Богдан Ланджев
Южният кръст (4)

Глава IV

Часовникът така упорито раздра тишината със звъненето си, че дори невъзмутимата Семирамида подскочи и измяука жално. След обичайния утринен тоалет с вид на скучаещ човек, който е разрешил всички проблеми в живота си, потеглих с жигулата към хотел „София“. Умишлено подраних, но не сбърках, защото там вече ме чакаше нашият сътрудник с пълен плик фотографии на господин Райнбергер. Изпих една водка и внимателно заразглеждах снимките. Наистина Паул би се харесал на всеки с откритото си лице, спретнат вид и подчертана интелигентност. Ако беше престъпник, можеше да създаде много неприятности на служителите на закона.

— Много сте подранили, Колев!

Генерал Воденски и Лари Пикеринг безцеремонно се настаниха на масата. Разбрах, че началникът ми е взел от хотела британския ни колега.

— Докато вие пиянствувате от сутринта, ние с господин генерала се занимавахме с много по-полезни неща — злорадствуваше Лари.

— Вместо да се заяждате с един скромен труженик, ще направите по-добре да разгледате тези фотографии — отвърнах аз и поставих на масата обемистия плик.

Шефът ми не очакваше такъв ход и изненадан повдигна вежди. Лари реагира по-сдържано, но по израза на лицето му разбрах, че никога не бе се срещал с Паул Райнбергер.

— Можете ли да кажете поне няколко думи за въпросната личност? — запита Воденски.

— Давам първата дума на господин Пикеринг, другарю генерал!

— Съжалявам, Колев! Никъде не съм срещал това лице. Няма го и в архивите на Интерпол.

— Сигурен ли сте, Лари?

— Абсолютно! Едно от най-добрите ми качества е голямата зрителна памет.

— Моля, не бъдете толкова загадъчен, Колев! — започна да нервничи шефът ми.

Реших да вдигна завесата и разказах на събеседниците си за моята нощна разходка, като не казах къде Райнбергер е получил телеграмата от скъпата си майка. Последва продължително мълчание, по време на което пресушихме още по една малка водка. Най-после генерал Воденски проговори:

— Не смятате ли, господин Пикеринг, че на майор Колев трябва да се предложи едно комфортно морско пътуване с кораба „Осетия“ до Истанбул?

— Мисля, че няма да бъде зле, стига господин Колев да не страда от морска болест.

— Престанете най-после! — избухнах аз. — Аз също съм съгласен да ме люлее някакво морско корито, поемам риска, и то без всякаква застраховка, от която биха се възползували моите далечни и близки роднини.

— Отлично, Колев!

И тримата избухнахме в смях, очевидно скучната игра омръзна на всички. Останалата част от разговора премина делово, но значително по-приятно, за което голям дял имаше кухнята на ресторанта. Всичко беше обсъдено, моето заминаване трябваше да се уреди с турските власти, за което щеше да помогне и Пикеринг. Присъствието ми щеше да бъде полуофициално и въпреки общата задача и сътрудничество, всеки щеше да действува по свои пътища за постигане на желаната цел. Стрелките на часовника следваха неумолимо своя път и времето напредваше. Запитах Лари:

— Кажете нещо и за четвъртия от вашата справка, на когото сте приложили фотографията?

— Да, той някак си се изплъзна от нашия поглед, но никак не е изключено да има пръст в работата. Това е Леон Майер, далечен роднина на милионера Майер, един от притежателите на „Южния кръст“. Активен сътрудник на „Коза ностра“, но винаги досега е избягвал правосъдието поради липса на доказателства. Под ударите на закона е попадал само веднъж, и то за незаконно притежание на кола, която не е зарегистрирал. Тогава се отървал с малка глоба и писмено извинение пред щатската полиция за допуснатото закононарушение. Майер има няколко кантори и търгува с различни стоки, като се започне от земеделски машини и се стигне до недоказана търговия с оръжие. Има съмнение, че е извършил две убийства, но както казах, доказателства няма. Сред престъпния свят е известен и с името Санта Мария, въпреки че е последовател на синовете на Йехова. Достатъчно ли е, Колев?

— Напълно. Няма да се изненадам, ако ни съобщите и за някоя престъпна организация с името Орхидея или за убиец с прякор Светеца.

— Съжалявам, не мога да ви зарадвам! — вдигна рамене Лари. — Казах каквото зная!

— Господа, мисля, че времето напредва и господин Пикеринг има да стяга багажа си — каза генерал Воденски. — Колев, имаш грижата да изпратиш колегата до гара София, нали?

Воденски и Пикеринг се разделиха сърдечно и, аз предоставих жигулата си на разположение на госта. На гарата пристигнахме няколко минути преди пристигането на влака от Мюнхен.

— Лари, знаете ли, аз отново извърших непростим пропуск, за който се надявам, че ще ме извините.

— Какво сте сторили, скъпи приятелю?

— Не ви купих цветя.

— Ако бях дама, наистина щях да се засегна!

— И все пак приготвил съм малък подарък за вас.

— Заинтригувате ме!

Подадох му бял запечатан плик.

— Не е подкуп, нито пари за път, а снимките на Паул Райнбергер. Надявам се, че може и да ви послужат.

— Трогнат съм, Колев!

Когато влакът потегли, Лари дълго ми маха като на стар приятел. Най-после видях края на последния вагон и отидох в сладкарницата в гаровия подлез да пия кафе и да обмисля какво още ми предстои. Преди всичко трябваше да направя три посещения: у роднините на двете предишни съпруги на Юсеин и в дома на майката на д-р Герова. Времето беше чудесно, имах адресите и реших да рискувам.

Провървя ми още при първото посещение. В дома на бившата първа съпруга на Юсеин Мохамед — Яна Михайлова — вратата ми отвори майка й.

— Какво обичате? — ме запита тя с леден тон.

— Мога ли да поговоря с вас? — следваше контра въпросът.

— За какво?

— За вашата дъщеря Яна.

— Носите нещо от нея? — оживи се жената.

— Нещо такова.

— Тогава заповядайте!

Апартаментчето не бе голямо, но добре подредено. Дразнеше само прекалената натруфеност. Крещящи завеси, десетки вази и вазички, сладникави картини и гоблени. Всичко това потискаше, имах чувството, че ако се обърна, ще сваля някои от многобройните украшения. Направиха ми впечатление няколко съда от ориенталски произход, очевидно стока от уличните пазари на Близкия изток.

— Е? — жената впери в мен недоверчиви очи. — Седнете, моля.

Сега вече имах възможност да я разгледам добре. Биеше на очи стремежът й да запази колкото може по-дълго последната свежест на отминалата младост.

— Какво ви предаде Яна?

— Няма ли да запитате как е тя? Мисля, че това е първото, от което трябва да се заинтересувате.

Почувствувах безпокойството й, гъста червенина се разля по гримираното лице. Отвърна раздразнено:

— Вижте какво, не ви приех да слушам упреци. Както и да е там, все ще е по-добре от това, което й предлагаха тук.

— Тук сигурно всички умират от глад — отвърнах заядливо. — Вие също навярно едва преживявате.

— Себе си аз зная най-добре.

Погледът й стана зъл, имах чувството, че се кани да ме изгони. Каза почти грубо:

— Говорете!

Извадих служебната си карта и я показах.

— Мисля, че вие трябва да говорите!

Ледът напълно се стопи, както казва Остап Бендер, и гласът й заприлича на бълбукащо планинско поточе.

— Но, другарю, защо веднага не се представихте? Нали знаете, има ги всякакви, а аз съм сама жена… Затова съм така недоверчива. Янка…

— Всичко поред! Аз ще питам, вие ще отговаряте.

— Ама разбира се! Какво имам да крия от вас? Питайте, моля!

— Разкажете как стана сватбата на дъщеря ви с Юсеин!

— Как, като всички сватби между млади хора, които се обичат. Срещнали се, обикнали се. Какво мога да направя аз? Разведена съм, подкрепа нямам, пък и Янка израсна без контрол, беше много независима и упорита, мога ли да й се меся?

Понеже не отговорих, жената продължи, като се стараеше да бъде убедителна:

— Янка е артистична натура, посещаваше балетното училище, обичаше лукса и свободния живот…

— И понеже тук е ограничена свободата — прекъсвах я аз, — тя намери в лицето на Юсеин освободителя. Така ли?

— Моля ви се, другарю! Струва ми се, че погрешно ме разбирате.

— Напротив, разбирам ви много добре. Съвсем ясно ми е, че вие сте тикнали дъщеря си в ръцете на Юсеин. Защо пък не? Чужденец, заможен, хубав. Правил ви е подаръци, сигурно и пари ви е давал. Защо да не му продадете момичето?

— Но чакайте, вие прекалявате!…

— Не се правете на светица! Разказвайте, дявол да го вземе!

Михайлова направи последен опит да защити неудържимата си позиция:

— Все пак, какво лошо има? Човек трябва да следва зова на сърцето си, нали?

— Може би ще ми споменете и за подписаното споразумение в Хелзинки, в което се говори за правата на човека? Надявам се, че няма да го направите, защото не четете вестници и не се занимавате с политика.

Жената съвсем омекна и съпротивата й рухна окончателно. Получи се нещо като безусловна капитулация. За да се поокопити, ме запита:

— Ще пиете ли кафе?

— Пих вече. Държа да запазя нервите си в ред. Слушам ви!

— Тогава бях на почивка и като се върнах, Юси се бе настанил у дома.

— Искате да кажете, че бе започнало незаконно съжителство между него и дъщеря ви. Как реагирахте вие?

— Че какво мога да направя аз? Преместих се в кухнята, а след това отидох у една приятелка.

— Някои го наричат сводничество, но нищо, продължавайте!

— Казаха ми, че ще се женят и аз се съгласих. След сватбата заминаха за Истанбул. След няколко месеца научих за развода.

— Кой ви уведоми?

— Янка, написа ми писмо, в което казваше, че едва сега животът започвал за нея.

— Когато Юсеин дойде отново в България, обади ли ви се?

— Да, идва няколко пъти, донесе подаръци от дъщеря ми и каза, че била много добре и няма защо да се безпокоя за нея.

— Причината за развода?

— Не питах, нали знаете, такива работи…

— Пише ли ви дъщеря ви и какво знаете за нея?

— Получавам писма веднъж месечно. Била вече прочута балерина и, изглежда, материално е добре.

— Откъде знаете?

— Така пише, пък и подаръците.

— Знаете ли адреса й?

— О, тя пътува непрекъснато.

— Не ви ли се иска да й погостувате, да видите как живее, да се поразходите?

— Да, но тя все отлага. Била много заангажирана.

— Добре. Когато Юсеин идваше при вас, вие го приемахте, нали?

— Разбира се, нали ми е бил зет! Нямам какво да деля с момчето, дори съм му признателна, че помогна на дъщеря ми.

— Може би е оставал да преспи тук?

Жената пламна, очевидно ролята й не се свеждаше само до сводничество спрямо собствената й дъщеря. Имах желание да залепя една плесница на обагрената й с руж страна. Вместо тава, казах спокойно:

— Ще искам да видя писмата на дъщеря ви, писма от Юсеин, ако има такива, снимки, кореспонденция, всичко!

— Аз мисля, че всеки има право на личен живот…

— Няма да спорим! Ако не се съгласите, ще поискам по телефона заповед за обиск.

— И все пак не мога да разбера какво престъпление съм извършила срещу законите на страната — опита се да се защити Михайлова.

— Не казвам, че сте извършили престъпление. Престъпникът е Юсеин Мохамед, когото обвиняваме в убийство и някои други все още недоказани неща. Вие само ще помогнете на следствието. И още нещо, ще спрете засега всякаква кореспонденция с дъщеря си! До второ нареждане!

— Ужасно, ужасно! — повтаряше жената. — Кой е могъл да предполага…

Беше съвсем сломена. Надигна се от фотьойла и пристъпвайки бавно, тръгна към секциите, които покриваха цялата стена на хола. Отвори един от шкафовете и извади обемист плик, завързан с панделка. Подаде ми го с треперещи ръце.

— Това е всичко. Знаете ли, другарю, започвам да се безпокоя…

— И имате основание. Всичко около Яна е ваше дело.

Вече не се интересувах от душевното състояние на събеседницата си. Развързах панделката и най-напред се залових за писмата. Адресите на подателката Яна Михайлова бяха различни, но само от страни на Изтока, хотели, за които нищо не знаех. Имаше и картички от Истанбул, Измир, Бейрут, Кайро и Казабланка. Съдържанието на писмата бе кратко и почти стандартно. Като че някой се бе погрижил да успокоява Михайлова и да й втълпява, че дъщеря й живее в охолство и е щастлива. Липсваше всякаква човешка топлина в тези писма, не можех да се освободя от чувството, че са писани под диктовка. Разтворих албумите и оттам отново ме гледаше омразният Юси. Но имаше и други снимки: на малко мило момиченце, което стиска в ръчички кукличка, къпе се в морето с млад усмихнат мъж и хубава млада жена, в която познах събеседницата си. На други снимки полуголо на леглото се търкаляше хубаво момиче с порочно лице. Очевидно Юси и тук бе проявявал фотографските си качества.

Държах в ръцете си една човешка трагедия — съдбата на Яна Михайлова от нейното крилато и щастливо детство до падението й. Замислих се колко несправедливост може да има в човешките съдби. Щастливо детство, родители без чувство на отговорност, погрешно възпитание, ненамеса на обществото и в резултат — осакатен живот!

— Другарю, ще вземете ли тези неща?

Гласът на Михайлова ме върна отново към целта, за която бях дошъл. Изгледах я и без да крия ненавистта си, казах:

— Сигурно и вас Юсеин е снимал така, но това си е за ваша сметка. Нали казахте, че всеки си има лични работи? Запомнете добре! Никакви писма и ако се получи нещо от Яна или научите нещо за нея, ще се обадите на телефона, който ще ви дам. Носите лична отговорност и ако не го сторите, ще ви се държи сметка за съучастничество. Тези две снимки на дъщеря ви ще взема!

Написах номера на телефона и оставих листчето на полираната масичка. Станах и без да се сбогувам, затръшнах външната врата зад гърба си. В случая не се съобразявах с наредбите на началниците си за учтиво и културно държане, но не съжалявах. Поуспокоих се едва когато ме полъхна свежият ветрец навън. Тръгнах пешком за дома, запалих цигара, но веднага я хвърлих. Чувствувах в устата неприятна горчилка.

Хазайката и Семирамида ме посрещнаха с нямо учудване, дори получих горещ ароматичен чай, награда, че веднъж съм се прибрал навреме. Семирамида приближи и лизна с грапавото си езиче пооплешивялото ми чело.

 

 

Събудих се бодър, уведомих генерал Воденски, че имам задачи и след като се обръснах, се отправих към дома на Виктория Запрянова, втората съпруга на фамозния Юси. Трамвай номер седем ме откара към Мотопистата, където сред новите жилищни блокове все още се гушеха овехтели къщурки. Спрях пред една от тях, от бухналото в зеленина дворче ме посрещна креслив кучешки лай. От другата страна на пътната врата бял дългокос пудел с няколко кафяви петна се дереше отчаяно. От извехтял некролог ме гледаха тъжните очи на слабичка кротка жена. Успях да прочета името: Стоянка Запрянова, 45 години, от с. Склаве, Благоевградско. Плътен мъжки глас се обади зад розовите храсти:

— Престани, Пуфи! Ела тук!

Появи се и самият стопанин. Едър мъж с побеляла коса, държеше градинарска ножица. Приближи и ме изгледа със строги тъжни очи.

— Кого търсите!

— Вие ли сте Лазар Запрянов?

— Аз, трябвам ли ви нещо?

— Надявам се, ще можем да поговорим?

— Разбира се, заповядайте!

Вратата се отвори, Пуфито стана съвсем добродушно, завъртя опашка и се отърка у панталона ми. Тръгнах по постланата с плочки пътечка и потънах в ароматната зеленина на китното дворче. Стопанинът ме покани в беседката.

— Летке, ела поздрави госта, момичето ми!

Появи се тъмнооко момиченце, усмихна се и ми подаде ръчичка.

— Добър ден!

— Ученичка ли си? — погалих детската главичка.

— Да, сега ще бъда във втори клас.

Лицето на Лазар Запрянов грейна от щастие.

— Донеси две чашки и ракийката да почерпим госта.

Детето се спусна да изпълни заръката, а едрият мъж въздъхна тъжно.

— Само тя ми остана, внуче. На сина е, той загина по време на работа, жена му я взе да я гледа, законът й я даде, но не издържа и аз я прибрах отново при мене. С баба й я отгледахме и сега тя ми е радостта. Навярно забелязахте некролога, Стоянка почина и сега сме с малката. Прекрасно дете, в училище много я хвалят, вече къщата гледа. Каквото имам, нейно е. Тя ще ми затвори очите.

Отново, виждах нова човешка трагедия, но почувствувах и топлотата в този скромен, потънал в зеленина и ухание дом. Малката Летка донесе две малки чашки и шишенце сливова. Лазар Запрянов наля бистрата течност.

— Домашна е, ще ви хареса. Аз почти не пия, но когато имам гост!

— Няма да ви откажа.

Отпихме от чашките, кученцето се сви в краката ни, а детето продължи прекъсната игра.

— Вие не казахте какво ви води в дома ми? — запита Лазар Запрянов.

— Зная, че ще ви напомня нещо неприятно, но трябва да поговорим за вашата Вики.

Човекът се сви, като че ли го бях ударил. Лицето му помръкна.

— Щом трябва, ще поговорим — каза тихо той.

— Можете ли да ми кажете как стана така, че дъщеря ви, дете на трудов човек, попадна в мрежата на такъв като Юсеин?

— Винаги съм го ненавиждал! Жена ми почина от мъка, горката, не можа да преживее позора.

— Защо позор?

— Как защо? Ние сме трудови хора, аз тридесет години работя като монтажник. Хората ме ценят и уважават. Дом струпах, семейство създадох, а Виктория беше чудесно момиче. Скромно, тихо, работно. Появи се този Юсеин, какво прави, как й взе ума — не зная, но ние нищо не можахме да направим. Момичето взе да закъснява, напусна работата си. Казала на майка си, че ще се жени за този чужденец. Тогава я накарах да го доведе, да го видим, да поговорим. Нали и ние сме родители, не ни е безразлична съдбата й.

— Той дойде ли?

— Дойде. За да се представи, пристигна с колата си. Една такава модерна, а той като лорд. Държеше се високомерно, като че светът е негов. Зализаната, му мутра никак не ми хареса. Казах го на дъщеря си, а тя мене упрекна. Прост съм бил, държал съм се обидно и нейният Юси се засегнал. Цяла нощ плака, не можем да я успокоим.

В очите му изби влага, изкашля се в широките си шепи и продължи:

— Чедо, гледал си го от късче месо, за него си се трудил. Дожаля ми тогава за нея, но й казах да не бърза. Времето щеше да й помогне да опознае по-добре този човек.

— Не се тревожете! Нищо няма да спечелите, ще разсипете само здравето си. Това дете има нужда от вас! — погалих главичката на малката и тя ми се усмихна доверчиво.

— Прав сте, ако не е това дете…

Момиченцето се отдели от мен и обгърна с ръчички шията на Запрянов. Той я прегърна в скута си.

— Ожениха се без съгласието ни, дори без да ни кажат. Виктория дойде, взе багажа си и ни представи акта за женитбата. Той я чакаше с колата хей там зад ъгъла. Повече не я видяхме. Обади ни се от Истанбул, после от Казабланка и от близо две години не знаем нищо за нея. Жива ли е, не е ли — кой да ти каже!

— Защо не се обърнахте към ЮНЕСКО? Може би щяхте да научите нещо за дъщеря си?

— Господата от ЮНЕСКО само с нашите работи ще се занимават. Много ги е еня за някоя си Виктория Запрянова.

Разбирах скръбта и озлоблението на този човек, не знаех, че поне засега с нищо не мога да му помогна. Запитах предпазливо:

— Знаете ли, че Юсеин е идвал след това в България?

— Идвал ли е? — Мъжът се оживи, лицето му пламна. — Къде е сега? С тези ръце ще го удуша, ако не ми върне детето.

— Успокойте се, и аз търся бившия ви зет. Ако ми падне, не го чака нищо добро!

— Бившия ли? Какво е станало с Вики? Моля ви, ако знаете нещо, не ме щадете, кажете ми го!

— Не мога нищо да ви кажа. Зная само, че се е развел и има вече трета съпруга.

— Как трета? Нима Вики…

— Вики е втората, поне дотолкова знаем. За дъщеря ви засега не мога да кажа нищо. Може би един ден…

— Вие да не сте от милицията, другарю?

— От милицията съм и търсим Юсеин за извършени престъпления. Затова дойдох при вас.

— Вярвам във възмездието, макар че не съм религиозен. От лошотия никой не е прокопсал, рано или късно плаща — поклати глава Запрянов. — И все пак когото удари, у него остава контрата.

— Аз пък смятам, че на възмездието трябва да се помогне. На това съм посветил целия си живот!

Станах и преди да се разделя с Лазар Запрянов, запитах:

— Мога ли да ви помоля за нещо?

— Кажете, ако мога, ще го направя.

— Имате ли някаква фотография на Вики? Ще ви бъда много признателен.

— Ще намеря — оживи се събеседникът ми. — Почакайте, моля! Малко преди бъркотията тя се снима за паспорт.

Засуети се и влезе в малката къщичка. Детето и кученцето изтичаха след него. Не чаках дълго. Лазар Запрянов се появи и ми подаде малка снимка, от която ме гледаше красиво миловидно лице.

— Ето, това е моята Вики! Какво дете беше, чисто, изпълнено е надежди за нещо по-добро. Усмивката не слизаше от лицето й — поклати тъжно глава. — Съдба, всеки си има съдба…

Не исках повече да го измъчвам с присъствието си. Бях отворил една зарастваща рана, която отново закървя. Напуснах ухаещото на рози райско кътче и се озовах сред високите бетонени сгради. Оставаше последната халка от веригата, изплетена от Юсеин Мохамед, д-р Дора Герова. Тук следата беше прясна и можеше да ме насочи към престъпника.

Няколко трамвая, продължително клатене и скърцане на релсите, навалица, августовска жега и най-после, плувнал в пот, слязох на „Кръста“. Оттам до улица „Милин камък“ разстоянието беше малко. Сенчестите дървета и лекият ветрец ме освежиха, внесоха бодрост в изнуреното ми от жегата тяло. Изкачих стълбището на кооперативната сграда и се озовах пред врата с табелка, на която беше написано името на лекарката. Натиснах звънеца и зачаках. Зад вратата се чуха тихи стъпки, някой надникна през шпионката и чак тогава ми отвори белокоса висока жена.

— Другарката Герова? — запитах аз.

— Аз съм. Вие какво, да не би за осветлението?

Не останах поласкан от това, че ме взеха за инкасатор, но продължих любезно:

— Мога ли да поговоря с вас?

— По каква работа? — изгледа ме недоверчиво жената.

— Относно вашата дъщеря д-р Герова.

— Вие да не би да сте от „Народно здраве“?

Не можех да не бъда доволен — от инкасатор ме въздигнаха в лекар. Жената стана по-любезна.

— Заповядайте, докторе! Ще ме извините, че е малко разхвърляно, но нали знаете, домакинската работа няма край.

Въведе ме в прохладен хол, в който всичко бе чисто и елегантно. Очевидно д-р Герова и нейната майка държаха на хубавото и имаха добър вкус. В продълговата ваза ухаеше разкошен букет, на камината блестяха няколко ориенталски сувенири. Следата на Юси, си помислих и продължих да оглеждам обширния хол. На стената висяха два портрета, рисувани с маслени бои. От единия ме гледаше мъж на средна възраст, с високо чело и открито лице, а от другия — млада красива жена с големи кафяви очи и очарователна усмивка. Косите бяха вдигнати високо на кок и дългата грациозна шия се очертаваше с белотата си на тъмния фон. Очевидно д-р Герова бе красива жена и художникът се бе постарал да подчертае това в картината си.

— Познавате дъщеря ми, нали? — каза с нескрита гордост домакинята.

— Да, а това навярно е стругът ви?

— Той — въздъхна старата Герова. — Не е жив да се радва на щастието на детето ни. Първия път не сполучи, но сега е щастлива.

— По-важното е човек да бъде доволен от себе си. Лошото лесно се забравя — заключих аз с философско примирение и се отпуснах на мекото кресло, без да чакам поканата на домакинята.

— Едно кафенце?

— Не, предпочитам нещо студено.

— Кока-кола или швепс тоник?

— Швепс.

Отпих от студеното освежително питие и кимнах с глава в знак на благодарност. Жената не издържа, любопитството й надделя и боязливо запита:

— По каква причина се интересувате от Дора, докторе?

— Д-р Герова е прекрасен колега — казах аз. — Дойдох да попитам кога ще се върне на работа. Взела е безплатен отпуск и ние все още не назначаваме никого на мястото й. Нали знаете, когато един работник се цени… Предприятието държи на нея! Имате ли някакви вести?

Поласкана, старата Герова се усмихна, доля чашата ми и махна неопределено с ръка.

— Приятно ми е да чуя това, което казахте за Дора. Възлагат й надежди, че ще стане отличен кардиолог. За съжаление не мога да ви кажа нищо определено, макар че като майка ми се иска детето ми да е при мен. Зет ми е богат човек, мисли да открие частна клиника и ако Дора реши…

— Зет ви лекар ли е?

— Да, завършил е в България, сега специализира. Само това, дето се е замесил в политиката, не ми харесва. Лекарят навсякъде си е лекар и помага на хората. Не мога да разбера защо му трябва политика. Той ще оправя света!

Не исках да й кажа, че Юсеин никога не е завършвал медицина, че е учил тази наука само две години и всичко останало около тъмната му личност никак не е розово. Усмихнах се, привидно разочарован.

— Доколкото ви разбирам, д-р Герова няма да се върне. Така ли?

— Така изглежда. Зет ми има големи планове. Ще живеят в Лондон или Париж, още не са решили. Е, ако един ден режимът падне, Юсеин може да заеме и важен пост в Пакистан.

Изненада ме наивността на старата Герова, реших да не руша илюзиите й. Казах примирен:

— Дъщеря ви ще види света, а ние ще водим тук скромното си съществуване. Види се, ще я загубим за родната медицина! — След кратко мълчание запитах: — Вие няма ли да ги посетите?

— И това ще стане. Пишат ми редовно, много са мили. Дето се вика, онзи ден заминаха, а вече получих три писма и изгледи от Истанбул и Измир. Пишат всеки ден, не ме забравят!

— Щастлива ли сте! Такава дъщеря, такъв зет!

— Да, щастлива съм. — Старата грейна, очевидно й бях харесал. Бе открила в мое лице човек, с когото може да сподели радостта си. — Ще ви покажа писмата, докторе, а това са снимките от сватбата им. Гледам ги и си поплаквам, когато ми домъчнее за Дора.

Тикна в ръцете ми обемист албум. Внимателно го запрелиствах. Отново трябваше да гледам противното лице на Юсеин, но вече получих пълна представа за д-р Герова. Трябва да призная, че още тогава у мен се появи симпатия към злополучната лекарка. На една от фотографиите се усмихваше момченце.

— Наистина са щастливи — казах аз. — Детето също ще намери истински баща.

— Да, това ме най̀ радва. Юсеин е особено привързан към малкия. Какво не му купува, а той все ме пита кога ще отидем при мама и новия татко. Дете, нали знаете! То най-добре разбира кой го обича. Изпратих го с детския дом на море, заминаха преди два дни — бързо стана. Чакайте, щях да забравя! Обещах да ви покажа писмата.

Докато старата Герова бе извън хола, извърших престъпление. Прибрах две снимки на Дора Герова в портмонето си. Нищо неподозиращата домакиня се появи сияеща.

— На, вижте какви красиви изгледи. Това е Измир! Наблизо били вилите на богаташите. Сега са се настанили там.

— Богатите хора могат да си позволят всичко — поклатих тъжно глава.

— Прав сте, не всеки може да бъде там, но знаете ли, малко съм неспокойна.

— Защо, не ви разбирам?

— Заради Юсеин. В Истанбул останали само един ден, колкото да го разгледат. Зет ми се страхува от своите политически противници. Затова заминали за Измир и наели някаква разкошна вила край морето.

— Значи всичко е наред, нямате основания за безпокойство!

— Нали знаете, ние, майките, сме такива. Все най-лошото мислим. И все пак, мисля си, няма ли да е по-добре да си дойдат тук? Поне Юсеин ще бъде спокоен.

— Ако това стане, ние от службата ще бъдем най-доволни.

Станах и леко се поклоних.

— Прощавайте, че ви отнех от времето! То сутрин не се ходи на гости, но когато работата го налага…

— Не се притеснявайте, беше ми много приятно. Заповядайте, когато имате път насам! — Старата Герова беше искрена. — Как беше името ви?

— Д-р Колев, инспектор и главен специалист към „Народно здраве“.

— Дора сигурно ви познава?

— Едва ли. Моята работа е административна. Аз трябва да познавам другите.

Разделихме се много любезно. Изпитвах угризение, че не бях достатъчно искрен с жената, подхранвах надеждите й. Съжалявах и за малката кражба, но не можех да постъпя по друг начин. Нахраних се в ресторанта на хотел „Хемус“, отбих се в службата, където нямаше нищо интересно, и се прибрах вкъщи. Едва сега почувствувах умората от последните дни. Това скучно събиране на информация бе част от нашата напрегната работа, която мнозина виждат само от романтичната страна. Опънах умореното си тяло и в помътеното ми съзнание заплуваха образите на Юсеин и неговите многобройни съпруги. Виждах мъртвата Виолета, треперещата от възбуда Нина и Лари, който ми се заканваше с пръст. „Започваме голяма работа, Колев! Не се отпускай, стегни се!“ После всичко потъна в мрак и се унесох в дълбок сън.

Събуди ме резкият звън на телефона. Изругах тихо и вдигнах слушалката.

— Ало, другарю Колев, вие ли сте? — чух възбудения глас на Евгения Покровска.

— Кажете, моля!

— Имам за вас нещо важно! Не е за телефон!

— Добре, идвам веднага.

Сложих слушалката на мястото и реших, че следобедният сън не е най-подходящото занимание за офицер за специални поръчения.

Госпожица Покровска бе много развълнувана.

— Идваха онези двамата, холандците.

— Така ли, разказвайте, моля!

— Снощи в пощенската кутия намерих плик без адрес. Прибрах го и успях да го разпечатам — усмихна се доволна. — Виждате ли колко бързо усвоявам някои неща! Мисля, че и вашата служба може да ми завиди.

— Не се съмнявам — казах хладно. — Какъв беше текстът?

— Много странен. „Надникнете в гнездото на птичето! Една морска разходка с кораба «Осетия» ще бъде полезна на канарчето. Бухалът да лети нощем!“

— Да, наистина странно. Интересен любител на пернатия свят. Разказвайте, какво стана после!

— Нищо, залепих плика и ето днес към обяд някой позвъни. Оказаха се двамата холандци. Сториха ми се много възбудени, дори се изплаших. Запитаха има ли някакво съобщение и аз им предадох плика. Оставиха ми двеста долара и бързо изчезнаха. Имах чувството, че ще ме нападнат.

— На какъв език беше написана бележката?

— На английски.

— Другарко Покровска, направихте ни неоценима услуга!

— Надявам се, че съм сторила нещо полезно. — Лицето й отново се покри с гъста червенина.

— Сега ще ви помоля за едно кафе. Признавам, че сте голям майстор.

Докато пиех кафето, извадих трите снимки на съпругите на Юсеин и й ги подадох.

— Познавате ли тези дами?

Тя дълго се взира, преди да ми отговори. Поклати глава в знак на съгласие.

— Помня ги, Юси ми ги доведе.

— И каква беше вашата задача?

— Юси идваше предварително и ми нареждаше да им предсказвам щастлива женитба, пътешествие, пари и безоблачно бъдеще.

— И вие го правехте?

Наведе глава.

— Нали знаете! Защо ме карате да се срамувам?

— Добре, да не се ровим повече в миналото!

Допих кафето си и станах. Евгения Покровска ме гледаше с умоляващ поглед.

— Нали ще им помогнете на тези нещастници! Много ви моля, ще ми олекне на съвестта, ако зная, че сте направили нещо за тях! Особено докторката беше чудесен човек, дори ми предписа лекарство за сърцето и от него се чувствам много по-добре.

— Ще се опитам да направя нещо, за да облекча вашата съвест. А сега довиждане. Може би няма да се видим скоро, затова ако се случи нещо, звънете в службата ми на телефона, който ви дадох.

— Разбирам.

На вратата й стиснах ръка, разбрах, че съм бил ненужно рязък.

— Не ми се сърдете! Вярвам, че всичко ще завърши добре!

Тя само кимна и се опита да се усмихне.

Прибрах се и дълго мислих за тези любители на птици. Признавам, че не разбирах нищо от тайнственото послание, но едно беше ясно. Корабът „Осетия“ бе притегателна точка за няколко човека — Паул Райнбергер щеше да пътува с него, там трябваше да се настани за една полезна разходка „двукрако“ канарче, и аз също щях да бъда един от пасажерите на това морско корито. Що се отнасяше до Бухала той трябваше да лети нощем в неизвестна посока. Интересът ми към този птичи свят така се изостри, че вече съжалявах за това, че не съм на люлеещата се палуба на „Осетия“. Оставаше ми утешението, че една прекарана в дълбок сън нощ може да бъде дори по-приятна от едно морско пътешествие.

Сутринта, бодър и отпочинал, се отправих към министерството. Още не бях прегледал сутрешните вестници и телефонът ми иззвъня. Чух познатия глас на генерал Воденски:

— Можеш ли да прескочиш до мене, старо момче?

— Веднага, другарю генерал.

Опитвах се да разгадая за какво съм потрябвал на началството в този ранен час, но след като си припомних думите на известен шлагер: „да знаеш да чакаш, да можеш да чакаш, това е любов“, реших, че и на мен не ми остава друго, освен да чакам. Колкото до любовта, тя нямаше нищо общо с моята прозаична професия.

Тази сутрин генерал Воденски бе сериозен, дори навъсен и без да отрони дума, ми подаде сутрешния бюлетин за произшествията. На пръв поглед в него нямаше нищо необикновено. Едно автопроизшествие, два опита за самоотравяне, една обрана будка за цигари и манифактура и някакъв обир с взлом. Вече се готвех да върна бюлетина на началника си, когато вниманието ми бе привлечено от адреса на последния обир. Улица „Макаренко“ №12. Кирковски район.

— Кога е станало? — запитах бързо.

— Тази нощ, драги ми Колев. Наредих на шесто районно управление нищо да не пипат без твоето присъствие. Колата вече те чака долу.

— Чудесно, отивам веднага.

— Нали това е квартирата на твоята приятелка Николина Паскалева?

— Същата. Мисля, че тя замина.

— Не зная други подробности. Върви и се запознай на място със случая.

Не чаках нова покана, бързо напуснах кабинета и тръгнах към изхода. Колата ме отведе на познатия адрес, където вече чакаше цялата оперативна група.

— Другарю майор, представя ви се капитан Савов…

— Оставете представянето. Имате ли представа как е станало всичко това?

— Хазайката е тук, тя ще ви разкаже. Огледа още не сме започнали, чакахме ви.

Бравата се оказа отворена много майсторски, очевидно бе работил опитен престъпник, който е разбирал от работата си. Нямаше следи от насилие върху ключалката, липсваха всякакви отпечатъци. Неизвестният крадец бе отключил първо вратата на къщата, после безшумно преминал коридора и отворил вратата на стаята на Нина. Напразно се мъчеха специалистите от групата да открият стъпки по тъмното коридорче, парченце кал от обувките или нещо подобно. Нямаше нищо. Реших, че крадецът е надянал нещо като калцуни, които напълно са обезшумили стъпките му. В стаята цареше пълен безпорядък. Внимателно, без да бърза, престъпникът бе прегледал всяко кътче, всяко чекмедже, дори вазата бе обърната. Направи ми впечатление, че бурканчетата със сол и други подправки бяха празни и съдържанието им — изсипано върху един вестник на масата. Леглото бе също в пълен безпорядък, гардеробът зееше отворен и оскъдното бельо на девойката се търкаляше из цялата стая. Престъпникът бе търсил нещо спокойно и методично, без излишно бързане. Не можеше да се установи какво липсва, защото собственицата на стаята, Нина Паскалева, не бе тук. Може би нощният посетител се бе интересувал от имуществото на девойката, защото открихме едно празно портмоне да се търкаля на пода.

Докато хората от оперативната група вършеха работата си — правеха снимки, търсеха отпечатъци и се стремяха да открият някаква следа, реших, че най-добре е да поговоря с хазайката на Нина. Намерих я в стаята й неспокойна и бледа. Като ме видя, стана и се хвана за мен като удавник за сламка.

— Добър ден, другарю! Странни неща стават в къщата ми, не мога да се успокоя. Вие по каква работа? Нинчето замина за море…

— Успокойте се! — прекъснах потока от думи. — А сега трябва да поговорим спокойно. Първо да ви се представя! Аз съм служител на Народната милиция и съм тук служебно във връзка с престъплението.

Хазайката съвсем се обърка, отпусна се на креслото и се прекръсти.

— Боже господи, и това доживях, милиция да се разпорежда в къщата ми. Какъв срам! Всичко това ми докараха тези чужденци.

— Защо смятате, че чужденците имат пръст в това дело?

— Не смятам, а предполагам. Докато ги нямаше, никой не влезе в този дом с лоши мисли. Ах, Нинче, Нинче, защо те приех…

— Но моля ви, госпожо! Защо обвинявате квартирантката си, когато тя не е била вкъщи?

— Каква беля ми докара! — продължи да се вайка хазайката. — Сигурно се е хвалила насам-натам, че има долари и някой се е полакомил. Да им опустеят доларите, какъв срам ми докараха, зачерниха ми къщата.

Седнах и изчаках да се успокои. След това запитах:

— Нали не сте пили тази сутрин кафе?

— Оставете! — махна ръка тя. — Само ми е до кафе сега.

— Грешите! Аз също бих ви правил компания. Ако не ви затруднявам…

Жената ме изгледа учудена, после постепенно лицето й се поотпусна и тя се усмихна.

— Прав сте, да изпием по едно кафенце. Да направя ли и на момчетата оттатък?

— Жестът ви е равен на благодеяние!

Докато приготвяше цяла тенджерка кафе, си мислех — какво можеше да се случи на добрата жена, ако бе изненадала престъпниците. Те нямаше да се отнесат деликатно към нея, особено ако ги познаваше, и вероятно сега щяхме да се занимаваме и с трупа на единствения свидетел на произшествието. Когато ми поднесе кафето, й казах:

— Знаете ли, вие сте родена под щастлива звезда.

— Защо? — опули се тя. — Нали виждате колко съм щастлива! Само този обир ми липсваше.

— И все пак сте жива. Спали сте, докато престъпниците са се разхождали из къщата ви. Не си ли давате сметка какво можеше да ви се случи?

Тя дълго ме гледа, после се отпусна на стола. Отпи няколко глътки от кафето и едва тогава проговори.

— Знаете ли, имате право. Господ ме е пазил!

— Нека бъде и господ! — усмихнах се аз. — Важното е, че сте жива и здрава. Сега ще можем ли да поговорим?

— Да, питайте! Вече се успокоих.

— Разкажете ми не ви ли направи нещо впечатление преди престъплението? Някой да е идвал, нещо да ви е казала Нина?

— Не, нищо, всичко си беше както обикновено. Само този, нейният чужденец Паул, идва веднъж. Преди да заминат на море дойде да я вземе с кола, една от тези, дето ги дава под наем „Балкантурист“.

— Искате да кажете „Рентакар“?

— Да, така каза и Нинчето. Тя е много горда с приятеля си, пък и на мен ми харесваше. Един такъв възпитан, спретнат. Не е като Юсеин.

— Знаете ли имаше ли Нина пари?

— Имаше, това зная с положителност, но колко — не мога да ви кажа. Беше много пестелива и ми казваше, че си събира за чеиз. Имаше и долари, защото е услужвала на колеги. Всички знаеха, че има.

— Къде ги държеше?

— Точно не зная, но някъде в стаята си. Казвала съм й много пъти да ги внесе в спестовна каса, но не го направи. Ето сега, какво стана. Липсват ли й парите?

— Не зная, защото я няма да каже, но намерихме едно доста обемисто празно портмоне.

— Виждате ли докъде водят необмислените работи. Ако ги беше внесла в книжка…

— Елате да видите стаята! Може би ще откриете нещо изчезнало.

Старата жена ме последва, като все ми мърмореше полугласно. Заведох я в стаята на Нина и тя дълго се вайка, като видя безпорядъка. Погледът й се спря на отворените чекмеджета на бюфета. Пристъпи към тях и ги заразглежда.

— Часовника открихте ли някъде? — запита тя.

— Какъв часовник?

— На Нинчето от прабаба й. Златен, прилича на яйце с верижка. Носи се на врата. Показвала ми го е и много се гордееше с него, но не го носеше. Страхуваше се да не й го откраднат. Мисля, че него го няма, ако не го е взела на морето.

— Къде стоеше часовникът?

— Тук, в едно от тези чекмеджета. Това зная със сигурност.

— Прегледайте още веднъж за часовника! — подканих жената.

Тя много се стара. Имах чувството, че и престъпниците не са търсили така внимателно като нея, но за съжаление часовникът беше изчезнал, както вероятно и съдържанието на портмонето.

Помолих я да отиде в стаята си и запитах капитан Савов:

— Открихте ли нещо, капитане?

— Нищо, другарю майор, освен това, че са действували много опитни крадци, които разбират от работата си. Никакви следи, никаква грубост, всичко е извършено със завидно професионално майсторство. Особено отварянето на бравите!

— Добре, трябва да се провери кои от нашите „специалисти“ по отварянето на брави са на свобода.

— Слушам, другарю майор!

Нямах повече работа в стаята на Нина. Предстоеше опис на вещите, търсене на отпечатъци, снимки и още цял куп формалности, които трябваше да извършат колегите ми от районното управление. Чакаха и знаменития Бобик, един прекрасен следотърсач от вълча порода. Придружих хазайката до стаята й.

— Какво доживяхме, да не си спокоен в собствената си къща. В моя роден град някога нямаше крадци, вратите ни стояха отворени и никой нищо не бутваше, а сега…

— Така беше и в бащиния ми дом — опитвах се да успокоя старата жена. — Времената станаха други!

— Други ли? — ядоса се тя. — Нали са същите хора, ако не те, техните потомци. Вие, милицията, сте виновници, разпуснали сте ги, затова крадат!

— Може и да сте права! — усмихнах се аз. — Кажете ми, нямате ли някаква вест от Нинчето?

— Не още. Днес е 7-и август, а тя замина на 5-ти вечерта. Дойде нейният Паул, събраха багажа и тръгнаха с колата му. Зная, че са в Несебър или Слънчев бряг и както каза Нинчето, оттам той заминавал за Истанбул на 12-и този месец. Друго не зная!

— Все пак трябва да я намерим и да й съобщим произшествието! Как мислите?

— Зная ли, това е работа на милицията, да решава, да действува…

— А може би ще е по-добре да я оставим на спокойствие няколко дни да изкара почивката си, пък като се върне, ще научи каквото трябва. Така ще направим!

— Ваша работа, другарю, но пак ви казвам! Пипайте здраво, че виждате ли какви работи стават!

Разделих се с добрата жена и тръгнах към министерството. Мислите ми все се въртяха около този обир и колкото да се силех, не можех да реша най-важното. За обикновено престъпление ли се касаеше или цялата работа имаше нещо общо с бандата международни мошеници. Не можех да проумея каква е ролята на безобидния на пръв поглед Паул Райнбергер. Може би, ако Николина Паскалева беше тук, можеше да ме насочи към вярна следа. Ако вдигнехме шум около кражбата, рискувахме да изплашим птичето и то да изхвърчи в неизвестна посока, а аз много държах да го поставя в подходяща клетка. Не изпусках и възможността нощните посетители да са от местен произход — нещо, което съвсем не беше изключено. Затова реших да оставя засега всичко в ръцете на районното управление и да изчакам резултата от тяхното издирване. Оставаха няколко дни до отпътуването ми с „Осетия“ и не си заслужаваше да си губя времето с една дребна кражба.

Генерал Воденски ме чакаше, беше особено нетърпелив. Разказах му за случилото се и изтъкнах съображенията си. Дори да бяха намесени в кражбата чужденците от бандата, за която само можеше да се предполага, че е „Роза росса“, ние не трябваше да ги задържаме. Едно проточило се следствие можеше да обърка основната ни цел, за която си сътрудничехме с Интерпол. Правилното беше да вървим по следите им и имаше голяма вероятност самите те да ни заведат до това, към което се стремяхме — унищожаването на цялата организация.

Междувременно вече се получиха сведенията от оперативната група на шесто районно управление. Кучето Бобик бе надушило следата, но тя го завела на около двеста метра от къщата. Вероятно там е имало спряна кола, престъпникът се бе качил в нея и отпътувал в неизвестна посока. В това нямаше нищо необикновено, напротив, всичко бе напълно логично. Капитан Савов бе извършил справката относно нашите майстори на заключените брави. Оказа се, че на свобода е само небезизвестният в престъпния свят Савичка, но той имаше желязно алиби. Излежал наказанието си за обир на магазин, Савичката бе постъпил на работа във Велинград и от телефонния разговор, проведен от капитан Савов, се разбрало, че бившият крадец не е напуснал новото си местожителство. Не беше изключено и появяването на нов талант в бранша, за когото още не знаехме нищо. Най-вероятно бе да е някой от постоянните посетители на Кореком, който оттам е набелязвал бъдещите си жертви. Разбира се, всичко това бяха предположения и за доказването им трябваше да поработят колегите ми, а за мене не оставаше нищо друго, освен да стягам багажа си за далечното пътешествие.

Пепелникът на бюрото на началника ми вече бе препълнен с угарки, а времето за обяд отдавна бе минало. Генерал Воденски стана, разходи се напред-назад и разкърши едрото си тяло.

— Уморих се вече, старо момче, дотежа ми. Знаеш ли, че понякога мечтая за пенсия?

— Не обичам ренегатите, другарю генерал! А колкото до пенсията — няма да ви избяга, кога да е ще я получите!

— „Вечен неспокоен дух, спри, усмири се!“ — издекламира шефът ми и на лицето му изгря ведра усмивка. — Добре че има такива като тебе, които не сдават фронта. Приемам критиката за ренегатството и никакъв отбой! Борбата продължава!

— Радвам се да го чуя. Помните ли как ви викаха на младини? Неуморимият.

— На младини! Това беше толкова отдавна, Колев…

— Да не се впускаме в подробности, другарю генерал! Мисля, че и на двама ни ще стане тъжно!

— Прав си! Край на тъгата, край на лошите мисли по изгубената младост! Сега слушай добре. Имаш потвърждение от турските власти и заминаваш като търговски пътник на „Техноекспорт“. Такъв ще бъдеш и за консулството в Истанбул. Новата длъжност ти дава възможност да пътуваш из цялата страна. Връзката с Пикеринг ще се установи в Истанбул и той ще те свърже, ако намери за добре, с турските ни колеги. Те приемат предложението за съвместни действия. Какво смяташ да правим с двамата холандци?

— Мисля, че е ясно, другарю генерал. Ще ги пропуснем свободно през България. Те обезателно ще ни заведат някъде!

— Тръгни след мухата и тя ще те отведе на л… — захили се шефът ми. — Добра поговорка, нали? Умен народ сме, няма що!

— Умен, с голямо чувство за хумор, критика и самокритика.

— Хайде, хайде, пак почваш да философствуваш! Знаеш ли, съвсем прегладнях.

— Еднакви мисли ни вълнуват!

— Добре тогава, да отидем да хапнем! След това, си свободен да се готвиш за път. Надявам се, че след като получиш паспорта си, ще дойдеш да се сбогуваш със стария си приятел!

— Нали казахме, че няма да употребяваме думата „стар“?

— Прав си, стари приятелю!

Двамата се разсмяхме и побързахме да отидем в стола с надеждата, че готвачът е оставил нещичко, с което да залъжем бунтуващите се стомаси.