Уилям Шекспир
Сонети (1)

I–L

I

Красивото с потомство да дарява,

да не умре цветът на красотата,

човек във зрялост с времето изтлява,

наследник мил е спомен за бащата.

Но ти, сгоден за образа си млад,

се храниш с плам себелюбив и гаснеш,

от щедра изобилност струваш глад,

воюваш сам със сладката си същност.

Ти, който си украса в този свят,

на китна пролет днес предвестник пръв,

все криеш в пъпка своя чуден цвят,

скъпиш се, но пилееш свойта кръв.

        Скъперник лаком, раждай си наследник,

        че от света изчезваш най-безследно.

II

Щом обсадят чело четир’сет зими

и лик красив окопи набраздят,

на младост дрехата — на вси любима,

парцал ли стане, вече я не щат.

Тогаз, щом питат де е хубостта ти,

съкровището де на дни ти знойни,

да кажеш: хлътна във очи изпити,

ще бъде срам, похвала недостойна.

За хубостта ти употреба зряла

била би да речеш: зачнах дете,

осмисля то живота ми изцяло,

наследник красота ще ми даде.

        Почувстваш ли на старостта студа,

        кръвта си стопляш имаш ли чада.

III

Огледай си лика и му кажи —

дошло е време нов да сътвориш,

не сториш ли наново образ свеж,

крадеш света и бащин дълг скверниш.

Коя скъпи си прелест, че утроба

не дава с мъжки плуг да разореш,

ще носиш хубост, свидиш ли се, в гроба,

себелюбив, самин ще си умреш.

В теб майка ти се вижда в огледало,

разцвет момински спомняш й приятно,

в отрок е старост истина прозряла,

макар и в бръчки, пак е време златно.

        Сега е време да твориш наследник,

        че без потомък се затриваш — грешник.

IV

Прахосник мил, защо охарчваш сам

наследството на твойта красота?

Природата благата си заема,

но лихва тя си иска от света.

Красавец стиснат, разхищаваш волно

богатства, дадени ти да раздаваш.

Лихвар без грош, пилееш безразборно,

а без печалба гладен си оставаш.

Общуваш все със себе си един,

от сладката си същност се крадеш,

естествен край щом чукне някой ден

какъв отчет приемлив ще дадеш?

        Фалираш, щом ти иде хубост в гроба,

        наследник имаш ли, си пълниш джоба.

V

Туй Време, сътворило с красота

лика любим, днес мамещ всеки взор,

безмилостно руши го в старостта,

разсипва хубостта му — чуден дар.

В неспирен бяг то гони лято в зима,

сковава в мраз и в ужас го затрива,

на скреж е жизнен сок, а листи в шума,

пустее всичко, хубост сняг зарива.

Ако не бе тоз течен дестилат,

затворник в стъкленица — мирис летен,

на красотата истинския цвят

кат спомен да изчезне е обречен.

        И зиме цветен стрък е сладост пак,

        щом дъх ухан си хванал в похлупак.

VI

На зимата грабливите ръце

не ще затрият твойто свежо лято,

с любов сладиш ли женското сърце,

заложил в чедо, трупаш хубост — злато.

Престъпен грях не е това лихварство,

платецът волен щом щастлив остава;

множиш ли себе си в дете — богатство,

едно ти в брой — стократно радост дава.

Расте по десет щастие добито,

щом в десет твои сам си прероден,

смъртта не може да ти стори нищо,

в потомство ще пребъдваш ти нетлен.

        Красив си, но за избор своеволен

        смъртта ще те даде на червей долен.

VII

Щом слънчев лик на изток в небосвода

с величие сияйно озари света,

прекланя верноподан взор природа,

чело за почит всеки ще сведе.

Качи ли връх по билото небесно,

като младеж, достигнал зрял разцвет,

все тъй очите се дивят по прежно

и в път лъчист отправят му привет.

Заслиза ли по стръмното надолу,

като старик в угасващия ден,

е предан взор с внимание изтляло,

на другаде е поглед устремен.

        Заслизаш ли от билото в полето,

        кой ще те мисли, ако не детето.

VIII

Сам музика, а слушаш я с печал,

със себе си се прелест не сражава!

Защо измъчваш се без капка жал

и с радост гледаш да се изтезаваш?

Хармония на звуци в унисон,

щом женени в акорд слуха ти дразнят,

гълчат те нежно, че не си във тон,

без еш — живееш като мъж напразно.

Виж, всяка струна има свой съпруг,

сложи ги в ред и правят нова общност,

жена и мъж, с дете един до друг,

щастливо пеят във една тоналност.

        Една и съща песен пеят в хор:

        „Останеш ли самин, те чака мор.“

IX

Ти на вдовица плач ли да спестиш,

живота си погубваш все неженен?

Умреш ли, без потомство да родиш,

светът ще овдовее безутешен.

За теб ще страда, че си без наследник,

та твоя образ да му завещаеш;

утеха за жената на покойник

е в детски взор мъжа си да познае.

Прахосник и да разпилее свойто,

богатства му остават на земята,

но хубост похабена има край,

не ползваш ли — затриваш красотата.

        Любов към друг в гръдта ти не живее,

        щом тъй да мразиш себе си умееш.

X

Обичал ли си някой в този свят,

към себе си щом тъй си безпощаден,

сам знаеш, че обичан си навред,

но ти любов на никого не даде.

С убийствена ненавист си обсебен,

срещу си стана пъклен заговорник,

дома телесен, с красота създаден,

разтури, вместо да си му къщовник.

Променяй се, да знам, че си разбрал!

Омразата с по-хубав ли приют

от нежната любов ще се похвали?

Бъди си сам, а и на мен приятел,

        роди наследник от любов към мен,

        да види хубостта ти бъден ден.

XI

В деня на старост ставаш все по-млад,

наследник щом с кръвта си ти дариш;

с любов ще крепнеш, нищо че си слаб,

израстваш пак, детенце щом родиш.

Туй правило е мъдрост, красота,

без него — старост, лудост, гибел, мор;

естествен край ще сполети света

след век, щом всеки този дълг презира.

Безроден от света да се затрие

грозникът от природата създаден;

но който с дар от нея се сдобие,

е длъжен щедрост да множи изряден.

        Природата те има за печат,

        полагай го наред в отрок зачнат!

XII

Щом видя време как лети в тоз свят,

как в черна нощ потъва ведър ден,

как вехне бързо теменужен цвят,

чер кичур как е с време посребрен,

безлиста стане ли гора зелена,

за стадо, де пладнува — балдахин,

и злака летен щом на сноп събран е,

на път към сетно ложе — житен скрин,

тогаз за твойта красота аз жаля,

че времето обрича я нахалост,

кат’ сладостите земни я разваля,

докле да цъфне, вече мре, за жалост.

        Косача, що те дебне, побеждаваш,

        ако наследник малък сътворяваш.

XIII

С душа безсмъртна си, но с хубост земна —

красив си, докат’ трае твоят ден,

за жизнен край готов стани навреме,

в отрок стори си образ подновен.

Тъй красотата, дадена ти в заем,

да си остане същата и сетне;

ще бъдеш жив и да ти дойде краят,

щом сладка челяд все на теб се метне.

Тъй хубав дом оставил си да рухне,

грижлив къщовник с радост стопанисва,

та зиме хали вътре да не духат,

студена смърт в гняв ялов да отблъсква?

        Ти имал си баща, възможност дай

        на твоя син баща си да познай.

XIV

Не съм гадател, гледащ по звезди,

а в бъдното прозирам толкоз вярно,

но не вещая слуки и беди,

ни глад и напаст, ни година спорна.

Съдбата не предсказвам ден по ден,

на тоз и онзи — мълния и гръм,

ни знам за царска орис отредена,

аз по небесен свод тълмач да съм.

В очите ти познания чета,

звезди са те, що дават ми изкуство,

ще цъфнат истина и красота,

дете дариш ли с твоето богатство.

        Потомство не родиш ли, туй вещая —

        на красота и истина знам края.

XV

Разбрах как всяко нещо, дето расне,

за кратко време стига съвършенство,

животът как е сцена ежечасна,

де всичко случва се с намеса звездна.

Виж хората — като стебла се вдигат,

цъфтят и чезнат под едно небе,

в сок жизнен избуяват, сетне гинат

и помен няма славата, що бе.

Предвид на мимолетната ни слука,

сияе младостта ти по-прекрасна,

та Време заговор крои с Разруха,

да смажат хубостта ти в нощ омразна.

        Каквото времето от теб отнема,

        превръщам го в безсмъртие с поема.

XVI

Защо отпор по-мощен не дадеш

на тоз тиранин кървав — Времето,

срещу разруха крепост не градиш,

не само моят стих да носи бремето?

Сега от щастие си ти огрят,

градините девичи незасети

на тебе чакат да покарат цвят,

де по ще ти прилича от портрет.

Животът чрез потомство тъй чертае

достойнства, що ни четка, ни молив

в душа и външност ще ти оправдаят,

та в хорските очи да светиш жив.

        Семеен, пак за себе си оставаш,

        с това художество се утвърждаваш.

XVII

На моя стих кой вяра ще му дава,

напълня ли го с твоите достойнства?

Той сякаш в гроб живота ти укрива,

от теб частица в моя стих се вмества.

Опиша ли таз хубост за венец

на твоите очи и дарби в рима,

потомък ще рече: „Поет — лъжец,

не вярвам ангел на земя да има.“

Тез листи пожълтели, дето пиша,

ще ги презрат — брътвежи изкуфели,

ще кажат те за твойта дарба висша,

че луд поет фантазия е вихрил.

        Но вземеш ли детенце да направиш,

        живееш в него, а стихът те слави.

XVIII

Да те сравня ли с летен ден красив,

по-хубав си, а прелестта ти — равна,

обрулва цветна пъпка вихър див,

а лято трае само ден до пладне.

Око небесно жари, та изгаря,

и мътен бива златен лик небесен,

омайна хубост, идва ден, старее —

случайно и в естествен ход природен.

Не ще повехне твойто лято вечно,

ще си останеш винаги красив,

смъртта не ще те скрие в сянка мрачна,

в стиха ми все така ще бъдеш жив.

        Докле на таз земя човек ще диша,

        ти жив си в стиховете, дето пиша.

XIX

Ти, хищник — Време, лъвска лапа смазвай,

земята карай рожби си да гълта,

от паст на тигър остър зъб изтръгвай,

изгаряй феникс древен — жив, на клада.

Мени сезони в твоя вечен бяг,

затривай, Време, сладостите земни,

разтуряй всичко в този свят широк,

в едничко зло недей да си престъпник:

недей дълба любимото чело,

с писеца древен не прави черта,

все съвършен — тъй както е било,

той образец да е за красота!

        Каквато и да сториш пакост, Време,

        от моя стих той младост ще си вземе.

XX

С лик женски те природата създаде,

жена ли, мъж ли, моя страст желана,

сърцето нежно на жена ти даде,

без женското коварство и измяна;

взор, по-горещ от женски — не неверен,

каквото види, с поглед позлатява,

във всяко нещо мъж си с дух уверен,

жена и мъж в душата запленяваш.

Отпървом бил си правен за жена,

но влюбена в творбата си природа,

към теб донажда работа една,

за мен що няма никаква изгода.

        Ти за наслада женска си роден,

        любов за мен, с тях ласки споделени!

XXI

Не съм поет, де с Муза дръзновена

перо възторгва от изписан лик,

де любовта си хвали — невидяна,

де с реч небесна кипри си език.

Любим с луна и слънце не сравнява,

с пръв цвят напролет, с едър морски бисер,

на скъпоценност не уподобява,

на всяко чудо, що на свят яви се.

Чуй мен: с любов съм вярна и красива,

кат’ майчината ласка към детето,

но не блести със светлина, по-жива

от свещите златисти на небето.

        Раздуват тез, що мислят да продават,

        не се разделям с теб, че да те хваля.

XXII

Не хващам вяра на огледалата,

че бил съм стар, щом с младост си връстник,

но зърна ли на времето браздата

в лице ти — смърт изкупва мойте дни.

Че хубостта, която те покрива,

е дреха, що сърцето ми облича,

то бие в теб, а твойто с гръд обвивам —

как стар да съм, щом млад се ти наричаш.

Така че, скъпи, себе си щади,

внимателен ще бъда зарад тебе,

сърце ми носиш в своите гърди,

пази го, както дойка свойто бебе.

        Умре ли ми сърцето, не разчитай

        да върнеш твойто, та затуй почитай!

XXIII

Като актьора лош, що в смутен трепет

на сцена се оплита в свойта роля,

като дивак, обзет от гневен шемет,

с такъв щур бяс, че в слабост губи воля.

Така и аз от страх, че се излагам,

в любовния обряд докрай не смогнах

и любовта ми сякаш се разлага

под силата на свойта мощ огромна.

О, нека с вид красноречив да бъда,

на жадна гръд — предтеча ням, любов

що проси и очаква за награда,

вид, що речта надвиква в своя зов.

        Чети ти, тихата любов що пише,

        да чуваш със очи е дарба свише.

XXIV

Окото ми — същ майстор, изрисува

в платното на сърцето твойта хубост,

а тялото ми рамка образува,

държи картина с твоя лик — изкуство.

Художникът е с истинска заложба,

щом вярно образа ти пресъздава;

в гръдта ми прави твоят лик изложба,

очите ти витрина представляват.

Един на друг помагаме си с поглед,

изписвам теб, ти дупчиш гръд с очи —

в сърце ми слънцето да прави оглед,

на твоя лик да се диви с лъчи.

        Очите хитри вънкашност рисуват,

        сърцето как е хич не ги вълнува.

XXV

Щом под звезда щастлива си роден,

хвали се с почести и земна слава,

с успех аз от съдбата съм лишен,

но любовта ни с радост ме дарява.

Лакей се перчи като цвят на слънце,

щом господарят с поглед го огрее,

но лик навъсен ако му обърне,

посърва гордост, вид надут бледнее.

И воин, прославен с хиляди победи,

веднъж войска му в битка да разбият,

в забвение потъва най-безследно

и в летописа на честта му име трият.

        Да любя съм щастлив и да ме любят,

        от теб не мърдам, да не те загубя.

XXVI

На любовта ми господар и крал,

с това послание ти се представям,

заслугите ти правят ме васал,

да служа, не перо да изявявам.

Дългът голям, а дарбата ми — скромна,

език е беден да даде дължимо,

от теб той търси помощ благородна,

ти обич съкровена дай, любими!

Звездата, що живот ми направлява,

така над мен ще грейне благосклонно,

да премени любов ми парцалива,

за теб да се покажа по-достоен.

        Не смея да се хваля как те любя,

        че ако ме изпиташ, съм загубен.

XXVII

От път убит, в постелята си лягам —

покой за изнурени в мор нозе,

след цял ден зор, насън за път се стягам,

сега умът да тегли се зае.

В главата си пътуване започвам,

към теб вървя аз, твой поклонник верен,

с клепачи тежки в мрак съня отсрочвам,

слепец така в тъма се взира вперен.

Теб, сякаш сянка, вижда взорът сляп,

брилянт — тя в небосвода чер виси,

в измисления на душата свят,

разсейва мрак и нощен лик краси.

        За тебе денем без крака останах,

        от тебе нощем и покой не найдох.

XXVIII

В почивка отморен да съм не става,

за мир и благ покой не съм призван,

тегоба дневна сън ми не лекува,

от ден и нощ съм нощ и ден терзан.

Уж врагове, сдушили са се в сговор,

как в зор и гнет те по да ме измъчат,

ден — с черен труд, нощ — с мисли да ме трови,

хем в труд превит, хем съм от теб разлъчен.

Ден радвам, думам: „Мрак той просветлява,

щом облак скрие слънце на небето.“

Нощ мургава така я убеждавам:

„Не греят ли звезди, той в злато свети.“

        Ден денем дълго ми сърце измъчва,

        нощ нощем скръб в душата ми проточва.

XXIX

Изпадна ли пред люде и съдба

в немилост и роптая ли, отчаян,

коря ли всуе свода глух с молба

и плюя ли в късмета си окаян,

боли ли ме, че аз съм сиромах,

а онзи е богат, приет и тачен,

в друг видя ли талант или замах,

презра ли се, потиснат и невзрачен —

възраждам тебе в мисъл, взор и слух,

в нощта ми блясва утринна омая

и като чучулига моят дух

ликува с химн пред портите на рая…

        От любовта ти щастие изпил,

        дори с царе не бих се разменил.

XXX

Пред мисъл тиха викна ли на съд

тез спомени за минало далечно,

въздишам по несбъднат жизнен път,

погубен ден оплаквам безутешно.

Тогава ще удавя и око,

другар ще жаля скрит в безкрайна нощ,

ще ме горят любови пак горко,

за стари загуби ще страдам йощ.

По старата печал щом съм печален,

бедите си да преговарям хващам,

изстрадан разказ, в мъка преповтарян,

за който все наново си доплащам.

        Но, ако сетя се за тебе, мили,

        бедите ми за миг са се стопили.

XXXI

В гръдта си носиш техните сърца —

приятели, що имах за покойни,

с любов извикваш техните лица,

в теб възкресени с чувство всеотдайно.

Как лял съм сълзи в безутешна скръб,

в най-свята почит, длъжна към умрели,

а в теб ги виждам скрити като в гроб,

заровени в любов са оживели.

Закичен си със спомени сърдечни,

любови, що ги времето отнесе,

те теб даряват с обичта далечна

и чувствата ми стари все за теб са.

        Любимите ми хора ти държиш,

        чрез тях и всичко мое в теб лежи.

XXXII

След моя край щастлив, ако си жив,

смъртта щом скрие костите ми в прах

и стих ми видиш, груб и некрасив,

на изказ блед пред мощния размах

на днешното перо, що слово ражда,

за любовта ми моя стих пази,

а не защото в рими се подрежда,

творецът днес по-ловко реч краси.

Та, утеши ме с таз любяща мисъл:

„Да бях отчувал Муза в днешно време,

и аз щях стих велик да съм написал,

щях в кръг отбран да славя теб с поеми.

        Поетът днес омайва те с изкуство,

        а аз успях с любовното си чувство.“

XXXIII

Аз често виждал съм в утра прекрасни

око сияйно върхове да гали,

поля лик златен да целува страстно,

реки в небесно злато да запали.

Но ето тъмен облак, че приижда,

божествен лик потулва в грозен мрак,

щом земна твърд светлик му хич не вижда,

засрамен в заник тъне той недраг.

Така изгря за мене слънчо мил,

в разкош победен грейна ми челото,

уви, бе мой за час, и съм унил,

че облак чер отне ми заревото.

        От туй омраза не питая някак,

        слънцата на света помръкват всякак.

XXXIV

Защо ми обеща ти ден прекрасен,

да бия път накара ме без дреха,

от черен облак вир-вода наквасен,

разкоша свой укри — за мен утеха?

Не стига то през облак да надничаш,

да ми сушиш обрулено лице,

туй благодат не можеш да наричаш,

лекуваш рана, а позор в сърце?

Срамът ти не е цяр за мойта мъка,

ти каеш се, но сещам аз злината,

че страдаш не е болката по-малка

за тоз, що носи като мен теглата.

        Сълзи ти рониш, перли от любов,

        изкупват всяко зло, човек съм нов.

XXXV

Прости ми! Вездесъща е злината;

трендафил — трън, в сребристи струи — кал;

ту в сянка влезли слънцето; луната,

ту гнусен червей пъпката изял…

Безгрешни няма. Ето, в грях ме вкара —

простъпката ти с пример оправдах.

Сега съм съучастник на поквара

и разумът пледира плътски грях.

От прокурор защитник станах, склонен

да не вменявам никаква вина.

Туй срещу мен повдига иск законен,

изправя ме пред гражданска война.

        Любов омразна, как духът да спира

        крадеца, който мило го обира.

XXXVI

Да бъдем двойка с тебе няма начин,

макар че в неразделна сме любов,

клеймото на позора съм обречен

самин да нося, ала съм готов.

При все, че сме с голяма обич двама,

в живота ни разделя зла съдба,

за силни чувства пречка друга няма,

обра любовна сладост таз делба.

Не става да приветствам теб и с жест,

със срамен грях да те петня е грешно,

на мен не можеш да окажеш чест,

да не пострада името ти с нещо.

        С любов съм, що за твойта чест се грижи,

        на името ти гледа тя да служи.

XXXVII

Сърце си стопля стар баща да види

отрока палав във игра да буйства,

тъй аз, от злобната съдба натирен,

утеха диря в твоите достойнства.

Ти, знам, си хубав, умен, знатен, млад,

все прелестни черти у теб царуват,

любов засаждам в тази благодат,

и беден, и презрян със тях празнувам.

За теб представа — тъй по същност силна,

окаян мен в недостига спасява,

от твойта щедрост надарен обилно,

частица съм от гръмката ти слава.

        Каквато хубост на света да има,

        я искам в теб, и радост ме обзима.

XXXVIII

За теми ли закъса мойта Муза,

щом дишаш, твойта същност пълни стих,

ти римите ми с прелест си навързал,

не можеш друг така да вдъхновиш.

В мен нещо ако си видял да струва,

за ласкав прочит бил си ти причина,

за теб несвестен само не римува,

твори с теб всяка дарба озарена.

Стани десета муза, десеткратно

по-търсена от знайните ни девет,

дариш ли стихотворец с рима златна,

ще влезе с песен вечна в хорска памет.

        Щом моят стих остане на земята,

        за мен — труда, за тебе е хвалата.

XXXIX

Как бих могъл теб честно да възпея,

щом ти си в мене по-добрата част,

да възхвалявам себе си не смея,

защо да се лаская с моя глас?

Затуй да заживеем всеки сам,

да не е любовта ни неразделна,

така дължима почит ще ти дам

за твоите достойнства, що е редна.

Раздяла — мъка би била отровна,

но позволи ми ядната разлъка

да мамя време с мисълта любовна,

как сладко обичта ми ти излъга.

        Ти учиш сам човек да бъде двама,

        щом хваля те си тук и да те няма.

XL

Вземи любовите ми, дръж, човече,

ни истинска сред тях, ни вярна има!

Доби ли грам, де нямаше го вече,

каквото имах, ти го взе, любими?

Ако любов крадеш ми от любов,

не те виня, че с мойта мила лягаш,

а за коварния ти плътски лов —

обилно вкусваш, що на мен не даваш.

Прощавам кражбата, крадецо мил,

макар че грабиш от един бедняк;

обиди ли любим, си по-унил,

търпи сърце омразата на враг.

        Ти, с похот дашна, знам, си ми беда,

        мъчи ме много, ала не с вражда!

XLI

Тез греховце, де с волност им се даваш,

щом вън съм от сърцето ти тъй жарко,

красив и млад си — с туй го оправдавам,

подир ти изкусители немалко.

Добър си — редно е да си сразен,

красив си — искат все да те спечелят,

жена реши ли, няма евин син

да устои на нейната повеля.

Ти в нашто ложе трона ми опразни,

гълчи си буйна младост, че сгреши,

виновна е за бунта безобразен,

на двойна клетва вярност наруши:

        тя лъже мен, щом ти я изкуси,

        ти лъжеш мен, щом тя се съгласи.

XLII

Че тя е твоя — не е в туй бедата,

макар да знам, обичах я горещо,

че тя те има е за мен злината

и загубата къса ми сърцето.

Оневиних така престъпна ви любов —

ти любиш я, разбрал, че я обичам,

че любя теб, тя чува твоя зов

и зарад мен на теб в любов се врича.

Щом губя теб, любимата печели,

щом губя нея, ставаш ти богат,

тез двама имат, що от мен са взели,

на кръст за мое благо съм разпнат.

                С другар любим нали едно сме цяло,

                тя ужким люби само мен, се хваля.

XLIII

Очи склопя ли, виждам най-добре,

цял ден те дреболии наблюдават,

но щом заспя, в съня си тебе зрат,

сияен зрак, ти лъч си, мрак пробиващ.

С лъчиста сянка мисъл просветляваш,

как в плът таз сянка ще изглежда живо,

на тъмно щом очите заслепяваш,

от слънчев лик ти светиш по-правдиво.

Как с тез очи благословен съм дневно,

да те разглеждам в светлина наяве,

щом взор незрящ със сянката си бледна,

пленил си в пълна тъмнина тъй здраво.

        Без теб денят е черна нощ за мен,

        щом видя те насън, то нощ е ден.

XLIV

Да беше мисъл тази мудна плът,

не ще ме спре пространството безмерно,

що ни дели, а мигом съм на път,

реши ли воля тебе да си върне.

Макар накрай света тоз път да води,

каквито и препятствия да срещне,

вода и суша мисъл ще преброди,

в ума извикам ли те — стигам спешно.

Уви, умирам, че не съм аз мисъл,

далеч ли си — да взема теб в прегръдка,

но от вода и кал направен бил съм,

та с пъшкане ще меря всяка стъпка.

        Сълзите тежки — знак за мъка двоен,

        с тез две съставки — пътят е безкраен.

XLV

Където и да съм, са в твоя власт

тез ми съставки — въздух лек и огън,

една е мисъл, другата е страст,

от мен към теб летят те, както могат.

Ефирни елементи щом отправям

с любовни ми към теб послания,

със двата тежки само аз оставам,

да тъна в скръб и меланхолия.

Дорде възстанови се моят мир

чрез началата леки, що ми даваш,

де час по час летят на длъж и шир,

да ми докладват, че цъфтиш от здраве.

        Щом си добре — ликувам, хайде пак,

        при теб ги пращам и потъвам в мрак.

XLVI

На смърт сърце ми и очи враждуват,

в делба за образа ти въжделен,

сърце да гледа в теб очи не дават,

то с правото да зре не се разделя.

Твърди сърцето — в него ти лежиш,

хранилище за поглед непристъпно,

пледира взорът, че са туй лъжи,

лика ти той бил запечатил плътно.

В съдебния състав, де спора ще решава,

са мисли, обитаващи сърцето,

от тях присъда вещо се издава,

да вземе всеки както е прието:

        „Полага се на взора хубост външна,

        а на сърцето — любовта насъщна.“

XLVII

Сърце и взор са във съюз заклет

да си помагат, зор ако се случи,

щом задуши сърце любовен гнет

или по тебе глад око щом мъчи.

С любимия портрет очи пируват

и канят гост — сърцето, на гощавка,

сърце ги сетне вика да общуват,

да вкусят от любовна му прищявка.

Така с портрет или чрез любовта ми,

макар далеч, при мен си ежечасно,

как би избягал, щом си в мисълта ми,

тя в мен седи, но е на теб подвластна.

        Очите спят ли, твоя лик сънуват,

        сърцето будят, в радост да ликува.

XLVIII

Ще ходя ли на път, то най-грижливо

под ключ затварям жалки дреболии,

каквото имам кътам предвидливо,

ръка граблива да не го открие.

Но теб — утеха моя и беда,

да станеш лесна плячка съм оставил,

едничката ми радост на света,

от долния крадец не съм предпазил.

Сал теб не скрих, оставих незаключен,

но чувствам те във мен и да те няма,

да влизаш и излизаш си свободен,

за тебе скрин е без да щеш гръдта ми.

        Страх имам, че оттам те похитяват,

        в крадец превръщаш добродетел свята.

XLIX

За цяр в туй време, ако и когато

се смръщиш в гняв, че бил съм с недостатък,

щом любовта ти вземе да пресмята

и се охарчи чувство без остатък;

щом ме загърбиш като непознат

и с поглед — слънце, веч не ме приветстваш,

а любовта ни вземе ли обрат

и да се чувства тежка й харесва;

за ден такъв се стягам, като знам

достойнствата ми жалки колко струват,

аз твойта теза потвърждавам сам —

че спрял си с мен законно да общуваш.

        Напускаш ме по тоз закон суров —

        не съм заслужил твоята любов.

L

На път ли съм във мъка изнурен,

с една утеха жалка се сдобивам,

щом стигна, морен, края въжделен,

да знам — от теб все по-далеч отивам.

Унил се тътри конят безучастно,

товара непосилен в мене влачи,

като че по инстинкт разбира ясно,

не бърза в бягство си от теб ездачът.

От яд обзет, до кръв забивам шпори,

напред не мръдва бедното добиче,

простенва глухо, за да отговори,

но аз по̀ страдам, от любов измъчен.

        Как този стон ми спомня мойта участ —

        оставих радост, мъка да получа.