Джордж Макдоналд
Принцесата и таласъмите (28)

Двадесет и седма глава
Таласъмите в къщата на краля

Кърди заспа и веднага му се присъни сън. Току-що е излязъл от мината и слиза по склона. Свирука си и си напява „фрас, трас, прас!“, а насреща му жена и дете. Те са се загубили. Оттук нататък продължи да сънува всичко преживяно, откакто видя за първи път принцесата и Лути: как наблюдаваше таласъмите, как го хванаха, как принцесата го спаси. Присъни му се всичко до момента, когато беше ранен, пленен и затворен от стражите. А сега лежеше буден, там, където го бяха оставили, и изведнъж дочу страшен тътен.

— Таласъмите идват! — прошепна той. — Не ми повярваха на нито една дума! Таласъмите ще отвлекат принцесата изпод глупавите им носове! А не бива, не бива!

Скочи на крака, както си въобразяваше, и започна да се облича, но за своя изненада откри, че още е в леглото.

— Не, този път ще стана! — отсече той. — Ето! Успях!

Но отново откри, че е сгушен в леглото. Опита най-малко двадесет пъти, и двадесет пъти не успя. Защото всъщност само сънуваше, че е буден. Накрая, обзет от отчаяние, защото си представяше как таласъмите са плъзнали из цялата къща, нададе страшен вик. В този момент, както му се стори, някой натисна бравата на вратата. Тя се отвори, той погледна нагоре и видя една дама с бели коси и със сребърна кутия в ръце. Тя пристъпи към леглото му, погали главата и лицето му с хладните си, гладки ръце и махна превръзката от крака му. Намаза раната с нещо, което ухаеше на рози, после махна три пъти с ръка отгоре. При последното помахване всичко изчезна и Кърди потъна в глъбините на дълбок сън. Не помнеше нищо повече и накрая наистина се събуди.

Залязващата луна хвърляше слаба светлина през прозореца, а из къщата се носеха страхотни шумове. Чуваха се множество тежки стъпки, дрънчеше оръжие, викаха мъже и пищяха жени. Над всичко това се носеше отвратително победоносно мучене. Таласъмите бяха в къщата! Той скочи на крака, навлече бързо дрехите си и нахлузи солидно подкованите си обувки. Съзря на стената стар ловен нож или по-скоро къса сабя, грабна я и хукна по стълбите по посока на битката, която ставаше все по-шумна и по-шумна.

Целият приземен етаж беше претъпкан. Сякаш всички таласъми от планината се бяха стекли тук. Кърди се хвърли сред тях, крещейки:

Едно, две,

о, тежко ви, бесове!

Три, четири,

чакайте сега повреди!

При всяка нова рима той ги тъпчеше с крака и режеше лицата им като в див танц със сабя. Таласъмите се разбягаха във всички посоки — към килерите, по стълбищата, вътре в комините, по гредите на тавана и долу из мазето. Кърди продължи да ги тъпче по краката, да размахва сабята и да пее, но не забелязваше никой от обитателите на къщата. Добра се до рицарската зала. При влизането му се разнесе страхотен таласъмски вик. И последният човек от стражата — самият капитан — лежеше повален на пода под купчина крещящи таласъми. Докато войниците се бранели кой както може, капитанът открил, че най-уязвими са яките тела на таласъмите, а да ги удря по главите било направо безполезно — но тогава кралицата го нападнала с отвратителната си гранитна обувка и го повалила. Все пак капитанът паднал последен, едва когато го притиснали до стената. Таласъмите били готови да разкъсат всички, ала кралят и кралицата заповядали да ги отведат живи. Поне по двадесет таласъма пазели всеки войник.

Кърди се впусна в танц — настъпваше и пееше като олицетворение на самата вихрушка:

Ако цялата е дупка,

как тогаз ще се обува?

И защо им е подметка,

като нямат сметка?

 

Тя върху крака си,

сър, носи каменна обувка.

Кожения як терлик ще ритне тоз войник.

Кралицата изпищя от яд и изненада. Преди тя да се съвземе, Кърди се справи с най-близката тайфа и освободи единадесет стражи.

— Тъпчете ги по краката! — подвикна им той, докато мъжете се изправяха. Само след минути залата бе почти празна — таласъмите се разбягаха в паника. Пищяха, стенеха, куцукаха, а от време на време се навеждаха да разтъркат наранените си стъпала или да се предпазят от ритниците на въоръжените мъже.

Кърди се насочи към поваления на земята капитан. Тук начело на таласъмите бе кралицата с каменната си обувка. Кралят седеше върху главата на капитана, а кралицата вардеше краката му като разгневена котка. Зелените й перпендикулярни очи проблясваха, косата й стърчеше на отвратителната глава. Сърцето й обаче бе свито и тя нервно движеше пъхнатия в кожена обувка крак. Щом Кърди се приближи на няколко крачки, тя се втурна към него с намерението да го стъпче с каменната си обувка, но — за щастие — той се оттегли навреме; тя го сграбчи през кръста — тъкмо щеше да го повали на мраморния под, когато той стовари с цялата си тежест подкованата си обувка върху обутия й в кожа крак. Тя изрева страховито от болка, пусна го и клекна, за да се погрижи за пострадалото си стъпало. Междувременно стражите нападнаха краля и пазачите му и ги разгониха. После помогнаха на поваления капитан, премазан почти до смърт. Нужно му бе известно време да дойде в съзнание и да си възвърне дъха.

— Къде е принцесата? — не преставаше да пита Кърди.

Никой не знаеше. Втурнаха се да я търсят.

Огледаха всички стаи в къщата, но не я откриха никъде. Не видяха и никой от прислужниците. Кърди все още претърсваше утихналия приземен стаж, когато дочу неясен звук — напомняше далечна гълчава. Бързо тръгна нататък да разбере какво става. Острият му слух го водеше към усилващия се шум. Намери се на стълбата пред винарската изба. Тук бе истинско стълпотворение от таласъми, а главният иконом с бясна скорост им точеше вино.

Докато кралицата и нейната свита бяха налетели на стражата, Заекуст с друга дружина претърсвал къщата. Залавяли всеки, изпречил се на пътя им и накрая подкарали пленниците към пещерите. На минаване през винарската изба главният иконом бил осенен от идеята да им предложи вино и точно както предполагал, щом го вкусили, таласъмите поискали още. Към дружината на Заекуст се присъединили и разгромените таласъми. Кърди ги завари с протегнати ръце, всеки грабнал каквото намери — от тенджери до сребърни бокали. Тълпяха се около иконома, а той, възседнал огромна бъчва, пълнеше неуморно съдовете. Преди да се хвърли в атака, Кърди се поогледа и в най-отдалечения край забеляза ужасената група прислужници — никой не ги пазеше, но твърде изплашени, те нямаха смелост сами да се освободят. Мярна му се и ужасеното лице на Лути, но от принцесата нямаше и следа. Обзе го неприятното подозрение, че Заекуст вече я е отвел. И се втурна към таласъмите. От гняв не можеше да пее, но настъпваше и удряше по-ядовито от всякога.

— Тъпчете ги по краката! По краката! — викаше той и след миг таласъмите започнаха да потъват в дупката на пода като мишки и плъхове.

Мнозина обаче не успяха да избягат, затова пострадаха и отстъпваха, куцукайки към недрата на планината.

Не щеш ли, в това време отгоре пристигна подкрепление — кралят и неговата свита, предвождана от опасната кралица. Като видя какво е направил Кърди с нещастните й поданици, тя се нахвърли срещу него с яд и отчаяние. Нанесе му силен удар в крака. Между двамата се завърза истинска битка: всеки се стремеше да настъпи другия. С върха на сабята Кърди я държеше на разстояние и не й позволяваше да го докопа със силните си ръце, а същевременно внимаваше да не изпусне възможността да я настъпи по обутия й в кожа крак. Ала кралицата се оказа неочаквано предпазлива и подвижна.

Изостаналите таласъми се окуражиха от новопристигналото равностойно на противника им подкрепление и спряха шеметното си бягство. Мигом се насочиха към треперещата група жени. Очевидно твърдо решил да не изостава от баща си, Заекуст се впусна към тях — искаше да се сдобие с каквато и да било жена от слънчевите земи, за да сподели бъдещия му трон. Той хвана Лути и я повлече към дупката. Тя изпищя, Кърди я чу и начаса схвана бедственото й положение. Събра всичките си сили и порна лицето на кралицата. Тя се спусна върху него и в този миг Кърди настъпи яростно обутия й в кожа крак, после се завтече да помогне на Лути. Той се прицели в босите крака на принца миг преди Заекуст да се вмъкне в дупката. Престолонаследникът изпусна жертвата си и се затъркаля по пода, като виеше от болка. Щом Кърди замахна към него, той изчезна. Малкият миньор подхвана припадналата Лути и я извлече обратно в ъгъла. Остана да я пази, но се готвеше за нова среща с кралицата. А нейното лице бе обляно с кръв, зелените й очи бляскаха като светкавици. Хвърли се напред със зинала уста, оголените й зъби бяха по-страшни от на тигър. Следваха я кралят, телохранителите и най-яките таласъми. Точно в този момент в избата влетя капитанът със своите войници, които в купом започнаха да тъпчат краката на вражеската група. Таласъмите бяха безсилни срещу такава дружина. Побягнаха начело с кралицата. Разбира се, най-добре щеше да бъде, ако бяха заловили краля и кралицата като заложници, за да ги разменят срещу принцесата. Но всички отчаяно търсеха Айрини, така че никой не се сети да плени таласъмските господари. А после стана прекалено късно.

Прислужниците бяха спасени и отново всички се заеха да претърсват къщата. Никой обаче нямаше представа къде може да бъде принцесата. Напълно оглупялата от ужас Лути не се отделяше от Кърди дори за секунда, макар едва да се движеше. Той остави другите да тършуват из къщата, но с изключение на някой и друг заблуден таласъм, те не намериха никого. Кърди поиска да отиде в стаята на принцесата и Лути го заведе там, изпълнителна и послушна като пред крал.

Завивките на леглото бяха отметнати, повечето свлечени на пода, дрехите на принцесата — разхвърляни из цялата стая — цареше невъобразим безпорядък. Очевидно таласъмите са били тук. За Кърди не остана никакво съмнение, че Айрини е била отвлечена в самото начало на нашествието. С отчаяние осъзна каква грешка допуснаха, като не задържаха краля, кралицата и принца. Но той твърдо реши да открие и да спаси принцесата, така както тя го откри и спаси. В противен случай щеше да се примири с най-ужасната съдба, която можеше да го сполети — да попадне в ръцете на таласъмите.