Карън Мари Монинг
Алфа алтернативата Баронс

— Кой е?

Два часа след полунощ. Гласът й беше сънлив, сладък, топъл и млад. Толкова шибано млад. Невинен. В моя зоопарк, Маккайла Лейн е екзотично същество.

— Джерико Баронс.

— Какво искате? — Всички следи от сънливостта бяха изчезнали от гласа й. Тя не можеше да прозвучи по-будна, дори ако се бе претърколила гърмяща змия в леглото й.

Изсмях се тихо, безрадостно. Изплашена е повече, отколкото можеше да понесе.

— Трябва да обменим малко информация. Вие искате да знаете какво е, а аз искам да знам какво знаете за нея.

— Умник сте, нали? Установих го още в магазина. Какво ви забави толкова?

Сарказмът не успя да прикрие страхът в гласа й. Подбрах следващите си думи много внимателно. Исках да отвори вратата по собствено желание и да ме покани вътре. Това ще означава, че е благосклонна към мен.

— Не съм свикнал да моля за това, което искам. Нито пък съм свикнал да се пазаря с жена.

Тя замълча за момент, очевидно хареса отговора ми, тъй като я поставя в групата на жените, с които се пазаря. Това я кара да чувства, че има поне малко контрол върху ситуацията… тъй като „ситуацията“ съм аз. Но това, което стои на прага й, е шибан катаклизъм. Думи. Защо винаги жените искат думи? Защо изобщо вярват в тях?

— Е, свиквай с това с мен, приятел, защото аз не приемам заповеди от никого. И не се давам безплатно за нищо.

Тя ме нарече „приятел“.

Може би ще я убия, преди да приключа разпита.

— Възнамерявате ли да отворите тази врата, госпожице Лейн, или ще разговаряме там, където всеки може да се бърка в работата ни?

Официалното ми държание я кара да ме възприеме като по-възрастен, отколкото съм, и по-малко опасен. Ще вляза във всякаква роля, за да мога да вляза вътре.

— Наистина ли имаш намерение да обменим информация?

— Да.

— И ще започнете пръв?

— Да.

Толкова е шибано наивна.

— Можем да говорим през вратата.

Само в мечтите ти. Членът ми не е толкова дълъг. Дойдох тук за две неща. Няма да си тръгна оттук, без да получа и двете.

— Не.

— Защо не?

— Аз говоря лице в лице, госпожице Лейн. Това не подлежи на обсъждане.

— Но аз…

— Не.

— Как ме намерихте?

Пружините на леглото изскърцват. Чува се звук от обуване на дънки.

— Вие се сдобихте с нает превоз в моето учреждение.

— Наричаме ги таксита там, откъдето идвам. И книжарници.

Тя има ли поне грам мозък? Има ли гръбначен стълб в това нежно тяло?

— Ние пък имаме добри обноски там, откъдето аз идвам, госпожице Лейн. Как е при вас?

— Трябваше да говорите — промърмори тя. — Не е моя вината. Заплахите винаги изваждат на показ най-лошото у мен.

Маккайла отваря вратата, но само надниква. Мижавата верига е сложена на вратата. Мога да я разбия за част от секундата.

Мамка му, помислих си. Само това не. Множество различни думи за мамка му събрани на едно шибано място. Като едно от тях е прецакан съм ако искам точно това… това… младо идиотче. А тя ще е толкова прецакана ако я изчукам. И проклет да съм ако просто си тръгна, ако я оставя да напусне магазина. Трябваше да убия таксиджията. Щях да си взема това, което исках. Невинност. Мекота. Мирише толкова добре. Подпухнала от сън. Русата й коса сплетена удобно, за да бъде хваната с юмрук. Да съм под нея, зад нея. Потъвайки в нея. Какво ще направи? Какво ще каже? Как звучеше като свършва? Дали и тя, като повечето жени, даваше част от душата си по време на секс? Дали се излежаваше след него? Мамка му.

— Може ли да вляза?

Не се усмихнах. Усмивката ми не успокоява никого.

— Засега не.

Очите й са зелени, ядосани. Зърната й са втвърдени. Страстта е абсурдно нещо, удря те на най-странни места по най-различно време. Маккайла дори не осъзнаваше, че я изпитва. Тя издигна преграда от благоприличие, която легна между нас. Презирам такъв тип жени. Ненавиждам меката й розова невинност. Но тялото ми не се съгласи. Чудя се защо точно тя? Защо пък не…? Маккайла е шифон и сатенени панделки, а аз съм сурово месо и ножчета за бръснене. Никога не съм бил привличан от моята противоположност. Аз се харесвам такъв, какъвто съм.

— Зърната ти са се втвърдили? — промърморих аз, но достатъчно високо, за да чуе или да се престори, че не е.

Тя премигна и поклати глава.

— Как се качи до тук?

Ох, човешкото ухо има великолепни филтри.

— Казах им, че съм ви брат.

— Да бе… защото толкова много си приличаме.

Дантелата на тениската й за спане се повдигаше при всеки дъх. Маккайла трепери, но се опитва да го прикрие. Поглеждам зад нея към стаята й. Беше малко по-добра, от тези, които предлагат стая за час. Няма да отнеме много време да получа това, за което съм дошъл. Но първо работата.

— Е, госпожице Лейн?

— Мисля.

— Ще навредите само на себе си.

— Не бъдете такъв задник!

— Ако не ме пуснете вътре, докато преброя до три, си тръгвам. Две…

— Ох, добре, влизайте — отвърна рязко тя.

Усмихнах се, след като тя затвори вратата, за да махне веригата. Отвори я отново и отстъпи назад. Реших да оставя малко време между отключването на вратата и разтварянето на краката й. Като че ли с махането на веригата тя си помисли, че отворя само един вход. Това заболяване се нарича надежда. Жените страдат значително от него.

Маккайла остави вратата отворена докрай. Мисли си, че така ще е по-безопасно. Влизам. Не я карам да затвори. И това ще стане по-късно. Срита един парцал и дантелен сутиен под леглото. Ще видя много повече от това, преди да си тръгна.

— Е, какво е? — казах. — Не, чакайте! Как се пише?

Обикалям около нея. Тя прави същото, за да не ми обърне гръб. Но аз ще я взема по този начин. И по всеки друг.

— С-и-н-с-а-р.

— Шинсар?

— Ши-са. Ши-са-ду — продължавам да ходя. Харесва ми начина, по който тялото й се движи. Ако тя ме огледа ще забележи, че палтото ми е разкопчано и панталона ми не успява да прикрие колко съм твърд. Маккайла не свежда поглед от лицето ми. Малко хора го правят.

— О, това има голям смисъл. А това „ду“?

Спрях с лице към вратата. Тя също спря, но с гръб към отворената врата. Три крачки ни делят. Мога да я почувствам. Да я помириша.

— Д-ъ-б.

— Дъб е ду? Трябва ли тогава да наричам пъбовете „пу“^[1]?

— Дъб е галска дума, госпожице Лейн. Пъб не е.

— Само да не се спукате от смях!

— Нищо свързано с Шинсар Дъб не е смешно.

— Приемам забележката. Е, какво е това, което го прави толкова гробовно?

Лекомислена е. Тя няма работа тук. Фио беше права.

Бъди милостив, Джерико. Убий я преди някое от другите същества да я намери и измъчва с дни и чак тогава да разкъса гърлото й.

Да не би Милостив да е шибаното ми бащино име?

Направи го заради мен, Джерико. Не мога да понеса мисълта, че някое от онези чудовища ще й го причинят.

Някое от тях? Или аз, Фио? Коя мисъл няма да понесеш?

Видях погледа в очите ти. Джерико, как може да искаш това… това… това глупаво, празноглаво момиче! Какво изобщо може да ти предложи?

— Твърде дълго — казвам. Фиона е с мен прекалено дълго време.

— Какво? — безизразно попита тя.

Изведнъж се ядосвам, че Маккайла Лейн идва в моя град, мисли си, че може да играе на моята сцена, на която съм и аз, и тя да стане мой проблем във всяко едно отношение.

— Вървете си у дома, госпожице Лейн! Бъдете млада! Бъдете красива! Омъжете се! Родете бебета! Остарейте с някой красив съпруг!

— О, майната ви, Джерико Баронс! Кажете ми какво е! Обещахте ми!

— Ако настоявате. Не бъдете глупачка! Не настоявайте!

— Но аз настоявам. Какво е?

— Последен шанс.

За много неща.

— Много жалко. Не искам последен шанс. Кажете ми!

Така или иначе я излъгах. Последният й шанс беше първия, когато реши да прекоси прага ми.

— Шинсар Дъб е книга.

— Книга? Само това? Книга?

— Напротив, госпожице Лейн, никога не правете тази грешка! Никога не мислете, че е просто книга! Това е извънредно рядък и извънредно древен ръкопис, за чието притежание безброй хора биха убили.

— Включително и вие? Бихте ли убили, за да го притежавате?

— Абсолютно. Всичко и всеки, който се изпречи на пътя ми. Винаги. Обмисляте ли отново престоя си, госпожице Лейн?

— Абсолютно не.

— Тогава ще се приберете у дома в кутия.

— Това да не още една заплаха?

— Няма да съм аз този, който ще ви сложи там.

— Тогава кой?

— Отговорих на въпроса ви, сега е ваш ред да отговорите на моя. Какво знаете за Шинсар Дъб, госпожице Лейн?

Мога да използвам Гласът върху нея, за да я принудя да ми каже всичко, но няма да е толкова забавно.

— Сестра ми учеше тук. Беше убита преди месец. Тя ми остави гласово съобщение точно преди да я убият, в което се казва да намеря Шинсар Дъб.

— Защо?

— Не каза. Просто казва, че всичко зависи от това.

— Къде е това съобщение? Трябва лично да го чуя.

— Без да искам го изтрих — каза тя, но гледаше към стената.

— Лъжкиня! Не бихте направила такава грешка със сестра, която толкова обичате, че сте готова да умрете за нея. Къде е? Ако не сте с мен, госпожице Лейн, значи сте срещу мен. Нямам милост към враговете си.

— Вече дадох копие на записа в полицейското управление в Дъблин. Те търсят мъжа, с който е имала връзка.

Ето пак този поглед.

— Дайте ми телефона си.

— Няма начин. Но мога да го пусна на високоговорител.

Тя пусна съобщението. През цялото време не свали поглед от лицето ми. Има много нещата, на които мога да я науча… само ако успее да ги преживее.

— Познавахте ли сестра ми?

Поклатих глава в знак на отрицание.

— И двамата сте търсели тази „извънредно рядка книга“, но все пак не сте попаднали един на друг?

— В Дъблин живеят един милион души, ежедневно прииждат безброй гости от провинцията и чуждестранни туристи, госпожице Лейн. Странно би било, ако се бяхме срещнали. Какво искаше да каже тя с това, че дори не знаете какво сте?

— И аз самата се чудя. Нямам никаква идея.

— Никаква?

— Никаква.

— Хмм… Само това ли е оставила? Едно съобщение?

Маккайла кимна.

— Нищо повече? Нито бележка или пакет, или нещо от този род?

Тя поклати отрицателно глава. Сканирах очите й. Надълбоко в тях видях скрито веселие. Тя ми се подиграва. Членът ми стана още по-твърд.

— И нямате никаква идея какво е имала предвид с Шинсар Дъб? Сестра ви не споделяше ли с вас?

— Мислех, че е така. Очевидно съм грешала.

— Кого има предвид под „тях“?

— Мислех си, че вие ще ми кажете?

— Аз не съм един от тези „тях“, ако това искате да кажете. Мнозина търсят Шинсар Дъб, както отделни лица, така и фракции. Аз също я искам, но работя сам.

— Защо я искате?

— Безценна е. Аз съм колекционер на книги.

— И това ви кара да искате да убиете за нея? Какво планирате да правите с нея? Да я продадете на този, който дава най-много?

— Ако не одобрявате методите ми, стойте настрана от пътя ми.

— Добре.

— Добре. Какво още искате да ми кажете, госпожице Лейн?

— Нищо.

Тя хвърли леден поглед от мен към вратата.

Изсмях се.

Разбрах, че бях отпратен. Не си спомням последния път, когато ми се е случвало.

Оставих я да си мисли, че си тръгвам. Време е да затворя вратата.

Подминах я и стигнах близо до вратата, след което я сграбчих и опрях гърба й в тялото си. Тилът й отскочи от гърдите ми, а зъбите й изтракаха от удара. Тя издаде звук в знак на протест и друг по-гърлен звук, който нямаше нищо против случващото се. Сложих ръка под гърдите й.

Можех да помириша, когато една жена иска да се чука. Така миришеше и в магазина ми. И сега го подушвам. Тя не може да види нито себе си, нито мен, но не искаше да допусне това, че иска да я изчукам. Но тялото й знаеше. Страстта беше част от кръвта й. Не е необходимо да има нито мозък или добро сърце за това. Тялото й беше толкова меко и розово. А кръвта й беше адски гореща.

— Какво правите?

— Да не би да ви трябва секс наръчник?

Притиснах се към задника й.

— Трябва да се шегуваш! Изобщо не си мой тип и си… на колко години си изобщо? Ау!

— Ароматът ти казва друго. — Помирисах пак. Беше още по-сладко от това разстояние.

— Моят аромат? Все едно можеш да ме помиришеш… да не си мислиш, че аз… Ау! Пусни ме! Сега! Махни се от мен! Ще крещя!

— Определено ще крещите. Обещавам ви.

Усетих под ръката си как сърцето й заби учестено и дишаше бързо и плитко. Сексуалната възбуда променяше тялото й, така че да пасне на моето. Гръбнакът на една жена се променя, когато иска да се чука, едно фино леко преместване в основата му, една по остра извивка долу, където е дупето. Гърдите се стягат и повдигат, челюстта се отпуска, докато устните се подготвят и мускулите се стягат. Изучавал съм хората в продължение на една малко вечност. Желанието променя всяко тяхно движение. То прави пътна карта до контролния им панел и всичко това е изписано върху кожата им. Родени да бъдат роби.

— Самозаблуждавате се. Не ви искам. Излезте от стаята ми.

— За да можеш да допълзиш обратно в леглото си, да плачеш за загубената си сестра и за собствената си некадърност? Да запишеш на лист глупавите си планове и сценарий за отмъщение? Ти дори не знаеш значението на тези думи. — Но може да ги научи. — Толкова ли бързаш да останеш сама със скръбта си? Толкова ли е добра компания в леглото? Кога за последен път изгуби себе си в едно добро, здраво чукане, госпожице Лейн? Дали изобщо някога се е случвало? Мисля си, че винаги е било внимателно, мило и чисто, и когато всичко приключи лежиш и се чудиш — за какво е цялата тази врява около секса.

— Ти си луд! Знаеш го, нали? Ти си абсолютно шибано луд! Как смееш да дойдеш тук и да ме заплашваш, тормозиш, да се държиш гадно и да искаш да спиш с мен? А после да се подиграваш на съвършено добрия секс?

— Нямам желание да спя с вас. Искам да ви изчукам. И няма такова нещо като съвършено добър секс. Ако е бил „съвършено добър“ — казах това подигравателно с фалцет. — Трябва някой да застреля виновника в главата и да избави всички от тази мъка. Сексът или ти взема акъла или не е достатъчно добър. Вие искате точно това да направя, нали, госпожице Лейн? Хайде. Направете го. Бъдете голямо момиче.

Цялото й тяло трепереше в ръцете ми.

— Аз дори не ви харесвам.

— Аз също. Но членът ми е твърд, а вие сте влажна…

— Няма откъде да знаете това!

Ръката ми се плъзна до най-горното копче.

— Искате да ви го докажа ли? Ако настоявате да лъжете, не ми оставяте друг избор.

Откъснах първото копче, после второто. Гърбът й се изви срещу мен, извивката й се изостри, стана по-пластична. Човешкото тяло е забележително.

— Влажна ли сте, госпожице Лейн? Да или не? — Когато не отговори нищо, отскубнах третото копче. — Нека да сключим сделка. Ще проверя и ако сте суха ще си тръгна.

Тя изсъска.

— Отговорете на въпроса.

— Не ви влиза в работата.

— Кажете ми да спра.

И четвъртото копче премахнах. Остана само едно.

— Мразя те.

— Мога да живея с това. Чукала ли сте се, след като сестра ви беше убита? Хайде, госпожице Лейн. Поне веднъж в краткия ви ограничен живот, позволете да бъдете изчукана.

Изведнъж Маккайла замръзна в ръцете ми. Избута се назад с бедрата си, извъртя се в ръцете ми, започна да ме удря в гърдите и вдигна крак, за да забие коляно в топките ми. Или поне опита. Блокирах я с коляно в последната минута.

— Не знаете нищо за мен.

Гърдите й се повдигаха, а пулсът й биеше учестено в гърлото й.

— Познавам ви много повече от тези, които наричате приятели. Аз ви виждам.

— Така ли?

Челюстта й се стегна. Нещо блесна дълбоко в очите й. Но аз продължавам. Какво беше това? Нещо много различно, от това, което показва външно. Не го очаквах. Интересно!

— И какво, мамка му, виждате?

— Жена, която е живяла в клетка цял живот. И я мрази. Чувстваш се отегчена вътре, нали? И очакваш живота да започне. И когато това стане, той ти открадва това, което най-много обичаш. Грабни живота отново. Изследвай го. Удари му един шут. Взриви го.

Маккайла се вгледа в мен и намокри устни.

— Писъците. Злото. Яростта. Извадете ги от мен.

Направих крачка напред и сложих ръка между краката й и започнах да трия дланта си. Топлината, която излъчваше, е невероятна.

— Кажи ми да спра.

Тя не помръдна известно време. Най-накрая тя поклати отрицателно глава.

Изсмях се.

Мушнах ръката си под дънките й, а петото копче изхвърча и шумно падна на пода. Вкарах пръст в нея, а краката й здраво се увиха около мен. Тя беше толкова шибано мокра. Заедно легнахме на пода.

— Писна ми да се чувствам така — изсъска тя. — Мразя живота си. Мразя всичко в него!

Маккайла започна да ме души с вратовръзката, тъй като бързаше да я свали. Тя все още живееше в свят, където момчетата се събличат напълно, а момичетата лежат и чакат. Само две неща трябва да са голи.

— Майната й на вратовръзката. Разкопчай ми панталона.

Тя дръпна толкова рязко, че счупи ципа на панталона ми, който струва десет хиляди долара. Повдигнах я за талията и смъкнах дънките от нея. Тя се оттласна от пода и се обърна, но аз съм зад нея и я бутнах обратно.

— Стой така. Искам те по този начин.

— Но ти каза, че мога…

— Следващият път ще е както ти кажеш.

— Но това е за мен, не помниш ли? Така каза ти. Аз го искам така и го искам веднага.

— Опитайте, госпожице Лейн, просто опитайте.

Трябва да отбележа, че тя наистина опита. Но аз съм по-силен. Първо ще го направим както аз искам. Не че звука, който издава, е знак, че се оплаква. Хванах в юмрук косата й, разтворих широко краката й и я притиснах към пода. По-късно щях да я взема на ръце и колене. Сега я искам неподвижна и да мога да я задържа така. Потърках ръка между краката й и тя издаде приглушен звук. Тя е толкова хлъзгава с цялата тази влажност, която се предполагаше, че я няма, че аз просто откачих. Въздухът между нас експлодира. Тя изви врат и извика. Не помръднах за момент. Всякакво движение би ме прецакало кралски точно сега.

Маккайла се задърпа под мен.

— Мръдни се, копеле такова!

— Когато съм готов.

Сключих ръце около ребрата й. Тя започна да се бори. На сутринта ще бъде насинена. Това ме подсети за няколко омразни спомена. Кръвта ми изстина. Станах по-твърд. Започнах да се движа и изгубих представа за времето. Четири часа се усетиха като четири минути. За тяло като нейното, което е толкова меко, тя се чукаше здраво и с добър апетит. Вкусих я. Мога да я изям жива. Тя затвори уста около члена ми, а аз сложих ръце на главата й. Маккайла беше толкова мокра, че осквернявах тялото й с уважение. Или уважавах, докато я осквернявах. Всеки. Един. Инч. От. Нея. Има дяволски-красиво-тяло. На нея й хареса. Не поставих никакви ограничения с нея. Не вярвах, че ще го понесе. О, и тя крещеше…

Часове по-късно се претърколих по гръб, сложих ръце под главата си и я оставих да се развихри върху мен. По дяволите, тя направи точно това.

Главата й беше отметната назад, гръбнака й се изви и тя забрави за всякакви правила, за морала и всякакви нейни задръжки.

Тръгнах си точно преди зазоряване.

На вратата се обърнах и я погледнах. Поклатих глава. Маккайла беше с гръб към мен и беше завита с един чаршаф.

— Мак.

Тя се обърна бавно и аз изпсувах през зъби. Тя вече се променяше. Започна още като станах да се обличам. Сега промяната е почти приключила. Очите й бяха различни. Разтревожени, зорки, в тях бе премесена емоция, която най-много мразя: съжаление. Сгреших. Не беше готова. Все още не.

До обяд, вече ще да ме мрази. До довечера ще бъде убедена, че съм я изнасилил. До утре ще намрази себе си.

Прекосих стаята, сложих ръка на устата й и притиснах с ръка гръдния й кош и я оставих без дъх. Тя е жива, защото аз така преценявам. Мога да взема последния й дъх. Мога и да не го направя.

Чудя се, докато я бях притиснал до стената, махайки всичките й задръжки и тествайки я за издръжливост, в какво точно Маккайла ще се превърне?

Сложих устни до ухото й. Думите ми са нежни.

— Вървете си у дома, госпожице Лейн! Мястото ви не е тук. Откажете се от Гардий! Спрете да задавате въпроси! Не търсете Шинсар Дъб или ще умрете в Дъблин! Не съм я търсил толкова дълго и да стигна толкова близо, за да позволя на някой да се изпречи на пътя ми и да прецака всичко. Има два вида хора на този свят: Тези, които оцеляват, независимо от цената и тези, които са ходещи жертви.

Облизах вената на врата й. Пулсът й е толкова бърз като на уплашено зайче. Страхът не ме възбуждаше. Но членът ми беше толкова твърд отново, че чак ме болеше. Трябваше да спра до тук. Да разкъсам гърлото й, да я оставя мъртва в този мръсна, малка стая. Може би ще я убия утре. Може би ще я окова в книжарницата ми за известно време. Ще й дам един-единствен шанс да избяга. Ако тя остане тук, няма да бъда отговорен за всичко, което може да я сполети.

— Вие, госпожице Лейн, сте жертва. Агне в град на вълци. Ще ви дам срок до утре в девет вечерта да се махнете от тази страна и от пътя ми.

Пуснах я, а тя се строполи на пода.

После се наведох над главата й, докоснах лицето й, прошепнах древни друидски думи и когато си отида, единствения спомен, който тя ще има за отминалата нощ, ще бъде разговора ни и заплахата. Маккайла никога няма да разбере, че тази нощ е била моя.