Александра Маринина
Живот след живота (3)

Глава 2.

Първото впечатление на Настя от Андрей Сергеевич Бегорски беше странно. Ако съдеше по снощния телефонен разговор, възложителят трябваше да бъде човек с големи, меко казано, особености. Настя очакваше да види някакъв нелепо облечен чешит, кой знае защо неспретнат, откачил от собственото си, стоварило му се незнайно откъде богатство и обградил се с многобройна охрана, груб, досаден и неприятен. Но всичко се оказа съвсем различно. До нея на задната седалка на луксозната скъпа кола седеше добре облечен човек, спретнат, атлетичен, с неправилни черти на грозноватото лице, но въпреки това много привлекателен. Отпред до шофьора се бе разположил едър широкоплещест телохранител. Само един. Вярно, и шофьорът не беше дребно момче, така че спокойно можеше да е втори телохранител, но все пак картината се оказа далеч не такава, каквато Настя бе нарисувала във въображението си снощи. Тя беше сигурна, че Бегорски най-напред ще попита дали е приготвила багажа си по неговия списък, че дори и ще провери съдържанието на сака й, но Андрей Сергеевич, кой знае защо, не зададе никакви въпроси относно списъка и дори не удостои с поглед спортния сак, който шофьорът прибра в багажника. Другата чанта, в която носеше компютъра си, Настя взе в купето и грижливо намести на коленете си.

Андрей Сергеевич Бегорски явно наистина не обичаше да си пилее времето, защото още щом поздрави Настя, започна да разказва.

Открил клуба „Златна възраст“ преди две години, но го измислил много по-рано, намерил място — старинно изоставено имение, което всички наричали „имението на Вяземски“ и което при съветската власт функционирало като санаториум за туберкулозно болни. Санаториумът отдавна бил закрит, а с имението никой не се занимавал, то не било нужно на никого, защото в него трябвало да се вложат пари, а градските власти нямали. Бегорски купил къщата заедно със земята, възстановил я и открил клуба, чиято главна задача била да разпространява компютърната грамотност сред хората от третата възраст.

— Това са хора, които са приключвали трудовата си дейност, когато започна компютризацията, не са успели да научат нищо и сега фактически са откъснати от живота, а владеенето на компютъра би им позволило да се върнат към активно общуване, което толкова липсва на пенсионерите.

— Те биха могли да си кореспондират по електронната поща както помежду си, така и с роднини в други градове, дори със собствените си внуци, които живеят на съседната улица. Защото внуците не посещават твърде често бабите и дядовците си, а виж, по „мейла“ ще си кореспондират с тях с удоволствие, защото децата обичат компютрите и са готови да седят пред тях с часове. Освен това интернет дава широк излаз към света — можеш да намериш всякаква информация и приятели за всякакви хобита и във всяка сфера на интереси. Да намериш, да започнеш кореспонденция, после може би да се срещнеш с някого. Изобщо аз разбрах, че компютърната грамотност е крайно необходима на старците — с пламтящи очи обясняваше Бегорски. — Но тук възникват два проблема: трябва да научим хората да използват компютъра, като имаме предвид възрастовите им особености, лошото зрение и слух, ограничената подвижност на пръстите, ниската скорост на действие, а и трябва да им дадем достъп до компютри, защото далеч не всеки пенсионер има възможност да си купи. Ето, в решаването на тези задачи се състоеше същината на моя клуб. Започнах с два компютърни класа и компютърна зала. В класовете организирах обучение по специално разработена програма, предвидена за възрастни хора, консултирах се с геронтолози, офталмолози, оториноларинголози, изобщо задействах какви ли не специалисти. А в компютърната зала направих нещо като интернет кафе, където хората, вече умеещи да си служат с компютри, да могат да работят. Обучението беше безплатно, използването на интернет кафето — платено, но заплащането е чисто символично.

— И какво, проектът задоволява ли очакванията? Дава ли печалба? — поинтересува се Настя.

— Ами, какво говорите! — весело се разсмя Бегорски. — Та това не е бизнес проект, това е чиста благотворителност, която аз за щастие мога да си позволя.

Постепенно клуб „Златна възраст“ разширявал направленията на дейността си, пенсионерите, които го посещавали, вече се занимавали не само с компютри, а за обучението започнали да идват и хора от съседни градове и дори от областния център. Бегорски предварително се погрижил такива хора да има къде да отседнат.

— Впрочем това са все подробности, които ще видите на място, няма да се спирам на тях сега, всичко ще ви покажат. Ще премина към главното. Преди почти година бе намерена убита една дама, посещавала моя клуб, а след още половин година — още една. Върху гърдите и на двете бяха намерени счупени огледала, от едното ухо на всяка беше изтръгната обица, и двете бяха удушени, едната — с вълнен шал, другата — с копринен, тоест картините на убийствата бяха абсолютно еднакви. Престъпленията не бяха разкрити, но пък в местния вестник излезе абсолютно идиотска статия, която ми обърка всичко. Ето, прочетете, взех я специално за вас. Прочетете я, а после аз ще продължа.

Той подаде на Настя тънка зелена папка, в която лежеше изрязаната от вестника статия. Настя извади от чантата си очилата за четене и се зачете. Беше неудобно да чете, сивата тежка януарска светлина едва проникваше през тонираното стъкло на автомобила. Тя се мръщеше, присвиваше очи, местеше текста по-близо до прозореца и най-сетне дочете сърцераздирателната история на рода Румянцеви-Лобанови. Върна папката на Бегорски, прибра очилата в чантата и се приготви да слуша по-нататък.

Много хора повярвали на статията и което е още по-лошо, направили следния извод: в имението или някъде съвсем близо до него живее психичноболен потомък на бившите собственици на имението, който е недоволен, че сега в него се намира клуб, и иска клубът да се разтури и в края на краищата да бъде затворен. Броят на членовете на клуба, престанали да идват в имението, започнал да нараства, трима души от персонала напуснали, и то не заради нещо друго, а именно от страх да не станат жертви на лудия убиец. Самият Бегорски не знаел точно какво да мисли за маниака от рода Румянцеви, по-скоро смятал, че тези събития може да имат съвсем друго обяснение. Преди известно време започнал да получава предложения да закрие клуба или да го премести и да продаде къщата, която след реставрацията станала твърде апетитна инвестиция. Имал информация, че за имението са се полакомили хора, свързани със семейството на кмета. Тези хора искали да направят в имението, според някои, елитен бардак, а според други — дом за приеми с луксозен ресторант и хотел, с една дума, да печелят пари. Бегорски отхвърлил предложенията за продажба, след което били направени няколко опита да го сплашат. Андрей Сергеевич поначало не бил плашлив човек, но обичал да се застрахова: съставил завещание, според което, в случай че той умре, имението става собственост на холдинга, а не на роднините, а да бъде отнето от холдинга е крайно трудно, така че няма никакъв смисъл да убиват Бегорски. Завещанието било публично достояние и Андрей Сергеевич се постарал за неговото съдържание да научат колкото може повече хора. Именно затова заинтересованите от покупката на имението хора опитвали да го накарат да отстъпи доброволно.

— Така че не изключвам тези две убийства да са организирани от хората, които искат да съсипят моя клуб и да ме изгонят от имението и от Томилин. Още повече че се случиха и някои други събития, за тях на място ще ви разкажат очевидци — завърши той повествованието си.

— Сигурно си давате сметка, че да намеря престъпника в чужд град, ще ми бъде много трудно — предупреди го Настя. — Защото полицията в Томилин сигурно е направила всичко възможно, за да намери убиеца, а техните средства и възможности са много по-големи от моите. Цялото ваше начинание ми изглежда, извинете, доста съмнително.

— Уточнявам задачата: не очаквам да намерите убиеца и да го заведете с белезници в милицията. Аз искам да разпръснете слуховете, че тези убийства не са свързани непосредствено с имението и с моя клуб. Искам хората да престанат да се страхуват, персоналът да не напуска, а членовете на клуба да продължават да го посещават и да привличат нови гости. Ако решите тази задача, ще бъда напълно удовлетворен. Препоръчана сте ми като добър професионалист и не смятам да ви натрапвам съвети, сама ще решите какво и как трябва да правите. В имението са предупредени за вашето пристигане и ще ви оказват всякаква необходима помощ.

Много интересно! И за какво са предупредени в имението? Че господарят ще доведе частен детектив, който ще търси убиеца? Умно, не ще и дума, особено като се има предвид, че убиецът спокойно може да е някой от персонала или от членовете на клуба.

— И какво конкретно им казахте? — попита Настя.

— Както се разбрахме с вашия шеф: че сте социален психолог, който изучава проблемите на социалната адаптация след приключването на трудовата дейност. Ще можете да контактувате с всички, с които пожелаете, да задавате всякакви въпроси, да разглеждате всякакви документи.

Е, слава богу, постъпили са умно. Настя с облекчение си пое дъх. Но и Стасов си го бива, можеше да я предупреди, а не да се договаря с възложителя зад гърба й.

И отново у нея се надигна вълна от някакво неприятно, вяло негодувание: ето го хляба на недържавната служба, колко ли унижения ще трябва да изтърпи, за да изяде своя законен залък!

— Някой в имението знае ли коя съм всъщност?

— Само двама, освен мен.

— Кои са те? Вашите заместници?

— Моите съпруги — отговори Бегорски с лека усмивка, чието значение Настя не схвана в първия момент.

Помисли, че не е чула добре. Или Бегорски има някакво специфично чувство за хумор?

— Извинете, вашите… кои?

— Моите съпруги — търпеливо повтори той. — Вера Алексеевна Бегорская, първата ми съпруга, работи при мен като личен състав и същевременно е и главен счетоводител. Разбирате ли, аз съм голям почитател на съвместителството, то позволява щатовете да не се раздуват прекалено и същевременно при относително неголям обем работа хората не седят и не скучаят. Смятам безделието за най-лошия враг на човека. А Тамара Николаевна Виноградова е четвъртата ми съпруга.

— И като каква работи тя в имението?

— Никаква не е — безгрижно махна с ръка Бегорски. — Тамара е прекрасна фризьорка, победителка в международни конкурси, освен това се занимава с дизайн на дрехи, разработва модели, крои, шие. В имението тя има фризьорски салон.

„Ясна е работата — с известна погнуса си помисли Настя. — Четвърта съпруга! И тоя си го бива! Сигурно пътят от първата към четвъртата съпруга е вървял по възрастова низходяща линия, всяка следваща е била по-млада и по-красива от предишната. Позната картинка. Много застаряващи богаташи, започнат ли да губят мъжката си сила, се опитват да я върнат с влечение към все по-младо тяло. И естествено, последната съпруга, за разлика от първата, може да си позволи да не се самоиздържа. Първата съпруга — Вера Алексеевна, си отработва заплатата, а четвъртата — млада дългокрака хубавица с цици и апетитно дупе — държи салон и се занимава изключително с женската привлекателност: прически, дрешки. Сигурно и с маникюр, педикюр и епилация. За какво им е на пенсионерите епилация? Направо да си умреш от смях.“

Едва зародилата се симпатия към Андрей Сергеевич моментално се изпари, замени я леко презрение. И той е като повечето богаташи, в него няма нищо необикновено. Олигарх като олигарх, затъпял от купищата пари.

Точно по обяд колата спря пред крайпътно ресторантче, оформено като руска старинна дървена къща. На стълбището отпред изскочи младеж с избръсната до голо глава и кавказки черти на лицето, дотича при колата, отвори вратата от страната на Бегорски.

— Андрей Сергеевич! Радвам се, че ви виждам! Както винаги, сте точен, пристигнахте точно в дванайсет, както предупредихте. Ние сме напълно готови, моля, заповядайте.

Гледай ти, има и ресторант под крилото си, в него обядва винаги, когато пътува за Томилин. Неприязънта към Бегорски набра още малко сила.

Придружиха ги до дъното на залата, където бяха сервирани две маси една до друга, всяка по за двама. На едната маса седнаха Бегорски и Настя, на другата — шофьорът и телохранителят. Начаса се появиха сервитьори и поставиха пред гостите чинии с половинки грейпфрут, който се оказа толкова кисел, че Настя получи скомина. „Изглежда, Андрей Сергеевич се храни с листенца от рози — помисли си тя. — Половинка грейпфрут и чашка кафе, с това обядът ще приключи. Затова, значи, ме попита за системата ми на хранене! Той явно се грижи за фигурата си и брои всяка калория, а в този обяд те са нула цяло и нула десети. И какво сега, аз от глад ли ще умирам?“

Ала грейпфрутът бе последван от салата от пресни зеленчуци, подправена със зехтин и лимон, и към нея — хляб от тъмно едро смляно брашно. Настя се поразвесели. Е, така бива, може да се живее! След салатата донесоха нещо жълтичко с пъстри точици, което се оказа просто прекрасно на вкус.

Какво е това? — попита тя с пълна уста, забравила за приличието.

Кускус и зеленчуци „имамбаялдъ“.

От казаното Настя разпозна само думата „зеленчуци“, за кускус бе чувала, но никога не беше яла, някак не се бе случвало, а от „имама“ изобщо нямаше представа. Оказа се, че името на загадъчното зеленчуково ястие се превеждало като „имам, на когото е призляло“ — толкова вкусна се сторила тази гозба от патладжани и домати на някой си имам.

В момента, когато поднесоха кафето, Настя вече имаше чувството, че е преяла и няма да огладнее поне една седмица. По навик сложи в кафето си две бучки захар и късче лимон. Бегорски пиеше своето без захар и без мляко.

— Не ви ли е горчиво? — учуди се Настя.

— Свикнал съм — сдържано се усмихна Андрей Сергеевич.

— А защо трябваше да свиквате? Не бива да ядете сладко ли?

— Никой не бива да яде сладко. Всички го разбират, но не всички се съобразяват с това. Добре ли се нахранихте?

— Прекалено добре. Да си призная, бях сигурна, че хора от вашия мащаб се хранят на обяд с някакво изискано месо или скъпа риба.

— Месото и рибата са белтъчини, каквито са и изварата и яйцата, човек може да ги яде вечер, за вечеря. За обяд — въглехидрати със зеленчуци, за вечеря — белтъчини със зеленчуци. Само така.

— Така ли? — изумено вдигна вежди Настя. — За пръв път чувам такова нещо.

— Видяхте ли, не току-така ви попитах каква система на хранене спазвате. Знаех си, че нямате никаква система. Това е много лошо.

— Ами аз не се нуждая от отслабване — позасмя се тя. — Не съм заплашена от наднормено тегло.

— Какво общо има тук теглото? — недоволно се навъси Бегорски. — Въпросът не е в теглото, а как човек се чувства добре, във високата му работоспособност. Това не е глезотия, нито данък на модата, това е необходимо условие за функционирането на всеки механизъм, бил той производство или отделно взет човек. Когато се храни правилно, човек може да работи добре и продуктивно, дълго да не се уморява. Когато се храни неправилно, го спохождат сърцебиене, гадене и други неприятни неща, приспива му се, за нищо не става и не може да работи. Това е всичко. Аз категорично настоявам вие, докато работите за мен, да се храните според моите предписания и ви гарантирам, че ще се чувствате добре. В края на краищата аз плащам пари за работа, а не наетият от мен служител да се чувства зле, да боледува и да не работи.

— Ами ако не пожелая да ям това, което вие ми предписвате? — попита Настя. — Ако вашата храна не ми харесва?

— Ще ядете каквото ви сервират, а ако не ви хареса, ще отидете в някое градско заведение и там ще се натъпчете с разни гадости, от които после ще ви тежи на стомаха и ще получавате киселини. Или ще купите от магазина мляко и кифли, ще се натъпчете в стаята си така, че да не можете да дишате, и ще заспите. И в единия, и в другия случай ще разберете, че в крайна сметка аз съм прав.

Настя извади цигарите и запали. Не беше пушила, откак бяха тръгнали от дома й, и с нетърпение бе очаквала момента, когато ще си дръпне за пръв път.

— Имам чувството, че вие изобщо винаги сте прав. Казахте ми, мисля, че никой, освен жена ви не смее да ви противоречи и да ви казва „не“. Коя жена имахте предвид? Първата или последната?

— Последната, Тамара. Но чувствам, че се каните да се присъедините към нейното движение — усмихна се Бегорски широко и радостно. — Така че ще станете две.

В колата отново се върнаха към разговора за имението и клуба. Настя се интересуваше от статията, която Бегорски й бе дал да прочете.

— Как мислите, откъде журналистката е взела тази история? — попита тя. — Дали няма да се окаже, че всичко това е истина?

Бегорски сви рамене.

— Може, всичко е възможно. Но на мен не ми става по-леко от това. Хората ме напускат — това ме тревожи най-много. Ако в града има маниак, вие, естествено, не можете да го заловите сама, разбирам това. Но ако той съществува и се намира в моя клуб, напълно по вашите сили е да откриете кой е. Или да го откриете, или да докажете, че такъв няма в клуба и не съществува никаква опасност за персонала и за гостите. Колкото до тази журналистка, Наталия Малец, потърсих сведения за нея. Деветнайсетгодишна, със сигурност някоя сополива амбициозна глупачка, която е решила да се прослави, да измисли изсмукани от пръстите ужаси и да отпечата сензационен материал. Какво пък, общо взето е успяла, в града няма човек, който да не е прочел тази статия. Нещо повече, статията беше препечатана в местните вестници в Костровск и в нашия областен център.

Настя чак подскочи.

— В Костровск ли?

— Да, той се намира на шейсет километра от Томилин. Защо, какво има? Ходили ли сте там?

— Ходила съм — кимна тя разсеяно.

И още как. По-добре да не беше ходила. Колко години минаха? Петнайсет? Не, май шестнайсет. Тя отиде в Костровск да се лекува в санаториума и се забърка в история с убийства и производство на нелегални порнофилми. Именно в Костровск се запозна с Едуард Петрович Денисов, местния „кръстник“, който я придума да вземе участие в разследването… Интересно, дали неговият бивш началник на службата за безопасност Старков все още живее там, или се е преместил някъде? Колко години не са се виждали? Май от деветдесет и шеста година. Или от деветдесет и седма. Вярно, Старков и досега всяка година я поздравява по случай Деня на милицията, нито веднъж не е забравил. Може да опита да му се обади, разбира се, ако той не си е сменил номера на мобилния телефон. Да му се обади, да отиде в Костровск, да се видят. Но защо всъщност? За какво й е Старков, който винаги се е отнасял към нея с уважение и дори някак трепетно? За да се убеди за пореден път: хората остаряват и се променят, и то невинаги към добро, и не можеш два пъти да влезеш в една и съща река?

Тя тръсна глава и се върна към разговора с Бегорски.

— Как мислите, възможно ли е статията да е била платена от хората, които се опитват да ви причинят неприятности?

— Възможно е — съгласи се той. — Убийството на двете дами от моя клуб им беше много удобно, те се постараха да използват максимума от създалата се ситуация. Никак не ми се ще да мисля, че те са организирали и двете убийства, но не можем да изключим и това.

Настя гледаше покритите със сняг клони на дърветата, нижещи се покрай пътя. Дървета, дървета, само дървета, нищо не спира окото. Какво му е удоволствието да пътуваш толкова надалече с кола? Нали Стасов каза, че дотам може да се стигне и с влак.

— Винаги ли пътувате до Томилин с кола? — попита тя.

— Когато пътувам с Тамара, правим го с влак, тя не обича да седи дълго в кола.

— А вие обичате, така ли? — недоверчиво попита Настя.

— Влакът дотам е нощен, а аз не мога да спя нормално във влак, така че през целия следващ ден съм неработоспособен. Заради Тамара понасям определени неудобства, но когато пътувам без нея, правя го, както на мен ми е удобно. По пътя върша работа, решавам въпроси по телефона, работя с документи. Специално днес съм си изключил телефона, така че никой да не ми пречи да работя с вас, а инак той звъни непрекъснато.

„Да работя с вас!“ Гледай ти! Значи, Андрей Сергеевич гледа на този разговор като на част от работа. Така си е, делови човек, дума да няма.

— Според мен тук не е много удобно да се работи с документи — скептично отбеляза Настя, като си спомни с какви усилия успя да прочете набраната с дребен шрифт вестникарска статия.

— Съгласен съм — весело кимна Бегорски. — Но в тази кола аз не работя с документи. За далечни пътувания, които отнемат много време, съм оборудвал друг автомобил, миниван, купето му е преобзаведено, има добро осветление, факс и всичко, което ми е нужно за работата.

Той се извини, включи телефона и се отнесе в безкрайни преговори, а Настя облегна главата си назад и притвори очи, постара се да систематизира всичко полезно, което бе чула. Основните версии са две: убийствата са организирани от противниците на Бегорски и убийствата са извършени от побъркан човек, който може би се намира в старинното имение. Първата версия й се видя съмнителна: ако убийствата на двете жени са били планирани с цел да всеят паника сред персонала и посетителите на клуба, времето между тях щеше да е много по-кратко — от една-две седмици до няколко дни. А в случая е минала половин година. Не, не е логично. Значи, все пак е маниак.

* * *

Пристигнаха в Томилин към три и половина. Гърбът на Настя я болеше, краката й отекоха, ужасно й се пушеше и й се пиеше кафе. Докато минаваха през града, Бегорски й показваше едно-друго и обясняваше, което според нея изобщо не беше интересно и дори излишно.

— Наближаваме Костровското водохранилище, то обслужва химкомбината, около който всъщност навремето е бил построен градът — говореше Андрей Сергеевич. — Първоначално градът е бил изграждан на брега на река Томинка, вдясно и вляво от комбината, после дясната част, ако застанем с лице към реката, бива замразена и основното строителство продължава наляво, покрай реката и все нататък. Нашето имение се намира в края на града. Центърът му остава изместен към реката, а встрани от нея и по-нататък сега се намират районите със съвременни сгради. Разказвам ви това, защото едната жена е била убита в центъра, а другата — в района на многоетажните сгради. Ето вижте, сега минахме покрай дигата, вляво остават водохранилището и комбинатът, а ние продължаваме надясно по проспект „Победа“… сега завиваме надясно към улица „Радишчев“… а сега наляво и излизаме на улица „Парковая“, която ще ни изведе точно до имението…

Настя слушаше с половин ухо, тези топографски подробности не й бяха интересни, тя разбираше, че при нужда ще вземе картата на града и ще намери всичко, което й трябва, няма да се изгуби. Улица „Парковая“ й се видя почти същата като шосето, по което бяха пътували от Москва: същите заснежени дървета от двете страни, само платното беше по-тясно. Вероятно лете тук наистина е красиво, но през зимата няма нищо за гледане.

— А къде е тук отделът на вътрешните работи? — попита тя, като си спомни, че утре сутринта трябва да го посети.

— На улица „Федеративная“. Ако не бяхме завили от проспект „Победа“ по „Радишчев“, а бяхме продължили напред, щяхме да стигнем до пресечката на „Победа“ и „Федеративная“, а после вляво. Едно дълго здание, в него още от съветско време се намират Градското управление на вътрешните работи, прокуратурата и съдът. Там се намираше и градският отдел на КГБ. Но вие не се тревожете, ще разполагате с кола и шофьор, ще ви возят, където кажете, шофьорът добре познава града и цялата област. Ето че пристигнахме.

Колата влезе през ажурните ковани порти и Бегорски отново заговори възбудено и дори радостно. На Настя й се стори, че очите му заблестяха по-ярко — толкова обичаше той своята рожба и се гордееше с нея.

— Тук имаме много красив курдоньор, но зиме това почти не се забелязва, ако обаче бяхте дошли през лятото, щяхте да го видите. Тук садим цветя, дори провеждаме конкурси за най-оригинална леха.

Настя напрегна паметта си, постара се да извлече от нея всичко свързано с архитектурата и си спомни, че курдоньор се казва парадният двор пред основната къща в имението, обикновено ограничен отстрани с допълнителни сгради или с крилата на къщата. Да, Бегорски беше прав — покритият с дебел сняг параден двор не правеше абсолютно никакво впечатление.

Колата спря, Настя слезе и се огледа наоколо. Типичен образец на класицистична архитектура с ясни и откроени форми и сдържан декор. Толкова сдържан, че чак скучен. Единственото украшение на гладката плоскост на стените бяха вертикалните издатини. Май се казваха лизени, но Настя не беше съвсем сигурна. От основната къща в двете посоки бяха изнесени галерии колонади, завършващи с две по-малки сгради, по една от всяка страна.

— Погледнете какви белведери — с почти детински възторг говореше Бегорски, — а на основната сграда има и многостенен барабан с прозорци. Но когато видите парковата фасада, ще разберете колко красиво е било някога тук.

— Ами виждам — плахо каза Настя и хвърли поглед на най-обикновения според нея вход към основната сграда.

Бегорски улови погледа й и от сърце се разсмя.

— Къде гледате, Анастасия Павловна? Парковата фасада не е тук, а от противоположната страна. Парковата фасада винаги гледа към парк, а не към портите на входа.

— Така ли? — искрено се изненада тя. — Аз пък мислех, че където е парадният вход, там е и парковата фасада. Смятах, че парадният двор е своеобразен парк.

— Какво говорите, истинският парк е по-нататък, отвъд основната сграда, а курдоньорът е просто визитната картичка на имението. Да вървим, ще ви покажа къде ще се настаните.

Шофьорът извади от багажника сака на Настя и го понесе към дясната допълнителна сграда.

— Тук ли ще живея?

— Че къде другаде? — учуди се на свой ред Бегорски.

— Мислех, че на хотел.

— Ха, как ли пък не! Вие ще работите в клуба и трябва да се намирате до него. В основната сграда имаме хотелски стаи за хора, които идват за обучение от други градове, но вие ще живеете в допълнителната сграда, в апартамент. Моля.

Той се изкачи по стълбището и отвори вратата пред Настя. Тя влезе след него и се озова в правоъгълен вестибюл с четири врати. Бегорски отключи една от тях и я въведе в малко антре, от което излизаха три врати. Андрей Сергеевич отваряше поред всяка.

— Тук са холът и кухненският бокс, можете да си сготвите нещо набързо или просто да пиете чай, тук е спалнята, тук — тоалетната и банята. В хола има интернет, можете да го използвате.

Настя едва се сдържаше да не прихне. В спалнята имаше легло с балдахин, под прозореца, декориран с плътни завеси с пискюли — чаровно канапе с гравирана облегалка, до стената — скрин с чекмеджета, тапетите бяха на цветчета с цвят на старо злато. В хола дори не смееше да пристъпи.

— Смешно ли ви е? — навъси се Бегорски. — Нещо не ви харесва?

— Не, не, всичко е наред — задавяйки се от смях, избъбри тя. — Просто си спомних как снощи си представях хотел с хлебарки и без топла вода и се чудех дали да си взема халат, защото в стаята може да е много студено. Жалко, че не ме предупредихте предварително в какви условия ще живея, защото да се мотая по анцуг из тази красота е някак неприлично.

Въпреки очакванията й, Бегорски прие думите й напълно сериозно.

— Ако нещо ви липсва, обадете се на мъжа си, че шофьорът може да го посети и да вземе каквото трябва. Ще ви докарат всичко.

Настя се смути.

— Ама моля ви се, аз се пошегувах. Наистина е много красиво. Никога не съм живяла в такива палати.

Тя излезе от спалнята и плахо се мушна покрай Андрей Сергеевич в хола. Ъглов диван, доста дълъг, на него можеше дори да се спи, два фотьойла, ниска широка маса, до прозореца — високо бюро, на стената — телевизор. Функционално, красиво, удобно, нищо излишно и същевременно — всичко, каквото е нужно.

— Страхотно! — искрено каза Настя, за пръв път почувствала нещо като благоразположение към Бегорски.

— Веднага ли искате да разопаковате багажа си? — попита той.

— А какви са вариантите?

— Можете да го разопаковате сега, аз ще дойда да ви взема след известно време, или да си оставите сака и да се заемете с него после. В такъв случай двамата веднага ще се качим при Тамара, аз ще ви представя и по-нататък с вас ще се занимава вече тя. Тя познава всичко и всички тук.

Отново прословутата Тамара, заради която олигархът Бегорски е готов да понася дори безсънни нощи на легло във влак. Четвъртата съпруга, младата красавица с дълги крака и боядисана коса, може би дори със силиконов бюст и изкуствено удължени мигли. Но няма как, ще трябва да работи с нея.

— Да вървим да се запозная с жена ви — каза тя решително.

Излязоха във вестибюла и едва тогава Настя забеляза стълбището към втория етаж.

— На първия етаж са нашите апартаменти за гости, на втория — моят и Тамариният — обясняваше Андрей Сергеевич, докато се изкачваше с енергична крачка по стъпалата.

— Не живеете ли заедно с жена си? — уточни за всеки случай Настя.

— Още не сме женени. Аз смятам Тамара за своя съпруга, а тя не бърза да ме нарече свой съпруг. Но се надявам да не е задълго.

Той побутна една от вратите на втория етаж и тутакси насреща им изскочи дребничка слаба жена на около шейсет и пет, късо подстригана и с някакви невероятно екстравагантни дрехи. Бегорски я прегърна и целуна.

— Запознайте се, това е Тамара Николаевна Виноградова, моята почти съпруга, а това е Анастасия Павловна Каменская.

— Уж социоложка — уточни Тамара и усмихнато погледна Настя.

— Ами да, нещо такова — смутено смотолеви Настя.

Да се каже, че беше шокирана, все едно нищо да не се каже. Тя просто се вцепени. Гледай ти, какво ли само не измисли за четвъртата съпруга на Бегорски, а сега разбра, че се е изложила ужасно. Не, прав беше Виктор Алексеевич Гордеев, нейният бивш началник — няма усет тя, няма. И никога не е имала.

Тя си бе представяла млада красавица с всички полагащи се на манекенската външност прелести, а пред нея стоеше обикновена жена, връстница на Бегорски, грозновата, с дълъг нос, тънки устни, бели коси. Жена необикновено привлекателна с откритата си усмивка и палавия блясък в очите, със стилната си прическа и рокля, която не приличаше на нито една дреха от магазинните витрини. При цялата си обикновеност Тамара Николаевна беше абсолютно необикновена.

— Това е, Тамара, предавам ти Анастасия Павловна, води я в клуба, покажи й всичко, отговаряй на въпросите й. Ако ви трябва нещо, аз съм в кабинета си.

С тези думи Андрей Сергеевич още веднъж целуна Тамара и леко изтича надолу по стълбите.

Тамара се вслуша в отдалечаващите се стъпки и хитро се усмихна:

— Гладна ли сте, Анастасия? Нали може да ви наричам така? Защото сте по-млада от мен.

— Разбира се.

— И вие се обръщайте към мен някак по-простичко. Какво ще кажете да пийнем чай с пасти? Имам известна представа с какво ви е хранил Андрей по пътя. Можете да не се безпокоите, тук ще ви хранят нормално, но чак когато Андрей замине. Докато е тук, ще трябва да ядете това, което той каже. Но не се тревожете, при мен винаги може да хапнете нормална храна.

Настя с облекчение се засмя. Тази Тамара май беше свястна жена.

— А вие не спазвате ли системата за хранене на Андрей Сергеевич?

— Кой? Аз? Опазил ме бог! Само това липсваше, да му играя по свирката. Винаги съм живяла така, както съм смятала за нужно, на никого не съм угаждала.

Настя благодарно се усмихна.

— Благодаря, Тамара, ще имам предвид, че вие можете да ме спасите от гладна смърт. Но ако нямате нищо против, бих искала да разгледам имението, а после с вас да пийнем чай и да си поговорим. Винаги е по-лесно да формулираш въпросите си, когато си представяш мястото, на което трябва да търсиш престъпник.

— Добре. Един момент, само да се облека.

Тамара облече късо кожено палто, пъхна нозе във високи ботуши с плоска подметка и двете излязоха от сградата.

— А какво се намира в другата малка сграда? — попита Настя.

— И там има жилища, но по-обикновени, за служителите, които живеят постоянно в имението — обясни Тамара.

— И такива ли има? — учуди се Настя. — Тоест клубът им предоставя жилища?

— Именно. Не съвсем безплатно, разбира се, но наемът е нищо и никакъв, напълно им е по джоба. При всяко положение това е значително по-евтино за тях, отколкото да наемат жилища в града, пък и работата им е близо.

— И колко души живеят там сега?

— В момента — двама. Но жилищата са пригодени за осем души.

Значи, двама души от персонала постоянно се намират в имението. Може би ще започне с тях? В края на краищата нали трябва да започне отнякъде.

— И кои именно? — попита Настя.

— Нашият компютърен гений Костя Еремеев и майсторът Валерий Василевич Полосухин, който може всичко.

— Защо те нямат собствени жилища в града? Не са ли местни?

— Не, всеки има своята драма. Пред очите на Костя кола е прегазила и убила жена му и дъщеря му и той е решил да се махне по-далече от онова място. Точно тогава научил за нашия клуб и че ние предоставяме жилище — и дойде да кандидатства. Каза, че нарочно е избрал място, където има минимален брой млади жени и изобщо няма деца, не иска нищо да му напомня за трагедията.

— Разбираемо е — кимна Настя. — А Полосухин?

— Той и жена му емигрирали в Германия, живели няколко години там, после жена му умряла и той се върнал. А нямал жилище — преди да заминат, продали апартамента си. Така че си намери място при нас, помага на всички, на които може — поправя нещо, преправя. Има много сръчни ръце, главен помощник е на нашия домакин Саня. А, прави и още нещо: оглавява кръжока по бродерия.

— Ама сериозно ли? Наистина?

— Честна дума. Много хубаво бродира и обича да го прави. Събра около себе си любители като него и бродират цели гоблени и пана, с които украсяваме стените в къщата. Напълно в стила на епохата — усмихна се Тамара. — Ето, пристигнахме. Влизайте, Анастасия.

Влязоха в просторния вестибюл, вдясно Настя видя гардеробна и гише на гардеробиера, където седеше приятна дама на пенсионна възраст и говореше по телефона.

— Това е нашата администраторка — тихо съобщи Тамара. — Можете да се обръщате към нея за всякакви справки, да се запишете в курс или за прием при лекар, чрез нея можете да намерите всеки служител или член на клуба.

— Знаете ли — учудено проточи Настя, — аз някак си съм свикнала на такава работа да се вземат млади привлекателни момичета.

— Това е ноу-хау на Андрей. Той напълно справедливо прецени, че възрастните хора често се стесняват да общуват с младежи, струва им се, че вече са стари, глухи, слепи, безпомощни, глупави. На възрастния човек му е много по-лесно да се обърне с молба или въпрос към някого, който е по-близо до него по възраст, отколкото към младо симпатично момиче или момче с дълга коса и обица на ухото. По възможност целият персонал отговаря на този критерий. Андрей наема само възрастни преподаватели, никакви младежи. И компютърните специалисти, които постоянно дежурят в компютърните класове и в залата, също не са хлапета.

— Ами вашият компютърен гений? Май се казваше Костя?

— Костя е едно от редките изключения, но и той не е съвсем млад, доста над трийсет е. Елате насам. — Тамара я поведе наляво, през широко отворената врата. — Тук е нашият хол. Наричаме го „зеления хол“.

„Наистина е зелен — помисли си Настя, след като се огледа и видя тапетите, завесите, килимите и тапицерията в електрикови и малахитови тонове, разнообразени с няколко кремави оттенъка. — И наистина е красиво. Бих седяла тук с часове, бих си бъбрила, ако има с кого, или бих чела. Тук е уютно и спокойно.“

По стените висяха картини с гравирани рамки, а във фотьойли около масичките седяха две групи гости и обсъждаха нещо. Обстановката се стори на Настя напълно мирна и дори идилична. Трудно е да си представиш, че тези хора са повярвали на „жълтата“ статия за маниака и сега се страхуват да идват в клуба. Тя не забеляза по лицата им никакви признаци на безпокойство и страх.

Отново излязоха във вестибюла и сега Настя го огледа по-внимателно. Отпред се виждаше широко стълбище към втория етаж, покрай стените — диванчета, столове и огледала. Разумно, помисли си тя, нали основният контингент е възрастни хора, трябва винаги да има места, където могат да поседнат. Тамара я поведе по коридора наляво.

— Ето тук е нашето ресторантче, в него човек може да хапне добре, а може и просто да пие чай с нещо вкусно. Менюто е предвидено за различни джобове, защото тук идват и гости с доста ниски доходи, така че трябва и те да се чувстват добре. Има съвсем простички десерти, може да се хапне с чай буквално срещу копейки. А може да се поръча и разкошен обяд. Впрочем — позасмя се Тамара — ще се убедите в това лично на вечеря. Но нищо, не забравяйте: когато Андрей не вижда, винаги можете да се отпуснете.

От другата страна на „зеления“ хол и заведението бе разположено помещение, наречено „музикален салон“, тук беше и театралният гардероб. В музикалния салон, оборудван като малка концертна зала с подиум, се провеждали тематични вечери, прожекции на филми, обсъждани след това колективно, както и спектакли на клубния самодеен театър. Предназначението на театралния гардероб беше ясно от само себе си.

— Приключихме с лявото крило — каза Тамара и отново повече Настя към вестибюла. — Сега тръгваме надясно.

От едната страна на коридора бяха разположени двата компютърни класа и залата на интернет кафето, от другата — библиотеката, стаята на любителите на бродерията, фризьорският салон на Тамара и кабинетът, в който два пъти седмично давали консултации лекарят психотерапевт, геронтологът и докторът по обща медицина. От любопитство Настя поиска разрешение да надникне в един от класовете и видя по стените изпълнени с едър шрифт схеми на компютърни страници.

— Андрей специално поръча тези схеми — гордо поясни Тамара. — И изобщо целият процес на обучение е разработен по поръчка на Андрей предвид особеностите на нашите ученици.

След като приключиха с първия етаж, те се качиха по стълбището на втория. Тук беше запазена същата идея за разделението на ляво и дясно крило. Вляво от стълбището приемната, от която можеше да се влезе в кабинетите на Бегорски и на Вера Алексеевна, неговата първа съпруга, която завеждала в клуба кадрите и счетоводството. Отсреща шестте кабинета на служителите и преподавателите. Вдясно — седем хотелски стаи и помещение за камериерките.

— Някой живее ли в тези стаи в момента? — попита Настя, загледана в дългия, пресичащ целия етаж коридор, и си представи как ще издирва тайнствения маниак из тези безкрайни помещения.

— Трима души. Една дама, професор от областния център, която вече двайсет години е пенсионерка и процесът на компютризацията в нейния институт не я е заварил, и още двама стари приятели, чаровни старчета. Единият има син, предприемач, който плати престоя и на баща си, и на неговия приятел. Нашият хотел не е безплатен, но не е и твърде скъп. Андрей предпочита за много неща да плаща от джоба си, само и само неговият клуб да процъфтява. Е, сега ще ви покажа нашата гордост — зимната градина.

Те отново се върнаха на първия етаж и минаха през хола до противоположната на входната врата страна. Зад двойната стъклена врата се намираше широка полукръгла издатина, превърната в зимна градина. Вече се бе мръкнало, но Настя успя да различи изградено от големи каменни плочи и обградено от мощни вековни дървета стълбище, чиито полегати стъпала водеха към парка.

— Лете тук е много красиво — каза Тамара, — липите така буйно цъфтят! В парка имаме параклис, старинна ротонда, оранжерия и приют за бездомни животни. Има и гараж. Ще видите всичко това утре, когато излезете да се разходите. Сега вече е тъмно. А и вие сигурно сте уморена, Андрей ви е вдигнал в ранни зори, знам му навика да тръгва в шест сутринта.

— В седем — поправи я Настя.

— В седем е взел вас, а от дома си е тръгнал в шест. Ранобудник. Ох — сепна се тя и погледна часовника си, — вече е шест и десет, дълго ви измъчвах с моята екскурзия. Андрей заръча в шест да отидем на вечеря.

— Къде да отидем? — уплаши се Настя.

Мисълта за „правилната“ храна, кой знае защо, я ужаси, макар че спомените й за обяда бяха дори много приятни.

— В ресторанта. Ще ядете риба с варени зеленчуци. — И Тамара звънливо се разсмя.

— А вие? Няма ли и вие да ядете риба?

— Кой? Аз? Ха, за нищо на света! Андрей знае, че е безполезно да воюва с мен. При всяко положение аз ще живея, както съм свикнала. С вас обаче ще се опита да воюва и да ви вербува в своя лагер. Впрочем снощи ми каза по телефона, че сте успели да му откажете нещо. Така ли беше?

— Не си спомням — смути се Настя. — Той говореше нещо, но не съм обърнала внимание.

— Продължавайте в същия дух — посъветва я Тамара, докато я водеше към ресторанта. — Не му отстъпвайте, не му позволявайте да ви тъпче. Няма да пострадате, той няма да ви убие. Ще повилнее малко и ще се примири, казвам ви това от собствен опит. Всъщност не е трудно да се справи човек с него, просто преди мен никой не е опитвал.

Тамара се оказа права: на Настя и Бегорски поднесоха риба на пара с варени броколи, които Настя не понасяше. Гадеше й се само от вида на яркозелените съцветия. Тя оклюмано почовърка безвкусната, както й се стори, риба, изяде една трета от нея и на въпроса на Бегорски отговори, че не е гладна. Той укорително поклати глава, но нищо не каза, а Тамара, която седеше срещу Настя, се усмихна и й намигна, сиреч, не забравяй, че винаги ще те спася с чай и паста.

Мисълта за чай с пасти й се стори твърде привлекателна и след вечерята Настя вече се канеше да помоли Тамара да поседят заедно и да си поговорят покрай десерта, но изведнъж почувства, че е смъртно уморена. Не може да разговаря за нищо, не може да формулира въпроси, свързани с двете убити жени, трябва да асимилира и обмисли всичко, което й бе казал Бегорски през осемте часа, прекарани в колата, трябва мислено да укрепи в паметта си плана на имението с всичките му помещения, да състави поне приблизителна програма за събиране на информация. На другия ден сутринта й предстоеше среща с началника на Градския отдел на вътрешните работи, после с неговия заместник в отдела за тежки престъпления, после с началника на разследването, после с оперативните работници, които бяха водили делата за убийствата на жените, посещавали клуб „Златна възраст“. И всичко това изискваше ясна и отпочинала глава.

Беше гладна, късчето варена риба се оказа явно недостатъчно, но още повече Настя Каменская искаше да вземе душ и да си легне. И да помълчи. Добре би било и да разопакова багажа — както бе захвърлила сака в апартамента си, така и бе забравила за него. Освен това трябваше да се обади на Стасов, да докладва. И на Льошка трябваше да звънне, той също се вълнуваше за нея — как протича първата й командировка на новата работа.

„Вече съвсем остарях — тъжно си помисли тя. — Само седем и половина е, а аз вече съм полумъртва. Вярно, станах в пет, но кога е било в осем вечерта да ми се иска да си легна? По-рано можех да не спя по цели денонощия и да работя, а сега… Не биваше да ходя при Стасов, от мен няма да има никаква полза, остарях и ставам само да си седя вкъщи, без да преча на никого.“