Ричард Уебър
Индиго (21)

13.

Д-р Блеър Морган Кели разсеяно приглади полата си, застанала на подиума пред публиката от студенти, историци, журналисти и богати спонсори на музея. Почука микрофона, наведе се напред и нервно прочисти гърлото си. Зад нея голям плосък течнокристален дисплей показваше различни стари кодекси и дърворезба с изобразен алхимик, който работи в лабораторията си, заобиколен от златни магически символи. Появи се името на изложбата, изписано с големи букви: Магия и алхимия.

— Ръкописът на Войнич или сладката енигма, както я наричат някои — д-р Кели натисна клавиш и на екрана се появи изображение на кодекса, — е забулен в тайнствена легенда. Легенда за магьосници и алхимия, за ангели и некромантия.

Направи пауза за по-голям ефект.

— Легенда за разменяне на съпруги и търсене на вечна младост. Ръкописът съдържа сто и четири листа от тънък пергамент с размери около петнадесет на двадесет и три сантиметра, изписани с неизвестна тайна писменост. При внимателно разглеждане могат да се видят следи от откъснати страници, но никой не знае колко точно са те. Творбата е богато украсена с около четиристотин загадъчни рисунки — растения, зодиакални карти, така наречените „космологични“ диаграми — и е оцветен в синьо, зелено и червено. Има рисунки на голи жени, лудуващи в нещо като сложна система от вани и водни пързалки.

Блеър усети как се изчервява.

— Ръкописът на Войнич дълго време представлява загадка. В началото на двайсетте години на миналия век професор Нюболд заявил, че е успял да го разчете и го идентифицирал като произведение на Роджър Бейкън, францискански монах и алхимик от тринадесети век. Никой не успял да потвърди резултатите на Нюболд и той умрял — но не от някакво проклятие като онова на Тутанкамон, а от срам и подигравки. Той не бил нито първата, нито последната жертва на проклятието на Войнич. Мнозина от занимавалите се с него били обсебени до лудост от убеждението, че са открили смисъла на написаното — а то неизменно се оказвало свързано със собствените им предпоставени идеи. Някои казват, че ръкописът Войнич е като криво огледало, мрачно отразяващо онова, което се спотайва най-дълбоко в душата на онзи, който го разгръща.

Замълча и погледна към дъното на помещението. Очите й леко се разшириха. Броди Девлин се обърна и видя да влизат Хайнрих фон Гант и висока жена с движения като на дебнеща дива котка. Двамата бяха заобиколени от фаланга дебеловрати здравеняци. Бодигардове, реши Броди при вида на напомпаните им от стероиди мускули, издуващи тесните тъмни костюми. Външният вид на Гант го изненада.

Беше висок, по-висок дори от него самия. Тялото му бе слабо и изглеждаше някак сковано и вдървено. Но когато уредникът ги поведе към местата им, Броди осъзна, че е прибързал в преценката си. Гант се движеше енергично, с овладяна грация. Походката му можеше да остане незабелязана за лаика, но Броди бе професионалист. Движенията издаваха скрита гъвкавост и добър мускулен тонус. Докато заемаха местата си, очите на Гант се спряха върху Броди и майорът усети как го изучават със студена пресметливост и коварство. Отвърна на погледа и внезапно го побиха ледени тръпки. Изпита необяснимото чувство, че някаква невидима сила го задърпа и помъкна към безпощадната паст на мечи капан. Този странен човек пред него сякаш можеше да прочете мислите му, да подуши страха му. Гант седна на мястото си и Броди се обърна отново към подиума. Потръпна, внезапно смразен до мозъка на костите си. Блеър прочисти гърлото си.

— РВ, както го наричаме за кратко, е намерен в йезуитски манастир в Италия… през хиляда деветстотин и дванадесета година от американския търговец на редки книги Уилфред Войнич. След смъртта му неговата съпруга — сякаш е искала да се отърве от ръкописа — го дарила на Йейлския университет, където е заведен като Р 408. От библиотеката за редки книги „Бейнике“ бяха така любезни да ни го предоставят за изложбата. Като автори на произведението се посочват Бог, Роджър Бейкън, Антъни Ейшъм, катарите, илюминатите… Разглежданите теми са: спирални мъглявини, противозачатъчни средства, самоубийство, люти чушки, слънчогледи и други ботанически новости от Новия свят, което представлява проблем за точното датиране на РВ. Слънчогледите се появяват в Европа от двете Америки много късно.

Един грохнал професор с брада стил ван Дайк и френски акцент присви очи зад очилата си в телени рамки и попита:

— Според вас кой всъщност е написал книгата… и смятате ли, че наистина е посветена на алхимията?

Блеър се усмихна многозначително и задържа за момент поглед върху Гант, който й отвърна с мрачна усмивка.

— Смятам, че е алхимически текст, но най-вероятно не е дело на Роджър Бейкън — рече тя. — Според една от теориите вероятно същата тази книга се е появила в Прага през 1608 г. Рудолф Втори бил обсебен от окултното, превърнал целия си замък в алхимическа лаборатория и канил учени от цял свят да превръщат оловото в желязо. Той купил РВ от двама английски окултисти — доктор Джон Ди и Едуард Кели. Ди е бил също така и човек на науката — математик, който служил като личен астролог на Елизабет Първа и се ползвал с протекцията й.

Студент с почти детска физиономия от последния ред вдигна ръка.

— Доктор Джон Ди не е ли бил обвиняван, че практикува черна магия?

— Да, и точно тук нещата стават наистина интересни. Макар да бил много талантлив, Ди нямал способности на екстрасенс, поради което потърсил медиум. И си намерил, при това какъв — Едуард Кели, престъпник и разбойник, чиито уши били отрязани заради фалшификации. Кели твърдял, че може да общува с ангели и с помощта на алхимията да превръща оловото в злато. Твърдял също, че е открил загадъчен ръкопис в някаква гробница в Уелс заедно със стъкленица червен прах, който наричал „еликсир на живота“. След като се натъкнал на тази находка, Кели започнал да гадае, като използвал кристално кълбо.

Блеър посочи стъклената витрина до подиума.

— Дами и господа, Кристалното кълбо на Джон Ди, дарено му уж от архангел Гавриил.

Присъстващите тихо замърмориха.

— Виж ледената принцеса — прошепна Бракс в ухото на Броди и кимна.

До Гант седеше поразителна жена, която Броди разпозна от снимките на брифинга — Марго Гант, племенницата на дядката. Беше облечена в бял прилепнал по тялото костюм на Версаче, който подчертаваше пищната й фигура. Наистина беше зашеметяваща, но и в същото време заплашителна. Със светлорусата си коса, млечнобялото порцеланово лице и жестоките си устни бе „лошо момиче“ от глава до пети. Тъмночервеното й червило приличаше на прясно пролята върху сняг кръв — тънко извито петно, студено като леда около себе си.

Сякаш усети вниманието му и погледът й се плъзна към него. Той преглътна с мъка. Жената се вгледа внимателно в него, след което се обърна с рязко завъртане на дългата си шия. Броди беше смразен от светлосините й очи. Само те не съответстваха на ледения ландшафт на лицето й; бяха живи, почти животински. В тях пулсираше сурова, необуздана чувственост. Противно на себе си, Броди усети тръпката на влечението. Гласът на Блеър Кели го изтръгна от унеса.

— Изпаднал в дълбок транс, Едуард Кели се взирал в кристала, а Ди записвал смятания за ангелски език, наричан енохов, който се използва и до днес в ритуалите на розенкройцери и магьосници. Точно тук се стига до момента с размяната на съпруги. Кели казал на Ди, че ангелското войнство му заповядало двамата да споделят всичко, дори жените си. И според бележките на Ди… го направили. По-късно синът на Ди, Джон, си спомня, че баща му и Кели прекарвали месеци с едно средство за гадаене, известно като „Показващ камък“, в опити да разчетат някаква мистериозна книга, написана с йероглифи.

Блеър отиде до витрината, вдигна капака и извади огледало от черен обсидиан.

— Това е ацтекска реликва, попаднала неизвестно как у Ди; най-вероятно му е била подарена от приятеля му Френсис Бейкън, също окултист и розенкройцер.

Блеър внимателно върна Показващия камък във витрината и погледна към дъното на залата. Там, подпрял месестите си ръце на бастун, стоеше дебелакът. Посочи го и на устните й заигра подигравателна усмивка.

— Дами и господа, оказана ни е голяма чест. Тук е самият сър Нейджъл Къмингс, стар експерт по кодекси и криптография от Форин офис.

Присъстващите обърнаха глави. Смутен, Къмингс изгледа убийствено Блеър. После, осъзнавайки, че всички го гледат, се усмихна любезно и кимна. Наистина си я бива, помисли си Броди.

— Сър Нейджъл, бихте ли ни запознали по-подробно с ролята на Ди в Тайните служби на Нейно Величество?

Къмингс се поизпъна, изправи рамене и тръгна по пътеката между столовете към подиума.

— С най-голямо удоволствие ще споделя каквото… — млъкна, сякаш се усети — каквото съм чел. Може би ще ви бъде интересно да научите няколко баналности.

Аудиторията закима енергично.

— Някои биха казали, че Джон Ди е основател на Британските тайни служби или МИ-6, както са известни на широката публика. По време на пътуванията си из Европа той пращал тайни доклади на кралица Елизабет I, написани със секретен код — така наречената енохова писменост. Подписът му бил 007 и, както всички знаем, Иън Флеминг използва същия номер за героя си Джеймс Бонд и за разрешителното му да убива. Нулите символизират хищните му очи, а издължената седмица или знакът за корен квадратен е щастливо число в нумерологията.

— Значи магията е била измама? — попита някой. — А в действителност той е бил шпионин и съставител на шифри?

— Ами… при тези ексцентрични типове бих се осмелил да предположа, че истината е някъде по средата. Робърт Бойл, прочутият биолог и виден член на нашата Кралска академия, твърди в една своя лекция, че еноховата писменост на Ди наистина представлява сложен шифър. Но пък, от друга страна, в света на шпионите и алхимията нищо не може да се приема като чиста монета. Подобно на сър Исак Нютон, Бойл също изучавал алхимия и дори се твърди, че пътувал до Истанбул и се сдобил с Книгата на Авраам от някакво тайно турско общество. Някои казват, че тя представлява по-ранна версия на ръкописа на Войнич и в нея се съдържала тайната на Фонтана на младостта.

Броди забеляза, че погледът на Къмингс нарочно се спря върху Гант, сякаш за да подчертае последното си изречение. Блеър застана до Къмингс.

— Има и още един мит, свързан с една близка до съвремието историческа фигура — не друг, а самия доктор Карл Густав Юнг, един от най-големите умове на нашето време. Той също е бил обсебен от алхимията и е писал трудове върху нея. Както може би знаете, той е бил донякъде мистик и дълбок познавач на окултното. Макар че повечето от трудовете му са налични и все още се публикуват, част от архива му липсва. Магическият му дневник, известен като Червената книга, изчезнал. Носят се слухове, че Юнг е успял да разчете кода на Войнич, докато се намирал в транс, след което записал в дневника си ключа. Твърди се, че Юнг споделил с приятели, че в РВ се съдържа формулата на философския камък, тайната на вечния живот.

С крайчеца на окото си Блеър видя как очите на Гант се свиват на цепки и той се навежда напред с лъщящо от пот лице. „Време е да налапа въдицата“, помисли си тя.

— Звучи невероятно, но неотдавна с мен се свърза търговец на антики от Истанбул, който твърди, че изчезналият дневник на Юнг е у него.

На лицето й се появи широка усмивка, когато забеляза как Гант замръзна на място. Възрастният професор с баретата и острата брадичка вдигна покритата си с кафеникави петна ръка.

— Mon Dieu^[1]! Определено бих искал глътка от еликсира на живота, доктор Кели — каза той със силен френски акцент. — A vrai dire^[2], представям си как се превръщам в младия Хари Потър. — Намигна дяволито. — Мислите ли, Mademoiselle, че бихте обърнали внимание на стария глупак?

Блеър се разсмя.

— Може би… Е, дами и господа, ако ме видите след петдесет години да изглеждам по същия начин, без времето да ме е докоснало… какво пък, можете да приемете, че съм предпочела да не споделям рецептата.

Смехът на слушателите изпълни залата.

— С това лекцията завърши — рече Блеър и кимна на Къмингс, който се поклони любезно. — Ако желаете да разгледате ръкописа и изложбата на Ди, моля заповядайте. Коктейлите и ордьоврите ще бъдат сервирани след малко. За спонсорите на музея, моля не забравяйте да донесете чековите си книжки.