Ерих Мария Ремарк
Мансардата на бляновете (9)

Девета глава

Фриц отново стоеше пред огледалото. В последно време кашлицата му се беше усилила и нощем потенето го измъчваше. И все пак, без да гледа на приближаването на зимата, той реши да замине за Рощок, при родителите на Трикс.

Той им писа и получи отговор от тях. Старият Берген пишеше в сдържан, но приветлив тон, че ще бъде след няколко седмици в Оснабрюк и ще направи всичко необходимо.

Но не това желаеше Фриц — той знаеше, че външните форми на внимание няма да спасят Трикс. И затова реши да замине за Рощок и лично да се заеме. Тръгна в една мъглива ноемврийска утрин, като предварително се опита да вдъхне на нещастната жена малко смелост.

Елсбет и Трикс се сприятелиха. Елсбет беше прекалено заета. Тя работеше усилено в детската болница и двете станаха полека опора за старшата сестра. Мълчаливата доброта на Елсбет бе в очите на малките като ореол на святост и децата я награждаваха с трогателно обожание.

В последните месеци Елсбет стана по-женствена. Детинското у нея изчезна — тя стана жена. Веднъж Фриц заяви: „Тя отива по своя път така уверено, че би могла да върви със затворени очи“. Фрид и Паула, както и по-преди, се спречкваха и се дразнеха. У Фрид започна да се забелязва леко влечение към Елсбет. Но той не знаеше как да намери пътя към нейното сърце. Те много си приличаха — изглеждаха като брат и сестра. Паула ставаше все по-разсеяна — неведнъж я заварваха в мансардата пред портрета на Ернест.

Първата моминска болка…

Изминаха няколко дни и Фриц се завърна от път. Със затаено дихание Трикс се приближи към него.

— Вуйчо Фриц — каза тя, като не се решаваше да го погледне.

— Всичко е наред, Трикс — отговори той.

— О… — И тя заплака.

— Не плачи, Трикс.

— Аз не плача… Това са радостни сълзи… Най-сетне… отново ще почувствам почва под краката си.

После тя се успокои малко:

— Как са вкъщи? Как е мама?

— Тя е застаряла, дете мое. Поздравява те и те очаква.

Трикс, не вярвайки, извика:

— Нима това е истина?

— Да.

— О, мамо… колко добра си ти… а аз…

Фриц почувства, че очите му се навлажняват от сълзи.

— Вуйчо Фриц, на това е способна само майката…

— Да… Само майката. Майката е всеопрощение и жертва.

— А как се държа татко?

— В началото той беше студен и не искаше да чуе нищо. Опитваше се да носи в мое присъствие маска. Възможно е да е искал да се скрие от самия себе си. Той каза, че не иска да знае за теб и че решението му е непоколебимо. Оставаше непреклонен или по-право изглеждаше такъв. И тогава аз заговорих за неговата вина. Той е виновен за това, че не се е опитал да те разбере и е съдил за теб от своя гледна точка, а с това е съдействал за твоето падение. Малко е да обичаме своите деца, трябва да умеем да проявим тази любов. Децата са много нежни растения — те се нуждаят от светлина и ако им откажат слънчева ласка, те увяхват, скланят главите си към земята. Говорих му за много неща и той се разколеба. След това се реши. Но все още се съмняваше… Той предполагаше, че твоята лоша репутация ще навреди на сестрите ти. Аз го успокоих, като му казах, че никой не знае нищо за теб и че ти си останала чиста и непорочна. Най-сетне той се предаде. „Кажете й — каза той, — че тези две години изобщо не са съществували.“ И твоите сестри бяха много радостни, че ти най-сетне, след двегодишно пребиваване в пансиона, отново ще се завърнеш в семейството. Ти си живяла в пансион… Така се говори в целия Рощок… И то е достатъчно.

— Вуйчо Фриц… Скъпи мой…

— Всичко е наред, Трикс. Ти скоро ще бъдеш при своите родители.

— Вуйчо Фриц, значи на мен е съдено да те напусна?

— Да.

— Как ще живея без теб?

— Ти имаш майка…

— Майка… — И лицето й се смекчи. — И все пак, вуйчо Фриц…

Тя се опита да му целуне ръката. Той я отдръпна бързо. Върху дланта му се търкулна прозрачна сълза.

— Ти ще заминеш в понеделник, Трикс. А в неделя ще се простим с теб.

— Да…

Тя продължи да го гледа мълчаливо.

После си отиде… Фриц запали лампата. Ноемврийската мъгла обвиваше прозореца. Небето беше беззвездно, но лампата разливаше златиста светлина.

Късно дойде Елсбет.

— Радвам се, че се върна, вуйчо Фриц.

— И аз се радвам, че съм пак вкъщи.

— Какво успя да направиш?

— В понеделник Трикс ще си отиде у дома.

Тя кимна с глава.

— Знаех. Само ти можеше да направиш това. Аз свикнах много с нея.

— Как са твоите питомци?

— Растат. Днес бях до леглото на един от моите тежко болни. Бедничкото не може да се движи и на обяд го нахраних аз. Внезапно то залови ръката ми, стисна я силно и каза: „Лельо Лиза, ти трябва да станеш моя майка…“. И аз трябваше да му обещая. Не му е съдено да живее дълго. Майка му няма време да се грижи за него. Тя има още шест и трябва да мисли откъде ще им достави храна. И то пренесе върху мен цялата си обич. Готова съм да посъветвам всекиго, който търси забрава или иска да се откаже от своето минало, да се грижи за болните.

— Да, ти си права. Това заменя много неща.

Тя го погледна печално. В очите й блеснаха сълзи:

— Толкова го обичам… — прошепна тя.

— Той ще се върне при теб. Любовта е жертва. Често наричат егоизма любов. Само този, който може да се отрече от себе си доброволно в името на любимия човек, само той люби.

— Аз не съм способна на това.

— А ако по такъв начин би му причинила болка?…

— Болка?… — прошепна тя. — Не… не искам… по-добре… ще се откажа… — И тя закри с ръце лицето си… — Но това е толкова тежко… Толкова тежко.

— Ти му принадлежиш и той ти принадлежи — продължи тихо Фриц. — Знам това. Ти също знаеш, че му принадлежиш, но той не си дава сметка, че е твой. Но повярвай ми, той принадлежи на теб. Неговата душа принадлежи на теб.

Тя го погледна печално.

— Ти приличаш, Елсбет, на рядко растение. Ти се разтваряш пред слънцето само веднъж, за да не се разкриеш повече никога. Такова е твоето сърце — ти обичаш само веднъж, за да не обичаш повече никога.

— И ти обичаш Ернест?

— Да…

Настъпи мълчание. Лампата хвърляше върху косата на Елсбет златисти отблясъци.

— Миньон — прошепна замислено Фриц. — Елсбет, ти знаеш, че в живота има странни пътища. Денят и нощта се сменят един друг. Ще се сменят те и у Ернест.

— Той ми пише толкова рядко.

— Ти достатъчно ли си силна, за да изслушаш истината?

Тя кимна с глава.

— Сега в Лайпциг гостува една певица, която е идвала и тук…

— И той… обича ли я?

— Не… той обича теб… Но е пленен от нея… писа ми писмо… и аз ще ти го дам да го прочетеш.

Тя прочете писмото.

— Така си и мислех.

— Не исках да ти показвам писмото, за да не ти причиня болка. И сега ти съобщих за него само за да ти дам възможност да разбереш, че тук е замесено нещо друго. Той е в плен на чувствеността. За Ернест това е мислимо. При своето самолюбие той трябва да задоволи честолюбието си. Но ще настъпи миг, когато ще се пробуди и тогава сам няма да може да разбере как се е решил на това. Ще се пробуди. В противен случай остава тежка рана. Не трябва да се бърза: тук насилието не помага. Ще можеш ли да почакаш, Елсбет?

— Да. Ще мога.

— От твоя страна би било погрешно, ако се вслушаш в оскърбеното самолюбие и побързаш да се отвърнеш от него. Да предоставим това на хората, за които любовта е само позната игра. Сега той се нуждае от теб много повече, отколкото когато и да било. Искаш ли да го напуснеш?

— Не.

— Ти знаеш натурата на Ернест, натура фаустовска, знаеш неговите съмнения и непрестанна борба със самия себе си. И пътят, на който той е стъпил, е един от стадиите на борбата. И той не ще се успокои, докато отново не намери потребния път, а пътят е към теб. Ти вярваш ли в това?

— Да. Сега наново вярвам. Аз знаех и по-рано, но тогава ми беше тъй тежко. Но сега всичко е наред.

— Лека нощ, Елсбет.

— Лека нощ, Фриц.

И той я изпрати до стълбата.

* * *

— Колко рано започна да мръква… — каза Фриц.

Върху печката се печаха ябълки. Техният аромат изпълваше мансардата на бляновете. Те стояха там, всеки потопен в мечтите си, любувайки се на светлите пламъчета.

Запалената лампа освети лицата им.

— За последен път в мансардата на бляновете — каза Трикс и устните й трепнаха. — Възможно ли е това! Елсбет, ти няма да ме забравиш, нали?

— Трикс!… Но ти скоро ще се върнеш при нас. На Коледа… или на Великден…

— Да, ще дойда при вас. Без това едва ли ще издържа…

Фриц поднесе ябълки.

— Вуйчо Фриц, откъде имаш такива славни бисквити? — запита Паула.

— О, с тях е свързана цяла история. Отивам в млекарницата и искам бисквити. „Много съжалявам, господине — каза хубавичката продавачка, — но бисквитите свършиха.“ „Може би вие ще потърсите, може би са останали малко?“ Тя се усмихна и каза: „Ние действително имаме бисквити, но те са оставени за нас“. Аз казах: „Днес у нас има кръщене и нямаме нищо приготвено…“. Тя се изчерви и побърза да ми даде цяла кутия…

Всички се разсмяха.

Разсмя се и Трикс.

— А сега, вуйчо Фриц, ти трябва да ни прочетеш стихове.

Нощем

ме обгръща сладостно мълчание,

от небето струи тишина

и ласкае умореното сърце…

Из ъглите на мансардата на бляновете се криеха вечерни сенки, лампата озаряваше лицата на приятелите. Трикс подаде лютнята на Елсбет и помоли:

— Утре ми е съдено да ви напусна…

Елсбет взе няколко акорда и запя с чист глас. В песента звучеше скръбта на раздялата. Трикс не сваляше очи от Елсбет и виждаше как лека линия очертаваше профила й. Върху косата й легнаха златисти отблясъци. Трикс чувстваше как очите й се изпълват със сълзи.

— Време е да се простим — каза Фрид с престорено суров глас.

— Трикс ще остане още малко тук — каза Фриц.

— Аз ще дойда на гарата — забеляза Елсбет, като целуваше Трикс.

Те си отидоха и Фриц остана с Трикс. Той загаси лампата и запали свещите пред портрета. После взе три чаши и ги напълни с вино. Той приближи една от чашите към портрета.

Втората подаде на Трикс. Тя вдигна просълзените си очи и го погледна.

— Ти отиваш в нов живот, Трикс. Това винаги е съпроводено със страх и надежди. Ако някога ти стане тежко и на сърцето ти легне печал — спомни си за мансардата на бляновете. Нека разкаянието не те измъчва — ти намери своя път. Върви по него и не се оглеждай. Запомни мансардата, нека тя бъде твоята пътеводна светлинка… Ти си длъжна да се научиш да обичаш… в любовта се крие тайната и смисълът на живота на жената. Прощавай, Трикс.

И той докосна челото й.

Тя зарида. Неочаквано риданията й се пресякоха и тя каза с хълцащ глас:

— Вуйчо Фриц, в живота ми отново нахлу светлина. Преди да те напусна, аз бих желала да се простя с това, което внесе в моя живот красота. Фриц, приеми от мен единствения подарък, който може да даде едно момиче от улицата. Позволи ми да прекарам тази нощ при теб! — И като се притисна към него, тя скри лицето си в гърдите му.

Фриц беше трогнат. Тя предполагаше, че й предстои да встъпи в живот, пълен с ограничения, и искаше да се прости с всичко, което е било по-рано в нейния живот.

— Дете — каза той меко, — тебе те очаква не живот, пълен с ограничения и отказ от всичко — очаква те живот, пълен с неизмеримо вътрешно щастие… Ти не трябва да се прощаваш с живота, ти си длъжна да го започнеш. Твоите чувства ще се слеят в теб хармонично и като пълноводна река ще потекат към морския простор. На теб ти е съдено още да принесеш някому щастие, защото в теб са останали много съкровени богатства.

— Аз… ще принеса някому… щастие?

— Да, дете мое, и ще бъдеш щастлива.

— Това… истина ли е?

— Да.

— О… Сега ще ми е леко да си отида… Ако ти бе дошъл с мен… Ще ми позволиш ли да ти пиша?

— Разбира се. И аз ще ти отговоря. Ако ти потрябвам, пиши ми и аз веднага ще дойда при теб.

— Довиждане… довиждане, скъпи приятелю мой…

И тя му поднесе своите червени устни.

— Прощавай, Трикс.

Тя се спря на прага и отново го погледна. Портретът на стената, свещите… маската на Бетховен… прозорецът… и главата на Фриц, глава на Христос… озарена от мек ореол… И сдържайки своите ридания, избяга на улицата.