Дженифър Блейк
Среща на разсъмване (8)

8

Сейд стоеше с шпага в ръка и чакаше. Вине все още разкопчаваше маншетите, за да запретне ръкави. Иначе всичко беше готово. Линията беше изтеглена, лекарите вече бяха наредили инструментите си на кърпа върху тревата и чакаха да обслужат ранените, секундантите бяха готови и този на Вине държеше в ръка кърпа, с която щеше да даде сигнал за началото на дуела. Бяха се събрали доста хора, но на полето на честта цареше тишина. Почти не се сключваха облози, защото изходът от двубоя изглеждаше сигурен. Ако можеше да се вярва на Базил Крокер, Вине бил известен във фехтовалните салони на Пасаж дьо ла Бурсе с пълната липса на талант и на всичкото отгоре упорито отказвал да компенсира тази липса с усърдни упражнения.

Сейд провери още веднъж достатъчно стегнати ли са кърпите, с които беше увил китките си, и грижливо затъкна краищата. Кърпата на дясната ръка защитаваше чувствителните вени на китката, която въртеше оръжието, докато тази на лявата беше само за украса. Освен това кърпите скриваха белезите, оставени от ръждивите белезници, стягали китките му. Не че се срамуваше особено от тях, но и не виждаше причина да се хвали.

През главата му мина мисълта, че би трябвало да има угризения на съвестта заради еднозначното си превъзходство с шпагата, но не изпитваше нищо такова. Тук не ставаше въпрос за почтеност, а да даде пример, като накаже глупака, осмелил се да говори лошо за Лизет Моасан.

Очакваше го хубав ден. Слънцето изгря и изпрати лъчите си като светлинни копия през покрива от листа на дърветата. Утринният бриз донесе птичи песни и той различи между тях равномерната двутонна песен на кардинала. Тревата беше покрита с роса и вероятно бе хлъзгава. Сейд си обеща да внимава.

Дали Лизет е вече будна? Дали мисли за него и за онова, което го очаква в тази ранна утрин.

Най-сетне Вине се приготви. Сейд зае мястото си на линията, маркирана с вар по тревата. Вдигна шпагата си, както изискваха предписанията, наклони глава и кръстоса острие с противника.

Вине го наблюдаваше с присвити очи и Сейд си помисли, че вероятно иска да изглежда по-страшен. Това го развесели. Присвил очи, Вине не изглеждаше страшен, а по-скоро късоглед. Дано наистина не беше късоглед. Защото мъжете, които размахваха безогледно оръжието, често ставаха опасни. По-опасни от онези, които знаеха къде насочват ударите си.

Ето го и сигналът! Вместо да премине веднага в атака, Сейд направи няколко добре обмислени проби, за да прецени способностите на противника си. Вине контрираше смело, но несръчно и много скоро се задъха от напрежението. На челото му изби пот. Замириса на животно. В очите му се появи израз на подгонен дивеч, съвсем различен от подигравката, с която говореше за Лизет. Ако противникът му беше друг, Сейд щеше да удължи дуела, за да му остави малко гордост. Но срещу Вине не се чувстваше задължен да пази чуждата гордост. Искаше само да приключи колкото може по-бързо.

Той нападна отново с обичайната си бързина. Острието святкаше и фучеше, ударите се сипеха един след друг. Звънна стомана и в продължение на един изнервящ миг двете острия останаха сякаш залепени едно за друго. В следващия миг острието на Сейд се плъзна напред, разкъса тънкия лен на ризата и се заби в топлата плът. Изведнъж настъпи тишина.

Вине простена и изпусна оръжието. Притисна ръка към рамото си и всички видяха как между пръстите му потече кръв. Сейд отстъпи назад и изчака противниковият секундант и лекарят да прегледат ранения.

— Добра работа — рече Никола, първият му секундант в този дуел, и застана зад гърба му. — Но не беше достатъчно дълго, за да получиш най-добрата оценка.

— Не исках да удължавам безсилието му.

— Съмнявам се, че в момента Вине гледа на нещата с твоите очи.

— Да се благодари, че не забих острието в белия му дроб.

— Много си снизходителен.

— Обещах да не го убивам.

— Аха.

Очевидно Никола беше абсолютно наясно, че е обещал на Лизет.

— Я стига — намеси се Тити Розиер, вторият му секундант, с иронична усмивка. — Остава да започнеш да ни убеждаваш, че си искал живота му.

Защо и Лизет няма такова доверие в мен, запита се мрачно Сейд. Но тя го познаваше едва от няколко дни.

— Естествено, че не съм искал да го убия.

— Така си и мислех. Това би било нетипично за теб. — Тити погледна през рамо към другия края на дуелната площадка. — Всеки момент ще ни кажат дали другият дуелант е в състояние да продължи. Предполагам, че си получил удовлетворение. Да попитаме ли?

Сейд кимна кратко.

— Отлично. Никола, ела с мен. Ей сега ще се върнем.

Сейд проследи с поглед приятелите си, които минаха по смачканата трева, за да говорят с лекарите и секундантите. Естествено, лекарите веднага заявиха, че пациентът е тежко ранен и не е в състояние да продължи дуела. Сейд не се изненада. Точно такова беше намерението му.

Докато Розиер продължаваше да разговаря със секундантите, Никола се върна при Сейд.

— Чу ли какво казаха?

Сейд кимна кратко.

Никола посегна към шпагата и след кратко колебание Сейд я остави в ръцете му. Приятелят му извади от джоба си чиста кърпа, избърса кръвта от острието и започна да го лъска.

— Не виждам никъде Квентел — каза той, след като огледа площадката. — Май смелостта го е напуснала.

Сейд огледа внимателно присъстващите. Според правилата Квентел, следващият противник, и секундантите му трябваше вече да са заели местата си. Това беше еднозначно нарушение на правилата. Вярно, в Ню Орлиънс не държаха много на точността, но това не важеше за дуелите. Когато ставаше въпрос за мъжката чест, неточността се тълкуваше като съзнателна обида или страхливост. Той щеше да даде още няколко минута на Квентел, в случай че го е сполетяла някаква злополука, но след това щяха да го обявят за победен.

Дано бог даде да стане точно така.

Сейд се изненада от себе си. Наистина ли желаеше противникът му да не се яви? Естествено, той не се страхуваше, макар че изходът от дуел между двама учители по фехтовка винаги беше съмнителен. Причината беше друга: никак не му се искаше днес да пролее още кръв.

Да не би да беше на път да загуби нервите си? Това се случваше понякога. Внезапно човек започваше да изпитва отвращение от идеала за личната чест и необходимостта да я защитава, рискувайки живота си. Отвращение от жестоката битка и смъртния страх в очите на противника, от съзнанието, че държи смъртта в ръката си. Неохотата да прочете обвинението и осъждането в очите на близките на убития.

Например в ангелските очи на Лизет Моасан.

Когато подобни съмнения обземаха майстор на фехтовката, чийто живот и смърт зависеха в еднаква степен от решителността и сръчността му, често се случваше нещастие. Нямаше по-голяма опасност.

— Вине е свършен — съобщи Розиер, когато се върна при тях.

— Свършен? — попита остро Сейд. — Но аз си мислех… Как е възможно? Улучих го в рамото.

— Успокой се, мон ами. Не е свършен завинаги, а само за днес.

Сейд изпита подавляващо облекчение.

Напразно чакаха Квентел. Присъстващите си шепнеха, че бил видян да се качва на парахода, който плавал по течението на реката. Най-сетне се появиха двамата му секунданти и заявиха, че не са могли да намерят никъде дуеланта. За да спазят правилата, и двамата предложиха да се бият вместо него, но Сейд категорично отказа.

Без да бърза, победителят се облече и се върна в града със секундантите си. След разкошна закуска двамата с Никола се запътиха към Плас д’Армс, където трябваше да се състоят учения на милицията под ръководството на един офицер. Предишния ден и двамата бяха постъпили в гражданската отбрана и искаха да разберат какво представлява полувоенната дисциплина. Продължителното маршируване и изпълнението на произнесени с рев заповеди беше добре дошло, макар и малко унизително средство срещу пристъпа на меланхолия, от който страдаше Сейд.

След два часа ги пуснаха да си вървят и им връчиха писмени указания за вида на униформите им. Едва когато зачетоха указанията, Сейд и Никола разбраха, че са ги назначили за фелдфебели със собствена команда. Ако се колебаеха твърде дълго, възникваше опасност други прясно изпечени офицери да ги изпреварят и да изкупят целия запас от златни еполети и камгарното платно. Затова се запътиха незабавно към шивача, избран от командира. Вземането на мерки продължи цял час, след което най-сетне бяха свободни и решиха да си позволят по едно хубаво питие при Алварес.

— Тук съм! — извика Рио да Силва и им махна от масата в ъгъла, на която седеше с Тити Розиер. Бутна един стол отляво за Никола и придърпа още един за Сейд. — Исках да попитам как е Вине.

— Ще се оправи.

— Значи историята е завършила по най-добрия начин. А онзи нещастник Квентел се е спасил с бягство. Сигурно скоро ще обявят студиото му за продажба.

— О, не — засмя се Розиер. — Вече има нов собственик. Чух, че бил англичанин и бил доста способен. Името му е Блекфорд, Гевин Блекфорд.

— Вече съм чувал за този джентълмен. Пристигна миналата седмица с парахода от Ливърпул.

— Не си е губил времето — отбеляза небрежно Никола и махна на келнера.

— Изместил е неколцина други, които от няколко месеца чакат да се освободи студио. Но ако наистина е дяволски сръчен с шпагата, както казват, надали някой ще се опита да му оспори покупката.

— Не говориш сериозно — възрази Сейд с високо вдигнати вежди.

— Не, всъщност не. Казаха ми, че мадам Талан, на която принадлежи къщата, била очарована от вида и изисканите му маниери. — Розиер вдигна рамене. — Има лице на паднал ангел. Поне така се изрази скъпата ми съпруга, която случайно се запознала с него на един банкет.

— Тогава не би трябвало да го допускаме на турнира — предложи без особена загриженост Никола.

— Той и без това не иска да участва. Чух, че презирал подобни представления.

Сейд изкриви лице.

— Вероятно иска да покаже, че не му е нужно да си пълни портмонето…

— Говори се, че семейството му било старо и много влиятелно, но той отказал да носи името на баща си. Не е първороден син и бил принуден сам да се грижи за себе си. Ако не иска да вземе участие в състезанието, сигурно го прави заради принципите си.

— Принципите са страхотно нещо, когато можеш да си ги позволиш — засмя се Никола.

— Накратко — обобщи Рио, като се облегна назад и огледа приятелите си, — трябва да сте много внимателни, защото може да ви измести.

— А за себе си какво ще кажеш?

— О, по това време аз ще съм в Испания. Не вярвам, че пътищата ни ще се кръстосат някой ден.

Сейд го погледна със смръщено чело.

— Да се надяваме, че и ние ще имаме твоя късмет.

— Не е много вероятно — отвърна Рио и гласът му с лек испански акцент прозвуча още по-провлечено от обикновено. — Англичанинът се запознал с брата на бъдещата ми съпруга и Дени го поканил утре вечер в литературния салон на мадам Моасан.

Сейд промърмори някакво проклятие. Само това му липсваше: още един мъж в дома на Лизет, на всичкото отгоре англичанин. Все повече се разкъсваше между желанието литературният салон да се провали и опасението, че това наистина може да се случи. Не искаше да я види разочарована, но според него не беше възможно тя да запази мястото си в доброто общество, ако продължи да приема в къщата си всякакви суетни маймуни и дръзки англичани, да не говорим за учители по фехтовка. За съжаление не беше в състояние да направи почти нищо. Само да стои на стража пред вратата на дома й и да гони всички, на които не им е мястото там.

Когато в петък вечерта се запъти към къщата на Лизет, Сейд се надяваше пламенно да завари само малка групичка хора, скучни и неумеещи да разговарят. Вместо това още от тротоара чу шумни приказки и весел смях. Феликс го посрещна на вратата, взе шапката и бастуна му и го отведе до входа на препълнения салон. Имаше толкова много хора, че Сейд изобщо не успя да види домакинята, заобиколена от цяла тълпа млади мъже.

Това е още по-лошо от салона на Морел, където поне има равновесие между дами и господа, помисли си вбесено той. Морел умее да събира млади и стари, авантюристи и интелектуалци. Като забеляза, че освен Лизет, Морел, Селин Вилие и мадмоазел Агата всички присъстващи са мъже, буквално му настръхнаха косите. Ако можеше, щеше да изгони оттук всички наперени пауни, които нямаха работа при Лизет! Ако откажеха да си излязат доброволно, с какво удоволствие щеше да приложи насилие! Изненадан от бурната си реакция, той се намръщи. Да не би да ревнуваше? Не, невъзможно, все пак нямаше никакво право на подобни чувства. Ако прилагаше собствените си критерии, първо трябваше да изхвърли самия себе си.

Когато мъжете около Лизет се разделиха, най-сетне успя да види домакинята, седнала с мадмоазел Агата на малък диван от розов брокат, Фигаро се бе разположил на кадифена възглавница в краката й. Лизет носеше рокля от скъпоценно черно кадифе и средновековен накит за глава, украсен със звездички от нефрит, розов кварц и цитрин. На челото й висеше аметист с форма на капка. Изглеждаше екзотична и изкусителна и изобщо не приличаше на неутешима вдовица, нито на дама, подложена на гонения.

Фигаро се бе сгушил в краката й, обути в леки домашни обувки, и не отделяше поглед от нея. И той не беше единственият. Дени Вилие бе приседнал на облегалката на дивана и следеше със замъглен поглед всяко движение на домакинята. Приятелите му Арман и Иполит също изглеждаха запленени. Сейд разпозна един доста едър господин на име Райнхард, бивш адвокат, който наскоро бе станал съдия, а сега се усмихваше глупаво и говореше на Лизет с недопустима интимност. Отляво в най-удобното кресло се бе разположил Ла Рок, докато няколко от колегите му — Дорел, Сарне и даже досадният Бекет, който беше изцяло под влиянието на майка си, — бяха образували полукръг около дивана. Въпреки небрежните пози, в погледите им се четеше неприкрита похот. Сейд беше убеден в това, макар да призна собствената си пристрастност.

Стана му безкрайно неприятно. Дамата го бе обсебила изцяло. Какво да прави сега?

Лизет изобщо не го забеляза. Дори не хвърли поглед в неговата посока, не го посрещна с добре дошъл, не се осведоми какво е преживял на дуелната площадка. След известно време в сърцето му се надигна подозрението, че тя нарочно го пренебрегва. Значи все още му се сърдеше. Това нямаше никакво значение за него. Каква полза, ако тя му се усмихва — той беше натоварен единствено с грижата за сигурността й. Въпреки това му се натрапи въпросът как ще реагира, ако тя продължи да го наказва с пренебрежение.

Когато един от мъжете направи поклон и се сбогува, в кръга около Лизет остана свободно място и Сейд можа да огледа по-обстойно тълпата от обожатели. Веднага му направи впечатление непознат мъж, който излъчваше силата и елегантността на майстор на фехтовката. Среден на ръст, с пясъчноруса коса, избелена от слънцето, с класическо красиво лице и гънчици от смях около подвижната уста. В сините очи искреше интелигентност и той излъчваше естественото самочувствие на човек от добро семейство, примесено със спокойствие и безгрижие. Сейд беше готов да се обзаложи, че последните две качества са само преструвка. Джентълменът знаеше отлично какво става около него във всеки един момент. Не го познаваше, но веднага се сети кой е. Гевин Блекфорд, новият английски учител по фехтовка.

В сърцето му пламна враждебност.

— Мексико има предостатъчно земя, а столицата му е отдалечена на много мили от тексаската граница — каза в този миг един възрастен господин, застанал зад Лизет. — Защо, в името на Бога, мексиканското правителство се е загрижило за младата тексаска република и има намерение да я завладее?

— Голяма част от тексаското население е от испански произход — отвърна Никола — и мексиканският държавен глава очаква в Тексас да избухне въстание, което да позволи на Мексико да постигне целите си.

— И още същата година в трезорите на Мексико Сити да влязат купища злато от данъци — допълни друг със саркастична усмивка.

— Това е интересна гледна точка — кимна благосклонно Никола. — В Тексас наистина са скрити големи богатства.

— Въпреки това на първо място стои националната гордост — отвърна спокойно и разсъдливо Блекфорд. — Тексас е живял дълго под испанско управление. Мексико трябваше да се откаже от тази територия много скоро, след като я спечели, и това е позорно петно върху националната чест. А за новоизграждаща се държава като Мексико е особено болезнено да признае, че никога вече няма да си върне Тексас.

— Сигурна съм, че сте прав, мосю — рече Лизет и устреми замислен поглед към лицето му, — въпреки това ми се струва неразумно да се води война заради едно петно върху националната чест.

— Както е казал един мъдрец, войната е продължение на политиката с други средства, мадам Моасан. Но за разумния човек никога няма разумни причини да се води война и ако повечето мъже мислят, преди да посегнат към оръжието, може би скоро няма да има войни.

— О, това би било катастрофа — подхвърли през смях Иполит. — Тогава няма да имам случай да покажа новата си униформа и да се харесам на дамите.

Всички се засмяха на забележката, с изключение на Лизет. Тя се обърна към младежа и попита сериозно:

— Значи вече се записахте в милицията?

— О, да. Дени и Арман също. Знаете ли, ще бъде страхотно. Записаха се даже господата Паскуале и О’Нийл. Сигурен съм, че ще ни научат на нещо.

— Наистина ли? — Лизет вдигна вежди и се обърна към Сейд.

Той си наложи да издържи на погледа й и отговори тихо:

— Сметнах за нужно да го направя.

— Но спорът между Тексас и Мексико изобщо не ви засяга.

— По принцип не понасям хората, които орязват чуждите свободи с насилие.

При тези думи Сейд забеляза с ъгълчето на окото си, че по любезното лице на англичанина се появи странен израз. Преди Лизет да е успяла да отговори, Блекфорд каза:

— Мога да си представя, че жителите на Ню Орлиънс ще застанат на страната на Мексико. Все пак до преди четиридесет години и те бяха испанци, нали?

— Ние винаги сме били повече французи, отколкото испанци, дори когато бяхме под управлението на испанските грандове — отговори възбудено Дени Вилие. — Но сега сме американци. През 1814 година ние също се сражавахме против потисниците.

— А потисниците са англичаните, нали! Туш, мосю. — Блекфорд се засмя тихо и сведе глава. — Радвам се, че баща ми не е участвал в сраженията, защото днес сигурно нямаше да съм тук.

— Но аз не исках да кажа… — започна смутено младият Вилие.

— Сигурно не. Спокойно, не се притеснявайте. Не викам никого на дуел заради минали неща, нито пък за неволна обида.

Мекият глас на англичанина късаше нервите на Сейд. Краткият, изпълнен с признателност поглед, с който Блекфорд бе удостоен от Лизет, го ядоса още повече. Ако англичанинът бе дошъл в града с намерението да се ожени за богата наследница, явно беше на прав път.

— Значи искате да се биете? — попита Лизет младия креол.

— Надявам се да ми дадат възможност да го сторя — отговори сковано Вилие.

— Защо, след като сега не ви заплашва чуждо потисничество? — В гласа на Белкфорд нямаше нищо друго, освен меко любопитство.

— Луизиана граничи с Тексас, мосю, разделена е от него само с тясната река Сабин. Всички знаем, че в определен момент младата република Тексас ще се присъедини към американския съюз и границата на Съединените щати ще се премести още на запад. Ние предпочитаме нещата да се развият по този начин, вместо да виждаме от другата страна на реката Мексико, което без съмнение е експанзионистична държава.

— Но нима страната ви вече не е достатъчно голяма?

Политиката може да стане опасна тема, помисли си Сейд, особено когато се съберат мъже от различни националности. Не му се вярваше, че Лизет ще има достатъчно авторитет, макар и в собствения си салон, за да укроти разгорелите се страсти. В момента тя не правеше нищо такова, напротив, очакваше с очевиден интерес отговора на Вилие.

— Не става въпрос за големина, мосю, а за цел. Англия също не се нуждае от Ирландия, но не я дава.

— Въпрос на традиция, предполагам.

— А тук случаят не е такъв, това ли искате да кажете? Може би сте прав, но някои вярват, че съдбата ни е предопределила да владеем целия континент, от единия бряг до другия.

— Съдбата значи — повтори замислено Блекфорд. — Срещу нея не можем да се борим, защото неизбежно ни очаква провал.

Вилие смръщи чело, сякаш търсеше в думите на другия скрита ирония. Най-сетне Лизет реши да се намеси.

— Какво всъщност ви доведе в Ню Орлиънс, мосю Блекфорд? Дълго ли смятате да останете при нас?

— Тук съм, за да уредя един не особено важен делови въпрос — отговори той. — Все още не знам колко време ще остана.

— Но със сигурност до края на сезона, нали? — попита Никола, облегна се удобно и погледна съседа си с присвити очи. — Иначе нямаше да наемете студио на Пасаж дьо ла Бурсе.

— Вие знаете доста неща за мен, мосю — отбеляза англичанинът с въпросителна интонация.

Никола се усмихна безгрижно.

— Случайно съм ваш съсед.

— О, така ли? Колко интересно!

— Вие го казвате.

Двамата си размениха още няколко учтивости, без да кажат нищо важно. Вероятно тъкмо това е намерението им, каза си Сейд. Тайнствеността повдигаше повече въпроси, а жителите на града бяха известни с любопитството си и държаха да получават отговори. Сейд също желаеше да научи нещо повече.

— Мисля, че ни обещахте стихотворение, мосю Вилие — смени темата Лизет и Сейд ясно усети напрежението в гласа й.

Дени Вилие се засмя смутено.

— Вероятността да го прочета пред публика дотолкова обърка музата ми, че тя ме напусна. Защо първо Франсис не прочете стихотворението си?

— Мосю? — обърна се домакинята към споменатия млад мъж. — Ще ни окажете ли честта?

Лицето на младия мъж се оцвети в тъмночервено, но той не забрави вродената си учтивост.

— Наистина споменах, че съм написал стихотворение, мадам, но не си струва да говорим за него. Може би друг път.

— Глупости — възрази тя и го дари с най-сладката си усмивка. — Всеки поет има нужда от публика, а тук сте между приятели. Хайде, направете го заради мен, моля ви.

Бедното момче се засрами още повече. Очевидно поетическите му опити са били предназначени само за ушите на дамата, каза си Сейд и изпита съчувствие към младия глупак. Неволно се запита дали и той някога е бил толкова незрял, с нежна душа и отчаяно старание да се хареса на някоя жена. Не си спомняше, но пък той не беше богат, изнежен наследник. Дощя му се да помогне на момчето, но закъсня. Дорел извади от джоба си лист хартия и зачете творението си.

Оказа се, че стихотворението не е толкова лошо. Балада за мъж, обвързан в уреден брак с жена, която обича единствено забавленията и красивите дрехи и не се интересува от съпруга си. Въпреки това той я обича тайно и пламенно и дори приема флиртовете й с други мъже. Както подобава на балада, краят и на това литературно произведение беше трагичен и остави силно впечатление у чувствителните романтични души на слушателите. Обсъждането продължи доста време, бяха цитирани няколко особено добри стиха, докато накрая темата се изчерпа.

— Имам намерение да си купя карета — оповести тържествено Лизет. — Може би някой от господата ще ми даде добър съвет? Какво превозно средство ми е необходимо, за да го управлявам сама?

— Много дръзко от ваша страна — отбеляза Морел, която до този момент беше седяла безмълвно в креслото си.

— Не смятам. В другите градове много дами управляват каретите си сами — гласеше хладният отговор.

— Но не и в Ню Орлиънс.

— Тогава ще дам добър пример.

— Права сте, в Лондон наистина има дами, които се разхождат с леки двуколки — потвърди Блекфорд. — Повечето от тях обаче са спортен тип и се справят добре с конете. Ако ми позволите тази забележка, мадам, вие сте с доста крехка структура.

— Не ви позволявам! — Лизет отвори със замах ветрилото, което висеше на китката й, и се опита да охлади пламтящите си бузи. — Аз изобщо не съм крехка. Мога да се закълна, че преди тази преценка сте говорили с мосю О’Нийл.

— Уверявам ви…

— Нищо подобно не е направил — намеси се категорично Сейд. — Но и моето мнение е същото.

Вилие, който подуши възможност да увеличи популярността си, отбеляза тихо:

— Мисля, че с подходящ кон и лека двуколка мадам Моасан няма да има проблеми.

— И аз мисля същото — подкрепи го веднага Лизет. — Нямам намерение да плаша минувачите и другите превозни средства, нито да управлявам каруца с десет мулета. Освен това смея да твърдя, че имам опит в управлението на коне. Някога често пътувах с баща си и управлявах лек екипаж. Може би ще си купя файтон с един крепък кон. Това е най-подходящото за една дама, не намирате ли?

— Ако желаете придружител, с радост ви предлагам услугите си — побърза да я увери младият Вилие.

— Много мило от ваша страна, мосю, но поне в началото ще имам нужда от опитен съветник.

Сейд остана с впечатлението, че при тези думи няколко мъже от компанията изпратиха скрити погледи в неговата посока. Нищо чудно, помисли си той, защото съзнаваше колко мрачно гледа. С мъка потисна проклятието, което напираше на устата му, и поглади челото си с пръсти.

— Мое дълбоко убеждение е, че всяка дама трябва да изпълнява желанията си — заговори безгрижно Блекфорд. — Освен това ми се носи славата, че умея да общувам с конете. Затова с готовност предлагам услугите си на вас, мадам Моасан, както и на всеки друг, който би потърсил съвета ми.

Предложението увисна в салона като тежък парфюм. В учтивите думи прозвуча както учтивост, така и предизвикателство. Сейд го усети, но не посмя да реагира бурно, защото знаеше, че ще си навлече недоволството на Лизет или ще задвижи нещо, което нямаше право да доведе до край.

Затова зачака отговора й със здраво стиснати устни.

— Много мило от ваша страна, мосю — отговори тя. — Ще се възползвам от опита ви… с конете, разбира се.

Леката двусмисленост беше неволна — Сейд бе убеден в това, когато видя как Лизет се изчерви. Въпреки това се ядоса и изрече почти против волята си:

— Ирландия е известна с конете си, а аз съм израсъл в селски двор с много коне. Ако желаете да ми окажете честта, бих искал да присъствам при това начинание.

— Както желаете, мосю.

При тези думи Лизет сведе очи, но поне даде съгласието си, макар и с половин уста. Сейд беше наясно с поражението си, защото както и преди беше убеден, че Лизет изобщо няма нужда от кон и кола. Беше му много трудно да преодолее този удар.

Вечерта напредваше. Няколко души напуснаха салона, за да се посветят на други забавления, затова пък пристигнаха други. Вероятно тези мъже, които рядко посягат към по-сериозно четиво от местния вестник, откакто са прогонили домашния си учител, се радват на очарованието на новото, помисли си Сейд. Но тъй като креолите винаги намират тема за разговор, в салона беше шумно и оживено, а и чашите с кларет и ром, които поднасяше Феликс, развързваха езиците. Нощта беше мека и балконските врати бяха отворени. От двора се издигаха аромати, които обещаваха късна вечеря на открито. Готвачът, оставен от мосю Фере, който вече сигурно беше минал половината път до Франция, беше известен с вкусните ястия от морски дарове. Това също беше част от атракцията на салона, но главната — Сейд трябваше да го признае, макар и със скърцане на зъби, — беше и щеше да си остане Лизет.

Тя седеше спокойно на своя розов диван и се радваше на гостите и на оживените разговори в салона. Често се чуваше сребристият й смях, а остроумните отговори показваха, че притежава отлично чувство за хумор, жив дух и широки познания. Въпреки това тя не се натрапваше, не се самоизтъкваше, а се задоволяваше от време на време да подхвърля остроумни забележки. Не присвояваше разговора, а просто участваше.

Литературният салон се очертаваше като голям успех. Точно от това се опасявах, каза си мрачно Сейд.

— Защо пак гледаш така кисело, мон шер? Смятах, че ще се зарадваш от вниманието, което привлича Лизет!

Тази вечер Морел изглеждаше великолепно в зелено-златната копринена рокля, а смарагдовото колие, допълнено с подходящи обици и гривни, беше направо зашеметяващо. Тя застана до него, толкова близо, че колосаните й поли се удариха в ботушите му. Сейд я погледна, очаквайки да види в очите й подигравка, но в спокойния й поглед имаше по-скоро нетърпение.

— Не си го представях така — промърмори той.

— Не виждам къде е проблемът.

— Лизет има нужда от стабилна връзка, а не от прибързан годеж с някакъв авантюрист или безделник, дошъл в града да си търси богата жена.

— Не и ако тя се чувства добре в компанията на тези хора? Решението е само нейно.

— В момента единственото й намерение е да ми покаже, че не се интересува от мнението ми — обясни той с неприкрита горчивина.

— Тогава я остави, да живее, както иска. Ти не си отговорен за живота й.

— За съжаление се лъжеш — отвърна той с кратък горчив смях.

Морел почука с пръст по челото си. Очевидно бе измислила нещо.

— Можеш да я ожениш за Арман Долен. Той няма да има нищо против.

— Сигурно, но той е прекалено млад. Само след една седмица ще е изцяло обсебен от нея.

— Според мен това не е най-лошото състояние за един съпруг. — Морел отвори ветрилото. — Какво ще кажеш за Гюстав Бекет?

Сейд я изгледа измъчено.

— Не изглежда много зле, само е малко нисък. Той ще отправи предложение за женитба само ако майка му му го е написала предварително.

— Като се има предвид колко пари е наследила Лизет, със сигурност ще го направи доброволно.

— Майката на Бекет иска тиха и послушна снахичка, която да й роди дузина внуци и да си отиде от този свят, за да може тя да възпита децата по свой образ и подобие. Бих могла да подметна пред нея, че Лизет принадлежи към отстъпчивите млади дами.

— Ако ти повярва, значи заслужава да я лъжат.

— О, сетих се какво исках да попитам. — В гласа на Морел звънна ирония. — Защо смяташ, че тя иска да се омъжи? Само за да ти достави удоволствие?

— Изобщо не смятам. — Единственото, което искаше, бе да повлияе поне малко върху избора й. Имаше голяма разлика.

— Каквото и да искаш, най-доброто за душевния ти мир е да не се занимаваш повече с нея и да престанеш да пронизваш с погледи всеки мъж, който я доближи.

Сейд сметна за излишно да отговори на отровната забележка. В същия момент към тях се приближи Ла Рок. За съжаление и той бе дошъл със същото намерение като Морел.

— Знаеш ли, тя е права — заговори с усмивка той. — Ако погледите могат да убиват, сега нашият английски приятел щеше да кърви от десетина рани.

— Това е съвсем различно — отговори Сейд натъртено. — Хора като него прогониха семейството ми от земята му и ме хвърлиха в затвора. Те са виновни, че мама умря толкова рано, а сестра ми дойде тук, за да намери смъртта. Враждебността ми към този самомнителен тип има сериозни основания.

— Никой не е твърдял нещо друго, мон ами — отговори Ла Рок и сложи ръка на рамото му, за да го успокои. — Но те моля да не забравяш, че когато се е случило това, той е бил незнайно къде. Освен това повечето от нас са преживели ужасни неща в миналото си.

Разбира се, Ла Рок беше прав, но в момента Сейд не беше в състояние да разсъждава трезво, затова само поклати глава.

— Не мисли повече за нея, мон шер — посъветва го Морел съвсем тихо, за да не ги чуе никой друг. — Това, което става тук, не те засяга. Това е животът и бъдещето на Лизет. Ти си прекрасен човек, но за теб няма място в живота й.

Сейд беше готов да я сграбчи за раменете и да я раздруса, но не можеше да постъпи така в чуждия салон. Затова не му оставаше нищо друго, освен да се обърне и да си отиде. Ала думите й заседнаха в сърцето му като корава, гореща буца.