Дечко Миланов
Мъртва хватка (12)

Шеста глава
Мъртва хватка

От заставата Киров отиде направо на срещата. Щаера още го нямаше. Чака половин час и се обезпокои. Върна се в подучастъка и позвъни. Казаха му, че отдавна са тръгнали. По негова сметка, трябваше да са тук преди час.

„Сигурно някаква повреда!“ — помисли си с яд и тревога той и нареди на дежурния старшина веднага да изпрати един камион от ДАП, а сам тръгна да ги пресрещне.

По изровеното шосе мотоциклетът летеше, като често хлътваше в големите дупки. Савата мислеше само за едно, че ще закъснеят и това може да се окаже фатално!

Намери ги на половината път. Щаерът беше спрял, милиционерите, насядали покрай канавката, пушеха и разговаряха.

— Всички в колата и да се спусне брезентът! — нареди той строго. — И никакви цигари и говор!

Отиде при шофьора, който се суетеше над двигателя.

— Какво е, Жеко?

— Още не мога да разбера. От пет-шестстотин метра започна да попуква и спря.

— Нали наредих да се поддържа в пълна изправност!

— Прегледах я тази вечер.

— „Прегледал“ си я! — ядоса се Киров. — Ще те накажа, да знаеш!

Запретна ръкави и отстрани шофьора, като му подаде фенерчето си. Моторите бяха миналата му професия… Сега карбураторът се оказа запушен. Прочисти го, двигателят захъхра и запърпори равномерно.

Потеглиха с форсиран ход. След половин час стигнаха и Киров поведе милиционерите.

— В колона по един и абсолютно никакъв говор, дрънкане на оръжие, пушене, тропот!

Мълчаливо се изнизаха подир него и гората ги погълна. Пепелявосиви облаци забулваха небето. Бойците плуваха в катранения мрак като призраци. Край тях боровете разперваха фантастични ръце, дърпаха ги. Яростен вятър превиваше със стон върхарите. Светкавица раздра небосвода и оглушителен трясък се понесе от канара на канара.

След половин час наближиха манастира. Савата даде знак да спрат. Насядаха безшумно.

Той се отдели, намери Коста и отидоха към кошарата на дядо Никола. Кучетата ги усетиха и залаяха. Не след дълго старецът дойде и ги разгони. Отидоха при него.

— Всичко е спокойно, момчета! — докладва той. — Сега се връщам оттам.

— Вържи псетата някъде вътре! — каза Киров. — Предай на Живко да върже и горните. И да наблюдават с отчето зорко стаята, докато направим блокадата.

Дядо Никола кимна. Те се върнаха при участниците в операцията. Постояха още малко и Савата погледна светещия си часовник.

— Време е! — каза тихо той.

Наближиха предпазливо манастирските постройки и той разстави двата външни кордона. Всичко стана бързо и безшумно. Върна се при групата за претърсване и зачакаха разсъмването.

По едно време някое от кучетата усети все пак присъствието на чужди хора и силно залая. Но от това не се обезпокоиха — манастирът беше плътно обграден.

Почна да се разбелява. Киров даде знак и поведе претърсващите. Приближиха сградите. Определените хора заеха местата си на ъглите, срещу вратите и прозорците. А той с няколко души се изкачи по стълбите и решително влезе в коридора, дето беше стаята с бандитите. Коста го застигна, леко го блъсна с рамо встрани и излязъл отпред, рязко отвори вратата и нахълта с насочен автомат.

Петков скочи сънен, вдигна пистолета си и стреля към Коста, но от вратата Киров мигновено го покоси. Върбанов вдигна ръце. Бързо отнеха оръжието им.

— Къде е Хаджисотиров? — запита Савата.

— Той, струва ми се, излезе преди малко.

— Къде отиде? — почти извика Киров, обзет от лошо предчувствие.

— Не знам. Може би в клозета.

Савата се спусна натам, но никого не откри. Претърсиха бързо всички помещения. Намериха само игумена, вече задържан от Коста, който беше в стихията си. Извикаха отец Василий и Живко.

— Видяхте ли накъде отиде Хаджисотиров? — запита ги Савата.

— Забелязах, че излезе един и свърна към гората, но помислих: ако е от тях, вашите ще го задържат — каза слугата.

Калугерът също го видял, ала не посмял да се обади, да не го застреля.

Киров изскърца със зъби. Събра милиционерите.

— Някой да е минавал през кордона?

Всички мълчаха виновно.

— Само вие дето минахте — отзова се един.

— Кога…!?

— Ами нали ми се обадихте.

— Какво съм ти казал?!

— Питах ви: „Кой е?“, отвърнахте: „Тихо, бе, Киров е!… Онези са вътре, лягай долу, недей стърча и си отваряй очите!“ И минахте покрай мене към втория кордон.

— Дръвник! — не се стърпя, позеленял от яд, Савата. — Аз не съм се мяркал през кордона. Ти познаваш ли ме добре?

— Не ви познавам, другарю Киров, беше тъмно, а аз съм нов.

— Каква дивотия! — каза съкрушен Савата. — Да се измъкне буквално от ръцете ни!…

Изстреля три червени ракети — сигнал отредите за съдействие и граничният батальон да започнат претърсване на района.

Извикаха граничаря с кучето. Намериха едни чорапи на беглеца. Животното ги помириса и като го изведоха на стълбите, пое следата. Преследвачите се пръснаха във верига и поеха след него.

Савата мислеше за бягството на Хаджисотиров. Несъмнено той се е разбудил от лая на манастирския пес. Излязъл е навън и е забелязал някой от постовете. Не е извикал другарите си, защото, ако и тримата побегнат, ще се вдигне шум и ще ги пречукат. А сега е имало някакъв нищожен шанс да се спаси поне той. Измамил е милиционера от първия кордон, минал е встрани, за да не го познае, сетне е свил точно зад него, ориентирайки се в шахматното разположение. Но дори да го е забелязал следващият пост, той се е успокоил от разговора им и не е проявил придирчивост. Така по чудо се е спасил — и сам не е повярвал това…

Кучето уверено водеше по следата. Понякога правеше зигзаги, връщаше се, но пак продължаваше. Следите стигнаха една рекичка и се изгубиха. Отсреща кучето не ги намери.

— Газил е във водата, за да ни заблуди! — каза Савата. — Тръгнете по двата бряга — нагоре и надолу — и внимавайте за стъпки!

На стотина метра Коста ги откри. Продължиха преследването. Но след половин час кучето започна да изостава, често губеше следата и се запъхтяваше. От време на време лягаше, влачеше се по корем с жално скимтене. Най-после спря, гътна се, потрепери ситно и издъхна в конвулсии. Заобиколиха го.

— Отрови го мерзавецът, пускал е специален прах! — изпъшка Киров.

Без кучето преследването се затрудни. Трябваше да се спират постоянно, за да откриват по най-дребни белези следите. Търсиха го повече от два часа и когато бяха вече загубили надежда, че ще го открият, срещнаха пъдаря на съседното село бай Тошо — възрастен, но пъргав, сърцат човек. Беше запъхтян.

— Сава, вас диря! — каза с въздишка на облекчение той, като изтри с кърпа мократа си шия. — Бъдете спокойни, онзи съм го „вързал да пасе“.

— Къде е? — попита нетърпеливо Киров.

— В старата воденица…

Като видял ракетите, той се досетил каква е работата и тръгнал из района. Гледа, през горната бахча праши един и често се обръща. Разбрал, че е беглец. Но за зла врага от два дни си дал пушката за поправка. Какво да прави? Сваля поясока си, свързва наръч дърва и ги метва на гръб. Причакал го на една поляна. Като го видял, онзи се сепнал, но се окопитва.

„Къде така, момче?“ — попитал го той.

„На разходка“ — отговорил другият.

„Море виждам аз каква е тая «разходка». Да не си ти този, дето сега го търсят навсякъде граничарите и милицията с кучета?“

Непознатият се уплашил.

„Как е около границата, спокойно ли е?“ — попитал.

„Ти сега не можеш и да припариш натам — навсякъде са щъкнали да те търсят. По-добре се скрий някъде, пък нощес ще се измъкнеш.“

Бандитът го изгледал недоверчиво, но попитал:

„А ти би ли ме превел?“

Той уж поразмислил.

„Бе рискована работа!… Виж, ако ми дадеш пари — да има поне за какво човек да си слага главата в торбата…“

Онзи се съгласил и попитал:

„А къде да те чакам?“

„Къде ли?… Ей в тази воденица или някъде наблизо…“

„Добре, във воденицата.“

Разделили се.

— Оставих го и тръгнах при вас — завърши пъдарят.

Разгърнаха се отново и като наближиха воденицата, обхванаха я в широк обръч. Когато влязоха обаче вътре, никого не намериха. Не беше ли излъгал бандитът и стария, опитен граничар? Огледаха мястото наоколо.

— Внимавайте по дърветата! — предупреди Киров и сам тръгна към близкия кичест дъб.

Застана отдолу и започна да го оглежда. Чу се изстрел и куршумът опърли бузата му. Той видя само пушека, мигновено се примери и даде автоматен откос. От дървото падна първо пистолет, а след това се строполи и самият Хаджисотиров. Но се изправи с усилие и в ръката му блесна нож.

В миг пред Киров като освободена пружина се совна Пешо, с бърза хватка жиу-жицу отне ножа на бандита и го събори на земята. Савата се спусна и отне ампулата с отрова, зашита в яката му.

От дясната ръка и шията на Хаджисотиров течеше кръв.

— Превържете го! — разпореди се Савата и поиска цигара.

— Как без малко щеше да ти „окървави ризата“ тоя тип! — каза Коста, като щракна запалката.

 

 

Още с пристигането си разузнавачите задържаха Дамянов, Пери, Пешев и Диамандиева и пристъпиха към първичния разпит на арестуваните.

Изведоха първо Хаджисотиров. Савата мълчаливо му посочи стол в ъгъла. Погледите им упорито се счепкаха и пребориха. В единия се четеше дива, отчаяна злоба, в другия — смъртна омраза и великодушието на победителя. Цял живот те се бяха гледали така, под вежди, готови да се хвърлят един срещу друг.

— Как са раните? — попита разузнавачът.

— Добре — отговори сухо заловеният и презрително сви устни — „Загрижил се за мен!“

— Хаджисотиров — започна разпита Савата, — срещнахме се най-после отново, и то в обстановка крайно неблагоприятна за теб. Така че, ако искаш да се бориш за живота си, съветвам те да разкажеш за престъпната си дейност!

Бандитът мълчеше.

— С каква агентура сте работили в страната?

— Това от мене никога няма да узнаете! — каза мрачно той.

— Ти твърде много няма да ни затрудниш. И без тебе ще разберем, каквото ни е нужно, но от това само ти ще загубиш!…

— Щом можете без мен, защо ме разпитвате?

— Защото си подследствен!… Още един, формален въпрос: кога ви парашутираха?

— На трети декември.

Киров прецени, че той няма лесно да „втаса“. А сега трябваше да бързат.

Втори изведоха Дамянов. Когато Савата влезе в кабинета му да го арестува, докторът изпита и съжаление, и укор, и гняв към себе си за безславния край на своята шпионска дейност. Но над всичко властвуваше панически страх, който го парализираше. Сега обаче беше се окопитил и си набелязал линия на поведение — да отрича всичко.

— Какво е това недоразумение с мен, другарю Киров? — започна от вратата той.

Савата го изгледа и завъртя ядосано глава.

— Я не се правете на ударен! — каза строго. — Предупреждавам те: няма да продаваш евтини хитрости, защото жена ти също може да се окаже тук и децата ти ще останат на улицата.

— Какво да признавам? — вече омекна Дамянов.

— Ще ти задам само няколко въпроса. Първо, по какъв начин се свързваше в своята шпионска дейност с майор Кларк?

— Другарю Киров, но това е чудовищно обвинение! — реагира бурно, с трагичен патос Дамянов. — Аз и шпионаж — ужасно!…

Коста завъртя глава и се усмихна иронично:

— Докторе, ти си бил по-голям артист от мене, пък аз си въобразявах, че съм най-талантливият в нашия град…

— Като не си шпионин — продължи спокойно, но строго Савата, — как се е оказало у тебе това сведение? — И той му показа факсимиле от донесението на Диамандиева.

Дамянов смъртно пребледня и се отпусна съкрушен.

— Аз се свързвах с майор Кларк направо в София — отговори той.

— По какъв начин?

— Обаждах му се по телефона и той ме вземаше от определено място с колата си.

— Хм!… Кои хора си вербувал ти за своята шпионска дейност?

— Само химичката.

— Кои тогава извършиха диверсиите в рудника и убийството на Златев?

— Предполагам, групата на Хаджисотиров.

— Малка корекция. Това не е могло да стане по една „несъществена“ причина — че тогава тя още не е била в страната.

Дамянов замълча смутено. Но се опита да се изплъзне.

— Мислех, че се интересувахте само от живи хора. Имах още един човек, миньор, на когото поставих общо задача, а той си е подбирал обектите. И щом това не са извършили нелегалните, тогава е Рашид. Не е успял да ме информира, защото го арестувахте. За съжаление той почина тук, колкото и невероятно да е това…

— Напълно вероятно е обаче това, че не ние сме го убили, а ти го отрови…

— Моля ви се, какви са тези необосновани обвинения?

— Напротив! Какво търси у теб например тази ампула с цианкалий, която намерихме при обиска в стенната ти касетка?

— Щях да залагам отрова за таралежи, които ми нападат нощем кошерите.

— Хм!… Значи други хора не си използувал за никаква работа, така ли?

— Да.

— Тогава, щом сам си вършил всичко, кажи ми по какъв начин съобщи в ареста на Арнаутина да поеме върху себе си вината и за шпионската дейност в рудника?

Докторът отново преглътна.

— Накарах един циганин, храненик на нашето семейство, да направи дребна кражба, за да влезе нарочно в ареста и му предаде бележката. Срещу пари.

— Как се казва и какво е откраднал?

— Хасан Мехмедов. Пил в хоремага и не платил.

Киров го изгледа не без възхищение…

Доведоха след това Върбанов. Още от пръв поглед Савата разбра, че това е човек, съвсем различен от Хаджисотиров. Затова реши да му въздействува чрез спокойно убеждение.

Бандитът очакваше, както бяха ги обработвали в лагерите, че ще го малтретират жестоко. Толкова по-голяма бе изненадата му от тона на Савата, от логиката на неговите думи.

— Гражданино началник — заяви развълнуван той, — аз си давам ясна сметка за своето положение и желая да направя доброволно пълни признания!

— Радвам се, че постъпваш разумно. Да започнем тогава! — И той се приготви да стенографира.

Върбанов съобщи с кои хора са работили в района, за дейността им поотделно, за връзките им. Като пръв помощник на Хаджисотиров и шифровач той беше осведомен за много неща. Не знаеше само вербуваните за бойната група и агентите из страната, макар да бе предавал техните сведения.

Разказвайки за основните задачи, с които са прехвърлени, осведоми ги за предстоящото въоръжено нападение на рудника.

— Кога се предвиждаше това? — запита Киров.

— Подир седмица се очакваше спускането на част от групата, но се отложи.

Разузнавачите се спогледаха бързо.

— Защо? — продължи Савата.

— С впечатление съм, че те нещо се резервираха. След залавянето на радиостанцията ни дълго мълчахме. Може би са се усъмнили за провал.

— Как получихте нова?

— Чрез майор Кларк по специален човек.

— Кога е следващият ви сеанс?

— Утре в двадесет и три часа. Контролният вдругиден по същото време.

— Как щяхте да се прехвърлите обратно?

— През граничното село Каменец. Човекът, който обслужва канала, се казва Толе Козаров. — И той му съобщи паролата.

— Друг път прехвърляни ли сте?

— Само Хаджисотиров и Петков…

— Ти откога си невъзвращенец?

— От Девети. Бях фелдфебел-школник в окупационния корпус. Тръгнах с изтеглящите се германски части и отидох в Западна Германия.

— Къде си пребивавал там?

— В лагерите за бежанци във Фюрст, Манхайм и Оберурзел, а напоследък в закрития американски лагер в Траунщайн — Горна Бавария, където преминахме специално обучение за партизански действия.

— Кои ви обучаваха?

— В немските лагери — двама германци: Ханс и Зебел, а в Траунщайн — американският подполковник Хариман. Командир на „българската рота“ е бившият капитан Байчев.

— Каква организация на Запад ръководи вашата шпионска дейност?

— „Българският национален комитет“ на Гемето със седалище във Вашингтон, подцентрала в Париж и няколко подкомитета. Изпълнявали сме задачи на американското, английското и френското разузнаване. Дейността ни е свързана и с радиостанция „Свободна Европа“ и „Горянин“ — всъщност филиали на Си-Ай-Ей — американската централна агенция за разузнаване.

— Слуги на много господари! — късо се усмихна Киров.

— Действително.

— М-да… Какъв е твоят социален произход.

— Баща ми е среден селянин, член на ТКЗС. Брат ми е комунист отпреди Девети.

Киров го изгледа заинтригуван.

— А ти как си се объркал така?

— Как… В гимназията се увлякох с ратници. Като фелдфебел-школник дружах с буржоазните синове. Така се отдалечих от своята среда, от близките си.

— Взел ли си участие в акции срещу партизаните в Сърбия?

— Да, но убийства не съм вършил. Заради това участие именно някои офицери ме убедиха да замина с германците… По лагерите нерядко сме гладували, водехме скотски, празен живот. През всичкото това време са ме измъчвали носталгия и съзнание за вина пред родителите ми…

— Не е късно да поправиш това, което си разрушил.

— Мислите ли?

— Огледай още веднъж своя минал живот и помисли как би могъл честно да излезеш от него…

Върбанов го изгледа изпитателно, мъчейки се да вникне в думите му.

… Лекето не призна нищо, въпреки че от уплаха бе си глътнал езика и пелтечеше с пресъхнала уста.

— Другарю Киров, не разбирам защо сте ме арестували, нали съм ваш сътрудник? — започна с влизането той.

— Знаеш ли, Пери — каза Савата, — защо те мразех някога най-много от всички легионери? Защото беше гол като нас, а им служеше като най-вярно куче. Хаджисотиров и другите се бореха срещу нас, за да защищават богатствата на бащите си, а ти какво защищаваше?!… Кои са хората, които вие с твоя „шеф“ сте вербували за шпионската ви дейност?

Пери го изгледа втренчено, премига и каза с усилие:

— Моля ви се, другарю Киров, няма такова нещо.

— Слушай! Ти се изплъзна около Девети, но сега няма да ти се размине!…

Свалиха го в ареста и приключиха разпита. От другите не очакваха нищо ново, а и сега нямаше време. Трябваше да се действува. Савата прати помощниците си да задържат старата Хаджисотирова и жената на Дамянов, а сам поръча бърз разговор със селото на Върбанов. Данните за него се потвърдиха. Това много го зарадва, защото му бе повярвал и не се излъга. Може би с него ще свършат хубава, интересна работа!…