Морис Льоблан
Осемте удара на часовника (6)

VI
ДАМАТА С БРАДВАТА

Едно от най-необяснимите събития в годините преди войната бе безспорно това, което наричаха аферата на Дамата с брадвата. Решението й не бе известно и сигурно щеше така и да си остане вечна тайна, ако обстоятелствата по най-жесток начин не бяха заставили принц Ренин (необходимо ли е да споменаваме, че това бе Арсен Люпен?), да се занимае с това, за да можем да дадем сега, според неговите сведения, автентичното й описание.

Но нека си припомним фактите. В течение на осемнадесет месеца изчезнаха пет жени. И изчезването на всички бе станало при различни обстоятелства. Жертвите бяха на възраст от двадесет до тридесет години и всички бяха живели в Париж или околностите му.

А ето и имената им: г-жа Ладу — жена на лекар, г-ца Ардан — дъщеря на банкер, г-ца Коверо — перачка в Курбевоа, г-ца Онорин Вернисе — шивачка и г-жа Гроленгер — художничка.

И петте жени изчезнаха без да се узнае каквато и да било подробност, която да обясни защо са излезли от къщи, защо не са се върнали, кой ги е отвлякъл, къде са били държани и естествено, защо са били убити.

Осем дни след изчезването на всяка от тях, ги намираха на различни места в западните предградия на Париж и всякога мъртви. Труп на жена, ударена в главата с брадва. И всеки път недалеч от жертвата, здраво вързана, с лице обляно от кръв и тяло отслабнало от глад, имаше следи от колела, които показваха, че жертвата е била докарана до там с каруца.

Приликата между тези пет престъпления беше просто поразителна. При това разследванията бяха все безрезултатни, а фактите почти едни и същи: жената изчезва, трупът й се появява точно след осем дни. И това е всичко. Въжетата, с които бяха вързани жертвите, бяха еднакви. Същите бяха и следите, оставени от колелата на каруцата. Същите бяха и ударите с брадва, нанесени винаги вертикално в горната част на челото, точно по средата на главата. Но какви ли бяха мотивите? И в петте случая бижутата на жертвите бяха обрани. Липсваха им естествено и портмонетата, и всички други по-ценни предмети. Но самите кражби можеха да бъдат извършени и от мародери — случайни минувачи, тъй като труповете бяха изхвърляни винаги на усамотени места.

Дали не бе някакъв план за унищожаване на множество личности, свързани с роднински връзки и очакващи някакво по-сетнешно наследство?

И по този въпрос цареше същата неяснота. Строяха се какви ли не хипотези, които веднага рухваха при първата проверка на фактите. Следствието се насочваше ту в една, ту в друга посока, които рано или късно се изоставяха. Въобще нищо положително.

И изведнъж се случва нещо невероятно. Някаква улична метачка намерила на тротоара едно малко тефтерче и го предала в най-близкия полицейски участък. Оказва се, че всичките му листа са празни, с изключение на един, върху който е написан списъкът на убитите жени. При това е подреден в хронологичен ред — според датата на събитието, и след всяко име е написано трицифрено число: Ладу — 132, Вернисе — 118… и така нататък.

Вероятно никой не би обърнал сериозно внимание на това, което всеки би могъл да напише, тъй като траурният списък бе общоизвестен, но интересното в него бе, че съдържаше не пет, а шест имена. Под името на последната жертва Гроленгер — 128 бе написано Уилямсън — 114. Възникна въпросът: ще има ли шесто убийство?

Името бе очевидно английско, което улесни и ускори необходимите справки. Установи се, че преди петнадесетина дена някоя си госпожица Хърбърт Уилямсън, гувернантка в едно семейство в Отьой, бе напуснала работата си, за да се завърне в Англия. Сестрите й, въпреки че били предупредени с писмо за пристигането й, не знаеха нищо за нея.

Започна ново следствие. Междувременно един пощенски чиновник откри трупа й в Медонската гора. Черепът на мис Уилямсън бе разцепен с брадва, както и на предишните жертви.

Общественото негодувание този път се надигна като огромна вълна. Тръпки на ужас обхващаха всички, които четяха списъка, записан в тефтерчето. Несъмнено той бе собственоръчно дело на убиеца. Какво по-ужасно би могло да има от едно подобно счетоводство, водено стриктно като в сметководните книги на добър и почтен търговец: „На тази дата убих тази… на тази дата онази…“ Всичко: шест трупа?

За най-голяма изненада на обществеността експертите и графолозите установиха и заявиха единодушно, че почеркът от тефтерчето е на жена. При това посочиха дори някои нейни качества: културна, артистична, с изискан вкус и богата фантазия, на всичко отгоре много чувствителна. Нарекоха я Дамата с брадвата. Вестниците, след като бяха казали всичко за тефтерчето, се заеха с нейната психология и се забъркаха в какви ли не обяснения за случая. Най-ценно бе разследването на един млад журналист, който бе установил един нов истински факт, който хвърли поне малко светлина в непроницаемия мрак на тази мистерия. Търсейки някакво обяснение за цифрите, поставени след имената на жертвите, той се бе запитал дали не означават броя на дните, делящи престъпленията едно от друго. Достатъчно било да провери и датите, за да установи, че това действително е така и че хипотезата му е вярна и точна. Така отвличането на г-ца Вернисе бе станало 132 дена след това на г-жа Ладу, това на Ермин Коверо 118 дни след това на г-ца Вернисе и тъй нататък.

Не можеше да има никакво съмнение, че това е така и следствието го възприе без колебание. Цифрите отговаряха съвсем точно на интервалите. Счетоводството на Дамата с брадвата беше много прецизно.

Но тогава се налагаше и още един извод: в списъка след името на последната жертва мис Уилямсън, отвлечена на 26 юни, бе поставена цифрата 114. Не означава ли това, че след 114 дни, т.е. на 18 октомври, ще има ново нападение?

Не трябваше ли да се предполага, че странните събития се повтарят според волята на убиеца? Бе трябваше ли да се отиде докрай в аргументацията, която бе извлечена от цифрите и се изчислят евентуалните дати?

По този въпрос в навечерието на датата, на която се предполагаше, че ще се извърши нова ужасна драма, започнаха големи полемики в печата. Затова съвсем естествено бе, че сутринта на този ден принц Ренин и Ортанз, разговаряйки по телефона, се разбъбриха за това, което бяха прочели във вестниците.

— Внимавайте — каза Ренин със смях, — и ако срещнете Дамата с брадвата, минете на другия тротоар.

— Ами ако тази добра жена ме задигне, тогава какво да правя? — попита Ортанз.

— Хвърляйте по пътя след себе си малки бели камъчета и си повтаряйте до самия миг, в който трябва да блесне брадвата: „Няма нищо страшно да се случи, той ще ме освободи“. Той, това съм аз… Е, целувам ви ръката и довиждане до вечерта, мила приятелко.

Целия следобед Ренин посвети на любимите си занимания. От четири до седем купуваше и преглеждаше последните издания на вестниците. Никое от тях обаче не съобщаваше за ново отвличане.

В девет часа Ренин пристигна в театър „Жимназ“, където беше ангажирал ложа.

В девет и половина Ортанз още не беше дошла. Без все още да е кой знае колко разтревожен, той телефонира у дома й.

Слугинята отговори, че госпожицата още не се е завърнала.

Обхванат от внезапно безпокойство, Ренин изтича в апартамента, нает временно от Ортанз. Намираше се близо да парка Монсо. Разпита слугинята, която сам бе назначил и която му бе много предана. Жената разказа, че господарката й била излязла още към два часа. Носела писмо в ръката си и казала, че отива до пощата и ще се върне скоро, за да се преоблече. От този миг вече нямало никаква вест от нея.

— Видяхте ли до кого беше адресирано писмото?

— Да, господине, до вас.

Ренин я чака до полунощ, но напразно. Ортанз не се появи и на другия ден.

— Никому нито дума по този въпрос — нареди Ренин на слугинята. — Ако някой пита за нея, ще казвате, че е заминала за село и че скоро ще заминете и вие при нея.

Той самият вече не се съмняваше. Изчезването на Ортанз имаше връзка с датата 18 октомври. Тя бе набелязана като седмата жертва на Дамата с брадвата.

— Отвличането — размишляваше той — става осем дни преди убийството. Значи, от този момент имам цели седем дни на разположение. Нека бъдат шест за по-голяма сигурност. Днес сме събота, значи до следващия петък на обяд Ортанз трябва да бъде освободена. За да стане това обаче, трябва да разбера къде е скрита най-късно в четвъртък до девет часа вечерта.

Ренин написа с едри букви на лист хартия: „Четвъртък вечер, девет часа!“ и постави надписа на видно място в работния си кабинет.

На следващия ден, събота, по обяд той се затвори в същия този кабинет и заповяда на слугата си да не го безпокои по никакъв друг повод, освен когато му носи храна и писма.

Ренин остана в него цели четири дни. Бе си набавил всички по-важни вестници, които бяха писали за първите шест престъпления. Чете ги и ги препрочита няколко пъти, след това затвори прозорците, спусна пердетата, заключи вратата, излегна се на един диван и се отдаде на размисъл.

Във вторник вечерта все така не бе направил и крачка напред към решаването на задачата в сравнение с първия момент. Тя продължаваше да бъде покрита с неяснота и мрак. Не бе съзрял още дори и най-тънката нишка, която би могла да го изведе към пътя на надеждата.

Понякога, въпреки че бе свикнал да се владее отлично и въпреки цялата си самоувереност и доверие в средствата, с които разполагаше, сърцето му се свиваше от тревога. Ще успее ли да свърши всичко навреме? Нямаше причини, поради които да се надява, че в последните дни ще схване нещата по-ясно от тези, които вече бяха изминали. А безсилието му би означавало неминуема смърт за Ортанз.

Тази мисъл го измъчваше. Вече се бе привързал към Ортанз много по-силно, отколкото можеше да се предполага от външните прояви на неговите чувства. Първоначалното любопитство и желанието да закриля младата жена и й даде възможности да се позабавлява, се бяха променили постепенно в нещо друго. Нито един от двамата не си даваше сметка за това, което ставаше между тях, защото се виждаха само по време на чужди кризисни моменти или по време на свързани с тях авантюри. Така не им оставаше време да осъзнаят своята собствена авантюра. Но сега при тази първа проявила се внезапно реална опасност за нея Ренин схвана мястото, което Ортанз бе заела вече в неговия живот. При мисълта, че тя е пленница, че може би я измъчват и се гаврят с нея, а той не е в състояние да й се притече на помощ и я спаси, Ренин почти се отчайваше. Прекара една страшна нощ. Анализираше отвличането от всички страни. Бе вече четвъртък сутринта, а той все още бе на същото място. Започна наистина да губи надежда и реши да наруши усамотението си. Първо, разтвори широко прозорците, после закръстосва из апартамента, накрая изхвръкна навън и затича по булевардите и пак така тичешком се завърна обратно, сякаш бягаше от мислите, които го бяха завладели.

— Ортанз страда… Ортанз е пред прага на гибелта… Тя може би вече вижда брадвата и ме вика на помощ… Тя ме моли… А аз не мога да направя нищо…

Едва към пет часа следобед, изследвайки за кой ли път списъка на шестте имена, Ренин неочаквано усети някакъв вътрешен глас, някакъв сигнал, изпратен сякаш от истината, която търсеше. Лицето му просия от радост. Не беше някакъв кой знае какъв важен факт, но все пак бе достатъчно указание поне за посоката, в която трябваше да насочи своите търсения.

Изведнъж в съзнанието му изникна грандиозният план, който сякаш бе градил отдавна. Заедно с шофьора си Клеман, той разпрати веднага до всички по-големи вестници една кратка обява, която трябваше да се отпечати с едри букви сред другите още на следния ден. Клеман трябваше да отиде и до пералнята в Курбевоа, където някога бе работила г-ца Коверо, втората от жертвите.

В четвъртък Ренин не излезе от апартамента си. В следобедните часове започнаха да пристигат много писма, предизвикани от неговата обява. Получи дори и две телеграми. Но изглеждаше и писмата, и телеграмите не му даряваха това, което очакваше. Едва към 3 часа той получи едно писмо „бърза поща“ с печат от пощенска станция Трокадеро, което, изглежда, го заинтересува, тъй като дълго го разглежда и изследва почерка му. После, след като прелисти и колекцията си от вестници, най-после заключи шепнешком:

— Струва ми се, че си заслужава да се опита в тази посока.

Ренин измъкна от едно чекмедже на писалището си плана на Париж, записа адреса: г-н Дьо Луртие-Вано, бивш колониален управител, авеню „Клебер 17-бис“, и веднага хукна към автомобила.

— Клеман — извика на шофьора си той. — Авеню „Клебер 17-бис“! И то бързо!

Петнадесет минути по-късно Ренин бе въведен в голям работен кабинет, обзаведен с разкошна библиотека със старинни книги в елегантни подвързии.

Г-н Дьо Луртие-Вано беше още млад мъж, макар и брадата му да бе отчасти побеляла. С фините си маниери, приятна външност и усмивка, той будеше спонтанни симпатии и вдъхваше доверие.

— Господин управител — поде Ренин, — позволих си да ви обезпокоя, тъй като прочетох в един миналогодишен вестник, че сте познавали една от жертвите на Дамата с брадвата: Онорин Вернисе.

— Как да не я познаваме? — възкликна г-н Дьо Луртие. — Жена ми я използваше като шивачка цели дни! Бедното момиче!

— Господин управител, една дама, моя близка приятелка, изчезна преди няколко дни по същия начин като другите шест жертви.

— Как? — подскочи г-н Дьо Луртие. — Но аз следя внимателно вестниците и не прочетох никъде, че на 18 октомври е станало такова нещо.

— Уви, станало е. Една млада жена, която обичам — г-жа Даниел, е била отвлечена точно на тази дата.

— И сега сме 24-ти.

— Точно така и в други ден престъплението би трябвало да бъде извършено.

— Но това е ужасно! Трябва на всяка цена да бъде предотвратено…

— Може би ще успея с вашата помощ, господин управител.

— Подадохте ли вече заявление?

— Не. Намираме се пред една голяма загадка, пред една, така да се каже, компактна мистерия, която няма никаква пукнатина, през която да надникне и най-острият поглед. Следователно е излишно да се очаква разкриване чрез обикновените методи: изучаване на мястото, следствие, отпечатъци и т.н. Ако те не са помогнали в предишните случаи, няма смисъл да си губим времето с тях и сега. Такъв рафиниран противник, очевидно, няма да остави след себе си нито една от типичните следи, за които се залавя веднага всеки професионален полицай.

— Но тогава какво сте предприели?

— Преди да действам, в продължение на четири дни обмислях.

Г-н Дьо Луртие-Вано загледа своя събеседник и с иронични нотки в гласа подхвърли:

— И какви са резултатите от това съзерцание?

— Най-напред — продължи Ренин без да се засяга — разгледах всички тези престъпления като едно цяло. Никой не го е направил досега, но това ми даде възможност да открия общото, да отстраня всичко излишно, целия баласт от най-различни хипотези. Понеже не бе възможно да се открият мотивите за всички тези престъпни деяния, аз просто обособих категорията индивиди, които са способни да извършат това.

— И коя е тази категория?

— Категорията на лудите, господин управител.

Г-н Дьо Луртие-Вано подскочи.

— Луди ли? Кои луди?

— Господин управител, жената, която наричат Дамата с брадвата, е луда!

— Но, ако е тъй, тя би трябвало да е затворена в лудница!

— Не зная, може и да е затворена. Но може и да принадлежи към числото на онези полулуди, безобидни на вид хора, които са почти извън лекарски надзор и които имат напълно възможността да се отдават на своите мании и инстинкти, в случая като едно кръвожадно животно? Няма нищо по-опасно от тези същества. Те са много потайни, търпеливи, опасни, непредсказуеми и едновременно логични и методични. Всички тези епитети, господин управител, могат да се прикачат и на Дамата с брадвата. Обладаването на съзнанието от една такава идея и цикличното й повторение, ето характеристиката на такъв един луд. Още не зная каква точно мания се е загнездила в главата на Дамата с брадвата, но зная последствията й, които са винаги едни и същи, завързва жертвата с еднакви връзки, убива я след определено число дни и по един и същ начин — със същия инструмент и с удар на едно и също място — посред челото и точно отвесно. Друг убиец все нещо би променил. Ръката му може да трепне и го подведе. А Дамата с брадвата не трепери. Може да се помисли, че е взела мерки ударът да не се измества дори с милиметър. Трябва ли да ви давам още доказателства и да изследваме всички други факти? Съгласете се, че не. Секретът на енигмата сега ви е известен и вие сигурно сте съгласен с мен, че само луд може да действува по този начин, глупаво, диво, механически, по подобие на часовник, който звъни, или гилотина, която пада…

Г-н Дьо Луртие-Вано изправи глава.

— Действително…, действително… случаят може да бъде обяснен така… и аз също започвам да вярвам, че може би обяснението е точно това. Но ако приемем, че в тази луда витае духът на математическата логичност, не виждам по какъв признак са били избирани жертвите, а тя е удряла почти само бедни. Защо тази, вместо онази?

— Да, господин управител, вие ми поставяте въпрос, който и аз съм си задавал, и то от самото начало — възкликна Ренин. — Отговорът на тази задача ми създаде големи затруднения, докато го намеря! Защо Ортанз Даниел е била предпочетена пред друга? Защо между два милиона жени, които са били на разположение на убиеца, той е избрал именно Ортанз? Защо младата Вернисе? Защо мис Уилямсън? Ако нещата стоят така, както си ги представяме в най-общ вид, или, с други думи, ако се основават на сляпата логика, следвана от една луда, непременно трябва да има някакъв подбор! По какъв признак е извършван той?

— И успяхте ли да откриете това?

— Да, открих, и съм могъл да го открия още в самото начало, ако бях изследвал по-внимателно списъка на жертвите. Но тези проблясъци на истината, изглежда, се възприемат само когато мозъкът е пренапрегнат. Двадесетина пъти бях препрочитал и изследвал този списък, без тази малка подробност да ми направи впечатление.

— Не ви разбирам — забеляза г-н Дьо Луртие-Вано.

— Господин управител, когато много лица са замесени в една мистерия, престъпление, публичен скандал или нещо друго такова, имената им се съобщават не винаги еднотипно. В случая, отначало вестниците винаги съобщаваха имената на г-жа Ладу, г-ца Ардан или г-ца Соверо само с техните фамилии, и обратното, тези на г-ца Вернисе и мис Уилямсън само със собствените им имена Онорин и Ерберт. Ако бяха съобщавали имената на всичките шест жертви изцяло или само със собствените им имена, поне в това отношение отдавна всичко щеше да бъде ясно.

— Но защо, какво има в тях?

— Защото веднага щеше да бъде забелязано общото между имената на тези шест нещастници, това, което аз узнах, внезапно, сравнявайки две от тези имена с това на Ортанз Даниел. Сега разбирате, нали? След като сам знаете три от тези собствени имена!

Г-н Дьо Луртие-Вано бе някак смутен. Леко пребледнял, той промълви:

— Какво говорите?… Какво говорите?

— Казвам — повиши тон Ренин, отделяйки натъртено сричките една от друга, — че вие сам знаете поне три имена, които започват с една и съща буква: Онорин (Honorine), Ерберт (Herberta), Ортанз (Hortensa), и че и трите, което е едно забележително съвпадение, са съставени от еднакъв брой букви, което може веднага да проверите. Ако освен това се информирате в пералнята в Курбевоа, където е била на работа г-ца Коверо, ще узнаете, че и тя е имала собствено име Илери (Hielerie), започващо със същата буква и също с осем букви. Да се търсят други потвърждения това няма смисъл, нали? Можем да бъдем сигурни, че имената на всичките жертви имат тези особености. И това ни дава сигурно указание за разрешаването на първата ни задача. Защо приемаме, че имаме насреща си луда, вече знаем. Известни са взаимоотношенията между самите жертви — те не са роднини. Да грешим по този въпрос е невъзможно. А моята хипотеза се потвърждава и от признака, по който са подбрани жертвите! Какво по-голямо доказателство за лудостта на убиеца? Защо убива тези жени, а не други? Защо имената на всичките започват с буквата „Н“ и имат по осем букви! Чувате ли добре, господин управител! Числото на буквите е осем. Първата буква е осмата поред от абецедата (латинската азбука) (Huit) и започва пак с „Н“. Винаги буквата „Н“! Дори названието на оръдието, с което се извършват екзекуциите, започва с „H“ (hache). Ще твърдите ли след всичко това, че Дамата с брадвата не е луда?

Внезапно принц Ренин млъкна и приближи плътно до г-н Дьо Луртие-Вано.

— Но какво ви е, господин управител? Нещо май ви измъчва?

— Не, не — възрази г-н Дьо Луртие, по чието чело се стичаха вадички пот…, — но тази история въобще е толкова неприятна! Представете си, аз познавах една от жертвите…

Ренин взе от еднокраката масичка шишето с вода, наля една чаша и я подаде на г-н Дьо Луртие.

Последният отпи няколко глътки и след като се посъвзе, продължи с треперещ глас, който се опитваше напразно да стабилизира.

— Нека бъде тъй. Да приемем предположението Ви, но до окончателното разкриване на случая има още много. Какво направихте после?

— Тази сутрин публикувах във вестниците обява със следното съдържание: „Отлична готвачка търси работа. Моля, пишете преди пет часа на г-жа Ермини, булевард «Ослан»…“ и пр. Вероятно схващате, господин управител? Собствените имена, започващи с „Н“ и съставени от осем букви, са рядкост, тъй като, Бог знае защо, не са никак модерни. Но те, не зная защо, са необходими на лудата. Тя избира все тях. И за да намери жени с такива имена, тя напряга целия си все още останал разум и цялата си интелигентност. Тя търси, разпитва и е постоянно в очакване. Чете вестниците, от написаното в които нищо не разбира, но очите й се спират на някои подробности, написани с по-едри букви. Затова се надявах, че името Ермини (Hiermane), напечатано с едър шрифт, ще привлече вниманието й и че ще се хване в капана на моята обява още днес, и така и стана.

— Как, нима тя ви писа? — запита г-н Дьо Луртие-Вано обезпокоен.

— Много дами написаха писма на мнимата Ермини — продължи Ренин, — но ме заинтересува само едно писмо „бърза поща“.

— И от кого бе то?

— Четете, господин управител.

Г-н Дьо Луртие-Вано грабна писмото от ръцете на Ренин и се вторачи най-напред в подписа. Отначало направи жест, изразяващ крайно учудване, но после се разсмя с облекчение.

— Защо се смеете така доволно, господин управител?

— Е, чак да съм доволен, не. Но това писмо е подписано от жена ми…

— Страхувахте се, че от другиго ли?

— О не, но понеже е от жена ми…

Той не довърши изречението си и каза на Ренин:

— Извинете, господине, но споменахте, че сте получили много отговори. Защо решихте, че именно този може да ви даде някакви указания?

— Защото бе подписано от г-жа Дьо Луртие-Вано, а една от жертвите, Онорин Вернисе, е била нейна шивачка.

— И откъде знаете това?

— От тогавашните вестници.

— И това е единствената причина? Нямате никаква друга?

— Никаква. Но, откакто съм при вас, г-н управител, имам впечатлението, че не съм се излъгал.

— Но защо имате това впечатление?

— Не зная точно… Може би известни признаци… някои подробности… Ще мога ли да видя г-жа Луртие, господине?

— Точно щях да ви предложа това — каза г-н Дьо Луртие. — Елате с мен.

Тръгнаха през коридор, който ги изведе до малка зала, в която една млада дама с руси коси и красиво лице, излъчващо щастие и доброта, седнала между три деца, им помагаше да учат уроците си, и когато влязоха, тя стана и г-н Дьо Луртие набързо ги представи един на друг. После попита:

— Сюзан, от теб ли е това писмо?

— Адресирано е до г-ца Ермини, булевард „Осман“, нали? — каза тя. — Да, от мене е. Ти знаеш, че нашата готвачка ни напусна и аз търся друга.

Ренин я прекъсна.

— Извинете, госпожо, само още един въпрос. Откъде научихте адреса на тази жена?

Тя се изчерви. Мъжът й настоя:

— Отговори, Сюзан. Кой ти даде този адрес?

— Съобщиха ми го по телефона.

— Кой?

Младата жена се поколеба, но отговори.

— Твоята стара дойка.

— Фелисиен?

— Да.

Г-н Дьо Луртие някак набързо прекъсна разговора и без да даде възможност на Ренин да задава други въпроси, го заведе отново в кабинета си.

— Както виждате, господине, това писмо има съвсем естествен произход. Фелисиен, моята стара дойка, която още издържам и която живее в околностите на Париж, е прочела вероятно вашата обява и е съобщила за нея на жена ми. А сега, тъй като предполагам — добави той, опитвайки се да се разсмее, — че не подозирате, че Дамата с брадвата е жена ми…

— Не — прекъсна го Ренин.

— Смятам, че инцидентът е приключен… — продължи г-н Дьо Луртие, — поне от моя страна… Струва ми се направих това, което е по силите ми… Изслушах разсъжденията ви и много съжалявам, че с нищо повече не мога да ви бъда полезен.

Г-н Дьо Луртие се разбърза да изпрати неканения гост и дори му посочи с ръка вратата, но пак му прилоша, и се съвзе чак след като пи чаша вода. Лицето му бе изкривено от неестествена гримаса. Ренин го изгледа продължително, така както се гледа един повален вече противник, който само остава да бъде унищожен. После седна до него и стисна ръката му.

— Господин управител, ако продължавате да мълчите и сега, Ортанз Даниел ще бъде седмата жертва.

— Но аз няма какво да ви кажа, господине! Какво смятате, че трябва да зная?

— Истината! Моите обяснения ви дадоха възможност да я узнаете. Вашето отвращение, вашето смайване са достатъчни доказателства за мен. Дойдох при вас като съдружник. При това ви открих по една голяма случайност. Нека не губим време.

— Но, господине, ако знаех нещо, защо ще мълча?

— Боите се от общественото мнение. В живота ви има нещо, което, изглежда, се стремите да скриете. Истината, която внезапно научихте чрез тази драма, ви плаши… срамувате се от нея… и отстъпвате от дълга си, който ви повелява да помогнете да бъде предотвратено следващото престъпление.

Г-н Дьо Луртие мълчеше. Ренин се надвеси над него и като впи очи в неговите, произнесе:

— Ако ми се доверите, няма да има скандал. Аз съм единственият човек на света, който ще знае какво се е случило. И аз като вас имам причина, поради която не искам това да се разчуе — обичам Ортанз Даниел и не желая името и да се замесва в тази ужасна история.

Двамата останаха няколко минути така — лице в лице. Ренин го гледаше строго и г-н Дьо Луртие почувства, че нищо не е в състояние да го спаси, ако не каже това, което искат от него, но нямаше сили да го направи.

Ренин почувства, че ако този човек реши да мълчи, Ортанз Даниел е загубена, и то след като тайната на загадката беше вече пред него и трябваше само да протегне ръка и да я хване. Внезапно го обзе такъв бяс, че сграбчи г-н Дьо Луртие за гърлото и го повали на пода.

— Стига лъжи! Животът на една жена виси на косъм! Говорете веднага, иначе…

Г-н Дьо Луртие и без това бе останал вече без сили. Сега почувства, че по-нататъшната му съпротива е невъзможна, и то не понеже нападението на Ренин го уплаши и бе принуден да отстъпи пред грубостта му, а защото се почувства победен от непреклонната му воля, която не признаваше никакви препятствия.

— Имате право, господине. Дългът ми налага да съобщя всичко, което зная, каквото и да става.

— Обещавам ви и ви гарантирам, че няма да стане нищо, но само при условие, че спасите Ортанз Даниел. Още секунда колебание и всичко може да бъде загубено. Говорете, за Бога, без подробности! Само сухи факти!

Подпирайки се на лакти върху писалището си и стиснал челото си с ръце, г-н Дьо Луртие заговори, стремейки се да бъде колкото е възможно по-кратък.

— Г-жа Дьо Луртие не ми е съпруга — произнесе с повелителен тон той. — С тази, която от юридическа гледна точка единствена има право да носи името ми, се ожених, когато бях още млад чиновник в колониите. Тя бе твърде странна жена, с не съвсем стабилна психика, маниачка и подвластна на внушения. Имахме две деца, близначета, които тя обожаваше. Без съмнение чрез тях тя би могла да постигне душевно равновесие и укрепне психически, но съдбата се оказа твърде жестока към нас. Един ден се случи страшно нещастие — един движещ се с голяма скорост автомобил прегази и двете дечица пред нейните очи. Нещастната ми жена полудя. По-късно бях назначен на служба в един град в Алжир. Доведох я тогава във Франция и я поверих на грижите на жената, която ме бе отгледала. Две години по-късно се запознах с тази, която току-що видяхте и която направи живота ми пълноценен и радостен. Тя е майката на децата ми и аз я смятам за моя жена. Как да я пожертвам? Трябва ли животът ни да бъде съсипан и името ни замесено в тази драма на лудост и кървави престъпления?

Ренин умислен попита:

— Как е името на тази, другата?

— Ерманс (Hermance).

— Ерманс… Началната буква е „H“…, a името се състои от осем букви…

— Това ми стана ясно едва преди малко — каза г-н Дьо Луртие, — когато започнахте да сравнявате имената едно с друго, веднага си помислих, че и нещастната луда се казва Ерманс… и доказателствата ми станаха ясни.

— Но ако разбирам на какъв принцип са избирани жертвите, не разбирам защо ги убива — в какво се състои лудостта й? Какво е страданието й? — възкликна Ренин.

— О, тя преживя най-страшните мъки, които могат да сполетят една майка. От мига, в който двете й деца бяха смазани, страшната картина на тяхната смърт е ден и нощ пред очите й, не й дава нито минута покой, отначало не можеше да заспи дори и за минута. Помислете си само какво изтезание! Да гледа как умират децата й през всичките часове на деня, през всичките часове на безкрайните нощи.

— И тя убива, за да прогони този кошмар? — запита Ренин.

— Да… може би… — промълви замислен г-н Дьо Луртие, — за да го изгони, за да може да заспи.

— Не разбирам.

— Не разбирате, защото става дума за луда и всичко, което става в този разнебитен мозък, е неразбираемо за нормалното мислене, защото е ненормално.

— Очевидно… и все пак, струва ми се, вашето предположение се основава на факти, които обясняват?

— Да… факти, които съм забелязал и които вече знам, че са важни. Първият от тях е много стар, от преди няколко години. Тогава една сутрин дойката ми, която, както казах, е нейна пазачка, я намери заспала. Ерманс държала двете си ръце стиснати около шията на едно удушено кученце. След това случаят се повтори още няколко пъти…

— И тя тогава заспиваше?

— Да, тогава спеше непробудно няколко нощи.

— И вие стигнахте до заключението?

— Направих извода, че нервното напрежение при извършването на убийството я изтощаваше и предразполагаше да спи, без да сънува.

Ренин изтръпна.

— Така е! Несъмнено сте прав! Убиецът се стреми към убийство и това, което в началото е правела с животните, е започнала да прави и с хора. Цялата й лудост се върти около това: убива, за да може да спи! Сънят, който й липсва, открадва от другите! Така е, нали? И от две години тя вече спи, нали?

— Да — измънка г-н Дьо Луртие. Ренин го разтърси за рамото.

— Но когато видяхте удушените кученца, не помислихте ли, че лудостта й може да се засили и че нищо няма да може да я спре в стремежа й към щастието да спи?

Ренин изведнъж се сепна:

— Но, Боже мой, да побързаме, господине, всичко това е не само отвратително, но и много опасно.

Двамата хукнаха към вратата, когато изведнъж г-н Дьо Луртие се спря. Звънеше телефонът.

— Оттам е — каза той.

— Оттам?

— Да, всеки ден все по това време старата ми дойка ми съобщава сведения за нея.

Г-н Дьо Луртие откачи слушалките и подаде едната от тях на Ренин, който започна да му суфлира въпросите, които трябваше да зададе.

— Ти ли си, Фелисиен? Как е тя?

— Доста добре, господине.

— Спи ли добре?

— От известно време не чак толкова. Последната нощ дори не затвори очи и е толкова мрачна.

— Какво прави сега?

— В стаята си е.

— Иди при нея, Фелисиен. Не я оставяй сама.

— Не мога, заключила се е…

— Трябва непременно да влезеш, Фелисиен. Разбий вратата, ако трябва. Идвам веднага… Ало… Ах, прекъснаха ни!

Без да проговорят повече нито дума, двамата излязоха бързо от апартамента и затичаха към улицата. Ренин блъсна Дьо Луртие в автомобила.

— Какъв е адресът?

— Вил д’Арвей.

— Дявол да го вземе! В самия център на операциите и… Какъв срам!

Ренин беше разстроен. Най-после мистерията се разкри съвсем ясно пред очите му в цялата й отвратителна чудовищност.

— Да, тя ги убива, за да се добере до съня им, така както го е правела с животните. Ръководи я същата идея, но малко по-усложнена. Сигурно й се струва, че близостта на имената с нейното е необходима, тъй като ще ей почине добре, ако жертвата е една Ортанз или Онорин. Разсъжденията на една болна психика, логиката на която не се поддава на обяснения и произходът на която не знаем, но от която тя не може да се лиши. Затова търси, намира и отвлича жертвата си, бди над нея, не й дава да спи определеното число дни до момента, когато, съсипана от умора, дълбоко заспива. Тогава пробива изведнъж с един удар с брадвата черепа й с чувството, че абсорбира съня й, който я успокоява и оставя в забрава за определен период от време. И още един абсурд, предизвикан от нейната лудост! Как определя, че този срок се състои от толкова дни? Защо една жертва й осигурява сън за 120 дни, а друга за 125. Какво безумие! Какви мистериозни и невероятно абсурдни изчисления! Числото винаги се върти около 120 или 125, а след него винаги следва нова жертва. Вече са шест, а седмата чака реда си. Ах, господине, разбирате ли колко голяма е вашата отговорност? Какво чудовище!

Г-н Дьо Луртие дори не посмя да протестира. Бе сломен, бледен, ръцете му трепереха, целият му вид показваше, че съвестта го гризе и е много отчаян.

— Тя ме измами… — промълви той. — Беше толкова спокойна на вид, толкова мила, въпреки че живее затворена в лудница.

— Но тогава как е възможно да върши всичко това?

— Болницата — обясни г-н Дьо Луртие — се състои от множество павилиони, разпръснати в един голям парк. Павилионът, в който живее Ермаж, е съвсем накрая. Най-отпред е стаята, в която живее Фелисиен, следва стаята на Ермаж, а след нея има още две изолирани стаи, последната от които има прозорци към полето. Вероятно именно там затваря жертвите си.

— Но откъде е тогава тази кола, с която пренася труповете?…

— Конюшнята на психиатрическата болница е близо до павилиона. В нея има кон и товарна кола. Ермаж вероятно става през нощта, докарва колата и спуска жертвата през прозореца в нея.

— Ами дойката, която я наблюдава?

— Фелисиен е малко глуха и много стара.

— Но нали поне през деня тя наблюдава господарката си къде ходи, кога излиза, кога се връща. Не трябва ли да допуснем известно съучастничество?

— Ах, никога. Фелисиен е била също измамена от подлата Ермаж.

— Но не забравяйте, че именно тя е телефонирала на г-жа Дьо Луртие за тази обява.

— В това няма нищо странно. Ермаж чете постоянно вестници, без да ги разбира, както се изразихте. Тя е видяла това обявление и понеже е дочула, че търся жена за прислуга, сигурно е помолила Фелисиен да телефонира…

— Да… да…, точно така си обяснявах нещата и аз — промълви замислено Ренин. — Тя набелязва предварително жертвите си. Знае за колко време ще си осигури сън, и знае как да търси поредната жертва… Но как ли примамва тези нещастни жени в бърлогата си? Как е примамила например, Ортанз?

Гумите на автомобила свистяха, но Ренин намираше, че не се движат достатъчно бързо и смъмри шофьора.

— Карай, Клеман… закъсняваме, приятелю. Изведнъж се изплаши: ами ако пристигнат късно.

Логиката на лудите е подвластна на непредсказуеми настроения и се влияе от какви ли не опасни хрумвания, които могат да им минат всеки миг през ума. Лудата може да сбърка например с един ден и да ускори края. Така както един развален часовник може да отбие часа с един час по-рано.

Освен това, тъй като безсънието вече я мъчи, няма ли да се съблазни да действа по-рано от определения момент? Не е ли тази причината, подтикнала я да се затвори в стаята си? Боже мой, каква ужасна участ очаква пленницата!

— По-бързо, Клеман, или ще седна на кормилото аз! — изсумтя отново Ренин.

Най-после пристигнаха във Вил д’Арвей. Тръгнаха по осветения път вдясно… От двете страни се появиха постройки, чиито прозорци бяха снабдени с решетки.

— Сега вече по-внимателно, Клеман. Не трябва да предизвикаме съмнение. Нали, господин управител? Къде се намира павилионът?

— Точно насреща — заяви Дьо Луртие-Вано. Слязоха малко по-далеч от него. Ренин затича по изровения, зле поддържан път. Вече бе почти мръкнало. Г-н Дьо Луртие посочи:

— Тука… Ето, този прозорец на партера е на една от изолираните стаи… и сигурно тя излиза през него.

— Но той има железни пръчки — забеляза Ренин.

— Има и затова никой не се съмнява, че тя може да излиза оттук, но сигурно си е отворила място за минаване.

Партерът бе построен над висок сутерен. Ренин изпълзя веднага до него и стъпи на прозореца. Една желязна пръчка наистина липсваше. Той прилепи лице към стъклото и се взря в стаята. Вътре бе тъмно, но въпреки това успя да различи в дъното й два силуета на жени — едната седеше край другата, изопната върху един дюшек. Първата бе притиснала главата си с ръце и гледаше втренчено легналата.

— Тя е — каза г-н Дьо Луртие, който също бе изпълзял вече на перваза. — Другата е вързана.

Ренин извади от джоба си елмаз и изряза внимателно едно от стъклата с такава сръчност, че лудата не чу нищо и дори не се помръдна. Отлепи леко парчето и промъкна през дупката дясната си ръка. Завъртя бавно дръжката, стискайки с другата ръка револвера си.

— Нали няма да стреляте? — молеше г-н Дьо Луртие-Вано.

— Само ако се наложи, разбира се.

Бавно отвори прозореца и се промуши като змия между пръчките. Протегна крак към пода, но се случи нещо, което не беше предвидил. Под него се оказа, че има стол, който се наклони и падна.

С един скок Ренин се намери на пода и захвърляйки револвера, се спусна към лудата. Но тя не го дочака. Отвори вратата и хукна, надавайки пресипнал рев. Г-н Дьо Луртие поиска да я преследва, но Ренин го спря.

— Каква полза — каза той, като коленичи. — Нека спасим най-напред жертвата.

Вече се бе успокоил. Ортанз беше жива. Преряза въжетата и извади кърпата от устата й, която я задушаваше. Привлечена от шума, на вратата се появи старата дойка, с лампа в ръка. Ренин я грабна и освети Ортанз.

Видът й го порази: изтощена, с посиняло от слабост лице и блестящи като от треска очи, Ортанз Даниел се опита да се усмихне, въпреки всичко.

— Аз ви чаках — шепнеше тя. — Надявах се, че ще дойдете и вие дойдохте…

И припадна.

Около час по-късно, след като напразно я бяха търсили в околностите на павилиона, най-после намериха лудата затворена в плевника. Обесена!

Ортанз искаше да се махнат час по-скоро оттук, а и беше за предпочитане да напуснат павилиона, преди старата дойка да съобщи за самоубийството на лудата. Ренин обясни набързо на Фелисиен какво трябва да каже, после тримата пренесоха внимателно младата жена до автомобила и я откараха в дома й.

Възстановяването на Ортанз вървеше бързо. На третия ден Ренин предпазливо заговори за преживяното. Попита я откъде познава лудата.

— Ох, много просто — зашепна тя. — Съпругът ми, както знаете, също е психически болен човек и е настанен в същата болница. Понякога отивам да го видя и срещам там и други болни. Така се виждах на няколко пъти с тази нещастна луда. Затова, когато през оня ден ми направи знак да ида при нея, отидох. Бяхме самички. Влязох в нейния павилион и тя изведнъж се хвърли отгоре ми и не ми даде възможност дори да извикам за помощ. Отначало помислих, че това е шега… наистина всичко изглеждаше като че ли е така. Тя беше много мила спрямо мен, но после… едва не ме остави да умра от глад.

— Не се ли уплашихте?

— Да умра от глад ли? Не, тя все пак ми даваше да ям от време на време по нейна прищявка… И после, аз все пак бях толкова сигурна във вас!

— Да, но нямаше ли и нещо друго… някаква друга опасност…

— Друга опасност? — запита най-наивно Ортанз. Ренин потрепери. Разбра, че тя, колкото и да е невероятно това, не бе подозирала дори за миг и още не подозираше неописуемата опасност, която я беше отминала.

Даже не бе и помислила, че престъпленията на Дамата с брадвата имат нещо общо с нейното странно приключение.

Той помисли, че някой път след време, все пак ще има подходящ случай да я осведоми, но сега…

Лекарят бе препоръчал на Ортанз почивка и спокойствие и скоро тя замина при свои роднини, които живееха някъде в околностите на селото Басикур в средна Франция, а той остана в Париж.