Бевърли Бърн
Обещанието на феникса (1)

Пролог

Англия, 1939

Няколко минути след два следобед на седми април самотен слънчев лъч проблесна върху мократа пръст на една обляна от дъжд градина в Съсекс. Лейди Суонинг вдигна чудно хубавото си младо личице и почувства приятната топлина. В този момент тя чу първата пролетна кукувица.

Отчетливият звук отекна в замрялата градина. Беше Разпети петък и повечето от прислугата в огромната къща бе освободена за следобеда. Лейди Суонинг и птицата можеха съвсем сами да се наслаждават на ширналите се поляни с нежни пролетни цветя.

Жената се замисли за кукувицата. Там някъде тя ще намери в нечие друго гнездо, където да снесе яйцето си. Когато другите птичета се излюпят, кукувичето ще ги премахне, като ги накълве до смърт или ги бутне на земята. Съзнателните родители нямаше да узнаят как са били измамени и щяха да отгледат храненичето като свое. Лейди Суонинг мислеше кукувицата за изключително умно създание.

Слънцето се скри, а над съсекските хълмове се затъркаляха нови облаци. Лейди Суонинг погледна изящния си златен часовник. Два и половина, време е. Тя хвърли последен поглед към градината и се запъти към огромното многовековно каменно здание на къщата.

Колко жалко, че ще трябва да изостави всичко това. Беше заобичала живота си след женитбата, обожаваше вълненията на конните надбягвания, вечерите и баловете, грееше при мисълта, че е обожаваната, възхитителна млада съпруга на Емери Престън-Уайлд, тринадесетият виконт Суонинг.

Съжалението не промени решението й.

Както и очакваше, прислужниците бяха отишли на църква и къщата бе притихнала. Лейди Суонинг и съпругът й също трябваше да посетят службата. Емери щеше да прочете своя пасаж от Библията, също както предците му векове наред. Тази година обаче щеше да бъде различно поради причини, известни само, на лейди Суонинг.

Тя бързо намери, каквото й трябваше в помещението с оръжията — един „Маузер“, който Емери бе взел от германски офицер през войната. Както и другите оръжия на съпруга й, пистолетът беше смазан и готов. Трябваше само да се зареди с патрони, за да се превърне в смъртоносно оръжие — те бяха в едно заключено чекмедже в старинния скрин от шестнадесети век. Предната вечер, докато Емери спеше, тя бе взела ключето. Беше толкова просто.

Вече зареден, малкият пистолет се намести идеално в джоба на спортния й костюм. Лейди Суонинг излезе в коридора и закрачи безшумно по ориенталския килим. След миг тя се спря пред вратата на кабинета и отново си погледна часовника. Беше три без петнадесет.

— Ще бъда в кабинета си — каза съпругът й на обяд. — Ела там и ще отидем на църква. Да речем, в три без петнадесет? — Той вдигна поглед от варената сьомга. — И опитай поне веднъж да си точна, мила.

Беше точна до секундата. Лейди Суонинг се усмихна и влезе. Емери стоеше с гръб и се взираше през стъклените врати, които водеха към розовата градина. Беше едър и закриваше светлината.

— Проклетият дъжд заваля отново — рече той, без да се оглежда.

— Да. — Тя извади тихичко пистолета от джоба си и махна предпазителя.

— Е, какво да се прави, ще трябва да отидем.

— Не — отвърна тя тихо. — Не мисля. Не и днес.

— Не ставай глупава. Няма начин да не… — Той се обърна раздразнен. Тогава видя пистолета. — Какво означава това?

Тя не отговори. Нямаше нужда, тъй като намерението й бе очевидно.

В онзи следобед в къщата бяха останали само готвачката, камериерката, шофьорът и секретарката на нейна светлост. В три без пет готвачката и камериерката чуха два изстрела и изтичаха в кабинета. Намериха лорд Суонинг проснат по очи в локва кръв. Първо помислиха, че е паднал и се е наранил. Готвачката обърна тялото. Тогава видя втренчения поглед и зейналата кървава рана на гърдите и се разкрещя.

Шофьорът и секретарката пристигнаха, когато чуха писъците, въпреки че после и двамата отрекоха да са чули изстрелите.

Лейди Суонинг не бе открита. Полицията я издирва продължително, докато след няколко месеца войната избухна и отклони усилията им, но тя сякаш бе изчезнала от лицето на земята.