Ръсел Къркпатрик
Дясната ръка на Бога (4)

Глава 2
Тангин и Деорк

Деорк, градоначалник на Инструър, се отпусна в простоватия си стол с висока облегалка. Беше изхвърлил чудовищното кресло с червено кадифе, използвано от предшественика му. То представляваше виден признак на слабост, един от множеството, които надутият глупак бе допуснал да повлияят на преценката му. Амбицията и арогантността на Аркоса на Немохайм не оставаха скрити дори за човек като Деорк, та какво остава за самия Господар. След последното посещение на Аркоса в Андратан Неумиращият бе рекъл, че скоро дебелият ще трябва да бъде заменен. И Деорк го беше сторил — бе изхвърлил шишкото по същия начин, както впоследствие изхвърли и фотьойла му. Тази му мисъл бе съпроводена с леко неудоволствие. Е, не точно по същия начин. Мебелта бе изгорен, но притежателят му беше избягал. И продължаваше да се крие незнайно къде. Но не може да се крие вечно, каза си помощникът на Рушителя. Скоро Инструър щеше да бъде завладян. Скоро не само скривалището на немохаймския Аркос щеше да бъде разкрито.

Доволен от днешния ден, той се облегна назад и плъзна поглед по любимия си трофей. Окована за стената, окачена единствено и само за негово удоволствие, бе Стела, северното момиче. Знаеше, че Господарят не би одобрил подобна украса, тъй като беше заръчал девойката да бъде запазена за появата му. Но Деорк и за това разполагаше с оправдание — щеше да каже, че подобно разположение е част от процеса по пречупването. А съмнения относно ефикасността отсъстваха. Мятането, гневните изблици и риданията бяха затихнали до глухо примирение. Скоро тя щеше да започне да вярва, че заслужава подобно отношение. И тогава появата на себененавистта щеше да е само въпрос на време. Станеше ли това, тя щеше покорно да приема всичко. Тогава дори можеше да бъде върната при бившите й приятели — ако все още бяха живи — за да служи като очи и уши на Неумиращия. Самият Деорк много добре познаваше процеса.

По-късно ще има време за размисли, каза си владетелят на Инструър. Наближаваше поредното събиране на Еклесията. Тангин трябваше да бъде там, за да разкрие мъдростта си. И той не възнамеряваше да разочарова следовниците. Надигна се от стола и си наметна плаща.

— Отивам да проповядвам пред приятелите ти — обърна се той към момичето. — Нещо да им предам?

Тя обърна лице към него, но отговор не последва. Угасналите й очи отново насочиха погледа си навътре. Деорк се засмя, нахлузи ботушите, които му стигаха почти до коленете, и излезе.

 

 

Веднага щом тежката дървена врата се затвори и резето се изплези, очите на Стела възвърнаха блясъка си. Ако напрегнеше мускулите на краката си, можеше да докосне пода, макар това облекчение да идваше на цената на още болки в прикованите ръце.

— Трябва да упражнявам крайниците си — каза гласно тя — за да не забрави звука на собствения си глас и да си напомни да не се поддава на отчаянието.

Нямаше как да определя изминалото време, а единствените хора, които виждаше, бяха една дребна, наплашена чистачка и, разбира се, онзи скот Тангин. Затова Стела прекарваше часовете, потънала в съзнанието си. Размишляваше много за семейството си. Баща под чехъл, майка без собствена същност и вечно пиян брат. Бе започнала да осъзнава, че ненавижда слабостта във всичките й форми: немощта на старите, безсилието на пеленачетата и сакатите като Хал, слабоволието на хората като баща й — или като Лийт, преди пътуването да го промени. И особено собствената си слабост. Мразеше неспособността си да се противопоставя на силата на останалите, мразеше страха си от Друин и от обричането на безпомощен живот. И ето къде я бяха отвели страховете й, ето къде я бе отвело всичко, от което беше избягала.

Спомняше си отдавна отминали дни, когато баща й разказваше истории на по-големия й брат. Една вечер тя се бе измъкнала от стаята си и незабелязана бе останала на прага, за да слуша. В тогавашната история героят беше пленен в мрачна пещера, заобиколен от заплашващи да го изядат гоблини. Вцепенена от ужас, Стела бе пропуснала завършека на историята, където героят биваше спасен от спътниците си — бе попаднала в плена на безкраен тунел, пълен с протягащи се към нея ноктести ръце и лакоми зъбати усти със зловонен дъх…

Тя прехапа устната си до кръв. Подобни мисли нямаше да й донесат нищо добро. Без да обръща внимание на игличките, които сякаш пробождаха ръцете и краката й, и сивотата, обгръщаща я като проход, Стела поде упражненията си.

 

 

Еклесията се разраства като огромно дърво, размишляваше Отшелникът. Добре напоявано, то се коренеше както сред богатите и влиятелните, така и сред бедните и безсилните. В Деювър и Строукс също се протягаха клони, защото работниците, завръщащи се по родните села, разнасяха Огъня. Събиранията в Мерциум вече по нищо не отстъпваха на най-старите сбирки — това доставяше особено удоволствие на Отшелника, защото той още помнеше горчивото си прогонване от този град. В продължение само на няколкото месеца, в които се намираше в Инструър, стотици люде — не знаеше точната им бройка — бяха станали част от Еклесията. Постъпващите дарения бяха мащабни. Само за последната седмица възлизаха на над четири хиляди и петстотин пендинга… Точната сума бе прилежно отбелязана в съответния тефтер.

Отшелникът пое към платформата, намираща се в Мазето, размишлявайки, че Огънят продължава да се разгръща. Всички вече бяха събрани, очакващи неговата дума — или жест. Там! Той бавно протегна ръка. Половин дузина паднаха на пода, обзети от смях. И там! Още неколцина паднаха. Други бяха обкръжили платформата, готови да изрекат пророчествата си. Някои от тях бяха чудаци, които само се преструваха. Но Отшелникът разполагаше с доверени хора, умели овощари, които се грижеха за клоните на огромното дърво. Те нямаше да допуснат недостойни. Тук мъжът в синя роба си помисли за Тангин и сърцето му преля от гордост. Скоро Отшелникът щеше да напусне Инструър, за да се премести сред следовниците на мерциумската Еклесия. Именно Тангин щеше да постави на своето място — той бе истински последовател и умееше да разчита замислите на Бога.

В другия край на града, в един изоставен склад близо до Залата на знанието, Тангин крачеше сред тълпата, вървешком докосвайки чела. Резултатът неизменно беше един и същ — хората падаха като покосени, за да останат да лежат върху каменния под часове наред, преживявайки някакво пречистване. Дори не му се налагаше да използва същинската си магия, те го правеха сами! Впечатлителността им не спираше да го удивлява. Вече започваше да разбира как господарят му се е сдобил с могъществото си. Нима просто трябваше да се възползва от присъщата на всички слабост?

— Тази нощ Огънят се спуска! — изкрещя той, наслаждавайки се неимоверно на ролята си. — Разтворете сърцата си за пламъка. Богът иска да пламне във вас!

Сякаш между него и тълпата съществуваше негласно споразумение: той се бе съгласил да изнесе представление, а те се бяха съгласили да налапат стръвта. О, и как само ръфаха! В гърдите му напираше смях. За момент Деорк го потисна, но впоследствие се отказа и се разсмя с глас — каквото и да стореше, нямаше да събуди подозрение.

— Радостта ни споходи. Усещате ли я? — викна той. Като че ли радостта бе нещо, което можеше да бъде докоснато и откъснато. Имбецили!

Време беше да пристъпи към работа. Събра магията на словоплетството и поде:

— Ново нещо подема Най-възвишеният — изрече напевно. Сега ще ви дам нови нареждания. — Той казва: „Ще събера друга група, която да изпълнява волята Ми. Ескейн Мой инструмент ще бъде, с който Огънят ще споходи този град, съсед срещу съседа да изправи“.

Ескейн ще нападне Съвета на Фалта, искам от вас да вложите подкрепа.

— Те ще отделят зърното от плявата, следвайки волята на Бога. Чуйте думите му и ги изпълнете!

Подчинете се на думите ми!

— Гордият Инструър ще бъде сломен, вие ще превиете врата му!

Сега той снижи глас. Хорът крясъци утихна.

— Дори и сега Всевластният приближава стените на града ви.

— Неумиращият приближава с могъщата си армия. — Пригответе се да отворите вратите и да Го пуснете, без значение какво казват светските ви предводители. — Когато времето настъпи, вие ще предадете Фалта в името на религията си. — Мнозина от вас ще станат мъченици в името на вярата в Него. — Той ще ви измъчва и убива, а вие ще смятате това за велика чест. — Но накрая вие ще сте победители! — Победата му ще бъде пълна.

Сега дойде ред на пророчествата. Деорк продължаваше да се удивява колко точни бяха някои от тях, макар да подозираше, че това се дължи на словоплетството му, оформило слабите им воли. Влудяваше го вълнението, че огъва хиляди животи с подобна лекота. Трябваха му големи усилия да се съсредоточи и да се вслушва в казаното от тях. Говореха за Стрелата на Бога и как тя се приближавала. Е, та не беше ли казал същото преди малко? Споходи го познатата тръпка, което означаваше, че по-късно тази нощ ще трябва да посети подземията на затвора. А можеше да се позабавлява и със Стела. Не му бе позволено да я докосва — заповед, която дори не би могъл да помисли да наруши — но това не изчерпваше евентуалните забавления.

Останалата част от срещата премина като в червеникава мъгла. Накрая Деорк остави работата на помощниците си, а самият той пое към покоите си в Залата на знанието, потривайки нетърпеливо ръце.

 

 

— Кой е този? — прошепна Петара. — От Съвета ли е?

Старейшината притисна пръст до устните си — жест, обезсмислен заради тъмнината. Този човек действително представляваше загадка. Наблюдаваха го вече от няколко дни — той беше част от Еклесията, дори ръководеше една от срещите, а живееше в Залата на знанието, в помещенията, запазени за високопоставените посетители на Съвета. Очевидно мъжът не искаше местоживеенето му да се знае, защото внимаваше да се прибира незабелязан.

Ескейнският командир шепнешком нареди никой да не помръдва. Точно сега не биваше да поемат риск, не и когато предстоеше атаката им. Затова старейшината устоя на изкушението и остави мъжа. Цял живот прикриване, първо в Сивитар, а сетне и в Инструър, беше го научил да не прибързва.

Внезапно мъжът се отклони от пътя си и пое право към тях. Председателстващият старейшина се паникьоса. Страхувайки се от разкриване, той реши да даде заповед за стрелба. Но с ужас установи, че тялото му не се подчинява на мислите. Не можеше да издаде нито звук. Гласът му бе останал заключен в гърлото.

— Зная, че сте там — небрежно рече мъжът, поглеждайки към храстите, където се криеха ескейнци. — Зная кои сте и какво възнамерявате да сторите. Някои от най-добрите ви хрумвания всъщност принадлежат на мен! Само че още не искам да знаете кой съм, не и докато не е настъпило времето. Да видим… ще взема един от вас със себе си — той направи жест с ръка, в отговор на който Петара вдървено се изправи, — а останалите ще оставя. Но преди това ми позволете да ви напомня за атаката на житниците призори.

Деорк се приближи до безпомощните заговорници. Вече ясно можеха да виждат лицето му. Тогава очите му блеснаха в червено, при което онези рухнаха в безсъзнание на земята.

Само Петара остана прав. Деорк му махна с ръка.

— Ти ще дойдеш с мен в Пиниона. Има някои неща, които бих искал да ти покажа.

Щеше да покаже резултата от огледа на Стела, преди да върне клетника.

 

 

През нощта бе валял кратък, но обилен дъжд. Утрото беше особено свежо и чисто. Ескейнският старейшина потри слепоочието си. Неприятното главоболие донякъде разваляше настроението му. Но пък днес щеше да ожъне плодовете на десетилетен труд, така че дори болката нямаше да попречи на очакването. Когато първите лъчи на слънцето се издигнаха над стените на града и докоснаха кулата, извисяваща се над Дома на почитта, той даде дългоочаквания знак. Изпитваше нетипичен трепет.

Само след мигове в една от житниците, разположени до Струърската порта, избухна пожар. Тази тактика целеше отвличане на вниманието — заговорниците не искаха жителите на града да гладуват. Но този пожар щеше да осигури заетостта на властите, както и на голяма част от градските стражи. За успеха на плановете бе ключово да им е известно разположението на стражниците.

От още половин дузина места в Инструър започна да се издига дим — всичките близо до стената, за да бъдат привлечени стражите далеч от центъра на града. Домът на почитта, Залата на знанието, Съвещателната зала и Пинионът бяха четирите сгради, към които беше насочена атаката на Ескейн. Установяването на контрол над тях беше равнозначно на контрол над Инструър. За жителите на града — а в това число влизаха и стражите — тези постройки бяха неговата същина. Владеещият ги владееше и Инструър.

Замисълът беше да избягват войниците, а не да влизат в открита битка с тях. Старейшината на Ескейн не беше толкова наивен, та да очаква от хората си да са в състояние да се противопоставят на обучени стражи. При нужда щяха да нападат изневиделица, докато стражниците се придвижват от един пожар към друг, сетне отново да изчезват в лабиринта на града, който познаваха далеч по-добре от войниците.

Към средата на утрото, пълно с изненади, ескейнчани бяха изоставили плана си. Далеч по-малко стражи от очакваното бяха изпратени да гасят пожарите. В Пиниона бяха останали множество войници, което бе отложило нападението над него и намиращата се наблизо палата за съвещания. А заради малкото сили, отделени за справянето с тях, пожарите излизаха от контрол. Старейшината се задушаваше от яд. Не бе премислял вероятността, че Съветът по-скоро би предпочел да види как Инструър изгаря, отколкото да остави Пиниона без войници. Видели малката бройка изпратени войници, някои от хората му бяха предприели открити атаки срещу градските стражи, смятайки, че лесно ще надделеят над малките отряди объркани пазачи. Надяваха се, че така ще предизвикат изпращането на подкрепления и в центъра на града ще останат малко вражески сили. Само че бяха забравили далеч по-добрата подготовка на стражниците. И ситуацията бързо бе излязла извън контрол.

— Оставете ги! Оставете ги! — кресна старейшината към отряд ескейнчани, впуснал се след бягащи войници. Разгневените съзаклятници не обърнаха внимание на виковете му и попаднаха в организирания им капан, притиснати от две страни. Намиращ се петдесет ярда по-назад, организаторът на преврата можеше само да наблюдава безпомощно клането, преди да се обърне и побегне.

Планът му се бе провалил. Хората му измираха.

А житниците продължаваха да пламтят. Вече беше невъзможно да бъдат спасени, макар че към стражниците се присъединяваха и обикновени граждани. Един от най-големите силози експлодира под напора на горещината, засипвайки хората с горящи дървени отломки, нажежени до бяло парчета метал и пламтящо зърно, което ги прогори болезнено. Последваха още избухвания, обрекли на гибел борещите се с огъня и онези ескейнчани, които се бяха надявали да избият стражите или поне да забавят връщането им в Пиниона.

 

 

— Внимавай! — извика Манум, дърпайки съпругата си встрани от голямо назъбено парче нажежен метал, от писъците на мъжа, чиито нозе бяха попаднали под къса, и от отвратителната миризма на горяща плът. — Не можем да сторим нищо! Трябва да се махнем!

— Все не можем да сторим нищо — изръмжа Фарр. — Все от нещо бягаме. Никога не оставаме да се бием.

Но винкулчанинът тичаше редом с останалите. Зад тях се разнесе нова експлозия, тласнала бягащите тълпи.

— Ако Стела е някъде около житниците, вече е мъртва — заключи Перду.

— Ние също, ако не побързаме! — подкани ги Манум. Искаше да грабне Индретт и да я понесе, но знаеше, че тя няма да позволи. Бяха останали само четирима. Не можеха да си позволят да изгубят още хора.

Стела бе изчезнала след онзи спор относно брака й. На сутринта не я бяха открили в стаята й. Манум и Индретт веднага бяха заподозрели, че тя е избягала с Тангин. Но въпросният беше отказал категорично, изразявайки изненада, мъка и лек укор към онези, допуснали грешката да наставляват такова твърдоглаво момиче като нея да изостави чувствата си. Беше изразил и съжаление, че задълженията към Еклесията не му позволяват да се включи в търсенето й. Тези му думи бяха събудили подозрението на Манум. Ако обичта на Тангин към Стела беше толкова истинска, нима не би намерил време да помогне в намирането й? Търговецът реши, че Индретт е била права в преценката си, а младата девойка се е заблудила. Този самодоволен мъж просто обичаше да използва другите. Стела бе направила добре, че не е отишла при него. Но къде беше тогава?

През последните няколко седмици бяха претърсили целия Инструър, всяка уличка, пазарче и дюкян. Или поне така им се струваше. Но те знаеха, че това в действителност не е така, защото нито веднъж по време на диренията си не бяха попаднали на следа от Ескейн. И ако Ескейн можеше да остане умело скрит, значи същото важеше и за Стела. От престоя си на пазара знаеха, че всяка година от града изчезват хора. Като цяло се смяташе, че те са подирили укритие от дългове или отмъстителен партньор, погинали заради кражба и мъст или са станали роби на влиятелните. Но никое от търсенията им не показа, че подобна съдба е сполетяла Стела.

От лявата им страна пламна висока дървена постройка. Манум нададе предупредителен вик. Огънят се затича редом с тях, пълзейки успоредно с южната стена, отправяйки ги към Струърската порта. Наоколо цареше паника. Навсякъде тичаха хора, за да запазят живота си. Перду се спъна и падна. Моментално отгоре му започнаха да притичват бягащи. Ярка оранжева светлина без предупреждение заля улицата, последвана от, като че родена от земята, гръмотевица. Ударната вълна помете хората. Посипаха се отломки. Първите едва се бяха изправили на крака, когато втори взрив, по-силен, ги помете отново. Докато още лежаха, притиснали ръце над главите си, трети гръм прободе слуха им.

Индретт се изправи на крака, опирайки се на рамката на врата. Взривовете я бяха захвърлили от другата страна на улицата, блъскайки я в стена. Ребрата от лявата й страна я боляха, устната й кървеше заради неволно прехапване, а ушите й още пищяха. Но първата й мисъл беше за Манум. В продължение на няколко ужасяващи мига тя не можеше да го намери. Но тогава го видя — краката му бяха потънали в канал, а върху гърдите му лежеше тяло, прободено от димящ къс дърво. Търговецът простена, закашля се, изправи се на колене и изпразни съдържанието на стомаха си.

Първо Фарр, а после и Перду се присъединиха към тях, изниквайки със залитане от задимения въздух. Навсякъде се издигаше задушлива чернота, родена от пламъците на складове и къщи. Бягащите започваха да се надигат, дирейки близки или просто изход. Някои от телата не помръдваха.

Индретт погледна наляво. Наблизо, в края на улица, която тя разпозна като Витулианската алея, се издигаха руините на Струърската порта.

Ледена мисъл споходи ума й. Дали това не е началото на брудуонската инвазия?

Тя гледаше, почти очаквайки армиите на Рушителя да нахлуят с вой в града, но вместо тях сред хаоса изникна самотна фигура, повдигнала блестяща ръка. Индретт пристъпи няколко крачки напред, забравила за опасността от последващи експлозии. Когато димът се разчисти, прогонен от свежия вятър, нахлуващ през отворената порта и от пулсиращата като сърце светлина от пламъка, който фигурата държеше над главата си, жената разбра и сълзите й потекоха. Съпругът й застана до нея. Двамата извикаха името му.

 

 

— Кърр! Хауфуте!

Старият фермер чу вика, но наоколо беше прекалено неспокойно и гълчаво, за да му обърне внимание. Навсякъде около него мъже и жени се стараеха да успокоят ужасени деца и животни — или да избегнат някоя заблудена хвърчаща отломка. Кърр мрачно стискаше юздите на първата камила, присвивайки очи към града, за да разбере. Дали това бе дело на брудуонската армия?

Тогава от дима изникна познато лице. Нелепо и напълно неочаквано, като насън, пред него се изправи момчето на Манум. Лийт беше ухилен до уши, а в ръката му ярко блестеше Джугом Арк. Беше облечен в чудати дрехи, които го правеха почти неузнаваем, а върху бузата си имаше рана, от която се стичаше кръв и която се затваряше пред очите на фермера. Момчето дори не я беше усетило, защото продължаваше да се усмихва.

— Значи най-сетне изникна, хлапе? — изръмжа старецът, потискайки собствената си усмивка. — Къде се мота толкова време? Няма значение. Виждам, че още носиш онази стрела. Явно ще трябва да мислим какво ще правим с нея. Магьосникът с теб ли е?

— Да — отвърна набитият човек, застанал до Лийт. Може би каза и още нещо, но то остана нечуто, защото Беладона се хвърли на шията му, сипейки възторжени и неразбираеми възклицания.

Останалите пътници също се събраха, забравили капризните животни в радостта на неочакваната среща. Ръката на Лийт беше раздрусвана, тупаха го по гърба. Въздържаха се да го прегръщат — може би заради стрелата, която носеше. Но въпреки това момчето от Лулеа плачеше от щастие. Дори можеше да погледне Хал в очите и искрено да му каже, че се радва да го види. Най-изненадващо беше присъствието на Аркоса на Немохайм, застанал в края на групата и вперил в Джугом Арк поглед, вплитащ нервност и желание. Лийт искаше да узнае причината за присъствието на този необичаен спътник, но първо трябваше да бъдат решени по-важни неща.

— Е, какво ще правим сега? — попита хауфутът. Всички се обърнаха към Лийт, който вече вървеше по моста.

— Родителите ми са в града — обърна се през рамо той. — Те са причината, поради която поехме на това пътуване. Докато не ги намеря, нямам намерение да върша каквото и да било.

Лийт достигна другия край на моста и прекоси отломките от портата. Войниците притичаха да го спрат, но се оттеглиха, виждайки какво носи. Кърр и останалите гледаха как момчето преминава през стена от пламъци, без дори да забележи. Те го следваха, принудени да се притискат към парапета на моста, защото на едно място в средата той се беше подпалил. Заради това се намираха малко зад Лийт, когато юношата достигна останките от Струърската порта, спря и високо повдигна Стрелата.

 

 

Видя ги, когато димът се разстла встрани за миг, сетне ги чу да зоват и името му. Не се бе изненадал, че се събра отново със спътниците си точно преди триумфалното си влизане в града. Сега, когато зърна родителите си, всички страхове, обърквания и впечатления за достойнство го напуснаха. Лийт изтича право в обичната им прегръдка. Стрелата остана да свети леко в ръката му, забравена. Мъжът и жената отново бяха намерили своя син.

 

 

Деорк влезе в стаята, затръшна вратата след себе си и взе един ключ от бюрото си. Този ключ бе познат на Стела. Тя си пое дълбоко дъх, за да потисне страха, изникнал дълбоко в нея.

— Време е да проверим как протича битката, кралице — каза противният мъж, докато разтваряше веригите й. Сега тя отново можеше да движи крайниците си и неволно простена. Но не се опита да избяга или да нападне Деорк, който впрочем не й обръщаше внимание. Стела още помнеше какво се бе случило първия път, когато бе опитала.

— Към кулата, кралице моя! — възкликна той високо, почти весело. Беше й казал, че е определена за съпруга на Рушителя — лъжа, защото тя бе разбрала думите на господаря му от синия огън: намеренията му бяха по-различни. Но Деорк обожаваше да се възползва от всяка ситуация, за да влива отчаяние в сърцето й.

Той я накара да върви пред него, блъскайки я към върха на кулата в Дома на почитта. Коридорите не бяха съвсем пусти, но Деорк дотолкова бе наплашил работещите тук, че никой не се осмели да каже нещо за парцаливото момиче, съпровождащо спретнатия председател на Съвета — или дори с нещо да покаже, че разбира необичайността на гледката. Лицето на един от хората, с които се разминаха, й се стори познато. Не можа да си спомни името му, но в паметта си най-сетне намери длъжността му — това беше Аркосът на Фирейнс. Фирейнс — това е моето родно кралство!

Деорк я завлече до един от четирите прозореца, предоставящи изглед към посоките на света.

— Виж плодовете от плана на господаря! — самодоволно изрече той. — Погледни!

Тангин посочи на югозапад, където се издигаше гъст пушек.

— Ескейн, заклетите врагове на покварен Инструър, вършат неговата работа! Те подпалиха зърнехранилищата на града, вярвайки, че така ще привлекат стражите към стените и ще оставят Съвета уязвим. Несъмнено добър план. С един мъничък недостатък: аз го бях съставил. Заслушай се, сладката ми. Не чуваш ли?

Стела чу отслабени от разстоянието викове и експлозии.

— Това са заговорниците от Ескейн и градските стражи, които се избиват едни други. И двете страни са мои покорни слуги, мои музикални инструменти, които аз настройвам в контрапункт, като изпращам точно толкова подкрепления, колкото са нужни, за да има най-много жертви и от двете страни. Така отслабвам града по волята на своя повелител.

Стела извърна глава, но не можеше да спре и въображението си. То й предостави образи на хората, които познаваше от престоя си на пазара и от Еклесията. Сега те бяха мъртви. Заради този човек, за когото тя възнамеряваше да се омъжи. Ръката му се протегна, грубо сграбчвайки я за брадичката, за да обърне главата й обратно към прозореца.

— Не ме разгневявай, кралице — процеди през зъби Деорк. — Усвоих някои нови неща, които копнея да ти покажа. Това ли искаш?

Тя поклати глава, потръпвайки от леден страх.

— Добре. Тъй като виждам, че разрухата на Инструър те интересува дълбоко, ще ти позволя да останеш тук до вечерта. Наблюдавай внимателно, кралице, после ще ти задавам въпроси. Не би ти се искало да отговаряш грешно.

Спокойният му глас съдържаше повече заплаха от какъвто и да било яростен вик.

— Сега остани тук, а аз ще ти донеса бижутата. — Деорк се изсмя сухо и се извъртя кръгом, сякаш премазвайки нещо с пета.

Веднага щом вратата се затвори, Стела отново започна да се раздвижва с упражнения. Беше рисковано, но се нуждаеше от решителността и себеутвърждението, които движението предоставяше. През цялото време се ослушваше напрегнато. Завърналият се Деорк я завари в същата поза, в която я беше оставил. Девойката не се възпротиви, докато биваше оковавана за стената така, че да може да гледа през южния и източния прозорец.

— Ще се погрижа да не скучаеш — увери я Деорк. — А вечерта, ако се покажеш послушна, ще те оставя, за да съзреш и края на Еклесията.

Стела се постара да скрие новоприпламналия си страх, но явно не бе съумяла, защото противният скот се усмихна, нагорещявайки страната й със зловонния си дъх.

— Да, забравих да ти кажа. Поканих и Еклесията да се присъедини към веселбата. Битка без фанатици бива ли?

Момичето не каза нищо. Но Деорк усещаше ефекта на думите си.

— Не се притеснявай, твоите приятели също са поканени. Ако имаш късмет, може да видиш как героичните блянове на северняшките ти другарчета погиват пронизани под кулата. И ако всичко мине добре, може да ти позволя ти да бъдеш тази, която ще разкаже на господаря за победата Му — и моята, разбира се.

След една последна усмивка Деорк напусна стаята. Ключът се превъртя в ключалката. Когато остана сама, Стела отпусна глава и горчиво заплака.

 

 

— Какво става тук?

Лийт бе задал въпроса, интересуващ всички им. Не бяха имали време да си разкажат случилото се. Някъде зад тях продължаваха да звучат експлозии откъм житниците — не толкова страховити като разрушилите портата, но пак заплашителни. Навсякъде около тях пълзяха пламъци, а димът бе дори още по-енергичен в разпростирането си. Съществуваше голяма вероятност това място да се превърне в смъртоносен огнен капан. Улиците вече бяха пусти — само труповете лежаха върху калдъръма.

— Някой подпали хамбарите — каза Манум. — Започна призори. Ние търсехме Стела. Ще обясним, когато имаме…

— Стела е изчезнала? — попита хауфутът и завъртя глава, сякаш очакваше да я види някъде на улицата.

— Както казвах, за това ще разкажем в по-подходящ момент. Първо нека се оттеглим в квартирата, стига и тя да не се е подпалила.

— Кой причини пожара? — попита началникът на стражата, докато пътниците с бърза крачка поемаха по Витулианската алея.

— А ти кой си, че те интересува? — отвърна Търговецът.

— Сега кой задава въпроси? — меко рече хауфутът. — Въпросът му е резонен. Той служи вярно на града, без значение колко е зъл господарят му. Може да е в състояние да стори нещо, за да го спаси. Така че кой е подпалвачът?

— Сред хората, които гасят, се говори, че това е дело на Ескейн. Не за пръв път заговорниците правят подобна постъпка, но никога преди не са причинявали пожари в такъв мащаб.

Мрачният капитан кимна. Очевидно информацията се покриваше с неговите предположения.

Индретт добави:

— Неколцина от местните, с които разговарях, говореха за странно облечени мъже, жени и дори деца, които се сражавали със стражите. Вероятно това ги е навело на мисълта за Ескейн.

Заговори Фарр:

— Аз имам въпрос. Той какво прави тук? — Планинджията посочи към Аркоса на Немохайм, който съвсем спокойно крачеше редом с тях. — И защо изобщо е още жив? Имам и решителността, и умението да променя това, ако никой друг не желае да го стори. — И той опря длан в дръжката на меча си.

— Сложно е за обяснение — каза Хал. — Той ни помогна по време на пътуването на север. Съгласихме се да се помирим временно. Докато спазва уговорката, може да остане с нас.

— Ти да не събираш врагове като бездомни кучета? — попита Фарр презрително и присмехулно. — Подобни псета се нахвърлят върху господарите си, щом огладнеят. Лично аз не бих искал да свърша като тяхна жертва.

— Щяхме да свършим като плячка на група обирджии, ако не беше Ахтал — остро се намеси Кърр. — А преди това той ни спаси от пустинята. Недей да бързаш толкова да съдиш останалите. Може би брат ти още щеше да е с нас, ако онези, които го познаваха най-добре, познаваха повече търпимост.

— Нямаш право да говориш така! — ревна Фарр с почервеняло лице. — Ти нищо не знаеш!

— Достатъчно! — Хауфутът застана между тях. — Мислех, че двамата сте приключили с кавгите. Не можете ли да почакате, докато стигнем някое безопасно място?

Двамата спорещи се взираха един в друг, но замълчаха. Известно време пътниците вървяха мълчаливо и с бърза крачка на север. Димът остана зад тях.

— Е, как ще овладеем пожара? — попита в един момент Лийт, поглеждайки назад. — Струва ми се, че това е най-важният въпрос.

— Това, а също и какво ще направим с нещото, което държиш в ръката си — решително заяви Фемандерак. — Бихме могли да прахосаме времето си в борба с пламъците или с причинилите ги ескейнчани, но нима сте забравили целта ни? Аркимм успяха! Намерихме Джугом Арк и я отнесохме в сърцето на Фалта. Сега трябва само да…

— Какво? — обади се хауфутът. — Имаме стрела, която изгаря всички ръце без неговата. — Несъзнателно дебелият мъж мушна собствената си ръка под мишница, сякаш да я предпази. — Така и не ми стана ясно как този талисман внезапно ще накара всички да ни слушат.

Гласът на Геинор трепереше от усилие да се сдържи:

— И се съмняваш? Нима не си истински фалтанец? Това е Джугом Арк, Стрелата, която носи единение срещу Рушителя. Това са думи на самия Бог, предадени от Бюрей. Лично мога да потвърдя силата й. Ръката ми също беше обгорена, а след това моментално излекувана.

— А ти си…? — попита хауфутът, продължавайки да притиска ръката си. Не само атмосферата бе избухлива.

— Той е в дома ни — ведро каза Индретт, за да предотврати поредния спор. — Засега ще останем тук, огънят не ни заплашва. Да влезем и поговорим на спокойствие.

 

 

Тангин крачеше по платформата в Мазето. Пламенността на думите му бе накарала събраните да се притиснат колкото се може по-плътно — нещо, което беше от полза, като се има предвид голямото количество следовници. Макар още да беше късен следобед, а вечерните събирания да започваха едва след залез, вече се беше събрала голяма тълпа. С оглед на пожарите, Деорк не се и съмняваше, че ще стане точно така. За всеки случай бе обявил, че днес ще се случи нещо удивително. Тъй като вечерният час щял да бъде особено стриктно следен, днешната среща щяла да започне по-рано. Очаквайки появата на Отшелника, обичайния проповедник, тълпите бяха объркани от присъствието на красивия мъж. Тангин разчиташе на това. Вложи цялото си умение в словоплетството, което създаде. Бе настъпил критичен момент.

— Носим вината да тълкуваме духовно пророческите думи, които ни бяха дадени — провикна се той. — В грешка смятахме, че огънят ще докосне само сърцата ни. Нашият основател, Отшелникът от север, ни предостави тази интерпретация. Той е получил думите право от устните на Бога, но не е съумял да ги разтълкува. Пазете се! Не се оставяйте на заблудата. Всевишният е дошъл в огън да ни посети, но не просто душевен. Той желае да прочисти двупортата блудница от злината й. Той иска да ни прочисти, защото не ще приеме недостойни!

Проповедникът внимателно огледа тълпата. Въпреки силата на думите му и подкрепилата ги магия, неколцина бяха напуснали демонстративно, вложили ядосани или объркани изражения върху лицата си. Всезнайковци и мърлячи. По-добре е без тях.

— Вчера предадох на паството си словата на самия Бог. Предрекох, че Той ще изпрати следовници, които да изпълнят волята Му. И вижте, че бях прав! Вижте как Инструър гори заради греховете си. Благословията бе предадена от Отшелника, който посочи пътя, на мен, посочения от Бога. Тук съм, за да потопя Инструър в пламък, да напътя разпростирането на огъня през Фалта, докато всички властници на този свят бъдат съборени, за да бъдат заменени от истинската Мощ.

Тези нови следовници бяха мъжете и жените на Ескейн, които Най-възвишеният отдели от светските им сестри и братя, та ги отдаде на чистота. Те се повдигнаха, за да сразят нечистия фалтански Съвет. Дори и сега, докато говорим, те се сражават и умират заради нас. Въоръжени зле, малобройни, ескейнчани продължават да предизвикват градската стража. Те се борят и умират за нас. Докато ние си служим с думи, те си служат с дело!

Деорк умишлено замълча, за да подсили ефекта. Забеляза, че обичайният хор съгласие липсва. Хубаво. Значи слушат внимателно. Както очакваше, от тълпата се обади глас.

— И какво ще правим?

Месеците обработка са си стрували. Бих могъл да ги накарам да убият съседите си или да пожертват собствените си деца — и мнозина от тях ще го сторят.

Вече с тих глас, той продължи:

— И какво ще правим, сестри и братя? Ще се борим. Време е онова, вложено вътре, да изникне. Време е да живеем — и да умираме — в името на Бога. А къде ще се сражаваме? Предречено е, че ние сме наконечникът, който ще се вбие в сърцето на Инструър. Най-възвишеният ни запраща в Съвета на Фалта! Вървете, намерете приятелите и познатите си от другите клонове и им кажете да се съберат пред Залата на знанието по залез-слънце. Донесете мечовете си, донесете сопите и тоягите си, донесете факлите и огъня си. Доведете съпрузите и съпругите си, родителите и децата си. Донесете огъня, запален в душите ви, храбростта и кесиите си, за да получите благодарността на самия Въздигнат. Ние ще изпепелим хижите на нечестивите, а съкровищата им ще вземем за себе си. И ще издигнем високо знаме на нашия повелител.

Отговори му одобрителен рев. Дори нямаше нужда да си губи времето със словоплетство.

— Вървете! Днес е решителният ден — денят, в който ще откриете къде се съдържа вярата ви — само в ума или в сърцето. Ако я носите в гърдите си, то ще ви срещна пред Залата на знанието, когато слънцето потъва. Аз ще бъда там, от Всевишния посочен, за да се уверя, че справедливостта ще бъде въздадена!

Все така с рев, тълпата блъсна вратите. След десет минути Мазето остана празно. Само Тангин стоеше на платформата. И се смееше ли, смееше…

 

 

Есенното слънце немилостиво печеше върху окованата Стела. Девойката усещаше изгарящото му докосване, но беше безсилна да помръдне. По кожата й бе избила пот, която жилеше очите й, а получилите бегла почивка крайници я боляха неимоверно. От известно време бе започнала да изгражда основите на план в ума си. Отчаян замисъл, целящ мъст, а не бягство, макар че дори и то не изглеждаше особено вероятно. Но тя мразеше Деорк — Тангин — с чувство, далеч по-силно от предишната й обич към него, омраза, родена от болка и унижение. Планът й се опираше на това, какво ще направи Рушителят, ако някога се появи при нея. Стела не спираше да обмисля какво ще стори тя, какво ще му каже, кои свои мисли ще изложи напред и кои ще скрие. Обработваше плана като скъпоценен камък, от който оформя кристален нож, готов да потъне между ребрата на Деорк. В един момент умът й загуби концентрацията си, изтормозен от горещината и умората.

Хладният вятър я изтръгна от откъслечната дрямка. Допирът му й се струваше най-прекрасното нещо, случвало се през живота й. Известно време Стела остана със затворени очи, преди да погледне. Слънцето бе залязло, бяха изникнали звездите.

Девойката премигна. Звездите се намираха под нея и се движеха. Какво й бе причинил Тангин? Що за илюзия беше това? Не, това не бяха звезди, а факли. Стотици люде с факли се стичаха към откритото място пред Залата на знанието. Отиваха на заколение.

 

 

Събраната отново Компания прекара следобеда в оживен разговор. Истории за удивителни приключения биваха разказвани простичко и без разкрасявания, пораждайки малко въпроси и малко коментари. Всички осъзнаваха сериозността на настоящия момент. Чуха за пътуването на Аркимм, за случилото се в Джорам, за отделянето на Лийт и за случилото се по пътя към Инструър. Младежът разказа за случилото се в Немохайм и за посещението при Пей-ра, а спътниците му не спираха да се дивят на пламъка, който носеше.

Сега Компанията надхвърляше две десетици. В единия край на масата седяха Кърр, хауфутът, Манум и Индретт. От лявата им страна се намираха Лийт и Хал, Фарр и Перду. Между тези четиримата имаше празен стол, напомнящ отсъствието на Стела. Насреща им седяха Аркосът на Немохайм и началникът на стражата, поставени между Ахтал и Те Туахангата. Сетне идваха принц Уизаго, Беладона и Маендрага, жената от Ескейн, сложила малката робиня на скута си, и Фемандерак, който в момента говореше. Геинор и Грайг се бяха разположили на пода.

На вратата се почука. Индретт отвори и видя насреща си жена, която познаваше смътно от пазара и по-отскоро — от събиранията на Еклесията. В ръката си изникналата държеше главня, а очите й блестяха не по-слабо. Индретт трябваше да напрегне ума си, за да си припомни името й.

— Пеласия! С какво мога да ти помогна — и къде си помъкнала тази факла?

— Не мога да остана, мила — развълнувано каза жената. — Зная, че преди ти посещаваше сбирките в Мазето, така че реших да предам и на теб: Най-възвишеният ни заповяда да нападнем Съвета на Фалта. Ако все още чуваш Бога в сърцето си, Той ще потвърди.

— Пели! — провикна се някой откъм улицата. — Идвай! Ще започнат без нас!

— Помисли си… — рече лудата на сбогуване. — Светът се променя. Ние сме тези, които го променяме!

— Хайде, майко! — Този път гласът бе съпроводен от ръка, която я поведе.

— Чухте ли? — Индретт се обърна назад. — Ще се случи нещо ужасно.

— През целия ден се случват ужасни неща — обади се хрипкав глас от другия край на масата. — Градът ми е нападнат отвътре. Зная кой е отговорен за това. Аз изслушах историите ви търпеливо, без да коментирам преувеличенията и неистините, които те съдържаха. Склонни ли сте да проявите сходно разбиране към мен и да изслушате съвета, който искам да ви предложа?

Аркосът на Немохайм бе приел мъдър вид, който не съответстваше не само на всичко, което Компанията знаеше за него, но и на възбудения блясък в очите му.

Грайг се изправи, прочиствайки гърло.

— Моля да бъда извинен… — каза той неуверено, поглеждайки към Лийт.

— Говори спокойно, Грайг — рече младежът. — Аз не съм крал, нито това е кралски двор. Тук всички сме равнопоставени.

— Но със себе си имаш принцове и вождове — каза невярващо Геинор, който също се изправи.

— Също и бившият градоначалник на Инструър — рече юношата, — който може би има нещо важно да каже.

— Ние познаваме този човек добре. Неговото поведение и недостойните му апетити са позор за Немохайм. Той съумя да убеди краля да го назначи за посланик във фалтанския Съвет, а сега узнаваме, че ни е предал на Брудуо. Той е непоправим опортюнист, който винаги търси някаква угода. Не е човек, комуто да се доверим!

— Чудех се откъде ти и уродчето ти сте ми познати — отвърна с мек глас Аркосът. — Старият срамежлив съветник на краля и неговият кьопав син, който може да си наръга крака дори без да вади меча от ножницата. Сигурно са те зачислили към южния патрул, голобрадко, където няма как да объркаш нещо?

Грайг се постара да прикрие гнева си.

— Аз първи от Немохайм съзрях Джугом Арк и лицето на онзи, който я носи. Можах да сторя това, защото не бях зает да кроя заговори в Инструър против своя крал!

— Но като резултат от своята… доброта, днес нямаш представа какво се случва в Инструър. Аз имам. Много от нещата, които Деорк казваше, сега започват да придобиват смисъл. Плановете му вече са ми ясни. Сега, младежо, като никога в празния си живот, ти имаш известна сила. Можеш да попречиш на тези хора да чуят това, което имам да кажа. Разкажи им всички истории, които знаеш за мен, съчини и още. Нищо няма да ги изненада. Те вече ме познават. Но за момента моите и техните цели съвпадат. Искате да сразите човека, който руши Инструър? Аз също. Искате шанс да покажете Стрелата пред Съвета? Аз бих искал да видя лицата им, когато я съзрат. Кой друг би могъл да ви помогне в това? Разбира се, можете просто да останете тук и да чакате, отхвърляйки план подир план, докато хора като онази глупава жена, която почука преди малко, измират по улиците.

— Ще го изслушаме — реши Кърр, а до него хауфутът кимна. — Сетне ще решим какво ще правим.

 

 

Разкриващата се от кулата гледка бързо ставаше отвратителна. Стела можеше само да наблюдава безпомощно как Пинионът непрекъснато бълва стражи. Всичко й беше съвсем ясно: пред Залата на знанието се беше насъбрала тълпа, а войниците изникваха като мравки, за да нападнат събраните. Вече заобикаляха струпаните на площада, криейки се из сенките. Тя не знаеше кои са тези хора, но под светлината на факлите можеше да различи групи деца. Деорк често описваше насладата, която му доставяше смъртта на невръстни. Мисълта, че подобно нещо може да му доставя удоволствие, правеше делото да изглежда още по-чудовищно, доколкото подобно нещо можеше да бъде възможно. Стела нададе вик през пресъхналото си гърло, но вечерният вятър го отнесе.

Една фигура пристъпи от сенките. Позната и мразена фигура. Повдигайки ръка, човекът се изправи пред тълпата. Стъпчете го! Не го оставяйте жив! Дори и това да означаваше оставането й тук, докато бавно умре от глад и жажда, щеше да си заслужава. Стига само преди това да бе наблюдавала смъртта му.

Решил да й погоди мъчителен номер, вятърът донесе гласа му — слабо, но ясно.

— Граждани на Инструър! Следовници на Еклесията! Тази нощ стоите тук, за да се изправите пред Съвета на Фалта, да прочистите Божия град от гнъста им. Като ваш водач, аз ще отнеса иска ви до председателя!

Деорк се обърна и почука на портата на Залата на знанието. Тя се отвори и го погълна. Тълпата неспокойно зашумя.

Еклесията! Събрал е следовниците, за да ги предаде на градската стража! Небеса!

Вратата се отвори и омразният мъж изникна отново. Но този път беше облечен в самурено наметало с вдигната качулка — явяваше се не като Тангин, а като Деорк. Той високо повдигна ръце.

— Чуйте ме, отрепки на Инструър! — изкрещя той. — Аз съм Деорк, председател на фалтанския Съвет, Пазител на Андратан и лоялен служител на Рушителя, на смъртния враг на всички фалтанци. Аз съм Тангин, узурпирал Еклесията. Тук съм, за да обявя гибелта ви. Тази нощ огънят действително ще се спусне над Инструър. Вие ще бъдете първите изпепелени!

Той спусна ръце. Градските стражи започнаха да изникват от сенките, повдигнали мечове.

Тялото на Стела се раздираше от хлипанията, започнали да я разкъсват още преди първия удар.