Робърт Бърнс
Таз, дето ложе ми постла

На север скитах се пешком

сред мраз, виелици и сняг.

Далеч от покрив и от дом

ме свари падналият мрак.

 

Но — слука! — капнал и унил,

девойка насред пътя спрях

и тя ми каза, с поглед мил,

че мога да преспя у тях.

 

В гостоприемния подслон,

подир несрета и тегло,

благодарих с дълбок поклон

и я помолих за легло.

 

Тя с бели ласкави ръце

широко ложе ми постла,

наля стакан и от сърце

спокоен сън ми пожела.

 

А после грабна си свещта

и бързо вън се озова;

ала на мен ми се дощя

да си подложа под глава.

 

Повиках я и тя дойде

с нозе усърдни, с поглед плах,

възглавки още да даде

и, трогнат, аз я приласках.

 

Но тя ме спря: „Не пипай, ей!

Защо се подиграваш с мен?

Момиче честно съм — недей

да си с девица непочтен!“

 

С очи по-ясни от елмаз,

с къдрици — янтарна смола,

бял крем и вино бе оназ,

която ложе ми постла.

 

Гръдта й бе снегът, навял

две преспи в зимните поля,

а и в снага бе мрамор бял

таз, дето ложе ми постла.

 

Целунах я зашеметен,

а тя загуби ум дори.

Положих я след туй до мен

и тя не мисли до зори.

 

Пошушнах й на сутринта,

че като слънцето блести,

но — мак червен! — въздъхна тя:

„Защо ме ти озлочести?“

 

Целунах мокрите очи

и устните й — румен плод —

и казах: „Моме, не плачи!

Ще ми постилаш цял живот!“

 

Холандски ризи ми обши

тогаз с най-тънката игла,

засмяна ведро, до уши,

таз, дето ложе ми постла.

 

Постла ми още като млад

и снощи също ми постла.

Най-милата на този свят —

таз, дето ложе ми постла…