което ще свети ярко навеки.

Пиша за жажда за кръв, която никога не може да бъде утолена. Пиша за знанието и за неговата цена.

Казвам ти, погледни, светлината е вътре в теб. Виждам я. Виждам я във всеки един от нас и това винаги ще бъде така. Виждам я, когато изпитвам глад, когато се боря, когато убивам. Виждам как пръска искри и угасва в обятията ми, когато пия.

Можеш ли да си представиш как бих се чувствал, ако те убия?

Моли се никога да не ти е нужно да извършиш убийство или насилие, за да видиш тази светлина у хората около теб. Да не дава Господ да ти се налага да плащаш такава цена. Позволи ми аз да я платя вместо теб.