Джак Чокър
Харон: Дракон на прага (20)

Епилог

Мъжът в креслото се опомняше постепенно. Свали сензорите от главата си и избута шлема настрани, но остана седнал, сякаш нямаше сили да се изправи.

— Добре ли си? — осведоми се компютърът.

— Да, доколкото ще мога да се чувствам добре и занапред. Всеки път е по-неприятно. Моят двойник вече обмисля дали да не се присъедини към враговете!

— Нови обстоятелства, цяла година в напълно чужда среда, безизходица — не беше толкова непредвидимо. И не пропускай факта, че те са други хора, а не твои абсолютни копия.

Мъжът се засмя унило.

— Може би.

— Смяташ ли веднага да изпратиш доклада с препоръките си?

Човекът трепна.

— Не, разбира се! Липсват важни факти и макар вече да предполагам какво се мъти, нямам представа как можем да предотвратим заплахата.

— Не разполагаме с прекалено много време — напомни машината. — Нали чу Матузе? Оставали броени месеци… Вече са готови да нанесат удара си.

— А ние и досега не знаем къде се крият пришълците. Дори не сме зървали някого от тях. Тепърва трябва да научим колко е силна отбраната им в Диаманта и дали е наблизо.

— Стигам до заключението, че не искаш да предприемеш нищо — каза компютърът. — Знаеш защо пришълците са тук и на какво се дължи особено изостреният им интерес към системата Уордън, известно ти е по какъв начин ще нападнат Конфедерацията, дори научи приблизителните срокове. Имаш достатъчно данни, за да вземеш решение.

— Данни ли?! Хипотези! Нищо, в което да не се съмнявам!

— В тези извънредни обстоятелства и при съвпаденията между събитията на трите планети имаш право да действаш, разчитайки дори единствено на обосновани хипотези.

— Не! — гневно натърти мъжът. — Искам да съм сигурен! Животът на милиони зависи от това!

— Доколкото разбирам, говориш за жителите на Диаманта. Не бива да забравяш за милиардите в другите светове.

— Не е толкова просто, колкото се опитваш да го представиш. Затова не оставят решенията на теб. Все още имаме време. И може би ще измислим как никой да не умре!

— Променил си се — сгълча го машината. — Мое задължение е спешно да изпратя обобщен доклад. А ти ще добавиш изводите си.

— Още не. Чуй какво ти предлагам — нека отскоча за ден-два до библиотеката и лабораториите на кораба. Искам да видя и с какво разполагат в комуникационния център. Имам предчувствие, че ще успея да открия пришълците.

— Не ти вярвам. Просто отлагаш решението. Започнал си да се отъждествяваш с агентите.

— Дай ми три дни! Дори ти, проклета машина такава, би трябвало да признаеш, че за толкова малко време нищо няма да се промени. Пък и решението, което напипвам, е толкова идиотско, че едва ли някой ще ми повярва.

Компютърът сякаш се поколеба.

— Съгласен съм. Три дни. И какво очакваш да откриеш?

— Ще видиш. Искам получените от Медуза данни, преди да приключим.

— Докладът не е пълен.

— Няма значение. Медуза е ключът към всичко. Подготви го, докато се върна.

Отскочи до жилищния отсек, изкъпа се, облече други дрехи и доближи до солидния люк, който го отделяше от стражевия кораб. Натисна сензора, но плочата не помръдна. Мъжът изръмжа яростно:

— Пусни ме, гаднико! Нали се разбрахме?

— Знаеш ли какво правиш, или само се хващаш за сламки? — попита бездушният глас на компютъра.

— Я ми кажи — аз затворник ли съм или ръководещият операцията агент?!

— Ще се върнеш ли?

— Къде мога да избягам, да се пръснеш дано!

— Какви са намеренията ти?

— Ами… нека засега кажа, че все още се двоумя. Познай дали съм излъгал!

След кратко мълчание люкът се отвори.