Ерих Мария Ремарк
Мансардата на бляновете (12)

Дванадесета глава

Лана Райнер замина с Ернест на концерт в Дрезден. На следната вечер трябваше да дадат втория си концерт. След третия концерт те се завърнаха в Лайпциг. По-голямата част от времето си Ернест прекарваше при Лана.

Той се страхуваше от самотата и живееше в някакво трескаво състояние. Направо от гарата те отидоха в квартирата на Лана.

Привечер заваля сняг. Лана спусна щорите и се излегна в креслото.

Ернест я наблюдаваше мълчаливо.

— Кажи, скъпа моя, защо ме обикна? В мен няма нищо забележително. В твоите крака лежаха много по-големи хора.

— На този въпрос и аз сама не мога да отговоря, скъпи мой. В теб има нещо, което у другите го няма. А ти за какво ме обикна?

— Ти си в кръвта ми.

— И това казваш с такъв мрачен вид?

— Ти си радост и страдание в моя живот! — извика той и я привлече към себе си. — Любима…

— Скъпи мой…

— Вече е време. Обещах да се срещна в девет часа вечерта в ресторанта с моите колеги от консерваторията.

— Скъпи мой…

— Обещах и съм длъжен да удържа думата си…

— Но после ще се върнеш при мен, нали?

Тя се притисна към него и на прощаване го целуна.

Ернест завари своите колеги в повишено настроение. Появяването му беше посрещнато с тържествени викове.

— Ето го… знаменития Ернест… за твое здраве!…

Ернест изпразни наведнъж чашата си и почувства действието на алкохола. Наоколо продължаваха да пеят и пият. Някой се опитваше да държи реч. Виното ги бе омаяло. Те пееха обща песен.

— Братко, как да назовем твоята мила?

И всеки поред казваше името на любимата си и след всяко име се произнасяме тост. Някой се опитваше да акомпанира на рояла. Стаята бе пълна с тютюнев дим.

Ойген скочи върху стола си и запя песента, обръщайки се към Ернест. Всички подхванаха.

Ернест се разсмя, изпи виното, не назовавайки името. Разнесоха се насмешливи възклицания: „Хитрец… крие!…“.

— Нямам! — извика Ернест.

— Охо! — достигна в отговор. — Имайки такава мила, може да не се крие.

Ернест почервеня. Още ароматът от косите на възлюблената му не беше отлетял, още нейната целувка продължаваше да гори върху устните му… Той скочи стремително върху масата и с чаша в ръка, заглушавайки шума, извика:

— Приятели! Любовта още цъфти по нашия път и нашите глави са млади. Ще настъпи ден и ние ще остареем… Да бъдем щастливи! А аз пия за алената уста на любимата!

В отговор се раздаде одобрителен шум и всички побързаха да се чукнат с него, а той стоеше изправен на масата като крал над своите поданици…

Той не разбра какво искаше от него човекът с формена шапка. Без да подозира какво прави, взе телеграмата и машинално я разпечата… В очите му все още светеше смях, прочете телеграмата, не разбирайки думите… Прочете я втори път… Чашата падна от ръцете му… Той пребледня като платно, с неуверено движение се смъкна от масата и се олюля. Ойген подскочи към него и го подхвана.

Ернест бъбреше несвързани думи. Върху пода лежеше телеграмата.

Ойген прочете: „Вуйчо Фриц почина. Елсбет“.

Ернест се съвзе и изпадна в истерия. Пренесоха го в съседната стая и се опитаха да го успокоят. Едва след час той се вдигна на крака. Беше бледен като платно и очите му се изцъклиха, добиха неподвижен стъклен блясък. Ойген го попита не желае ли да го придружи. Ернест го изгледа с мътен поглед и без да отговори, се упъти към изхода.

На улицата той повика един файтон, но неизминал няколко метра, пъхна пари в ръката на файтонджията и тръгна по-нататък пешком.

Опакова машинално вещите си. Под ръката му попадна портретът на Лана — той го скъса на парчета. После поклати глава. Не трябваше да се страхува. И като взе окончателно решение, се отправи към Лана.

Тя дочу приближаването му и извика:

— Моето момче!

Ернест почувства как го шибна вълна на отвращение. Ридания задушаваха гърлото му. Тук, тук той се предаваше недостойно на любов в същото време, когато неговият приятел умираше в самота.

— Скъпи мой… болен ли си? — Уплашена от вида му, тя побърза да го посрещне.

— Това е край… — отговори хладно Ернест и й подаде телеграмата.

— Бедното ми момче — прошепна тя, — остани днес при мен… за да не бъдеш самотен.

— Тази вечер заминавам и повече никога няма да се върна.

— Скъпи… Ти искаш да ме напуснеш?

— Това е решено.

Тя погледна лицето му, студено и замръзнало като мрамор, и разбра — сладостната мъгла се бе разсеяла. И той й стана още по-скъп.

— Скъпи мой, ти не трябва да ме напускаш! Ти ще останеш с мен! Та ти с нищо не можеш да помогнеш там! Ние ще заминем на пътешествие с теб във Франция или Италия… и там ще забравиш скръбта си. Ти ще бъдеш щастлив с мен.

Той я отблъсна.

— Не!

— Кога ще се върнеш!

— Никога!

Като отскочи до писмената маса, тя извади револвер:

— Ти ще останеш с мен!

Без да трепне, той скръсти ръце и я изгледа презрително.

След това се обърна и тръгна към вратата.

Лана захвърли револвера настрана, спусна се към Ернест и го прегърна:

— Скъпи мой… момчето ми… върни се… не ме убивай…

Той я отблъсна и излезе.

Зад гърба му се разнесоха ридания…

Ернест се упъти към гарата. На един кръстопът той се спря и уморено прислони глава към стената на едно здание.

И продължи пътя си.

— Фриц… Скъпи мой… — прошепна той.

И продължи пътя си.

Над главата му нямаше вече звездно блещукане. Заваля сняг… стелеше се бавно на земята.

На следната сутрин Лайпциг се пробуди под снежна покривка.