Белва Плейн
Платно на живота (9)

9.

Мег вървеше към бутика на Леа, все още несигурна дали наистина иска да отиде там, или дали изобщо иска да се среща и да говори с когото и да било. Тази сутрин бе тръгнала за Ню Йорк със същите неясни намерения. По някое време реши да се отбие при Хени само за да се сгрее на топлината, запомнена от детството. Но Хени не бе вкъщи. Мег пое към музея на Пето авеню, поколеба се пред долното стъпало и продължи да върви. Бе дошла в града без колата: не бе в настроение да понася присъствието на шофьора или на когото и да било другиго.

Тръгна към долната част на града. В следобедната светлина пред очите й блестяха високи кули. Хората бръмчаха и се суетяха като мравки във всяка една от тях — било то хотели, канцеларии или магазини. Купуваха и продаваха неща, правеха неща, говореха по телефони. Когато се замисляше за всички тези толкова заети хора, Мег се чувстваше изолирана. Все едно че бе в някоя чужда страна, вслушана в разговори, които не разбираше. Чувството й бе познато до болка: неприятно усещане, предизвикващо гадене и желание да го загърби.

Обзе я слабост. Отпусна се бързо на пейка, разделяща Пето авеню от парка, и облегна гръб на стената. Знаеше, че коренът на слабостта бе в главата й: последното бебе бе вече на седем месеца и тя бе възстановила физическата си сила.

Зловещата мисъл, която се оформи в главата й като едва забележимо семенце след убийството на Бен, бе пуснала корени и бе избуяла. Беше се опитала да я изкорени, но тя пак бе порасла… Ставаше въпрос за неясното усещане, че Донъл знае прекалено много за смъртта на Бен… Какъв ужас! Мъжът, с когото делеше леглото си, от когото бе заченала децата си и който бе отговорен за възпитанието им… Не, не беше възможно…

Внезапен порив на вятър подгони ръждивочервени листа по тротоара. Прекалено хладно бе да седи на открито. Освен това самотната й фигура привличаше нежелано внимание: кой седи така сам и следи с невиждащ поглед преминаващите насам-натам автобуси? Тя стана рязко и почти веднага се сблъска с някаква жена, която вървеше в противоположна посока. Засрича извинение и срещна озадачения й поглед. Защо озадачен? Има ли нещо не в ред около нея, което да привлича погледите на другите?

Новата бавачка, онази, която дойде да гледа бебето Агнес, я бе погледнала точно по същия начин тази сутрин. Да, така беше: погледна я някак странно, укоряващо, когато изтича да вземе бебето от нея. Близнаците я дърпаха за роклята: търсеха вниманието й, а тя държеше бебето, опитваше се да балансира между тях — и точно в този момент у нея се надигна червената, заслепяваща вълна на гнева и тя ги беше отблъснала с викове — да, сигурна беше, че бе крещяла: „Махайте се! Махайте се! Ако не спрете веднага, не знам какво ще направя!“ И те се бяха разревали от уплаха. Бебето не закъсня да се присъедини към тях, а тя бе притиснала лице към него и бе плакала на глас във вратлето му, докато бавачката не се втурна към нея… Неприятна жена. Трябва да я уволни.

Мег продължи да мести механично крака, потънала в неприятните си мисли. „… Всъщност не искам да се срещам с Леа, но не искам и да се връщам вкъщи… Може би все пак ще отида до Леа… А може и да не отида.“

На витрината на бутика бе изложена рокля от искрящо златно ламе. Хармонизиращата по цвят пелерина бе обшита със самурова кожа. Ако Донъл я види, веднага ще я накара да я купи. Рокля, която ще фокусира вниманието на всички веднага щом собственичката й се появи на някой прием. Донъл обичаше този вид отнемаща дъха поява. А тя я мразеше.

На входа я посрещна продавачка с подканваща усмивка.

— Възхищавате се на ламето, мадам? Модерна дължина — до средата на прасеца. Току — що въведена в Париж от френските моделиери.

Леа й се притече на помощ.

— Мег! Толкова се радвам! — И бързо добави. — Случило ли се е нещо?

Тръпка на тревога притича през младата жена.

— Защо? Странна ли изглеждам?

— Не, не… Просто помислих… Обядвала ли си?

— Бях заета. Дойдох пеша дотук.

— Влез в тази пробна. Ще ти предложа чаша чай и сладкиши. Не е кой знае какъв обяд, но е по-добре от нищо.

Мег се отпусна на стола. Леа бе наблюдателен човек: достатъчно беше само да я погледне, за да разбере, че нещо не е в ред. В светлината, разпръсната в три посоки от тройните огледала, Мег видя бледо, напрегнато лице и прегърбено на стола тяло — стойка на възрастна жена. Опита се да се поизправи.

— Как е бебето? — запита любезно Леа.

— Добре. Вече седи.

— Паметта ми обикновено е добра, но сега не мога да си спомня името й.

— Агнес.

— Вярно. Сетих се, че започва с „А“, но не виждам децата ти достатъчно често, а те са толкова много… Човек се обърква. — Докато говореше, Леа безгрижно люлееше крака. Обувките с деколте в два цветни нюанса пасваха съвършено на бежовия й костюм от „Шанел“ и златните й огърлици. — Но обещавам да запаметя имената на всичките ти деца. Слушай: Люси, Лорета, Агнес, Томи и Тими.

„Аз крещях на Люси и Лорета тази сутрин. Бедните малки изплашени невинни душици! Само как им крещях…“ Сълзи изпълниха очите й.

Леа се обърна настрана. През сивата пелена на сълзите си Мег забеляза, че тя продължава да люлее елегантен крак, обвит в лъскава коприна.

Леа продължаваше любезно:

— Какво голямо семейство: пет деца за пет години! Господ да ги благослови и тъй нататък.

Мег избърса очите си.

— Да, права си — едва прошепна тя.

— Мег, ти не искаш повече бебета. — В гласа на Леа звънна твърда нотка. — Самоунищожаваш се. Нервите ти са напълно разбити.

Мег постави чашата на близката масичка.

— Но не разбирам защо. Заобиколена съм от прислуга, няма нужда да помръдна и пръст. Срамувам се. Онези бедни жени в апартаменти без топла вода, жените, лишени от всичко и оставени сами на себе си… Как съумяват да отгледат куп деца? Нима имам основания за оплаквания?

— Защо смяташ, че и бедните жени, за които говориш, не се превръщат в развалини и не разбиват нервите си? Някои издържат, други — не. Погледни се само — допълни Леа почти грубо. — Погледни се в огледалото. Колко време ще издържиш още по твоя преценка? Ще родиш ли още пет през следващите пет години?

— Не знам… Просто не знам.

— Какво става с теб? Защо нямаш силата да му се противопоставиш?

— Опитвам се. Но ти го познаваш, не е човек, на когото някой може да се противопостави… — В ушите й звънна умората, безнадеждността и в същото време глупостта на думите й.

— Говориш глупости, Мег — веднага отреагира Леа. — Съжалявам, но длъжна съм да ти го кажа, не си дете: голям човек си, а и това засяга ТВОЕТО тяло. Освен това при Донъл не става въпрос и за нарушаване на религиозни разбирания. Ако си спомняш, каза ми го ти точно тук, в тази стая.

— Знам.

— Тогава каква е причината?

— Вероятно приумица.

— Приумица! Не, скъпа моя, става въпрос за власт. Желание да се налага над теб. И удоволствието му е още по-голямо, защото знае, че успява да те принуди да вършиш нещо, което не искаш. Прекършва волята ти и те подчинява напълно на своята. Не казвам, че не се радва искрено на всички деца. Има достатъчно пари да ги отгледа по определен начин и да се перчи с тях. Някои хора наистина обичат къщата им да е пълна с деца — особено когато не се налага те да ги износват и те да ги раждат!

Мег мълчеше и мислеше: „Бих искала да съм като Леа. Колко е силна! И като си помисля, че съпругът й умря трагично само преди една година! Сигурно човек трябва да бъде роден такъв. Всички умни, модерни жени, които работят тук, изглеждат така, като че ли се справят успешно с всичко и с всеки. Изглеждат някак извисени над другите, недосегаеми. Вероятно наистина са такива.“

— Мег, кажи ми… — Леа я гледаше с любопитство. — Ти сигурно страшно негодуваш срещу него. Нали?

Какъв прям въпрос. Само жена като Леа може да го зададе така спокойно или да отговори без трепване, ако някой я запита.

— Понякога — отговори Мег тихо.

— Но когато си в леглото му, вероятно…

Мег се изчерви. Другата жена сякаш бе проникнала като рентгенов лъч в главата й и се бе добрала до тайните кътчета на мозъка й.

— Не ми отговаряй, разбирам. Не искам да те смущавам. Всъщност ти ми отговори.

— Не изцяло — поклати глава Мег. — Има и други неща. Бизнесът му.

Сега лицето на Леа се стегна и се затвори — като внезапно затръшната врата. В следващия миг тя леко се пооткрехна.

— Колкото до бизнеса му… Въздържам се от коментар. Прекалено е сложен и извън моите възможности за ориентиране.

Какво ли мисли Леа за Донъл и Бен? Какво ли е мислила за отношенията им преди смъртта на Бен? Знаеше, че тя никога няма да й каже. Заради същността на „бизнеса“ и ореола на тайнственост около него…

— Мег, настоявам да помислиш сериозно върху съвета ми от миналата година. Срещни се с доктор и си осигури диафрагма. Ако не го направиш, си пълна глупачка. Нищо друго не мога да сторя за теб — строго завърши тя.

— Той няма ли да разбере?

— Сигурна съм. — Леа говореше търпеливо като на малко дете. — Спомняш ли си какво ти казах за доктора, който идваше тук с жена си? Тя почина миналия месец, колко тъжно! Дойде тук с двете си момичета да откаже поръчката й за палто. Ако се решиш, ще те приеме още днес. Ще намери няколко минути за теб, ако аз го помоля.

— Специалистите не определят среща в същия ден — възрази Мег, разтреперана от напрежение и нерешителност.

— Но той ще го направи. Много любезен човек е. Не му взех нито цент за палтото, въпреки че бе готово. Смешно, знаеш ли кой го купи? Мериан Уърнър! — Леа стана. — Мег, съгласи се да му позвъня веднага. Може да имаш късмет и да те приеме още сега.

Колко бърза беше тази Леа! Мег се опита да спечели още време:

— Не е ли странно, че непрекъснато раждам бебета, а бедната Мериан…

Леа се спря на прага.

— Имаш право да я наричаш „бедната Мериан“ — знам какво имаш предвид. Но би могла да погледнеш и от другата страна. Тя има съпруг за милиони и смятам, че дори не осъзнава невероятния си късмет. — В очите й присвяткаха искрици. — Признавам, че и при най-слабия знак от негова страна веднага ще скоча и няма да се посвеня да му го кажа!

— Наистина ли ще му кажеш?

— О, не, глупавичката ми. И ще ти отрежа главата, ако го споменеш на някого. Но пак повтарям: ако направи само едно леко пристъпване към мен, аз ще скоча веднага — без да ме е грижа дали е женен или не! Ето ти истината за моето отношение към него. Е, отивам да се обадя по телефона.

„Не смятам, че Пол ще го направи…“ — помисли Мег. В същото време обаче си даваше сметка, че е наистина прекалено наивна и старомодна за млада жена през 1929 год., когато прелюбодеянието бе станало модерно. Достатъчно бе да се четат романите и се следят новините, за да се разбере, че е така.

— Докторът ще те чака в три часа. Казах му, че си доста отчаяна. Той е много мил човек и няма защо да се притесняваш от него. Кажи му всичко. Не се страхувай, Мег. Ето адреса му. — Гласът на Леа я изпрати до вратата. — Вече дори изглеждаш по-добре, след като взе решение. Този костюм ти е хубав, но трябва да смениш чантата си. Ще изглеждаш много добре е чанта от кожа на алигатор с цвят на мед…

 

 

Когато Мег слезе от влака на местната гара след пиковите часове и наплива на хора, връщащи се от работа, бе вече доста късно. Краткият есенен ден се бе изнизал неусетно. Малката гара беше ярко осветена и докато чакаше да се появи някое такси, тя усети как я обзема спокойствие. Във въздуха се носеше позната миризма на изгорени листа, успокоителна есенна миризма, напомняща далечните детски години. Поизправи се, за да вдиша повече въздух, да напълни и дробовете си с приятния му специфичен аромат. Следобедното приключение не се оказа чак толкова лошо. Докторът бе изключително мил. Независимо от младостта му, държеше се с нея почти бащински. Не се наложи да му обяснява кой знае колко и беше безкрайно благодарна. Иначе би избухнала в плач и евентуалната нужда от обяснение щеше да засили чувството на унижение. Само в един момент бе на косъм от неприятни разяснения: докторът я бе попитал дали да говори със съпруга й. Тя беше метнала ръце нагоре с такъв ужас, че той веднага побърза да я успокои.

— Не се безпокойте, госпожо Пауърс, няма да получавате нищо по пощата, дори и ежегодното напомняне за преглед. Вие ще решавате кога да идвате. Така го искате, нали?

Сега се опитваше да си спомни какво друго й бе казал. Че жената е отговорна пред себе си и е длъжна да пази здравето си, иначе няма да е полезна на никого, най-малко на себе си. Човек не трябва да се страхува от признанието, че силите му са изчерпани…

— Всеки от нас познава чувството на пълно изтощение, отчаянието на хванато в капан животно — говореше лекарят. — Не се опитвайте да го надвиете сама. Протегнете ръка за помощ. — И в погледа му тя разчете състрадание и разбиране.

Без много приказки той беше установил, че жената срещу него е на границата на пълното рухване. Мег веднага усети, че пред нея седи мъж, който истински харесва жените, уважава ги като личности. Докато някои мъже харесваха жените само в леглото…

Появи се такси. Приятните квартални улички бяха празни: семействата се бяха прибрали вкъщи за обичайната вечеря. Едва сега Мег осъзна колко е закъсняла и пак я обхвана паниката от тази сутрин. Необичайното й закъснение ще предизвика въпроси. Тя смело я потисна: „Дръж се като голяма жена, Мег, не си дете, хванато с буркан сладко в ръце!“ Стисна чантата си, издута от кутията, която съдържаше и вина, и страх, но и облекчение.

Донъл се появи в предния коридор, преди още да бе успяла да затвори външната врата.

— Какво, по дяволите, ти става? Мислех вече какво ли не — че си катастрофирала и един куп други неприятни неща. Вечерята беше готова преди цял час! Разтревожи цялата къща.

Нормалната реакция: безпокойство, гняв и облекчение.

— Съжалявам. Забавих се в града, докато взема такси до влака, и същото се повтори тук.

— Но защо с влак? Защо не с колата?

— Не ми се искаше да пътувам с колата днес.

— Не ти се е искало? Странни приказки — как да ги разбирам?

— Дай ми възможност да отида до горния етаж да се преоблека. После ще вечеряме и ще говорим.

— Вече съм вечерял. Уморих се от чакане. Как смееш да се отнасяш към прислугата по този начин? Прави са да искат да приключат с работния си ден, вместо да висят с часове в кухнята.

— Не съм молила никого да виси в кухнята. Ще си направя сандвич. А и не съм кой знае колко гладна.

Той я последва. Чуваше тежкия тропот на стъпките му, въпреки че стъпваше по килима.

— Виж какво — каза й той, затваряйки вратата на спалнята зад себе си. — Така нещата няма да вървят. Искам да знам какво не е наред в тази къща. Имаш кола и шофьор на разположение, а тичаш в Ню Йорк като — като не знам какво! Защо? Къде беше?

Мег пое дълбоко дъх.

— Отидох при Хени и се отбих при Леа, пазарувах малко…

— Питам те, защо не взе колата?

— Исках да бъда сама.

— Налудничава идея! Какво криеш? Плакала си тази сутрин.

— Не съм. Кой ти каза такова нещо?

— Тими.

— Не е вярно, Донъл — възрази тя.

— Добре тогава… Хелга каза.

Естествено. Прислугата винаги предпочиташе господаря на къщата пред господарката — особено когато господарят беше Донъл!

— Когато закъсня и аз се разтревожих, тя ми разказа за случилото се сутринта. Не се опитвай да лъжеш, Мег. Болна ли си? Какво криеш?

Стояха изправени един срещу друг, пръстите на краката им почти се докосваха. Не бе съблякла палтото си и все още стискаше чантата в ръце. Тъй като той не бе много по-висок от нея, очите им бяха почти на едно ниво. Как бе възможно очите на един човек да изразяват толкова заплаха чрез черния си блясък, когато са всъщност само очни лещи? Но тя съумя да събере сили да издържи вторачения им взор.

— Не съм сигурна дали е възможно да се каже точно „болна“. Бях затормозена, блокирала… Имах чувството, че ще се пръсна, че няма да имам сили да го понеса повече…

— Да понесеш? Да понесеш какво? Тежкият си живот?

— О, добре!… Защо си такъв фанатик по отношение на децата? Какво значение има бройката им за теб? Когато — ти сам го призна — не си религиозен човек. Защо? Кажи ми. Опитвах се и се опитвам да разбера.

— Няма защо да се опитваш да разбереш. Такъв съм и такъв ще остана. Много по-издигнати жени от теб, от някои от най-изтъкнатите семейства на нацията, с радост раждат деца.

— Превъзходно! Чудесно за тях, но не и за мен!

Замълчаха, застанали почти плътно един срещу друг. Мег размаза сълзите с опакото на ръката си. „Ако не се погрижите за себе си, няма да бъдете полезна за никой друг“ — звучеше в главата й гласът на лекаря.

Донъл отиде до вратата и провери дали е заключена.

— Не искам децата ми да влязат и да видят майка си в този вид.

— И аз не искам да ме виждат в това състояние. Не разбираш ли, че точно това е същността на въпроса? Ако не живеех в непрекъснато напрежение и тревога, че всяка година ще раждам като животно!

— Ти си истеричка — заяви той. — Я се погледни.

Мег се обърна към огледалото. Лицето й беше покрито с грозни петна. От нея се очакваше да бъде хрисима, очарователна и винаги спокойна и тиха, когато най-много от всичко й се искаше да бъде откровена и почтена спрямо себе си и другите — но какво значение имаха нейните желания? Нямаше изход от каменната стена, която я бе притиснала. Единственият изход кротуваше в чантата й и тя ще прибегне до него. Кой се безпокои за нещата, които не знае? Освен това-онова другото, страшното нещо, потиснато в най-скритата ниша на мозъка и, сега се раздвижи и понечи да се излее навън…

— Съжалявам, ако съм се държала странно — започна тя.

— Държиш се странно.

— Тревожа се, Донъл. Нападат ме мисли като мъгла, която се вдига за малко само за да се върне пак обратно… Опитвам се да ги прогоня…

— Мисли! Мъгла! За какво говориш?

— Понякога мисля… мисля за начина, по който бе убит Бен и…

Той впи жестоки пръсти в раменете й.

— Какво искаш да кажеш? Какво значи „начина, по който бе убит Бен“?

— Знаеш колко много се писа по вестниците, че убийството е свързано с предстоящото му явяване пред съда. Знам, че постепенно всичко отмря, но човек не може да не се замисли…

— И така жена ми лежи в леглото на съпруга си и в главата й се мотаят тайни мисли! Тя смята, че съпругът й е наредил да убият човек! Дяволите да ме вземат, ако някога съм чувал подобно нещо! — Пръстите му се впиваха болезнено в раменете й.

— Донъл! Не съм казала, че ти си го наредил! Но не можех да не мисля за някои от мъжете, които идват тук. Те изглеждат напълно способни на ужасяващи неща! Жестоки хора… Нима не усещаш какво би могло да се случи? Не те ли е достатъчно грижа, за да обърнеш внимание? Как да бъда спокойна?… Не съм казала, че си ти! — И тя се разрида.

— Кой ти внуши тази идея? Кой беше? Леа, тая хитра лисица? Или братовчед ти Пол, висшият жрец на морала? Кой?

— Никой, кълна се…

— Това е най-възмутителното нещо, което някога съм чувал! — разкрещя се той. — Жена да обвинява съпруга си. Двамата с Бен никога не сме си разменили остра дума! Ние работехме като едно цяло и щяхме да продължим да работим така и през следващите петдесет години, а ти — ти имаш нахалството да предполагаш, че…

— Донъл, съжалявам, ако е прозвучало така, наистина не исках…

— Или някой, свързан с мен…

— Донъл, не исках да кажа…

Мег усети как силите й я напускат — изтичат през ръцете и краката й в сухата земя и изчезват… Отпусна се отчаяно върху леглото.

Той бе престанал да вика и гласът му сега трепереше от обида.

— Моята собствена жена… Никакво уважение към мен… — Замълча и се втренчи не толкова в нея, колкото някъде в пространството между тях. — Аз няма да го забравя лесно — завърши той.

Тя се запита кое ли чувство преобладава у него: скръбта или гневът. Той се обърна рязко и напусна стаята, като затръшна вратата зад себе си.

Бе казала прекалено много. Може би обвинението, че не е взел достатъчно предпазни мерки за защита на Бен, не беше честно… Беше объркана. Все пак един проблем поне — най-належащият! — бе разрешен. Малкото гумено чудо ще я направи свободна жена. И тя стана, за да го скрие.

После поседя малко, зашеметена и вцепенена. Не бе съвсем сигурна дали бе загубила или спечелила…

 

 

Седмиците минаваха сред хладна учтивост помежду им. Боязливите опити на Мег за сдобряване бяха отхвърлени. Тя се вглеждаше в лицето на съпруга си, търсеше прошка, но не я намираше.

Беше ясно, че той не желае допълнителни спорове, но тя имаше усещането, че са непрекъснато на ръба на разправията. Мег се носеше из къщата с помирително изражение и говореше с поне една октава по-високо от нормалния си тон.

— Донъл — осмели се тя веднъж, — докога ще се държиш така?

— Какво? Какво правя?

— Донъл, моля те. Лицето ти е като изсечено от камък…

Той се захили престорено.

— Така по-добре ли е? Това ли искаш?

Тя наведе глава и въздъхна.

— Няма значение. Не искам нищо…

Какъв сложен характер! Вероятно по-добре щеше да се чувства с някой обикновен човек, тих, спокоен мъж, може би учител…

И все пак го обичаше — въпреки всичко…

Нощно време лежеше до него, вслушана в равномерното му дишане. Нищо не го изваждаше от равновесие. Не, не е вярно. Бе го наранила с подозренията си — последното, което бе желала да стори. Болеше я от насъбрана, неизразена нежност към него…

 

 

Веднъж протегна предпазливо ръка, докосна гърба му, но той веднага се отдръпна. Бе я отблъснал дори в съня си — ако наистина спеше. Колко време щеше да издържи така, отдалечен и хладен? Наложеното наказание превишаваше многократно простъпката й спрямо него. Толкова ли страшно бе казаното от нея? Не би следвало да е толкова наранен от думите й. Споделила бе само нещо, което я тревожеше от известно време: мисълта, че по някакъв начин той би могъл да защити Бен. Ако разсъжденията й бяха погрешни, той можеше лесно да ги коригира с няколко думи. Глупава мисъл може би. Да, разбира се, всъщност той й го бе обяснил. Глупава, но не и подла. Би трябвало да й прости. Познаваше го добре, знаеше колко твърд беше, така че е напълно вероятно да не й прости. И все пак тя го обичаше…

Нощ след нощ Мег лежеше с широко разтворени очи, вторачени невиждащо в сивия таван над нея. Часовникът на стълбищната площадка отбелязваше поредния час. А тя лежеше все така неподвижно в очакване на зората. Една сутрин се събуди след кратка дрямка с взето в полусънно състояние решение. Ще го напусне. Ще му покаже, че няма да приема подобно отношение.

В ушите й звучеше гласът на Леа: „Не бъди глупачка. Не може да живееш по този начин.“

„Права си, Леа, няма значение дали го обичам или не — няма значение колко ще боли…“

В обърканата й глава постепенно се оформи план. В имението на родителите й, Лоръл Хил, има достатъчно място — поне на първо време. После: дрехи, бебешката количка, велосипеди, играчки, училище, нов зъболекар и лекар… Един ден Донъл ще се върне и ще установи, че са си отишли. Тя ще му покаже. Той ще съжалява…

Но ще са необходими около седмица или две да задейства нещата. Тя внимателно се вгледа в календара на бюрото си. Да, към средата на ноември, преди Деня на благодарността.

 

 

В Америка нещо ставаше. Нещо кипеше и шумеше подмолно през дългата броеница златисти есенни дни, докато едни шиеха костюми за Деня на Вси светии^[1], а магазините бяха претъпкани с купувачки, които оглеждаха новите дълги поли, току — що пристигнали от Париж… докато момчетата играеха футбол по игрищата на гимназиите, а за Деня на благодарността се угояваха гъски… докато край широките улици на Манхатън се издигаха кулите на новите небостъргачи…

Не всички усещаха студа, който лъхаше от надигащата се заплашителна сянка. Пол Уърнър беше един от малкото, които я виждаха ясно. Няколко икономисти се бяха опитали да предупредят за идващата криза, но писанията им бяха отхвърлени като бълнувания на неподдаващи се на разум паникьори. Когато основните показатели на борсата, които летяха нагоре, внезапно паднаха през септември, беше заявено, че няма причина за паника. Това бе заявено смело и бодро от онези, които бяха вложили цялата си собственост в акции. Последваха още няколко покачвания и падания. Брокерите, които бяха заели пари, започнаха да си ги искат обратно. А когато те не се оказаха налице, не оставаше нищо друго, освен да се пристъпи към разпродажба.

Постепенно се оформяше зловещото лице на дебнещата катастрофа…

Дъното бе достигнато на двайсет и девети октомври. Уолстрийт се сгромоляса, изпаднал в шок. Някои скочиха от прозорците на трийсетия етаж, други се прибраха вкъщи зашеметени и отчаяни, трети се втурнаха да обикалят приятели, роднини и познати да се молят за заеми или за отсрочка…

Такива бяха златните есенни дни на 1929 година.

Камината в канцеларията на Пол Уърнър бе странен анахронизъм на една улица с издигащи се в небесата стоманени кули. Днес в нея горяха дърва и изпълваха помещението със специфичния си аромат и приятната си топлина. Пол гледаше разсеяно недовършения строеж на отсрещната страна на улицата. Питаше се колко ли от помещенията след довършването в него ще бъдат наети. Та толкова много търговци и посредници бяха фалирали! През първите седмици след катастрофата, която той сравняваше наум с изригването на вулкан, цените бяха спаднали рязко. Апартаментът, за който той бе платил петдесет хиляди долара, сега нямаше да струва и половината от тази цена, ако го обявеше за продан. За късмет, нямаше подобна нужда. Той беше закупен и напълно изплатен. „Никакви ипотеки“ — бе го учил баща му и досега го чуваше да разказва със стържещия си старчески глас как бе издържал през паниката на 93-а година, когато много по-богати от него хора бяха фалирали. Пол му беше благодарен за уроците по предпазливост. Бе съумял да защити и себе си, и онези, за които отговаряше — особено Ханк Рот.

Със задълбочаването на кризата и замирането на бизнеса големият град постепенно се превърна в сива, безлична каменна грамада — с изключение само на тънък лъскав слой на върха. Веднъж Пол мина край мъж в балтон от английски щрайхгарен плат, познат от един от клубовете, в които членуваше. Мъжът продаваше ябълки върху поднос на ъгъла между Броуд и Уолстрийт. За да му спести унижението, Пол премина на другата страна на улицата. Навсякъде бяха накачени табели: „Дава се под наем“, „Бизнесът с прекратен“, „Фалит“. Хиляди строители бяха фалирали и още толкова щяха да ги последват, докато се излезе от кризата. „Дали съпругът на Анна не е един от тях?“

Пол теглеше все по-често и по-често от собствените си пари. Даде крупни суми на Хени за апартамент в долната част на града и на жена си за нейната агенция за осиновяване. Направи стабилно дарение на клиниката за слепи, основана от баща му. И колкото повече даваше, толкова повече се безпокоеше за Анна и Айрис. Но бе безсилен. Бе обещал никога повече да не ги търси.

Тези мисли минаваха през главата му, докато си внушаваше, че разучава някакви документи. Наложи се неохотно да се върне отново в канцеларията, за да се сблъска с изкривеното от мъка лице на Алфи.

— Разбираш ли — започна той, — бях пресметнал всичко до последния долар. Цените на пазара се дигаха — смятах да разпродам изгодно до Коледа и да посрещна с получените пари падежа на ипотеките си. Щях да ги изчистя напълно или поне една голяма част от тях. Винаги си бил против тежки ипотеки, знам. — Гласът му се изви безпомощно и заглъхна.

Краищата на всички линии на лицето му бяха отпуснати надолу. Веждите над потъналите в очните ябълки очи наподобяваха обърнатата латинска буква U. Устата му бе изпъкнала полуокръжност, а от ноздрите до ъглите на устата му се спускаха две гънки, достатъчно дълбоки, за да скрият върха на нокът.

— Всички се опитват да сграбчат парите ти веднага щом стигнат до теб — мънкаше Алфи. — Отказват да почакат и половин час след падежа на плащането. След толкова много години, с моята безупречна репутация човек има основание да се надява, че срокът за кредита ми може да бъде удължен, докато сложа в ред нещата си. Причината не е във факта, че недвижимият имот е загубил стойността си. Моите имоти са първокласни и ти го знаеш, Пол. Никога не съм купувал боклуци. — Избърса влажното си чело. — Мили боже! Навън е истинска джунгла! Джунгла с бродещи диви зверове!

Да, така беше. И винаги е било така. Хората искаха и своите пари, и твоите — ако успееха да ги докопат. И Пол забелязваше проблясването на вълчи очи в неясния сумрак преди падане на пълния мрак. Дишайки тежко в нетърпеливо очакване, те чакаха мига да се втурнат срещу теб, да те разкъсат и да задоволят глада си…

— Аз не съм чак толкова богат човек, Алфи — отговори той е въздишка, много внимателно. — Дал съм вече сто хиляди. Не съм в състояние да направя нищо повече, просто не мога. — Поколеба се малко. — Не си ли мислил да говориш със зет си?

Алфи изстена.

— Това ще ме убие. Все едно да си пъхна главата в газова печка.

Замълчаха. Пол мислеше колко жестоко бе за един човек като Алфи, постигнал толкова много без ничия помощ отникъде, сега да бъде захвърлен обратно там, откъдето бе започнал. От друга страна, Алфи беше предупреден, сам Пол му бе обърнал внимание, че цените на акциите са фалшиви. И все пак човек не можеше да го съди твърде сурово — почти никой не се бе вслушал в предупрежденията…

Алфи се изправи с мъка. Изчезнала беше познатата весела напереност. Той махна с ръка въображаеми прашинки от шапката си и се отправи тромаво към вратата.

— Пол, тежко ми е, но разбирам позицията ти. Все пак струваше си да опитам.

Пол го изпрати до вратата.

— Алфи, ако измисля нещо… Ще се опитам да говоря с някой от кредиторите ти… да ти откупя малко време. Ще направя всичко по силите ми.

Празни думи.

Алфи постави два пръста до шапката си: сетил се бе за стария си поздрав.

— Благодаря, Пол. Знам, че ще го направиш. Поздрави Мериан.

 

 

Родителите й не седяха, както обикновено, на стъпалата на верандата. „Вероятно са ме чакали цяла сутрин“ — помисли си Мег и спря малката си кола. Не бе дошла с голямата кола и шофьора — не беше я ползвала от разправията с Донъл. А и трябваше ли да се перчи пред тях с богатство при тези обстоятелства?

— Влизай. Обядът е сложен на масата — подкани я Емили.

Стори й се за миг, че майка й вероятно е плакала: въобрази си може би, че забелязва следи от сълзи на лицето й. Но бързо се поправи: в характера на Емили бе да посреща катастрофите с достойнство и гордо вдигната глава — също като Мария Антоанета. Но баща й изглеждаше ужасно.

Взеха си салати от бюфета. Емили наля чая и тримата седнаха на масата. Денят бе навъсено мрачен, тъмносив и майка й запали свещи. Ако се изключи изразът на лицето на баща й, нещата бяха постарому: добре изгладени ленени подложки за чиниите и салфетки, чаши „Уотърфорд“^[2], тежки сребърни свещници…

По някое време Алфи постави вилицата на масата и заяви рязко:

— По всичко изглежда, че ще трябва да се откажем от Лоръл Хил.

— О, не, татко! — възкликна Мег. И добави импулсивно: — Имам толкова много бижута, които дори не харесвам. Ще ги продам и ще ти дам парите. — Беше смятала да остави диамантената огърлица, изумрудената гривна и всички пръстени в чекмеджето на тоалетната маса на Донъл, придружени с презрително писмо.

Баща й бе силно трогнат.

— Скъпа Мег, благодаря ти, но тези пари едва ли биха стигнали… Ти не знаеш колко е голямо разорението ми. — И той се сви отчаяно на стола си.

— Тревожиш се излишно с такива приказки — намеси се Емили. — Трябва да хапнеш нещо. Няма да допусна да се изоставяш така.

„Плаче му се — помисли Мег, — но ти няма да му разрешиш. Аз бих му разрешила…“

Емили винаги се стремеше да бъде бодра и да не се поддава на скръбта. Някъде от детството й изпълзя спомен: Емили превързва с нежни движения нараненото й коляно, мърморейки: „Хайде, хайде, изобщо не те боли!“ Намеренията й бяха добри. Но коляното я болеше…

Мег привърши с обяда. Независимо от всичко, тя бе гладна. Взе още една порция и се заслуша в местните клюки на Емили — нелепите й опити да се избегне тревогата, която разяждаше мозъците им, бяха повече от трогателни.

През целия обяд Мег усещаше болезнено мълчанието на баща си. Напуснали го бяха бодростта и приказливостта, които бяха израз на самочувствието му на господар на този дом. Все още го виждаше да се приближава по алеята след ден, прекаран в града, със сутрешната синя метличина в петлицата на сакото си. Всеки ден откъсваше по една, преди да тръгне за града. Често се връщаше с пакет под мишница: шоколади или книга за малкия му „книжен червей“. Все още го виждаше такъв.

След обяда отидоха във всекидневната. Кучетата ги последваха и заеха обичайните си места от двете страни на креслото на Алфи. Взрени в него, те сякаш усещаха душевния му смут. Емили извади ръкоделието си. „Избродирала е купища възглавнички, трудът на почти цял живот — мислеше Мег. — Тези безбройни пискюли за звънци и покривчици за столчета за крака!…“ И неочаквано бе обзета от горещо съчувствие към почтената, спретната тесногръда жена, прекарала целия си живот в границите на определен стандарт: единствения, който бе познала и който можеше да си представи. Никога не се бе грижила сама за дом. „Както и аз“ — мислеше Мег. Ако нещата наистина бяха толкова зле и Емили загуби всичко, как ще се справи? Бе вече прекалено възрастна, за да започне да се учи отсега. Не бе кой знае каква трагедия, ако човек се замисли за всички онези отчаяни и отхвърлени души в света… Но нещата бяха относителни и за родителите й икономическата криза се бе превърнала в лична трагедия.

Вчера Донъл бе подхвърлил една от редките си забележки към нея в последно време:

— Надявам се, че баща ти издържа успешно на бурята.

А тя бе отговорила с достойнство, надявайки се, че той не знае нищо. Беше помислила, докато отговаряше, че ще се наложи изцяло да преработи плановете си: от демонстративното връщане на бижутата до наемането на малък фургон за нея, децата и багажа им. Бе повече от ясно, че в този момент не може да се изръси изневиделица в Лоръл Хил — ако се приеме, че изобщо ще има Лоръл Хил за тях и в бъдеще… „Къде тогава?“ — питаше се тя, изправена в предния коридор пред Донъл, който я гледаше с характерното си в последно време язвително изражение. „Къде тогава?“ — питаше се тя и сега.

Майка й говореше неспирно:

— Уоринърсови ще прекарат зимата тук. Дали са под наем апартамента си в Ню Йорк, за да намалят разходите. Много разумно от тяхна страна. — Тонът й бе равномерен и незаинтересован — в пълно противоречие с нервните й пръсти, които се движеха припряно, както винаги. „Татко не й ли е обяснил истинския размер на загубите си? — питаше се Мег, вторачена в тези бързи пръсти. — Сигурно не. Напълно типично за него с това отбягване на страшната истина, гърча, отлагането…“

— Погледни листата върху терасата — оплакваше се Емили. — Освободихме Джим и, изглежда, никой друг не го е грижа и не му се похваща метла да ги измете. Вероятно ще трябва да го направя сама. Мразя мъртвите сухи листа.

Мег погледна през френските прозорци. Листата на терасата шушнеха и се разпръскваха при всеки порив на вятъра. След първия есенен дъжд ще се превърнат в гниеща тъмнокафява рогозка. Столовете и масите от ковано желязо още не бяха прибрани и стърчаха, самотни и изоставени, пред къщата. И пред очите на Мег се заниза върволица от ярки, знойни лета, видя изстуден чай в кана върху масата, жени в пъстри следобедни рокли, отпуснали грациозно тела по столовете, и кучета, заспали в сянката. Усети уюта и сигурността, безопасността на онзи свят…

Колко много обичаше Алфи всичко, свързано с Лоръл Хил! Ставаше в пет часа сутринта през зимата и шофираше по замръзналите пътища до „нашето място“, както обичаше да казва, само за да се поразходи наоколо и да провери как неговите дървета, белите акации и брезите, се справят със студа. С каква детинска невинност се перчеше с ягодите си, които бяха „най-големите“, и с кравите от породата Джърси, чисто мляко бе най-маслодайно! Но за Алфи всичко негово бе най-доброто: дъщеря му, внуците му — всичко! Представи си живо какво ще означава за баща й загубата на този дом! Да премине през портите му за последен път! Това ще го убие или ще пречупи духа му, което беше едно и също.

— Ще се кача горе да подремна — обяви внезапно Емили и прибра ръкоделието в чантата си. — Нямате нищо против, нали?

Никой от тях нямаше нещо против.

— Ще изляза само да пусна кучетата навън — раздвижи се Алфи. — Ще се върна след минута, Мег. Ще трябва да поизчакам младата кучка. Напоследък свикна да тича надолу по пътя…

Той стоеше с гръб към нея с отчаяно отпусната на гърди глава, почти заровен до глезените в мъртви листа.

— Положението е наистина много лошо, Мег — беше й обяснил Пол. — Другия месец трябва да плати още четири ипотеки. Работил е прекалено много с пирамидално натрупване на ипотеки. Опитвам се да използвам връзките си, за да му спечеля малко време, но дори и да успея — а по-вероятно е да не мога, — каква ще бъде ползата? Трябва да се плащат такси, а следващите плащания заплашително се надигат на хоризонта…

Пирамидално натрупване на ипотеки. Да, напълно в стила му. „Не от алчност и лакомия — мислеше Мег, — а просто защото той по принцип бе безгрижен по отношение на парите и никога не знаеше колко пари фактически има.“ Не умееше да ги задържа, те се стопяваха така бързо, както и идваха. Всичко беше наред, докато течаха в равномерен поток към ръцете му по време на разцвета през войната и в годините след нея. Простата му любов към лукса бе толкова различна от тази на Донъл, който непрекъснато искаше да има все повече и повече, много над нуждите на всеки човек. Донъл обичаше парите заради властта, която му даваха. А Алфи, бедният Алфи, също като дете в магазин с играчки, просто държеше на своите няколко удоволствия, едно, от които беше правото да бъде наричан „джентълмен с имение в провинцията“, което не костваше чак толкова много в сравнение с разходите на другите.

Той се върна и седна. Едно от кучетата скочи в скута му и едва не го събори.

— Искам да те помоля нещо, Мег — започна Алфи, без да я погледне, почти боязливо, като почесваше механично кучето зад ушите.

— Да, татко?

— Не ми е лесно да те моля. За никой родител не е лесно да моли детето си за услуга. Би трябвало да бъде обратното…

„Ще ме моли да говоря с Донъл за заем.“ Разтърси я студено подръпване. Мъжът, от когото бе очаквала подслон и утеха, сега очакваше спасение от нея.

— Казвай, татко — подкани го тя.

— Мислех… Пол го предложи всъщност… би ли помолила Донъл за помощ?

„Каква помощ? Пол ми каза откровено, че той е извън обсега на каквато и да било помощ, че е потънал до шия в дългове.“

— Мога да предложа добри гаранции, стойностни имоти. Тази къща тук, онази на Лексингтън авеню, двете къщи на Уест Енд авеню — всички те са на много добри места.

Мег преглътна с труд.

— Защо сам не го попиташ, татко? Ще бъде много по-добре, ако ти говориш с него.

— А ти не можеш ли? — Очите му я молеха.

За всяко човешко същество има една непреодолима граница, която не бе възможно да прекрачи. Тялото й неволно се стегна, усети как се свиват дори мускулите на челото й.

— Ти сам трябва да го направиш, татко.

— Разбираш ли, ние двамата с него… никога не се сближихме. Не знам защо ти го казвам, ти го знаеш. — Алфи се изсмя сухо. — И все пак… В края на краищата си негова жена.

„О, господи!“ — мислеше Мег.

— Съгласи се с мен, че не мога да опиша собствеността ти така, както ти ще го направиш, нали? Не знам нищо за тези къщи. Помисли, има ли начин да избегнеш изобщо разговор с него? Смятам, че е по-добре сам да поемеш нещата от самото начало.

Настъпи дълга пауза.

— Сигурно си права, Мег — призна с въздишка Алфи. — Да, разбира се, права си, но нямаш представа какво ще ми коства този разговор и колко го мразя…

— Знам, татко. Повярвай ми, знам. И нямам думи да изразя колко много съжалявам, че ти се налага да го проведеш…

„Наистина нямам думи! Ако само знаеше! Остава ми само да се надявам, че Донъл няма да ти откаже прекалено хладно. О, няма съмнение, че той ще бъде учтив, но неговата учтивост може да бъде твърда и студена като лед…“

— По кое време е най-удобно да дойда? Не искам да се натрапвам в неудобно време…

„Той е ужасен, бедният човек, бедният татко…“ Да, напереният Алфи сега беше ужасен.

— Няма да се натрапваш. Телефоните звънят по всяко време. Той ще те приеме.

— В такъв случай, ако ти нямаш нищо против, ще се стегна и ще позвъня.

Лицето му просветна. Изглежда, бе успял да възстанови част от стария си оптимизъм. Господин Микобър. Вероятно вече усещаше как с чек с тлъста сума в джоба всички проблеми се решават за миг — като с махване на магически жезъл — и яркото слънце заискрява наново.

Докато Донъл го постави на мястото му…

Мег си тръгна с болка в сърцето. То я болеше и за него, и за нея. Устните й неволно се изтеглиха в горчива усмивка. Госпожа Микобър. Дъщеря на баща си.

 

 

Тя хранеше бебето на горния етаж, когато чу гласа на баща си. Той се качваше при нея.

— Тук съм — обади му се тя. — В детската.

Бе прекарал в кабинета на Донъл на долния етаж повече от час и Мег се страхуваше от срещата с него.

— Е, Мег — подвикна весело той и се спря на прага. В гърлото му бълбукаше радост и името й излетя навън с възторжен звън. — Е, Мег — повтори и се наведе да целуне първо нея, после бебето, което продължаваше да мляска шумно банановата каша. — Съпругът ти е истински принц. Направи го с такава лекота. Деликатен човек: не ме притеснява за подробности, просто прие думата ми на джентълмен, също като едно време. Сключихме сделката и стиснахме ръце само преди минута.

Мег бе смаяна: не можеше да повярва на ушите си.

— Искаш да кажеш, че ти зае достатъчно, за да покриеш всичко?

— Никакъв заем. Той купи всичко. Седем къщи. Без Лоръл Хил. Задържам Лоръл Хил. Сега ще живеем там през цялата година. Знаеш, че отказът от Лоръл Хил щеше да ме убие, Мег. Кълна се, имам сили да издържа големи загуби, но не и загубата на Лоръл Хил. Тази къща, цялото имение е в кръвта ми. То е като… като нещо живо… — Очите му се изпълниха със сълзи. — Господи, нямам представа как бих могъл да го напусна…

Донъл се беше съгласил да плати за недвижимите имоти в Ню Йорк точно сумата, платена от Алфи при покупката им. Така Алфи покриваше всичко и дори му оставаше малка сума, тъй като при ликвидация след удовлетворяване на кредиторите от всеки имот оставаше определена чиста стойност. Освен това Донъл се бе съгласил да плаща на Алфи скромна заплата за наглеждане и управляване на имотите. Така че — ако внимават, разбира се, с разходите и живеят тихо и кротко в провинцията — двамата с Емили се измъкваха от пълния разгром и бяха в безопасност. Благодарение на невероятната щедрост на Донъл Пауърс!

— Не мога да повярвам! Не смеех да се надявам… — Алфи се спря, за да поеме дъх. Погледна я засрамено. — Той беше последният човек в света, за когото искахме да се омъжиш. Съжалявам много. Оказа се достатъчно благороден, за да затвори очи за отрицателното ми отношение към него в началото… — Въздъхна. — Все пак смятам, че поведението ми тогава беше разбираемо. Всички приемахме бизнеса му за скандален. Но когато човек се замисли по-задълбочено, няма как да не признае, че някои от най-богатите семейства в Америка са започнали преди сто години с търговия на роби или с продажба на опиум в Китай. Така е, нали? — Тонът на Алфи бе изпълнен с надежда.

А тя мислеше, че сега вече ще бъде завинаги задължена на Донъл…

— О, знам, че се безпокоиш за бизнеса му, Мег. Никога не си споделяла, горд човек си и аз се радвам за теб, но въпреки всичко знам. Разреши ми да ти кажа нещо — Наведе се към нея, като че ли й съобщаваше голяма тайна: — Чуй ме, с Хувър^[3] е свършено. На следващите избори ще спечелят демократите, законът за сухия режим ще отпадне и Донъл ще изплува на повърхността. Или ще остане в бизнеса със спиртни напитки, или ще започне нещо друго — според желанието си. Донъл е направо за завиждане. — Лицето на Алфи придоби замечтано изражение. — Така че няма защо да се тревожиш, Мег.

Тя не отговори, сложи настрана купичката с кашата от банан и взе тази с млечната каша.

— Донъл ми каза… нямаш нищо против откровеността ми пред теб, нали, Мег… в края на краищата никой не го боли повече за теб от мен. Та Донъл ми каза, че напоследък имате търкания. Не ми обясни защо и аз…

„… искаш да знаеш и очакваш да ти кажа“ — помисли гневно Мег.

Алфи я изчака безрезултатно и продължи:

— Знам, не е моя работа, но не смятам, че е нещо сериозно. Една семейна двойка не може да няма дребни спречквания от време на време. И ние с майка ти сме си разменяли разни думи, но — тук той махна с ръка към бялото бебешко легло, към дантелените завеси и розовите стени — какво повече е възможно да иска една жена? — Протегна пръст на бебето и то обви пръстчета около него, вторачило големи очи в дядо си. — И какво семейство само създадохте! Пет деца, едно от друго по-хубави! И двамата с майка ти искахме да имаме повече деца, но нямахме късмет… Извинявай, ще ми разрешиш ли да използвам телефона? Искам да се обадя на майка ти. Бедничката, опитва се да държи фронта, но знам, че вътрешно умира. Няма да ми повярва. — Той се изправи. — Сам аз още не мога да повярвам напълно. О, Мег, чувствам се като спасен удавник.

Разбира се, налагаше се да благодари на Донъл. И след като баща й си отиде, тя влезе в кабинета му, но се спря на прага. Завари го седнал зад бюрото си.

— Днес направи изключително много за баща ми. За него беше истинско чудо. Благодаря ти.

Той се завъртя на стола си. Очите му заискриха.

— Просто сключих добра сделка. Направих го с радост. Той не е лош човек, понякога е малко глуповат, но не забравям, че се е изкачил нагоре със собствени усилия като мен. Не искам да го видя захвърлен обратно там, откъдето е тръгнал.

— Знам — сковано отвърна тя — и оценявам жеста ти. Наистина. Много повече, отколкото съм в състояние да изразя.

Донъл не бе изглеждал така приятелски настроен от седмици.

— Примирие, Мег? — запита той.

— Аз съм миролюбива жена и досега би трябвало да го знаеш.

— Да, знам. Защо не дойдеш да седнеш до мен?

Предложи й стол. Когато тя седна, коленете им се допряха и през нея премина лек трепет. „По-рано, не много отдавна, имаше време, когато в такъв един момент той щеше да се наведе да ме целуне или да ме притегли към себе си…“ — помисли си тя с копнеж.

— Преодолях гнева си — говореше той. — Премислих всичко. Някой — вероятно Леа или Пол, най-вероятно Пол — са ти напълнили главата с куп глупости.

— Не — отговори Мег. — Нито един от тях не е говорил с мен.

— Но какво значение има кой от двамата го е сторил? Ти бе разстроена, а всъщност си само една невинна жертва. Ето какво харесвам най-много у теб. Аз наистина те обичам и ти го знаеш.

Тя се нацупи кокетливо. Съзнаваше, че флиртува със собствения си мъж.

— Напоследък не си го показвал…

— Бях наранен. Истински дълбоко наранен.

— И аз, Донъл… — Очите й бяха изпълнени със сълзи.

— Тогава сега сме квит. Ела тук и ме целуни. — Той се изправи и я притисна силно към себе си. — Ето така. Така е по-добре. По-добре е, нали, Мег?

Чудесно беше отново да бъде в ръцете му. Беше като завръщане в роден дом. И тя се запита, докато устата му притискаше нейната, дали наистина щеше да намери сили в себе си да го напусне, когато моментът настъпи. Защото той винаги я държеше здраво в ръцете си, беше я държал дори когато бе разстроена или изплашена. Дори и тогава…

— Ако не беше почти обяд и къщата не бе пълна с хора, щях да те отнеса до горния етаж… Ти си пак готова за леглото, нали?

Две сълзи се търкулнаха по бузите й. Тя ги избърса и се усмихна:

— Да, прав си.

— Ти винаги си готова. Ето още едно нещо, заради което те обичам. Хайде да вечеряме с децата в китайския ресторант тази вечер. Отдавна не сме излизали всички заедно.

 

 

Новината за впечатляващото спасяване на Алфи от Донъл бързо се разпространи в семейството.

— Донъл ще успее, сигурен съм. Все ще настъпи ден, когато тази паника, тази криза ще приключи и тогава ще настъпи неговото време — беше коментарът на Пол.

— Но ще минат години — възрази Леа, — независимо от песничките. — И тя затананика саркастично: — „Господин Хърбърт Хувър заявява, че сега е моментът за купуване…“

— Точно така. Сега е време да се купува — ако има с какво.

— Ще минат години — повтори Леа.

— Няма значение. Един ден всичко ще приключи и тогава Донъл ще бъде богат собственик на недвижими имоти. Никога не го подценявайте.