Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mercure, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
2,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
hri100 (2020 г.)

Издание:

Автор: Амели Нотомб

Заглавие: Живак

Преводач: Светла Лекарска

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: белгийска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 14 май 2009

Редактор: Валентина Бояджиева

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Шели Барух

ISBN: 978-954-529-655-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11451

История

  1. — Добавяне

Всичко против Е.

Дневник на Хазел

Човек трябва да крие нещо, за да реши да живее на този остров. Сигурна съм, че старият има някаква тайна. Нямам представа каква може да е, но ако съдя по предпазните мерки, които взима, трябва да е нещо сериозно.

Веднъж дневно малък кораб напуска пристанището на Ньод и се отправя към Морт-Фронтиер. Хората на стария чакат на кея, претърсват провизиите, евентуалната поща и клетата Жаклин. Самата тя ми го каза с едва сдържано възмущение: в какво ли могат да я подозират след 30 години предана служба? Ще ми се да разбера това. Един-единствен път, преди пет години, и аз взех прогнилото корито в посока към острова и понякога си мисля, че никога няма да се върна обратно.

Когато си говоря така сама, наум, винаги го наричам „стария“, но е несправедливо, тъй като старостта далеч не е най-характерното за Омер Лонкур. Капитана е най-щедрият човек, когото съм срещала, дължа му всичко, включително живота си. И въпреки това, когато онзи мой неподвластен вътрешен глас заговори, го нарича „стария“.

Непрекъснато си задавам един въпрос: нямаше ли да е по-добре, ако преди пет години бях загинала при бомбардировката, която ме обезобрази?

Понякога не мога да се въздържа да не го кажа и на стария:

— Защо не ме оставихте да пукна, Капитане? Защо ме спасихте?

Всеки път той се възмущава:

— Когато човек има възможност да остане жив, той е длъжен да го направи!

— Защо?

— Заради живите, които го обичат!

— Тези, които ме обичаха, загинаха в бомбардировката.

— Ами аз? Обичам те като баща още от първия ден. Вече пет години ти си моята дъщеря.

Нямам какво да отговоря на това. И все пак в главата ми един глас крещи: „Щом сте мой баща, как се осмелявате да влизате в леглото ми? Освен това на години можете да сте ми дядо, а не баща!“. Но никога не бих се осмелила да му го кажа. Чувствам се напълно раздвоена: едната ми половина обича, уважава и се възхищава на Капитана, другата, скритата, се отвращава от стария. Втората половина е неспособна да говори на глас.

Вчера беше рожденият му ден. Мисля, че никой друг не е бил така щастлив да стане на 77 години.

— 1923 е чудесна година — каза той. — На първи март ставам на 77 години, а на 31 март ти ставаш на 23. Славен месец март ’23, в който двамата заедно ставаме на век!

Стогодишнината, която толкова го радва, ме изпълва със съжаление. Както се и опасявах, снощи той дойде в стаята ми: това беше неговият начин да отпразнува рождения си ден. Бих искала да е на 100 години: не да умре, но да не може да спи с мен.

Онова, което ме подлудява, е, че успява да ме желае. Какво чудовище трябва да си, за да пожелаеш момиче, в чието лице вече няма нищо човешко. Поне да гасеше лампата! А той ме изпива с очи, докато ме гали.

— Как можете да ме гледате така? — попитах го през нощта.

— Виждам само душата ти, а тя е толкова красива.

Този отговор ме вбесява. Лъже: знам колко грозна е душата ми, след като изпитвам отвращение към своя благодетел. Ако той наистина я виждаше, щях да го отвращавам. Истината е, че старият е извратен: привлича го моята обезобразеност.

Ето че вътрешният ми глас отново става злобен. Колко съм несправедлива! Когато Капитана ме подслони тук преди пет години, той сигурно не е мислил, че ще ме пожелае. Бях жалка останка сред хилядите жертви на войната, които измираха като мухи. Родителите ми бяха убити и нямах нищо и никого, истинско чудо е, че попаднах на него и той ме взе под закрилата си.

След 29 дни е моят рожден ден. Иска ми се вече да е минал. На предишния старият ми даде да пия прекалено много шампанско. На другата сутрин се събудих гола върху моржовата кожа и без никакъв спомен за нощта. Това е още по-противно — да не си спомняш. А какво ли ще ми се случи на тази гадна стогодишнина?

Не бива да мисля, ще се поболея. Чувствам как отново ми се повдига.