Уистън Хю Одън
В памет на Уилям Бътлър Йейтс (умрял през януари 1939 г.)

1

Той изчезна посред зима:

ручеите бяха заледени, а летищата — почти безлюдни

и снегът се подиграваше със публичните статуи;

живакът хлътна във устата на умиращия ден.

О, всички уреди се съгласяват —

денят на неговата смърт бе мразовит и мрачен.

Далеч от болестта му

вълците пак тичаха през неувяхващите лесове,

селската река течеше пак, неизкушена от модерните пристанища;

опечалените езици

не допускаха поетовата смърт в поемите му.

 

Но за самия него този бе последният следобед —

следобедът на милосърдните сестри и слуховете.

Провинциите на плътта му се бунтуваха,

площадът на ума му опустя

и тишина нахлу в предградията,

електрическият ток на чувството прекъсна,

той се превърна в свойте почитатели.

Сега е пръснат сред стотици градове,

отдаден е докрай на непозната обич,

за да открие щастието си в друг вид гора

и според чуждия закон на съвестта да го накажат.

Словата на мъртвеца

се променят в жилите на живите.

 

Но във значението и шума на утрешния ден,

когато комисионерите реват като животни на платформата на борсата

и бедните понасят своите страдания, с които вече доста са привикнали,

и всеки в своята килия е почти уверен в свободата си,

за този ден ще мислят две-три хиляди,

тъй както мислиш за деня, когато си направил нещо по-необичайно.

О, всички уреди се съгласяват —

денят на неговата смърт бе мразовит и мрачен.

2

Ти беше глупав като нас — дарбата ти надживя всичко:

общината на богатите жени, телесната разруха,

самия теб. Безумната Ирландия те нарани с поезия.

И днес Ирландия запази лудостта и климата си —

поезията не поражда нищо ново, тя живее

в котловината на словата си — директорите там

не се намесват; тя тече на юг

от ферми на усамотеност, от досадни грижи,

от груби градове, в които вярваме и мрем; тя оцелява —

едно особено събитие, една уста.

3

Срещай славен гост, земя!

Уилям Бътлър Йейтс умря.

И съдът ирландски ляга

празен от лирична влага.

 

Злото време не щади

най-достойните гърди,

със забвение покрива

всяка фигура красива,

 

но дадеш ли му живот

в думите на своя род,

всичко ще прости тогава

и ще те отрупа в слава.

 

Тъй на Киплинг то прости

възгледите — помниш ти,

тъй и нему греховете

ще прости за стиховете.

 

В мрака на Европа лай

носи се от край до край

и в омразата си всяка

нация мълчи и чака.

 

Втренчва се от всеки взор

в теб душевният позор

и на милостта водите

спят, замръзнали в очите.

 

Слез, поете, слез в нощта

и от дъното с мощта

на човечното си слово

радост ни дари отново.

 

Със стиха си оплоди

прокълнатите бразди.

За човешкия провал

пей с ликуваща печал.

 

На сърцата ни пустини

извор дай и научи ни

как на дните си в затвора

пак да сме свободни хора.