Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (19)

Глава 19. Лъвът и Змията

През следващите две седмици Хари се чувстваше така, сякаш носеше някакъв талисман в гърдите си, сгряваща тайна, която му беше опора в часовете на Умбридж и дори му даваше сили да й се усмихва учтиво, когато гледаше в изпъкналите й очи. Той и ДА (Армията на Дъмбълдор) й се противопоставяха под самия й нос, оправдавайки най-лошите й страхове и притесненията на Министерството, и когато в нейните часове трябваше да чете книгата на Уилбърт Слинкхард, той се връщаше към удовлетворителните спомени от последната им среща, спомняйки си как Невил успешно обезоръжи Хърмаяни, как Колийн Крийви успя да направи Препречващата магия след упорити усилия в три поредни събирания, как Парвати Патил направи толкова силно Смаляващо проклятие, че смали масата и всички врагоскопи до размерите на прашинки.

Той смяташе, че е почти невъзможно да определят една вечер в седмицата за редовни срещи на АД, след като и трите отбора имаха отделни тренировки по куидич, които често променяха датата си, заради лошите климатични условия. Но Хари не съжаляваше за това, той имаше чувството, че може би е по-добре, времето за техните срещи да бъде неопределено. Ако някой ги следеше, щеше да бъде трудно да ги разкрие.

Хърмаяни скоро измисли много умен начин за осведомяване на всички членове за времето и датата на следващото събиране, в случай че трябва да бъде променена веднага. Щеше да изглежда подозрително, ако ученици от различни домове прекосяваха твърде често Голямата зала, за да си говорят. Тя даде на всеки от членовете на АД фалшив галеон. Рон беше много развълнуван, когато видя за пръв път кошницата и беше убеден, че тя наистина раздава злато.

— Виждате ли цифрите по ръба на монетата? — каза Хърмаяни, вдигайки една за проба в края на четвъртата им среща. Монетата блестеше лъскава и жълта на светлината на факелите — Върху истинските галеони това е просто сериен номер, който казва на таласъмите къде е отлята монетата. Обаче цифрите върху тези фалшиви монети ще се променят и ще показват времето и датата на следващата ни среща. Монетите ще започнат да парят, ако датата е променена, така че, ако си ги носите в джобовете ще можете да ги почувствате. Всеки ще вземе по една и когато Хари определи датата на следващата среща, той ще промени числата на монетата си, а понеже направих Повтарящо заклинание на монетите, те всички ще се променят, подражавайки на неговата.

Думите на Хърмаяни бяха посрещнати с пълна тишина. Тя гледаше объркано всички впререни в нея лица.

— Ами… Мислех, че е добра идея — каза тя несигурно — Имам предвид, че дори и Ъмбридж да ни накара да си обърнем джобовете, няма нищо съмнително в това да носим галеони, нали? Но… ако не искате да ги използваме…

— Можеш да правиш Повтарящо заклинание? — попита Тери Бут.

— Да — каза Хърмаяни.

— Но това е… това е заклинание със степен на трудност ТРИТОН, това е… — каза той тихо.

— О — каза Хърмаяни, опитвайки се да изглежда скромно — О… ами… да, предполагам, че е.

— Как така не си в Рейвънклоу? — попита той, зяпнал Хърмаяни с учудване — С ум като твоя?

— Ами, Разпределящата шапка сериозно обмисляше да ме прати в Рейвънклоу, докато ме разпределяше — каза грейнала Хърмаяни — но накрая реши, че ще съм в Грифиндор. Е, означава ли това, че ще използваме галеоните?

Чу се одобрително мърморене и всички се изредиха да вземат своя галеон от кошницата. Хари гледаше отстрани Хърмаяни.

— Знаеш ли на какво ми напомня това?

— Не, на какво?

— Белезите на смъртожадните. Когато Волдемор докосне един от тях, белезите на всички почват да парят и така разбират, че трябва да се присъединят към него.

— Ами… да — каза тихо Хърмаяни — всъщност оттам взех идеята… Но забележи, че аз реших да отпечатам датата на парче метал, много по-добре, отколкото върху кожата на нашите членове.

— Да… Предпочитам твоя начин — каза ухилено Хари, докато пускаше галеона си в джоба — Предполагам, че единствената опасност е, че можем случайно да ги похарчим.

— Едва ли — каза Рон, който разглеждаше своя фалшив галеон с печална въздишка — Нямам никакви истински галеони, с които да го объркам.

След като наближи първият куидичен мач за сезона Грифиндор срещу Слидерин, срещите на ДА бяха преустановени, защото Анджелина настояваше за почти всекидневни тренировки. Фактът, че купата по куидич, не беше печелена от доста отдавна, увеличи значително интереса и вълнението, придружаващи предстоящата игра. Хафълпаф живо се интересуваха от резултата, те, разбира се, щяха да играят и с двата отбора през годината. А отговорниците за домовете на състезаващите се отбори, въпреки че се опитваха да го прикрият под съвестни изисквания за спортменство, определено искаха техният отбор да бъде победител. Хари разбра колко много професор Макгонъгол държи на победата над Слидерин, след като тя се въздържа да им даде домашна работа в седмицата преди мача.

— Мисля, че сте заети с достатъчно работа в момента — каза тя високомерно.

Никой не можеше да повярва на ушите си, когато тя погледна към Хари и Рон и каза строго:

— Наистина свикнах да виждам Купата по куидич в кабинета си, момчета, и никак не ми се иска да я връча на професор Снейп, така че ще използвате допълнителното време за тренировка, нали?

Снейп поддържаше отбора си също толкова горещо. Той толкова често запазваше куидичното игрище за тренировките на Слидерин, че на грифиндорците трудно се удаваше възможност да поиграят. Също така си правеше оглушка с многото оплаквания заради опитите на слидеринци да омагьосат играчите на Грифиндор по коридорите. Когато Алиша Спинет се появи в болничното крило с толкова гъсто обрасли вежди, че й пречеха да вижда като стигаха до устата, Снейп настояваше, че тя e пробвала да си направи Заклинание за сгъстяване на косата и отказа да изслуша четиринайсетимата очевидци, които твърдяха, че са видели пазачът на Слидерин, Майлс Блетчли да я атакува в гръб с проклятието, докато тя работела в библиотеката.

Хари беше оптимист относно шансовете на Грифиндор — преди всичко, те никога не бяха губили от отбора на Малфой. По общо признание, Рон все още не можеше да се мери с Ууд, но се беше занимавал изключително усърдно, за да стане по-добър. Най-голямата му слабост беше тенденцията да губи увереност след някоя груба грешка, след като му вкарваха един гол, той се смущаваше и заради това допускаше още. От друга страна, Хари беше виждал Рон да прави няколко наистина грандиозни спасявания, когато беше във форма, по време на една забележителна тренировка той увисна с една ръка за метлата си и ритна куофъла толкова далеч от обръча, че той прелетя над цялото игрище и мина през централния обръч в другия край, останалите от отбора сравниха това спасяване със спасяването, направено скоро от Бари Райън, Ирландският национален пазач, срещу най-добрият търсач на Полша, Ладислав Заможки. Дори Фред каза, че сега той и Джордж наистина се гордеят с Рон и сериозно обсъждат дали да признаят, че имат роднинска връзка с него, нещо което, както го уверяваха, се опитвали да отрекат от четири години насам.

Единственото нещо, което наистина притесняваше Хари, беше колко много се поддава Рон на тактиката слидеринския отбор да го разстройват още преди да са излезли на игрището. Хари понасяше язвителните им коментари вече повече от четири години, така че подхвърляния като „Хей, Поти, чух, че Уорингтън се е заклел да те срине от метлата ти в събота!“ не можеха да го разгневят и само го караха да се смее.

— Мерникът на Уорингтън е толкова разстроен, че бих се разтревожил повече, ако се цели в някой, който е до мен — отвърна Хари, като разсмя Рон и.

Хърмаяни и изтри самодоволната усмивка от лицето на Панси Паркинсън.

Но Рон никога не беше понасял такава безмилостна серия от обиди, подигравки и заплахи. Когато слидеринци, някои от които бяха седмокурсници, значително по-големи от него, просъскаха, докато минаваха по коридорите „Застла ли си леглото в болничното крило, Уизли?“, той не се засмя, но лицето му придоби зеленикав оттенък. Когато Драко Малфой изимитира как Рон изпуска куофъла (което му се случваше всеки път, когато двамата се видеха), ушите на Рон пламнаха в червено и ръцете му така се разтрепериха, че в този момент със сигурност би изпуснал каквото и да държеше.

Октомври си отиде с устрема на виещите ветрове и плющящия дъжд. Дойде ноември, студен като замръзнало желязо, със сутрешни слани и ледени виелици, атакуващи откритите ръце и лица. Небето и таванът в Голямата зала придобиха блед, бисерно сив цвят, планините около Хогуортс се покриха със сняг, а температурата в замъка падна толкова ниско, че между часовете много ученици носеха дебелите си защитни ръкавици от змейска кожа в коридорите.

Утрото преди мача изгря светло и студено. Когато се събуди, Хари погледна към леглото на Рон, който седеше прав като бастун, с ръце около коленете и гледаше втренчено в пространството.

— Добре ли си? — попита Хари.

Рон кимна, но не отговори. Хари беше принуден да си спомни как Рон без да иска си направи Бълващо плужеци заклинание, тогава изглеждаше също толкова блед и потен и дума не можеше да става да си отвори устата.

— Просто трябва да закусиш — каза Хари бодро — Хайде!

Когато пристигнаха в Голямата зала, тя беше почти пълна, разговорите бяха по-гръмогласни и настроението беше по-оживено от обикновено. Когато минаха покрай масата на Слидерин, се надигна шум. Хари се огледа и видя, че като прибавка към обичайните зелено сребърни шалчета и шапки, всички слидеринци носеха сребърни значки във формата на нещо, подобно на корона. По някаква причина много от тях махаха на Рон, смеейки се шумно. Докато минаваха, Хари се опита да види какво пише на значките, но беше твърде загрижен по-бързо да отведе Рон до тяхната маса и не се забави достатъчно дълго, за да прочете надписа.

Те бяха посрещнати с насърчителни викове на масата на Грифиндор, където всички носеха червено и златно, но поздравите съвсем не повдигнаха духа на Рон и явно изсмукаха последния остатък от смелостта му, той се строполи на най-близката пейка и изглеждаше така, сякаш това му е последното хранене в живота.

— Трябва да съм луд да правя това — прошепна той пресипнало — Луд!

— Не бъди такъв глупак — каза Хари твърдо, докато си сипваше овесени ядки — Ще се представиш чудесно. Нормално е да си нервен.

— Аз съм боклук — изхриптя Рон — Отвратителен съм. Не мога да играя, дори животът ми да зависи от това. Какво съм си мислил?

— Овладей се — каза Хари строго — спомни си за спасяването, което направи онзи ден с крак, дори Фред и Джордж казаха, че е великолепно.

Рон се обърна с измъчено лице към Хари.

— Стана случайно — нещастно прошепна той — Не мислех да го направя… Бях се изплъзнал от метлата си, докато вие не гледахте и когато се опитах да се кача обратно, ритнах куофъла случайно.

— Е — каза Хари, съвземайки се бързо от неприятната изненада — няколко случайности като тази и победата ни е в кърпа вързана, нали?

Хърмаяни и Джини седнаха срещу тях. И двете носеха червено златни шалчета, ръкавици и розетки.

— Как се чувстваш? — попита Джини Рон, който изучаваше капките мляко в празната си паница и май сериозно обмисляше дали да не повърне в нея.

— Просто е нервен — каза Хари.

— Е, това е добър знак, никога не съм смятала, че можеш да се представиш добре на изпитите, ако не си нервен поне малко — каза Хърмаяни искрено.

— Здравейте — каза един глъхнещ и сънлив глас зад тях.

Хари вдигна глава. Луна Ловгуд се беше довлякла от масата на Рейвънклоу. Много хора я зяпяха, а някои открито се смееха и я сочеха, беше успяла да се сдобие с шапка във формата на лъвска глава с реални размери, която се клатушкаше несигурно на главата й.

— Подкрепям Грифиндор — каза Луна, сочейки без необходимост шапката си — Вижте какво прави…

Тя се протегна и почука шапката с пръчката си. Тя отвори широко уста и нададе изключително реалистичен рев, който накара всички, които бяха наблизо да подскочат.

— Страхотна е, нали? — каза Луна щастливо — Исках да я омагьосам да дъвче змия, която щеше да представлява Слидерин, но нямаше време. Все едно… късмет, Роналд!

Тя се отдалечи. Още не се бяха съвзели от шока от шапката на Луна, когато Анджелина дойде забързана при тях, придружена от Кейти и Алиша, чиито вежди Мадам Помфри благосклонно беше направила отново нормални.

— Когато сте готови — каза тя — отиваме към игрището да проверим условията и да се преоблечем.

— След секунда сме там — отвърно Хари — Само Рон да закуси.

Все едно, след десет минути стана ясно, че Рон не може да хапне нищо повече и Хари си помисли, че е по-добре да го заведе долу в съблекалните. Когато се вдигнаха от масата, Хърмаяни също стана, хвана ръката на Хари и го дръпна настрани.

— Не позволявай на Рон да види какво пише на значките на слидеринците — прошепна тя бързо.

Хари я погледна въпросително, но тя поклати глава предупредително, Рон току-що се беше приближил към тях, изглеждащ замаян и отчаян.

— Късмет, Рон — каза Хърмаяни, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата — И на теб, Хари…

Докато прекосяваха Голямата зала Рон сякаш дойде полека-лека на себе си. Той докосваше лицето си там, където го беше целунала Хърмаяни и изглеждаше озадачен, сякаш не беше много сигурен какво точно се беше случило. Той изглеждаше твърде разсеян, за да забележи нещо около себе си, но Хари хвърли любопитен поглед към значките във форма на корона, докато минаваха покрай масата на Слидерин и този път успя да разчете гравираните върху тях думи:

Уизли е нашият крал

С неприятното чувство, че това не може да означава нищо добро, той издърпа бързо Рон през Входната зала, надолу по каменните стъпала и навън на ледения въздух.

Замръзналата трева хрущеше под краката им, докато бързаха по оределите ливади към стадиона. В общи линии, нямаше вятър, а небето беше все същото бисерно бяло, което означаваше, че ще има добра видимост без неудобството от блестящата право в очите ти слънчева светлина. Хари посочи на Рон тези окуражителни условия, но тълпата започна да се излива от замъка към игрището.

— Добре. Току-що получих някои последни сведения за Слидерин — каза Анджелина, държейки парче пергамент — Миналогодишните биячи Дерик и Боул са напуснали, но както изглежда Монтегю е предпочел да ги замести с обичайните горили, отколкото с някой, който лети сравнително добре. Това са две момчета, които се казват Краб и Гойл, не знам много за тях…

— Ние знаем — казаха Хари и Рон в един глас.

— Е, не изглеждат достатъчно умни, за да могат да различат единия край на метлата от другия — каза Анджелина, пускайки пергамента в джоба си — Но винаги съм била изненадана, че Дерик и Боул успяват да се ориентират на игрището без указателни знаци.

— Краб и Гойл са в същата категория — отвърна й Хари.

Те чуха стотици стъпала да изкачват издигнатите на хълма платформи. Някои пееха, но Хари не можеше да различи думите. Той почваше да се чувства нервен, но знаеше, че пеперудките в неговия стомах са нищо в сравнение с Рон, който се беше вкопчил в стомаха си с отпусната челюст и бледо сивкав цвят на лицето.

— Време е — каза тихо Анджелина, поглеждайки часовника си — Хайде, всички… късмет!

Всички от отбора станаха, нарамили метлите си, и в редица по един излязоха от съблекалнята навън на ослепителната слънчева светлина. Посрещна ги силна врява, в която Хари все още чуваше пеене, макар че беше заклушено от аплодисменти и подсвирквания.

Отборът на Слидерин ги чакаше. Те също носеха онези сребърни значки във формата на корона. Новият капитан, Монтегю, имаше същото телосложение като Дъдли Дърсли, с масивни мишници, подобни на космати чукове. Зад него се криеха Краб и Гойл, едри почти колкото него, и примигваха глупаво на слънцето, люлеейки новите си бухалки на биячи. Малфой стоеше отстрани и слънцето проблясваше по бледорусата му глава. Той улови погледа на Хари и се ухили, потупвайки значката във форма на корона върху гърдите си.

— Капитани, стиснете си ръцете! — нареди съдията мадам Хууч, когато Анджелина и Монтегю се приближиха един към друг. Хари беше сигурен, че Монтегю се опита да счупи пръстите на Анджелина, въпреки че тя не трепна.

— Възседнете метлите си…

Мадам Хууч постави свирката в устата си и я наду.

Топките бяха освободени и четиринайсетте играчи се изстреляха нагоре. С ъгълчето на окото си, Хари видя Рон да кръжи около обръчите. Хари се вдигна нагоре, избягвайки един блъджър и направи голяма обиколка на игрището, взирайки се за златист обтлясък; в другия край на стадиона Драко Малфой правеше същото.

— И ето Джонсън, Джонсън е с куофъла, какъв играч е само това момиче, повтарям го от години, но тя все още не иска да излезе с мен…

— ДЖОРДЪН! — извика професор Макгонъгол.

— Просто един забавен факт, професоре, прави нещата по-интересни… и тя минава под Уорингтън, минава Монтегю и… охх, удря я блъджър откъм Краб… Монтегю хваща куофъла, Монтегю води играта и… добър блъджър от Джордж Уизли, Монтегю изпуска куофъла, който е поет от Кейти Бел, Кейти Бел от Грифиндор връща топката на Алиша Спинет, но тя е далеч…

Коментарът на Лий Джордан ечеше над стадиона и Хари го слушаше колкото можеше по-внимателно, въпреки вятъра, свирещ в ушите му и врявата на тълпата, която викаше, дюдюкаше и пееше.

— … лъже Уорингтън, избягва блъджър… близо беше, Алиша… и тълпата харесва това, само ги чуйте, какво е това, което пеят?

И когато Лий прекъсна коментара си, за да слуша, песента се надигна гръмка и ясна откъм зелено-сребърното море в сектора на Слидерин по трибуните:

Уизли нищичко не може да спаси,

Не може да опази един обръч дори,

Затова Слидерин цял е запял:

Уизли е нашият крал!

Уизли е роден във кофа за боклук,

Той винаги пропуска куофълите тук,

Уизли победата ни е обещал

Уизли е нашият крал!

— … и Алиша подава на Анджелина! — извика Лий, докато Хари се свиваше с врящи вътрешности от това, което беше чул току-що. Той разбра, че Лий се опитва да заглуши думите на песента — Хайде сега, Анджелина — изглежда че ще натрие носа на пазача!… ТЯ СТРЕЛЯ… ТЯ… аааааах…

Блетчли, пазачът на Слидерин беше спасил гола, той хвърли куофъла на Уорингтън, който препусна с него, промушвайки се между Алиша и Кейти; песента от трибуните ставаше все по-силна и по-силна, сякаш се приближаваше все по-близо и по-близо до Рон.

Уизли е нашият крал,

Уизли е нашият крал,

Той винаги допуска гол,

Уизли е нашият крал!

Хари не можа да се сдържи. Той прекъсна търсенето на снича, за да гледа Рон, самотна фигурка в далечния край на игрището, едва крепящ се във въздуха пред трите обръча, докато едрият Уорингтън го атакуваше.

— … и Уорингтън е с куофъла, насочва се към гол, той е извън обсега на блъджърите и само пазачът е отпред…

Вълната от пеене се надигна от трибуните на Слидерин отдолу:

Уизли нищичко не може да спаси,

Не може да опази един обръч дори

— … да, това е първият изпит на новия пазач на Грифиндор Уизли, брат на биячите Фред и Джордж и обещаващ нов талант в отбора — давай, Рон!

Но откъм края на Слидерин се чуха тържествуващи викове, Рон се беше спуснал надолу с разперени ръце и куофъла прелетя между тях през централния обръч на Рон.

— Десет точки за Слидерин! — чу се гласа на Лий сред аплодисментите и виковете на тълпата долу — тъй че резултатът е десет на нула за Слидерин — лош късмет, Рон!

Слидеринците пееха още по-силно:

Уизли е роден във кошче за боклук,

Той винаги пропуска куофълите тук

— Топката отново е във владение на Грифиндор и Кейти Бел поема напред — изкрещя доблестно Лий, въпреки че пеенето сега беше толкова оглушително, че той трудно можеше да го надвика.

УИЗЛИ ПОБЕДАТА НИ Е ОБЕЩАЛ,

УИЗЛИ Е НАШИЯТ КРАЛ…

— Хари, КАКВО ПРАВИШ? — изкрещя Анджелина, прелитайки покарй него, за да не изостане от Кейти — ТРЪГВАЙ!

Хари осъзна, че беше висял неподвижно във въздуха повече от минута, гледайки развитието на мача, без изобщо да се замисли за местонахождението на снича; ужасен, той се гмурна надолу и отново започна да обикаля игрището, опитвайки се да не обръща внимание на припева бучащ над стадиона:

УИЗЛИ Е НАШИЯТ КРАЛ,

УИЗЛИ Е НАШИЯТ КРАЛ…

Нямаше следа от снича накъдето и да погледнеше; Малфой все още обикаляше игрището също като него самия. Те се разминаваха над игрището, движейки се в противоположни посоки и Хари чу Малфой да пее силно:

УИЗЛИ Е РОДЕН ВЪВ КОФА ЗА БОКЛУК…

— … и Уорингтън отново — изрева Лий — той подава на Пъси, Пъси минава Спинет, давай Анджелина, сигурен съм, че можеш да го спреш… и добър блъджър от Фред Уизли, тоест, Джордж Уизли, о, все едно кой от двамата, … и Уорингтън изпуска куофъла и Кейти Бел… ъъъ… също го изпуска и куофълът е у Монтегю. Капитанът на Слидерин Монтегю е с куофъла и се носи над игрището, хайде, Грифиндор, препречете му пътя!

Хари кръжеше в края на стадиона зад обръчите на Слидерин и не искаше да гледа какво се случва в края на Рон. Когато прелетя край пазача на Слидерин, чу Блетчли да пее с тълпата долу:

УИЗЛИ НИЩИЧКО НЕ МОЖЕ ДА СПАСИ…

— И Пъси отново избягва Алиша и се готви да отбележи гол, спри го, Рон!

Не беше необходимо Хари да гледа, за да разбере какво се случи, чу се ужасен стон откъм края на Грифинор, придружен с нови викове и аплодисменти от слидеринците. Поглеждайки надолу, Хари видя ухилената Панси Паркинсън, която стоеше обърната с гръб на игрището пред трибуните и сякаш дирижираше поддръжниците на Слидерин, които ревяха:

ЗАТОВА СЛИДЕРИН ЦЯЛ Е ЗАПЯЛ

УИЗЛИ Е НАШИЯТ КРАЛ!

Но двайсет на нула не беше нищо, все още имаше време, Грифиндор да вкарат или да уловят снича. Няколко гола и ще поведат както обикновено, уверяваше сам себе си Хари, люлеейки се между останалите играчи в преследване на нещо бляскаво, което се оказа, че е верижката на часовника на Монтегю.

Но Рон пропусна още два гола. Паниката на Хари се изостри, както и желанието му да намери снича сега. Ако само можеше да го хване по-скоро и да приключи играта бързо.

— И Кейти Бел от Грифиндор избягва Пъси, минава Монтегю, страхотен завой, Кейти, и тя подава на Джонсън, Анджелина Джонсън хваща куофъла, тя минава Уорингтън, дали ще отбележи, давай Анджелина… ДЕСЕТ ТОЧКИ ЗА ГРИФИНДОР! Резултатът е четирийсет на десет, четирийсет на десет за Слидерин и Пъси е с куофъла…

Хари чу сред аплодисментите за Грифиндор рева на смешната шапка на Луна и се ободри, водеха им само с трийсет точки, това беше нищо и лесно можеха да ги настигнат. Хари избягна блъджъра, който Краб запрати към него и продължи отчаяната си обиколка на игрището в търсене на снича, хвърляйки по едно око на Малфой, в случай, че покаже знаци да го е забелязал, но Малфой, също като него, продължаваше да лети над стадиона и да търси безрезултатно…

— Пъси хвърля към Уорингтън, Уорингтън към Монтегю, Монтегю връща на Пъси… Джонсън се намесва, Джонсън взема куофъла, Джонсън към Бел, това е добре… тоест зле… Бел е ударена от блъджър откъм Гойл от Слидерин и топката е във владение на Пъси…

УИЗЛИ Е РОДЕН ВЪВ КОФА ЗА БОКЛУК,

ТОЙ ВИНАГИ ПРОПУСКА КУОФЪЛИТЕ ТУК

УИЗЛИ ПОБЕДАТА НИ Е ОБЕЩАЛ…

Но Хари най-сетне го видя: мъничкият пърхащ златен снич се въртеше на сантиметри от земята в слидеринския край на игрището.

Той се спусна…

След секунди Малфой се стрелна от небето и полетя вляво от Хари, зелено сребърно петно, приковано за метлата си…

Сничът заобиколи головия стълб в подножието му и излетя в другия край на трибуните, смяната на посоката му облагодетелства Малфой, който беше по-близо. Хари ускори Светкавицата, той и Малфой бяха все по-близо и по-близо…

На сантиметри от земята, Хари пусна дясната си ръка от метлата, проягайки се за снича, от дясната му страна Малфой също беше протегнал ръка и посягаше, опипвайки във въздуха…

Всичко свърши за две задъхани, отчаяни, ветровити секунди, пръстите на Хари се сключиха около мъничката, съпротивляваща се топка, ноктите на Малфой безнадеждно одраскаха ръката на Хари, Хари насочи метлата си нагоре, държейки съпротивляващата се топка в ръката си и поддръжниците на Грифиндор завикаха одобрително…

Бяха спасени, нямаше вече значение, че Рон е допуснал тези голове, никой нямаше да помни това дълго, след като Грифидор беше победил…

БАМ!

Един блъджър удари Хари в кръста, той падна от метлата си и полетя надолу. За щастие не беше на повече от два метра над земята след като се беше спуснал толкова ниско, за да хване снича. Беше му все едно, когато се приземи по гръб върху замръзналото игрище. Той чу пронизителната свирка на мадам Хууч и врявата по трибуните, в която се смесваха освирквания, ядосани викове и подигравки, тупване, и след това обезумелият глас на Анджелина.

— Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре — каза Хари мрачно, поемайки ръката й и позволявайки й да го изправи на крака.

Мадам Хууч се приближаваше към един от играчите на Слидерин, но Хари не можеше да различи кой е той от този ъгъл.

— Беше този главорез Краб — каза ядосано Анджелина — той запрати блъджъра към теб в момента, в който видя, че ти хвана снича… но ние победихме, Хари, победихме!

Хари чу зад себе си смутен и се обърна, все още държейки здраво снича в ръката си, Драко Малфой се беше приземил наблизо. Макар и пребледнял от яд, той все още беше способен на подигравки.

— Спаси кожата на Уизли, нали? — каза той на Хари — Никога не съм виждал по-лош пазач… ама нали е роден във кофа за боклук… хареса ли ти поезията ми, Потър?

Хари не отговори. Той се обърна, за да посрещне останалите от отбора, които сега се приземяваха един по един, триумфално викащи и подскачащи във въздуха, всички, освен Рон, който беше слязъл от метлата си близо до головите стълбове и явно се готвеше бавно да се върне в съблекалните сам.

— Искахме да напишем още няколко стиха! — извика Малфой, когато Кейти и Алиша прегърнаха Хари — Но не можахме да намерим рими за дебела и грозна — искахме да пеем за майка му, както виждаш…

— След като така и така гроздето е кисело — каза Анджелина, хвърляйки отвратен поглед на Малфой — ние пък не можахме да намерим рима за безполезен губещ, за баща му, нали знаеш…

Фред и Джордж разбраха какво говореше Малфой. Те мислеха да стиснат ръката на Хари, но се спряха вцепенени на половината път, гледайки право в Малфой.

— Остави! — каза Анджелина веднага, хващайки Фред за рамото — Остави го, Фред, нека си вика, просто е огорчен, че загуби и попрекали малко…

— … но ти харесваш семейство Уизли, нали Потър? — каза Малфой презрително — Прекара с тях ваканцията и всичко, нали? Не мога да разбера как понасяш миризмата, но предполагам, че след като си бил отгледан от мъгъли, дори и бърлогата на Уизли вони по-добре…

Хари сграбчи Джордж, за да го спре. Междувременно, с общи усилия Анджелина, Алиша и Кейти се опитваха да възпрат Фред да се нахвърли на Малфой, който открито се смееше. Хари се огледа за мадам Хууч, но тя все още се караше на Краб заради нечестната му атака с блъджъра.

— Или може би — каза Малфой злобно, докато се обръщаше — си спомняш как е смърдяла къщата на майка ти, Потър, и кочината на Уизли ти напомня за нея…

Хари не усети как пусна Джордж; всичко, което знаеше, беше, че секунда по-късно двамата се нахвърлиха върху Малфой. Той напълно беше забравил, че всички учители гледаха: единственото нещо, което искаше да направи, беше да причини на Малфой колкото се може по-голяма болка, нямаше вереме да извади пръчката си, той просто замахна с юмрука си, стискащ снича, и удари колкото се можеше по-силно стомаха на Малфой…

— Хари! ХАРИ! ДЖОРДЖ! НЕ!…

Той чуваше писъците на момичетата, виковете на Малфой, ругатните на Джордж, надуване на свирка и рева на тълпата наоколо, но това не го интересуваше. Той не престана да удря всеки сантиметър от Малфой, който можеше да достигне, докато някой наблизо не извика „Импедимента! и той беше блъснат назад от силата на заклинанието.

— Какво си мислите, че правите? — изкрещя мадам Хууч, докато Хари скачаше на крака.

Явно тя му беше направила Препречващата магия. Тя държеше свирката в едната си ръка и пръчката в другата, а метлата й лежеше изоставена на няколко метра встрани. Малфой се присвиваше на земята, хленчейки и охкайки, а носът му кървеше. Лицето на Джордж беше разкрасено с подута устна, Фред все още беше възпиран насила от трите гончийки, а Краб кряскаше нещо зад тях.

— Никога не съм виждала такова поведение!… Връщайте се в замъка и вървете право в кабинета на отговорника за вашия дом! Вървете! Сега!

Хари и Джордж се завъртяха на пети и напуснаха игрището. И двамата дишаха тежко и не си продумваха и дума един на друг. Виковете и подигравките на тълпата ставаха все по-слаби и по-слаби, докато вървяха към Входната зала, където не се чуваше нищо освен собствените им стъпки. Хари забеляза, че нещо все още мърда в дясната му ръка, кокалчетата на която беше натъртил о челюстта на Малфой. Той погледна надолу и видя сребърните крилца на снича да се подават измежду пръстите му, борейки се за освобождение.

Те едва бяха стигнали до вратата на кабинета на професор Макгонъгол, когато тя пристигна, минавайки по коридора зад тях. Тя носеше шалче на Грифиндор, но го развърза от врата си с треперещи ръце, когато смъртно бледа застана срещу тях.

— Влезте! — каза тя яростно, посочвайки вратата. Хари и Джордж влязоха. Тя седна зад бюрото си и ги погледна, треперейки гневно, докато хвърляше грифиндорското шалче на пода отстрани.

— Е? — каза тя — Никога не съм виждала такава позорна постъпка! Двама срещу един! Обяснете ми!

— Малфой ни предизвика — каза Хари сковано.

— Предизвика ви? — извика професор Макгонъгол, удряйки с юмрук по бюрото си — Той току-що загуби, нали? Естествено, че е искал да ви предизвика! Но какво, за Бога, може да е казал, за да оправдаете това, чи вие двамата…

— Той обиди родителите ми — изръмжа Джордж — И майката на Хари.

— И вместо да оставите на мадам Хууч да отсъди, вие двамата решихте да демонстрирате мъгълска борба, така ли? — изрева професор Макгонъгол — Имате ли изобщо представа, какво…

— Ъ-хъм.

Хари и Джордж се завъртяха. Долорес Умбридж стоеше на вратата, облечена в зелена вълнена мантия, която доста подсилваше приликата й с гигантска крастава жаба, и се усмихваше със своята ужасна, болезнена, зловеща усмивка, която Хари свързваше с предстоящо неизбежно нещастастие.

— Мога ли да ви помогна, професор Макгонъгол? — попита тя със своя най-отровен сладък глас.

Кръвта нахлу в лицето на професор Макгонъгол.

— Да ми помогнете? — повтори тя със свито гърло — Какво имате предвид?

Професор Ъмбридж влезе в кабинета, все още усмихвайки се с болезнената си усмивка.

— Защо, мислех, че ще сте признателна за малко повече власт.

Хари нямаше да се изненада, ако от ноздрите на професор Макгонъгол изригнеха искри.

— Не сте мислили правилно — каза тя, обръщайки гръб на Ъмбридж — Сега, вие двамата, по-добре слушайте внимателно. Не ме интересува как ви е предизвикал Малфой, не ме интересува дори да е обидил всеки един от членовете на вашите семейства, поведението ви беше отвратително и всеки от вас ще бъде задържан след часовете в продължение на една седмица, не ме гледай така, Потър, заслужаваш го! И ако някой от вас някога…

— Ъ-хъм.

Професор Макгонъгол затвори очите си сякаш се молеше за търпение, преди отново да се обърне с лице към професор Ъмбридж.

— Да?

— Мисля, че заслужават повече от задържане след часовете — каза Ъбридж, все още усмихвайки се до уши.

Очите на професор Макгонъгол се разтвориха широко.

— Но за нещастие — каза тя, опитвайки се да върне усмивкат на Умбридж, което изкриви лицето й в гримаса — аз смятам, че това им е достатъчно, докато са в моя дом, Долорес.

— Ами, всъщност, Минерва — усмихна се превзето професор Ъмбридж — Мисля, ще сметнеш, че това, което аз мисля, им е достатъчно. Момент, къде ли е? Корнелиус тъкмо го изпрати… мисля — отново се чу краткият й изкуствен смях, докато претърсваше чантата си — Министърът току-що го изпрати… а, да…

Тя беше извадила парче пергамент, което сега развиваше, прецизно прочиствайки си гърлото преди да започне да чете съдържанието му.

— Ъ-хъм… Образователен Указ Номер Двайсет и Пет…

— Не и още един! — възкликна професор Макгонъгол отчаяно.

— Ами, да — каза Ъмбридж, все още усмихвайки се — Ако трябва да бъда честна, Минерва, благодарение на теб видях, че се нуждаем от допълнителна поправка… Помниш ли как не ми обърна внимание, когато не исках да позволя на грифиндорския отбор по куидич да продължи да играе? Как осведоми за случая Дъмбълдор, който настоя отборът да получи разрешение за игра? Е, сега това ще бъде поправено. Веднага се свързах с министъра и той беше абсолютно съгласен с мен, че Висшият Инквизитор трябва да има правото да лишава учениците от привилегиите им, или в противен случай щях да имам по-малко власт от обикновените учители! Нали виждаш сега Минерва колко права бях, когато се опитах да попреча на грифиндорския отбор да играе? Ужасни характери… все едно, бях почнала да чета новия ни указ… ъ-хъм…“Висшият Инквизитор отсега нататък разполага с върховна власт върху всички наказания, санкции и отмени на привилегии, касаещи учениците в Хогуортс, както и силата да променя наказания, санкции и отмени на привилегии, наложени от други членове на персонала. Подписано, Корнелиус Фъдж, Министър на Магията, Награден с Орден на Мерлин първа степен и така нататък, и така нататък.

Тя нави пергамента и го прибра в чантата си, все още усмихвайки се.

— Така че… наистина си мисля, че трябва да забраня на тези двамата някога отново да играят куидич — каза тя, гледайки от Хари към Джордж и обратно.

Хари почувства как сничът яростно запляска с крилца в ръката му.

— Да ни забраните — каза той и гласът му прозвуча странно далечен — да играем някога отново?

— Да, господин Потър, смятам, че доживотната забрана ще ви вкара в правия път — каза тя, усмихвайки се още по-широко, докато го гледаше как се мъчи да осмисли това, което беше казала — Теб и присъстващия тук господин Уизли. И мисля, че за всеки случай близнакът на този младеж също трябва да бъде спрян, ако съотборниците му не го бяха задържали, сигурна съм, че и той щеше да нападне младия Малфой. Разбира се, ще искам да конфискувам метлите им, аз ще ги пазя на безопасно място в кабинета си, за да съм сигурна, че забраната ми няма да бъде нарушена. Но аз не съм неразумна, професор Макгонъгол — продължи тя, обръщайки се към професор Макгонъгол, която сега стоеше като изсечена от лед и я гледаше втренчено — Останалите от отбора могат да продължат да играят, не забелязах прояви на насилие у някой от тях. Е… желая ви приятен ден.

И изглеждайки дълбоко удовлетворена, Умбридж напусна стаята, оставяйки ужасяваща тишина след себе си.

— Забрани ви да играете — каза Анджелина с глух глас, късно тази вечер в общата стая — Забрани ви… Без търсач и без биячи… Какво, за Бога, ще правим?

Не личеше изобщо, че са спечелили мача. Накъдето и да погледнеше, Хари виждаше безутешни и ядосани лица, отборът се беше събрал около огъня, всички, освен Рон, който не се беше мяркал след края на мача.

— Толкова е нечестно — каза Алиша вдървено — Имам предвид, какво се случи с Краб и блъджъра, който той удари след като свирката беше изсвирила? Забрани ли му тя да играе?

— Не — каза Джини нещастно. Тя и Хърмаяни седяха от едната страна на Хари — Той само трябва да преписва изречения, чух Монтегю да се смее за това на вечеря.

— И да забрани на Фред да играе, след като нещо не е направил! — каза Алиша яростно, удряйки коляното си с юмрук.

— Не съм виновен, че не направих нищо — каза Фред с много застрашителен израз на лицето — Щях да направя малкия боклук на каша, ако вие трите не ме бяхте държали.

Хари погледна нещастно в тъмния прозорец. Валеше сняг. Сничът, който хвана по-рано, сега летеше насам-натам в общата стая, учениците го гледаха като хипнотизирани, а Крукшанкс скачаше от стол на стол и се опитваше да го хване.

— Отивам да спя — каза Анджелина, изправяйки се бавно на крака — Може би ще се окаже, че всичко това е само лош сън… Може би ще се събудя утре и ще открия, че още не сме играли…

Тя скоро беше последвана от Алиша и Кейти. Фред и Джордж отидоха да сят малко по-късно, гледайки сърдито всички, край които минаха, а не след дълго и Джини си отиде. Само Хари и Хърмаяни останаха край огъня.

— Виждал ли си Рон? — попита Хърмаяни тихо.

Хари поклати глава.

— Мисля, че той ни избягва — каза Хърмаяни — Къде мислиш, че…

Но в същия момент се чу скърцащ звук зад тях, Дебелата дама се отмести и Рон пристигна, промушвайки се през дупката на портрета. Той беше наистина много блед и в косата му имаше сняг. Когато видя Хари и Хърмаяни, спря изтръпнал насред пътя си.

— Къде беше? — попита Хърмаяни загрижено, докато ставаше.

— Разхождах се — измънка Рон. Той все още носеше куидичния си екип.

— Изглеждаш премръзнал — каза Хърмаяни — Ела и седни!

Рон отиде към камината и седна в най-отдалечения стол от Хари, без да го погледне. Откраднатият снич летеше над главите им.

— Съжалявам — промърмори Рон, гледайки краката си.

— За какво? — попита Хари.

— За това, че си мислех, че мога да играя куидич — каза Рон — Първото нещо, което ще направя утре, е да си подам оставката.

— Ако ти напуснеш — каза Хари изпитателно — ще останат само трима души в отбора.

И когато видя озадачението на Рон, той каза:

— Забраниха ми до края на живота да играя куидич. На Фред и Джордж също.

— Какво? — изскимтя Рон.

Хърмаяни му разказа цялата история, Хари не би понесъл да я разказва отново. Когато тя свърши, Рон изглеждаше по-измъчен от всякога.

— Аз съм виновен за всичко…

— Не ти ме накара да набия Малфой — каза Хари ядосано.

— Ако не бях толкова ужасен на куидич…

— Няма нищо общо с това.

— Онази песен ме нарани…

— Тя би наранила всекиго.

Хърмаяни стана и отиде към прозореца, настрана от спора, и загледа как снегът се удря в стъклото.

— Виж, ще престанеш ли най-сетне? — избухна Хари — Достатъчно е лошо и без да се самообвиняваш за всичко!

Рон не каза нищо, но се взираше нещастно в мокрия подгъв на мантията си. След малко каза с убит глас:

— Това е най-лошото, което съм изпитвал някога.

— Добре дошъл в клуба — каза Хари горчиво.

— Е — каза Хърмаяни с леко треперещ глас — Сещам се за едно нещо, което може да ви ободри.

— Нима? — каза Хари скептично.

— Да — отвърна Хърмаяни, извръщайки се от черния, покрит със снежинки прозорец с широка усмивка на лицето — Хагрид се върна.