Братя Грим
Жабокът принц ^[0]

Brüder Grimm
Le Roi Grenouille ou Henri de Fer

В стари времена, когато желанията все още можели да се сбъдват, живеел цар, чиито дъщери били всичките хубави, но най-малката била така красива, че даже слънцето, което е видяло толкова много, се чудело на нейната хубост всеки път, когато лъчите му я докоснели.

Близо до царския дворец се простирала голяма тъмна гора и в гората под една стара липа имало кладенец. Когато денят бил горещ, царската дъщеря отивала в гората и сядала до ръба на прохладния кладенец, а ако й станело скучно, изваждала една златна топка. Да подхвърля и улавя топката било любимото й занимание.

Но един ден така се случило, че златната топка, вместо да падне в малката ръка на момичето, която я подхвърляла нагоре, тупнала на земята близо до ръба на кладенеца и се търкулнала вътре. Очите на царската дъщеря я проследили докато потъвала, но кладенецът бил дълбок, така дълбок, че дъното не се виждало. Тогава тя заплакала и плакала толкова много, като че никога вече нямало да се утеши. Както плачела, чула глас, който й казал:

— Какво те измъчва, царска дъще? Твоите сълзи биха могли да размекнат и сърце от камък.

Тя погледнала да види откъде идва гласът, но там нямало никой, освен един жабок, подал дебелата си грозна глава от водата.

— О, ти ли си, скокльо — казала тя. — Плача, защото златната ми топка падна в кладенеца.

— Не си струва да плачеш — отвърнал жабокът. — Аз мога да ти помогна. Но какво ще ми дадеш в замяна, ако ти извадя топката?

— Всичко, каквото поискаш, скъпи жабоко — казала тя, — ще ти дам която и да е от моите дрехи, перли и скъпоценности, дори и златната корона, която нося.

— Твоите дрехи, перли и скъпоценности и твоята златна корона не са за мен — отвърнал жабокът, — но ако ти ме обикнеш и ме приемеш да ти бъда компания и другар в игрите, и ми позволиш да седя до теб на масата, да ям от твоята чиния, да пия от твоята чаша и да спя в твоето легло — ако ми обещаеш всичко това, тогава аз ще се гмурна във водата и ще извадя златната ти топка.

— Да, да — отвърнала тя, — обещавам всичко това, всичко, каквото искаш, само ми върни топката.

Но в същото време си мислела:

— Какви глупости приказва той! Като че би могъл да върши нещо друго, освен да седи във водата и да квака с другите жаби, камо ли пък да бъде компания на когото и да било.

А жабокът, щом чул обещанието й, скрил глава под водата и потънал надолу далече от погледа й, но след малко се показал пак отгоре със златната топка в уста и я хвърлил на тревата.

Царската дъщеря много се зарадвала, че вижда отново хубавата си играчка, грабнала я и побягнала с нея.

— Спри, спри! — завикал жабокът. — Вземи ме със себе си, аз не мога да тичам така бързо като теб!

Но това било безполезно — колкото и силно да квакал след нея, тя не го слушала, а побързала да се прибере вкъщи и много скоро съвсем забравила за бедния жабок, който отново трябвало да се върне при своя кладенец.

На другия ден, когато царската дъщеря седяла на трапезата с царя и всички придворни и ядяла от златната си чиния, дочуло се някакво трополене нагоре по мраморното стълбище, а после се чуло хлопане по вратата и един глас извикал:

— Най-малка дъще на царя, пусни ме да вляза!

Тя станала и изтичала да види кой е, но когато отворила вратата, там бил жабокът, седнал отвън. Тогава тя затворила бързешком вратата и се върнала на мястото си, като се чувствала много неудобно. Царят забелязал колко е разтуптяно сърцето й и попитал:

— Какво те изплаши, дете мое? Да не би някой великан да стои на вратата, готов да те грабне?

— О, не — казала тя, — никакъв великан няма, само един противен жабок.

— И какво иска този жабок? — поинтересувал се царят.

— О, скъпи татко — отвърнала тя, — когато седях до кладенеца вчера и си играех със златната топка, тя падна във водата и докато плачех за нея, жабокът дойде и ми я извади при условие че ще му позволя да ми прави компания, но аз дори и не помислих, че би могъл да излезе от водата и да ме последва, а сега той стои отвън пред вратата и иска да влезе при мен.

И тогава всички чули как жабокът почукал за втори път и извикал:

— Най-малка дъще на царя,

портата ми отвори!

Там до водата на бунара^[1]

какво обеща ми ти?

Най-малка дъще на царя,

хайде, отвори!

— Това, което си обещала, трябва да изпълниш — казал царят, — иди сега и го пусни вътре.

Тя отишла и отворила вратата, а жабокът скокнал вътре и я последвал по петите чак до стола й. После спрял и извикал:

— Вдигни ме да седна до теб.

Но на нея не й се искало да направи това, докато царят не й заповядал. Щом жабокът се озовал на стола, поискал да се качи на масата и като се настанил там, казал:

— А сега побутни твоята златна чиния малко по-наблизо, за да можем да ядем заедно.

Тя така и направила, но всеки можел да види с каква неохота го сторила. Жабокът ял и пил до насита, а на нея всеки залък сякаш засядал в гърлото й.

— Аз съм вече сит — казал най-после той — и тъй като съм уморен, ти трябва да ме отнесеш в стаята си и да приготвиш коприненото си легло, за да си легнем да спим.

Тогава царската дъщеря се разплакала, изплашена от студения жабок, който нямало да се спре пред нищо, докато не се настани да спи в хубавото й чисто легло. А царят се разсърдил и казал:

— Това, което си обещала, когато си била в нужда, сега си длъжна да изпълниш.

И тя, ще не ще, хванала жабока с два пръста, отнесла го на горния етаж и го сложила в един ъгъл, но когато си легнала да спи, той допълзял до леглото й и казал:

— Аз съм изморен и ми се спи, както и на теб. Вдигни ме на леглото, иначе ще кажа на баща ти.

Тогава тя не могла повече да сдържи яда си, вдигнала го и го запратила с всичка сила към стената, като извикала:

— Сега ще млъкнеш ли най-сетне, отвратителен жабоко!

Но когато паднал на пода, той вече не бил жабок, а се превърнал в принц с красиви и добри очи. И станало така, че със съгласието на баща й те станали невеста и жених. Принцът й разказал как зла вещица го била омагьосала и никой друг, освен самата принцеса, не можел да го освободи от магията. Сега те двамата щели да отидат заедно в царството на баща му. И ето, пред вратата пристигнала каляска, теглена от осем бели коня с бели пера на главите и със златни юзди, а отзад на каляската стоял верният Хайнрих, прислужникът на младия принц. Верният Хайнрих бил обзет от такава болка и страдание, когато господарят му се превърнал в жабок, че бил принуден да носи три железни обръча около сърцето си, за да не се пръсне то от мъка и тревога. След като верният Хайнрих помогнал на двамата да се качат и каляската потеглила и понесла принца към неговото царство, той се качил отзад, преизпълнен с радост от избавлението на господаря си. Когато вече били изминали част от пътя, принцът чул някакъв звук откъм задната част на каляската, сякаш нещо се счупило, обърнал се назад и извикал:

— Хайнрих, май че колелото се счупи!

Но Хайнрих отговорил:

— О, не, не колелото счупи се,

а обръчът около моето сърце.

Бях стегнал с обръчи сърцето си,

за да сподавя болката,

когато страдах зарад теб.

Отново и отново се чул същият звук и принцът помислил, че сигурно колелото се чупи, но това били другите обръчи от сърцето на верния Хайнрих, защото то било вече така облекчено и щастливо.

Илюстрация: Уолтър Крейн

Dans des temps très anciens, alors qu’il pouvait encore être utile de faire des voeux, vivait un roi dont toutes les filles étaient belles. La plus jeune était si belle que le soleil, qui en a cependant tant vu, s’étonnait chaque fois qu’il illuminait son visage. Non loin du château du roi, il y avait une grande et sombre forêt et, dans la forêt, sous un vieux tilleul, une fontaine. Un jour qu’il faisait très chaud, la royale enfant partit dans le bois, et s’assit au bord de la source fraîche. Et comme elle s’ennuyait, elle prit sa balle en or, la jeta en l’air et la rattrapa; c’était son jeu favori.

Il arriva que la balle d’or, au lieu de revenir dans sa main, tomba sur le sol et roula tout droit dans l’eau. La princesse la suivit des yeux, mais la balle disparut : la fontaine était si profonde qu’on n’en voyait pas le fond. La jeune fille se mit à pleurer, à pleurer de plus en plus fort; elle était inconsolable. Comme elle gémissait ainsi, quelqu’un lui cria : « Pourquoi pleures-tu, princesse, si fort qu’une pierre s’en laisserait attendrir ? » Elle regarda autour d’elle pour voir d’où venait la voix et aperçut une grenouille qui tendait hors de l’eau sa tête grosse et affreuse. « Ah ! c’est toi, vieille barboteuse ! » dit-elle, « je pleure ma balle d’or qui est tombée dans la fontaine. » - « Tais-toi et ne pleure plus, » dit la grenouille, « je vais t’aider. Mais que me donneras-tu si je te rapporte ton jouet ? » - « Ce que tu voudras, chère grenouille, » répondit-elle, « mes habits, mes perles et mes diamants et même la couronne d’or que je porte sur la tête. » - « Je ne veux ni de tes perles, ni de tes diamants, ni de ta couronne. Mais, si tu acceptes de m’aimer, si tu me prends comme compagne et camarade de jeux, si je peux m’asseoir à ta table à côté de toi, manger dans ton assiette, boire dans ton gobelet et dormir dans ton lit, si tu me promets tout cela, je plongerai au fond de la source et te rendrai ta balle. » - « Mais oui, » dit-elle, « je te promets tout ce que tu veux à condition que tu me retrouves ma balle. » Elle se disait : Elle vit là, dans l’eau avec les siens et coasse. Comment serait-elle la compagne d’un être humain ?

Quand la grenouille eut obtenu sa promesse, elle mit la tête sous l’eau, plongea et, peu après, réapparut en tenant la balle entre ses lèvres. Elle la jeta sur l’herbe. En retrouvant son beau jouet, la fille du roi fut folle de joie. Elle le ramassa et partit en courant. « Attends ! Attends ! » cria la grenouille. « Emmène-moi ! Je ne peux pas courir aussi vite que toi ! » Mais il ne lui servit à rien de pousser ses ‘coâ ! coâ ! coâ !’ aussi fort qu’elle pouvait. La jeune fille ne l’écoutait pas. Elle se hâtait de rentrer à la maison et bientôt la pauvre grenouille fut oubliée. Il ne lui restait plus qu’à replonger dans la fontaine.

Le lendemain, comme la petite princesse était à table, mangeant dans sa jolie assiette d’or, avec le roi et tous les gens de la Cour, on entendit - plouf ! plouf ! plouf ! plouf ! - quelque chose qui montait l’escalier de marbre. Puis on frappa à la porte et une voix dit : « Fille du roi, la plus jeune, ouvre moi ! » Elle se leva de table pour voir qui était là. Quand elle ouvrit, elle aperçut la grenouille. Elle repoussa bien vite la porte et alla reprendre sa place. Elle avait très peur. Le roi vit que son coeur battait fort et dit : « Que crains-tu, mon enfant ? Y aurait-il un géant derrière la porte, qui viendrait te chercher ? » - « Oh ! non, » répondit-elle, « ce n’est pas un géant, mais une vilaine grenouille. » - « Que te veut cette grenouille ? » - « Ah ! cher père, hier, comme j’étais au bord de la fontaine et que je jouais avec ma balle d’or, celle-ci tomba dans l’eau. Parce que je pleurais bien fort, la grenouille me l’a rapportée. Et comme elle me le demandait avec insistance, je lui ai promis qu’elle deviendrait ma compagne. Mais je ne pensais pas qu’elle sortirait de son eau. Et voilà qu’elle est là dehors et veut venir auprès de moi. » Sur ces entrefaites, on frappa une seconde fois à la porte et une voix dit :

« Fille du roi, la plus jeune,

Ouvre-moi !

Ne sais-tu plus ce qu’hier

Au bord de la fontaine fraîche

Tu me promis ?

Fille du roi, la plus jeune,

Ouvre-moi ! »

Le roi dit alors : « Ce que tu as promis, il faut le faire. Va et ouvre ! » Elle se leva et ouvrit la porte. La grenouille sautilla dans la salle, toujours sur ses talons, jusqu’à sa chaise. Là, elle s’arrêta et dit : « Prends-moi auprès de toi ! » La princesse hésita. Mais le roi lui donna l’ordre d’obéir. Quand la grenouille fut installée sur la chaise, elle demanda à monter sur la table. Et quand elle y fut, elle dit : « Approche ta petite assiette d’or, nous allons y manger ensemble. » La princesse fit ce qu’on voulait, mais c’était malgré tout de mauvais coeur. La grenouille mangea de bon appétit ; quant à la princesse, chaque bouchée lui restait au travers de la gorge. À la fin, la grenouille dit : « J’ai mangé à satiété; maintenant, je suis fatiguée. Conduis-moi dans ta chambrette et prépare ton lit de soie; nous allons dormir. » La fille du roi se mit à pleurer; elle avait peur du contact glacé de la grenouille et n’osait pas la toucher. Et maintenant, elle allait dormir dans son joli lit bien propre ! Mais le roi se fâcha et dit : « Tu n’as pas le droit de mépriser celle qui t’a aidée quand tu étais dans le chagrin. » La princesse saisit la grenouille entre deux doigts, la monta dans sa chambre et la déposa dans un coin. Quand elle fut couchée, la grenouille sauta près du lit et dit : « Prends-moi, sinon je le dirai à ton père. » La princesse se mit en colère, saisit la grenouille et la projeta de toutes ses forces contre le mur : « Comme ça tu dormiras, affreuse grenouille ! »

Mais quand l’animal retomba sur le sol, ce n’était plus une grenouille. Un prince aux beaux yeux pleins d’amitié la regardait. Il en fut fait selon la volonté du père de la princesse. Il devint son compagnon aimé et son époux. Il lui raconta qu’une méchante sorcière lui avait jeté un sort et la princesse seule pouvait l’en libérer. Le lendemain, ils partiraient tous deux pour son royaume. Ils s’endormirent et, au matin, quand le soleil se leva, on vit arriver une voiture attelée de huit chevaux blancs. Ils avaient de blancs plumets sur la tête et leurs harnais étaient d’or. À l’arrière se tenait le valet du jeune roi. C’était le fidèle Henri. Il avait eu tant de chagrin quand il avait vu son seigneur transformé en grenouille qu’il s’était fait bander la poitrine de trois cercles de fer pour que son coeur n’éclatât pas de douleur. La voiture devait emmener le prince dans son royaume. Le fidèle Henri l’y fit monter avec la princesse, et s’installa de nouveau à l’arrière, tout heureux de voir son maître libéré du mauvais sort.

Quand ils eurent roulé pendant quelque temps, le prince entendit des craquements derrière lui, comme si quelque chose se brisait. Il tourna la tête et dit :

« Henri, est-ce l’attelage qui brise ses chaînes ? »

« Eh ! non, Seigneur, ce n’est pas la voiture,

Mais de mon coeur l’une des ceintures.

Car j’ai eu tant de peine

Quand vous étiez dans la fontaine,

Transformé en grenouille vilaine ! »

Par deux fois encore, en cours de route, on entendit des craquements et le prince crut encore que la voiture se brisait. Mais ce n’était que les cercles de fer du fidèle Henri, heureux de voir son seigneur délivré.