Александра Маринина
Игра на чужд терен (12)

Ден единайсети

Дамир Исмаилов още се излежаваше, когато в апартамента му дойде масажистът Котачето.

— Чети! — С тези думи той подхвърли на Дамир новия вестник. — На последната страница, горе вдясно. „Трагедията на малцинствата“.

Дамир набързо прегледа кореспонденцията. Самоубил се някой си Ханин. Преди смъртта си написал признание, че е убил отхвърлилия любовта му Николай Алфьоров. Авторът на кореспонденцията междувременно предлагаше и разсъжденията си, че макар наказателната отговорност за хомосексуални контакти наскоро да била отменена в страната, ние и досега сме берели плодовете на несправедливите гонения спрямо сексуалните малцинства. Един мъж, който не намира взаимност у жена, най-често се утешава с друга любов. Макар и не веднага, скоро той може да й намери замяна. За хомосексуалистите, които са принудени да водят интимен живот „в нелегалност“, е много по-сложно да си намерят партньор, ето защо разривът в отношенията се превръща в истинска трагедия, пробужда такава непреодолима ревност, че тя често води до убийства. Между разнополови партньори, съобщаваше авторът, убийства от ревност се случвали много по-рядко.

— Какво значи това? — Дамир върна вестника на Котачето и започна бързо да се облича.

— И аз не знам. Може би Ханин наистина е имал приятелче тук? Милицията е научила за това, извикали са го на разпит, съобщили са му за смъртта на любимия. И от мъка главата му се е размътила, особено ако е имал някакви психически отклонения. Може отдавна да е ревнувал, а поради шока съвсем е откачил: взел е желаното за действително, написал е признание и доброволно се е разделил с живота. При откачените това се случва често, ние с тебе го знаем най-добре. От всяко положение извадихме страхотен късмет. Такова нещо се случва само веднъж в живота. Самият дявол е люлял люлката на наш Семьон.

— Слава богу, следствието е приключило. Сега мога да си заминавам — облекчено въздъхна Исмаилов и извади от гардероба пътния си сак.

— Къде се запъти?

Котачето възгрубичко хвана Дамир за рамото, с другата ръка събори сака от масата на пода и го ритна надалеч.

— Какво има, Котаче? Защо да не мога да замина?

— Ами Марцев? Забрави ли за него? Приели сме поръчката, трябва да я изпълним. Аз веднага ще съобщя на Семьон и Химика да се връщат. Трябва да търсим оная мацка и лилипута или друга равностойна двойка и бързо да свършим работата. Да, ти си ни човек творчески, чакаш вдъхновение, а ние между другото имаме планово производство. Тъй че не ми откачай. Няма никаква опасност. Московското детективче си тръгна, делото е закрито, сценариите и всичко останало е готово. На работа, скъпи ми другарю!

Дамир отчаяно се тръшна на леглото.

— Ами с Каменская какво да правя? — объркано попита той.

— Нищо няма да правиш, освен ако ти поискаш нещо — захили се Котачето, извади от хладилника кутия бира и сръчно я отвори. — С Алфьоров сме тип-топ, Зарип никога няма да го намерят, пък и няма кой да го търси, тъй че Каменская вече не е опасна за нас. Можеш с чиста съвест да изиграеш една сцена на ревност, да забъркаш оня милиционер — и чао до скив!

— Какво общо има милиционерът? Той я следеше, а не я ухажваше.

— И какво от това? Ревността е сляпа, друже мой, тя не вярва на очевидното и измисля несъществуващото. Впрочем не настоявам. Можеш да продължиш да се мъкнеш с Каменская, ако ти харесва, направи си това удоволствие. Макар че лично аз — Котачето презрително се смръщи — и една минута не бих си похабил за нея. Какво ли толкова намери в нея Зарип?

— Ти не разбираш! — Дамир бавно потри лицето си с две ръце. — Зарип е видял нещо, което ти не виждаш. И аз го видях.

— И какво е то? — мигновено се напрегна Котачето и отмести бирата настрана.

— Ами… не мога да го обясня. Но разбирам Зарип.

— А, за това ли говориш! — Котачето с облекчение си взе бирата. — Е, на добър час, любовнико. Току-виж — бутнала ти. Ама не се туткай де, бръсни се, закусвай и живей, сякаш нищо не се е случило. Семьон ни е пъргавелко, за ден-два ще оправи нещата, ще изпълним поръчката — и можеш да си тръгваш. Ела при мен в четири часа, ще те вкарам във форма, един хубав масаж и — в сауната. Ще ми станеш като новичък.

* * *

Точно в единайсет без петнайсет на вратата на стая 513 се почука. Този път Настя беше готова за срещата, съответно облечена (доколкото й позволяваше оскъдният гардероб, предвиден за кротко лечение в санаториум), сресана и дори с изящен грим, който бе направил безцветното й лице изразително и нестандартно.

В стаята влезе невисок, възпълен човек със сериозно лице и умни очи. Той подзе без предисловия:

— Анастасия Павловна, възложено ми е да ви поканя на среща с един човек, който е крайно заинтересован от вашата помощ. Обстоятелствата не му позволяват да дойде тук лично. Но той ви очаква с нетърпение.

— Защо не може да дойде? Да не е инвалид?

— Не е инвалид, но тази работа…

— Така няма да стане — прекъсна го Настя. — Първо се представете, ако обичате.

— Старков, Анатолий Владимирович.

— И кой сте вие, Анатолий Владимирович? Къде работите, каква е вашата длъжност?

— Началник на службата за сигурност в търговската банка. Ето документите ми. — Той подаде на Настя служебното си удостоверение.

— Второ, искам да разбера за каква работа става дума и защо вашият господар…

— Моят приятел — меко я поправи Старков.

— Вашият господар… — също тъй меко го парира Настя, — та защо той не може да дойде тук? Да не би да се крие и да не напуска убежището си?

— Няма такова нещо, Анастасия Павловна. Аз не съм упълномощен да обсъждам обстоятелствата около тази работа без негово участие. Но той е лице абсолютно легално. Нещо повече — днес имаме празник в нашия Град и той ще присъства на него. Именно на този празник ви каня. Ние разбираме опасенията ви, затова ви предлагаме срещата да се състои на открито многолюдно място.

— Да тръгваме! — решително каза Настя и извади от гардероба якето и шала си.

* * *

— Какъв празник имате? — попита тя, докато се настаняваше в бляскавия автомобил и за пореден път се ругаеше, задето така и не намери време да се научи да различава чуждестранните коли.

— Разбирате ли, в нашия Град има доста много католици. Исторически обстоятелства. Приблизително по това време на Запад се празнува денят на Вси светии. Ние не сме свикнали с това, но защо да не дадем възможност на вярващите да го отпразнуват? Покрай тях ще се повеселят и останалите. В нашия Град винаги стават много весели празници, ще ви хареса.

— Надявам се — сухо продума Настя и се извърна към прозореца.

Колата стигна до центъра на Града и спря.

— Ще трябва да продължим пеша, Анастасия Павловна, на празник тук е пешеходна зона. Да вървим, съвсем наблизо е.

Изминаха около петстотин метра по широкия проспект и Старков се спря.

— Ще ви оставя, Анастасия Павловна. Поразходете се, само не се отдалечавайте много. Ще ви намерят тук.

— И дълго ли ще трябва да се разхождам? — недоволно попита тя.

— Няма да чакате дълго.

Градът правеше на Настя странно приятно впечатление. Дори днес, когато улиците бяха препълнени с разхождащи се хора, той си оставаше уютен и някак удобен. „Сигурно е удобно да живееш и работиш в него — помисли си тя и веднага се пресече: — Какви глупости ми хрумват! Да живееш и работиш, да живееш и работиш… Ето така всички живеят и работят, работят, работят. Дори не си представям човешките чувства у хората, сякаш те са някакви автомати. И всички ще умрат кротичко, един след друг, сякаш ще се счупят. И аз ще се счупя, ако продължавам да се държа като робот. Боже, какви мисли ме спохождат! Няма грешка, морален изрод…“

Тя виждаше, че хората наоколо искрено се радват на този полурелигиозен-полусветски празник.

„Не са глупави тукашните бащици обаче, никак не са глупави — размишляваше Настя. — Защото хората са свикнали да празнуват в началото на ноември. Не е ясно дали червената дата в календара е отменена, или още съществува, обаче ето я любимата играчка за забавление — само че една седмица по-рано. Хем хубаво са го организирали! На всеки ъгъл бюфет — чашка топло кафе, сандвичи, чудесни закуски «буквално на смешни цени». Има и алкохол, но както е студено, пък и с обилното мезе, не те хваща.“

Хората бавно, без махленска суетня, се стичаха по улиците. Няколко семейства стояха на плътна група пред щандистката на един от бюфетите — румена симпатична жена. Не се стискаха при поръчката, съветваха се с децата и весело се смееха. На щанда нямаше никакви „Марсове“ и „Сникерси“ и това, кой знае защо, зарадва Настя.

Тя стоеше до чиста, доста висока маса и лапаше с апетит сандвич с топло пушена пъструга. Върху весела картонена чинийка пред нея чакаше реда си волован с гъби. Кафето в пластмасовата чашка за еднократна употреба издаваше приятен аромат, а пък на вкуса Настя не разчиташе много, взе го, за да си стопли ръцете. Заслушана в детските крясъци, долитащи от парка, където имаше разни атракции и звучеше музика, Настя си мислеше, че ей сега, точно сега до нея ще спре онзи човек. Според закона за световната гадост откъсват те от трапезата ти точно в момента, когато се сервира най-вкусното ястие. Много й се искаше да си хапне волована…

— Май ви е студеничко? — чу тя зад гърба си насмешлив глас.

В същия миг човекът направи крачка напред и застана насреща й. Настя видя едър възрастен човек, облечен небрежно, но елегантно и скъпо. Единственото ярко петно по него беше ослепителнобелият пуловер под разкопчаното дебело яке. Гъстата посивяла коса беше късо подстригана, лицето грубовато, сякаш изсечено от дърво, очите тъмни, внимателни, но същевременно приветливи. С вътрешния си усет Настя разпозна в него Господаря. „Такъв си бил значи — спокойно си мислеше тя, докато го разглеждаше, — изобщо не си страшен. Много приятен. Никога не бях виждала отблизо хора от твоята порода. Дори да не се разберем, ще ми е интересно да се запозная с теб.“

— Извинете, ако съм ви накарал да чакате.

И гласът на мъжа беше приятен. Настя мълчаливо си пиеше кафето, загледана право в очите му. „Макар да си приятен във всяко отношение — реши тя, — няма да ти помагам в разговора. Нали ти трябва да ме завоюваш, хайде тогава, завоювай ме.“

— Казвам се Денисов, Едуард Петрович — продължи мъжът, сякаш без да забележи нейното мълчание. — Много съм ви признателен, че дойдохте и се съгласихте да ме изслушате. Ще ви бъде ли удобно да разговаряме в движение или предпочитате да стоите права?

— Предпочитам да съм седнала, Едуард Петрович, особено ако ни предстои дълъг разговор. И то по възможност на топло. Наистина поизмръзнах.

— С удоволствие бих ви поканил вкъщи, но се страхувам, че няма да се съгласите. Бихме могли да си поговорим в колата, там е достатъчно топло, но ми се струва, че колата не е подходящо място за първа среща. Какво ще изберем? Ресторант?

— Не съм гладна.

— Тогава бар? Кафе, напитки и никаква храна. Има наблизо, на две крачки е.

— Съгласна — само кимна Настя.

* * *

Те си взеха по чашка кафе и седнаха в най-отдалечения кът на бара. Денисов помогна на Настя да свали якето си и грижливо го окачи на облегалката на съседния стол.

— Анастасия Павловна, ще започна с предистория, за да отговоря предварително на въпросите, които може да се породят у вас. Аз съм предприемач, и то много преуспял предприемач. Скоро ще станат седем години, откак инвестирам парите си в разни начинания и получавам абсолютно законни и много високи доходи. Това може да ви се стори странно, но аз не пилея парите си и не ги харча за украшения на своите любовници. Благоустройвам и развивам своя Град, в който съм се родил и в който ще умра. Естествено не го правя сам. Имаме Съюз на предприемачите, в който членуват мои съмишленици, тоест хора, които са съгласни с моята политика за развиване на Града и социално подпомагане на населението. Заедно ние представляваме мощна финансова сила, която помага и на кмета, и на жителите на нашия Град. Днешният празник между другото също е финансиран от нас, затова цените в бюфетите са много по-ниски от обичайните.

— Забелязах — кимна Настя.

— През целия си живот съм правил пари — продължи Едуард Петрович, — кога на ръба на законното, кога извън рамките му, но това беше отдавна. Сега съм напълно легален капиталист. Предполагам, че у вас, като юристка, това не поражда никакви съмнения. Аз съм много богат. Но на стари години станах сантиментален. Дощя ми се да правя добрини. И ги правя.

— Разбирам — отново кимна тя.

— Тогава би трябвало да разберете и нещо друго, Анастасия Павловна. Не ми е безразлично какво става в моя Град. Включително и в правоохранителната сфера. Имам основание да смятам, че в Града са се появили престъпници, които организират търговия с „жива плът“, вербуват лековерни момичета и ги изпращат в публични домове в Близкия и Средния изток. Усилията на градската милиция не се увенчаха с успех. Затова искам да помоля за помощ вас.

— Защо именно мен? — Настя остави празната чашка на чинийката и извади цигара. — Защо смятате, че ще успея да направя това, което не е успяла вашата милиция? Моята квалификация далеч не е най-високата, сред вашите детективи със сигурност има по-опитни хора, а и те по-добре познават обстановката в Града.

— Причината, Анастасия Павловна, е, че тази банда по някакъв начин е свързана със санаториума „Долината“. Нещо повече: точно сега, през последните дни, там става нещо. И само вие можете да разнищите случая. Имаме известна любопитна информация и ако се съгласите да ни помогнете, ние ще ви я предоставим. Искате ли да си помислите или ще дадете отговора си веднага?

— Трябва да си помисля.

— В такъв случай… — Той погледна часовника си. — Сега е тринайсет и четвърт. Колко време ви е нужно за размисъл?

— Най-малко един час.

— В четиринайсет и трийсет ще ми съобщите ли решението си?

— Да — твърдо отговори Настя.

— Тук ли ще останете или да ви откарам някъде?

— Ще остана. Кафето тук е хубаво и е достатъчно тихо.

— Добре. Ще се върна точно в четиринайсет и трийсет. И още нещо, Анастасия Павловна: независимо от това какъв ще бъде отговорът ви, мога ли да разчитам, че ще приемете поканата ми да обядвате в моя дом?

— Не, Едуард Петрович. Моля да ме разберете правилно. Ако ви отговоря отрицателно, ще е по-добре да се прибера в санаториума. Виж, ако се съглася, тогава друга работа. Тогава с удоволствие ще ви дойда на гости.

Денисов стана, облече якето си и се наведе над ръката на Настя.

— До скоро, Анастасия Павловна.

* * *

„Мисли, пиленце, мисли по-бързо — говореше си Настя Каменская, — имаш на разположение един час. Той не крие, че е истинският Господар на Града. Това вече е добре, значи не ме смята за пълна глупачка. Поднесе ми това блюдо, залято с мекия сос на благотворителността на сантименталния богаташ, за да не ме поставя в неловко положение. И това е добре, значи не иска да ме плаши. Следва ли от това, че иска да ме купи, за да си мълча за Алфьоров? Или историята с търговията с женска плът е истина? Ако е истина, може да се съглася, задачката е интересна. Ами ако все пак е заради Алфьоров? Но как да проверя? Мисли, Настася.

Само той може да е организирал разкриването на убийството на Алфьоров. Защо го е направил? Ако разбера това, ще мога да взема решение. Ами ако опитам откъм другата страна? За каква ме смята той? За човек, който може да знае тайната за убийството и затова е опасен? Ако е така, трябва да си вдигам чукалата оттук, докато съм читава. Но как да го разбера?“

Настя изпи три чашки кафе, изпонадраска със знаци и завъртулки цяла купчина салфетки, докато намери решението. От напрежение й стана горещо, дланите й се изпотиха, сърцето й тупкаше някъде в гърлото, пръстите на ръцете й трепереха като на закоравяла алкохоличка. „Кафето им ли не е разредено? — помисли си тя. — Трябва да опитам да се отпусна.“

Решението беше простичко и елементарно, но й позволяваше с един замах да си отговори на всички въпроси и правилно да оцени ситуацията. Настя погледна часовника си — четиринайсет и двайсет. Извади от чантата си вестника, който бе купила сутринта от павилиона в санаториума, сложи го пред себе си и започна внимателно да изучава първата страница. Сега ще се появи „възложителят“. Как ще реагира на вестника? Дали ще каже: „Между другото на последната страница има много любопитна статийка. Прочетохте ли я вече? Излиза, че убийството във вашия санаториум е извършено от ревност.“ Тогава край. Ще й остане да измисли някаква невероятно солидна причина за отказ и да си плюе на петите. Обаче жалко. Тя с удоволствие би си поблъскала главата над задачката за търговията с „жива плът“. Трикът с вестника имаше още един смисъл: ако Денисов заговори за статийката, винаги може да поахка, да изиграе учудване и да покаже, че нищо друго не е и подозирала — и така да си осигури безопасност.

С крайчеца на окото си Настя видя мярналия се в другия край на заведението бял пуловер, но не вдигна глава. Върху вестника падна сянка.

Тя чу гласа на Едуард Петрович:

— Не четете тези глупости, Анастасия Павловна. Те не са написани за вас.

Настя с лекота се надигна от масата. Треперенето в коленете й изчезна, тя почувства топлина в гърдите си. Искаше й се да го разцелува.

* * *

Алан се беше разделил без съжаление с работата си на главен готвач в скъп ресторант в Подмосковието. Не му беше интересно да контролира и наставлява, беше деен, искаше да върши всичко със собствените си ръце. Пък и в повечето случаи изпълнителите не бяха блестящи. Според придирчивия Алан такива бяха и резултатите от работата им. Истинската кухня е цял един свят, вселена от аромати, цветове и вкусови усещания, тя се ръководи от собствените си закони за хармония, традиции, церемонии, етикеция. Именно на тези закони искаше да служи той.

Предложението на Денисов да работи за него даде на Алан всичко, което бе искал. Сега на негово разположение беше всичко: пари, скъпо оборудване, но най-важното — само тук, при Едуард Петрович, той можеше да чародейства при готвенето на ястия според традициите на екзотичните национални кухни. Колекцията от готварски инвентар за приготвяне на тези ястия, която той събираше с голямо старание, напоследък се попълваше доста активно: като правеха подарък на Алан, „съратниците“ и „колегите“ на Денисов знаеха, че Едуард Петрович ще им бъде благодарен за знаците на внимание, оказвани на личния му готвач. Тук, в бившата гарсониера, а сега Аланово царство, всичките тези мангали, казани, тави, глинени гювечета, скари и тем подобни сложни приспособления служеха заедно с Алан на законите на Кухнята. А Кухнята съществуваше за Трапезите.

Алан делеше трапезите на ритуални и индивидуални. Първите почти винаги бяха шаблонни, изискваха не фантазия, а усърдие. Съботните обеди за цялото семейство, за тържества и юбилеи, деловите вечери не излизаха извън рамките на една, макар и първокачествена, но общоприета Кухня.

Докато вторите, индивидуалните трапези, бяха стихията на Алан. Той отдавна вече беше проумял колко елементарна е баналната фраза, че пътят към сърцето на мъжа минавал през стомаха му. Не към сърцето, а към ума, към цялата човешка природа бе насочен този път. И не само на мъжа, а изобщо на човека. Всеки човек може да бъде предразположен или отблъснат, накаран да усети своята значимост или безкрайна нищожност, дори в действителност тази значимост или нищожност да не съществуват. Можем да разберем човека и същевременно да му покажем себе си, като прекараме с него известно време край грижливо сервирана маса с правилно подбрани и старателно сготвени ястия. Защото малко хора днес познават тънкостите около начина да си служиш с прибори, съдове, чашки и чашчици. Дори месото, сготвено в повече, обикновено традиционно руско повече, стъписва някои хора: къде да дяна това гювече, какво да правя с него, с лъжица или с вилица да бръкна, че и в него ли трябва да бъркам? Какво да правя с това съоръжение от шишове върху мангала с дървените въглища? Какво да правя със стридата, с нож ли да я изчовърквам, с нещо друго ли? Може би с пръсти? Дори най-обикновен домат, поставен толкова апетитно до неизвестното нещо върху листа маруля — и той може да даде нежелан ефект, ако го боднеш неправилно с вилицата или го резнеш с ножа: пак добре, ако гостенинът опръска себе си, ами ако пръските изхвърчат до домакина? И домакинът във всички подобни случаи наистина е „господар на положението“. Вдига шиша от мангала — подава го на гостенина. Пак той пръв отмества гювечето, с лъжица изважда съдържанието му върху чинията и чак тогава взема вилицата и ножа. Като предупреждение не пипа и доматчето, дава на всички да разберат, че то е само цветна украса, радост за очите. И щипчицата за стриди предвидливо взема пръв. Не обича той хората да се унижават и позорят, отнася се с уважение към гостите си. Ако иска, разбира се.

Алан знаеше много неща, за да консултира Денисов по въпроса за индивидуалните трапези: и за отношенията му със „съратниците“ и „колегите“, и за неговите противници, които, унизени с помощта на Алан, още на масата се „прекършваха“ и почти винаги от категорията „врагове“ преминаваха в категорията „колеги“, та дори и в „съратници“. Но тези негови знания бяха само информация за размисъл относно сервирането на масата и приготвянето на нужните ястия. Алан никога не се интересуваше от работата на господаря си.

За днешната среща Денисов се беше приготвил сериозно. Бяха поставени много условия: болен гръб, обича зеленчуци, не обича лютиво, солено, месо… Именно затова Алан толкова грижливо бе избирал на пазара и рибата — съвършено прясна есетра, и зеленчуците — цветно зеле, маруля, лъскави патладжани, ароматни треви. Никакъв лук, никакъв чесън. Той купи и няколко кутии ментолови цигари, различни марки (знае ли се коя предпочита тая капризна гостенка), сухо мартини и от най-доброто кафе. Алан реши да изпече есетрата на скара. В мангала вече аленееха брезови въглени, а до тях — две ясенови клонки, той ще ги настърже върху мангала точно преди края на печенето, от техния пушек преди поднасянето на трапезата есетрата ще придобие чудесен, възхитителен златист цвят…

* * *

Докато не свършиха с есетрата, разговорът на масата беше твърде светски и в него Настя все пак придума Денисов да се обръща към нея само по име, без бащино. Когато се убеди, че гостенката е доволна от всичко и е настроена дружелюбно, Едуард Петрович премина към главния въпрос.

— Мога ли да ви попитам нещо, Анастасия?

— Опитайте — усмихна се Настя, която с изненада усещаше обхваналите я лекота и спокойствие. Страхът, който я бе притискал през цялото последно денонощие, сякаш се беше изпарил.

— От какво се ръководехте, докато обмисляхте моето предложение? Ще ми се да зная какво можеше да ви накара да ми откажете и защо в крайна сметка се съгласихте. Това няма да промени нищо в нашата спогодба, но ще ми помогне да разбера характера ви. Ако ви е неприятно, можете да не ми отговаряте — веднага добави той.

— Не, защо, ще ви отговоря: Ханин.

— Досетихте ли се? Как успяхте?

— Чрез снимката. Сред вещите на убития е била намерена същата риза, с която той е сниман. Ризата е съвършено нова, дори не е прана нито веднъж. И яката, извинете ме за подробностите, не е замърсена. Носена е ден-два, не повече. Ханин просто не може да е притежавал тази снимка, тя е правена през няколкото дена, които Алфьоров прекара в санаториума. Виждате ли колко е просто?

— Наистина е просто. И как повлия това на вашето решение?

— Страхувах се, че сте заинтересован от укриването на истинския убиец. В този случай щях да откажа. Освен това се страхувах да не би да смятате, че съм опасна поради факта че не вярвам в историята с Ханин. Тогава просто щях да избягам от Града — не мога да се меря с вас. Но вие ясно ми показахте, че не е така.

— И кога ви го показах?

— Няма значение. Чували ли сте за Шарлота Армстронг?

— Никога. Коя е тя?

— Писателка, авторка на криминални романи. Тя има една абсолютно гениална повест, „Запази лицето си“ — за едно младо момиче, което случайно е станало обект на внимание от страна на престъпници и без да подозира, проваля всичките им планове. Знаете ли защо? Защото изобщо не умее да хитрува и да се преструва и със своята непосредственост ги обезоръжава. С това исках да кажа, Едуард Петрович, че вероятно е по-добре веднага да си изясним отношенията и да не се опитваме да се мамим взаимно. Нашият случай с вас е тъкмо такъв — най-краткият път е правият.

— Аз съм готов на това.

Денисов отмести чашката, сложи в чинията на Настя парче грейпфрут, за себе си взе ябълка.

— Едуард Петрович, аз знам, че вие сте организирали разкриването на убийството на Алфьоров. Това означава, че във вашите ръце е целият Град, включително и правоохранителните органи. Имам представа за размаха на корупцията, която процъфтява тук, и не вярвам твърде във вашата доброта и сантименталност. Давам си сметка кой сте и започвам сътрудничеството си с вас с отворени очи. И го правя само защото онова, за което ми говорихте, води подире си тежки последствия и може да стане причина за нови жертви. Съгласието ми е продиктувано от тези именно съображения. Затова ако сте ме излъгали, още утре ще си замина от Града, а вдругиден тук ще дойдат хора от МВР, които ще започнат да разнищват фалшифицираното следствие за самоубийството на Ханин. Виждате, че съм честна с вас и не крия намеренията си.

— Но Ханин наистина се е самоубил. Ние просто се възползвахме от това.

— Ами заключенията на експерта? Къде ще ги денете? Ще организирате пожар в зданието на Градското управление на вътрешните работи, в който ще изгорят всички веществени доказателства и процесуални документи? Едуард Петрович, разберете, аз не ви заплашвам. Дайте ми думата си, че ако убиецът на Алфьоров бъде открит, делото ще бъде възобновено във връзка с новооткритите обстоятелства. Дайте ми думата си и това ще ми бъде достатъчно, за да ви помагам с чиста съвест.

— Ами ако ви дам дума, а не я удържа?

— Значи съм идиотка и ще си понеса отговорността. Но това са вече мои проблеми. Няма да си разчиствам сметките с вас. В нашия случай измаменият е виновен не по-малко от измамника. Всеки трябва сам да заплаща грешките си.

— Добре, Анастасия, откровеност за откровеност. Следствието по делото за убийство трябваше да се прекрати на всяка цена, за да не подплашим хората, които са пуснали корени в „Долината“. Разкриването беше организирано и платено от мен, тук не грешите. Имахме няколко варианта за реализирането му. Самоубиецът беше само единият от тях. За целта в „Бърза помощ“ дежуреше мой човек в очакване на подходящ случай. Но имаше и други варианти, просто този се появи пръв.

— Ами снимката? Та тя е направена, докато Алфьоров беше жив. Защо?

— Вие все още не ми вярвате… През последните четири месеца мой човек в санаториума фотографира всички почиващи, всички без изключение. Заели сме се с тази работа сериозно, имайте го предвид.

— И моята снимка ли имате?

— Разбира се. Искате ли да я погледнете?

— Искам.

Денисов отиде в кабинета си, който беше в съседство с трапезарията, и след няколко минути се върна със снимката. Настя беше фотографирана в деня на пристигането си, с болнав вид, хлътнали очи и прехапана от болка устна. Жертва на концлагер, а не млада жена!

— Едуард Петрович, а кой написа писмото?

— Има ли значение за вас? — Той доля в чашата й Мартини, пусна вътре бучка лед и парченце лимон. — Това са наши производствени грижи.

— Има, има значение — дяволито се усмихна Настя. — Този човек е най-малко на трийсет и пет или пък, ако е по-млад, живее с родителите си. Обича поезията, макар че не пише. И фантазията му е малко бедна. Е, описах ли го поне приблизително?

— Ще попитам на кого е било възложено писмото. Но очаквам вашите обяснения.

— Самият вие четохте ли това писмо?

Денисов кимна. Настя отпи голяма глътка и бавно задекламира:

— Този човек, който толкова се мъчеше да те забрави и в чиито спомени точно по тази причина ти нахлуваше отново и отново, като натрапчива мелодия или ярка рекламна фраза, която човек си повтаря пряко волята си, този човек днес, сега, без още сам да го подозира, най-сетне започна да те забравя. Колко много загуби ти в този миг!

— Какво е това? — смая се Денисов.

— Стихотворение от някакъв испански поет. Публикувано е в края на шейсетте години в списание „Иностранная литература“.

— Каква памет имате обаче! — възхити се Едуард Петрович.

— Не се оплаквам. А вашият човек си върши работата през пръсти. Ей такива дреболии издават четата.

— Хайде де! — разсмя се той. — Кой, освен вас, би си спомнил публикация отпреди почти трийсет години! Чиста случайност е, че не сте я забравили.

— А, недейте така, Едуард Петрович. Стихотворението е хубаво, може да го помнят много от хората, които в онези години са се интересували от поезия. Друг е въпросът, че сред милиционерите такива хора вече почти не са останали. Но измежду опитните адвокати като нищо може да се намерят. У нас, за разлика от детективите и следователите, адвокатите работят до дълбока старост. Така че не рискувайте много.

— Ще видя тази работа — каза Денисов и изведнъж стана сериозен. — Е, Анастасия, да минем на въпроса, а?

* * *

Алан не беше очаквал посещението на гостенката да се проточи толкова. Вече минаваше седем, а Едуард Петрович още обсъждаше нещо с нея. Сигурно трябваше и вечерята да приготви според нейните вкусове.

Алан надникна в бележките си, помачка брадата си в шепи и се захвана да бели патладжаните. Ако тя е тук още половин час, той ще я нахрани с невероятни зеленчуци!

* * *

— Имате страхотен готвач — искрено каза Настя, дояждайки зеленчуковото рагу, — готви точно както ми харесва. Та така, Едуард Петрович, в тежка ситуация се намираме. До сутринта ще помисля как да работя с вашите гости.

— Искате ли да разговаряте с тях? Ще се разпоредя да ги докарат в Града. Или вас да закараме на вилата?

— Още не съм решила. Разбирате ли, ако те крият нещо от вас, няма никакви гаранции, че ще бъдат откровени пред мен. Ако през нощта не намеря ключ към разговора, той ще бъде безсмислен. Но момичето трябва да се доведе при басейна, искам да си изясня нещо на място.

— Разбрах ви. Хайде да се уговорим за връзката помежду ни. Не искам около вас в санаториума да се появят хора, с които по-рано не сте общували — това може да разтревожи престъпниците. В стаята си имате телефонна розетка…

— Да, забелязах.

— Днес ще имате телефонен номер. Ще ви дадат апарат, само че го изключвайте и го прибирайте някъде, когато не го използвате. И нагласете звъненето на минимум. В колко часа да ви се обадя?

— В единайсет без петнайсет. Тогава се връщам от процедури.

— Ще ви се обадя в единайсет без петнайсет.

Денисов изпрати Настя до колата, пожела й лека нощ и бавно се качи в стаята си. Да, не беше се излъгал в това момиче. Ако тя не успее, кой тогава? Но на колко ли е години? Толя каза, че на трийсет и три. Не е малка вече… Сигурно това е главното й оръжие: изглежда като малко момиченце, никой не я взема насериозно. Не, главното й оръжие е главата й. Паметта, мисленето, логиката, интелектът. А всичко останало е просто прикритие, за да не забележи никой това оръжие. „Умна главица — почти ласкаво си помисли той за Настя, — каква си ми умна главица.“

* * *

Юрий Фьодорович Марцев лежеше на дивана в „тайната“ си гарсониерка, подвил колене до гърдите си и обхванал ги с ръце. Току-що беше гледал филма. Ето че бе настанала онази страшна минута, от която толкова се бе страхувал: филмът почти никак не му помогна. От миналия пристъп беше минало само месец и половина. Какво ще стане по-нататък? Кога ще му дадат новото лекарство?

„Тя е глупачка. Нарочно се заяжда с мен“ — мерна се в главата му. Личността на Марцев беше започнала да се раздвоява, Юрочка се обаждаше все по-уверено и нахално, но сега Марцев нямаше сили да се съпротивлява. По-рано сили му даваше надеждата за новото „лекарство“, неговата увереност в безотказното му действие. Сега силите, с които се бе противопоставял на Юрочка, бяха свършили.

„Аз съм Юрий Фьодорович Марцев, училищен завуч, преподавател по английски език и литература, имам съпруга и почти пораснала дъщеря“ — безброй пъти шепнеше през зъби, като се стараеше да заглуши капризния глас на осемгодишния малчуган, недоволен от прекаленото опекунство и взискателност на майка си, обзет от омраза към нея. Марцев имаше чувството, че мозъкът му се размеква, променя формата си и се разделя на две части: едната част, по-малката, ще принадлежи нему, а другата, по-голямата — на Юрочка. Боже мой, колко му е зле, колко, колко му е зле!

Той престана да повтаря своето заклинание и силно замижа. В същата секунда главата му се изпълни с истеричен крясък: „Мразя я! Искам да умре! Нека да умре! Веднага! Нека да умре!“

Марцев скочи от дивана и взе да кръстосва жилището. Мислите, родени в „неговата“ половина на мозъка, се преплитаха с тези на Юрочка.

„Защо не направиха филма? Нали обещаха…“

„Мразя я! Нека умре!…“

„Къде е онова момиче? Трябва да го намерят на всяка цена…“

„Тя ми се кара дори за четворките, заяжда се с мене…“

„… да го намерят и доведат тук, те трябва веднага да…“

„Без нея ще ми бъде по-добре. Нека я няма!“

„… веднага да направят лекарството, докато не се е случило…“

„Нека никога вече да я няма! Аз ще я убия!“

„… докато не се е случило най-страшното, докато не съм убил и някого друг…“

„Искам тя да умре!“

„… по-добре да убия това момиче, никой няма да научи, трябва да го убия…“

„… Ще я убия!“

„… Трябва да го убия!“

Двата гласа се сляха в един вопъл — настойчив, непререкаем. Марцев млъкна, облян в студена пот. Той знаеше какво трябва да направи. Пристъпът трябваше да бъде спрян на всяка цена — инак край на всичко. А за да стане това, трябваше само да убие майка си. Или друга жена, която много да прилича на нея. В Града има една жена, чието убийство ще му донесе облекчение. Той, Марцев, я видя с очите си, показаха му я заедно с още няколко, поканени за снимките. Трябва само да я намери. Най-напред трябва да я потърси в павилиона, където снимаха за него двата предишни филма. Всичко е много просто…

* * *

Кметът слисано затвори телефона. Изобщо не беше очаквал да му откажат. По-точно, пряко не му отказаха нито от телевизията, нито от радиото, дори от градския вестник, на който той предложи да вземе интервю от московския детектив, навсякъде одобряваха идеята му, но тутакси изникваха съвършено непреодолими затруднения, заради които беше невъзможно предложението на кмета да се осъществи. Кметът се чувстваше като пълен идиот, защото отначало искрено вярваше във всички тези затруднения и ентусиазирано започваше да предлага начини за преодоляване на проблемите. Но колкото по-упорито се стремеше към реализирането на идеята, толкова по-ясно му ставаше, че нищо няма да излезе.

Кметът беше умен, но доверчив. По характер приличаше на слон, който дълго понася обиди, без да вярва, че злото е умишлено, но после се разярява и започва да руши всичко наред. Нелепата ситуация, която се създаде около идеята за предаване или поне за публикация за престъпността в Града, изведнъж породи у него страшни подозрения. Той покани в кабинета си Лев Михайлович Репкин, който отговаряше за правоохранителните органи в Града.

— Лев Михайлович, кажете ми, ако обичате, аз мога ли да се срещна с който и да е жител на Града за частен разговор?

— Разбира се.

— А с нетукашен човек, който се намира в Града?

— Какви са тези странни въпроси? Живеем в свободна страна, няма забрани за общуване. Конкретен човек ли имате предвид?

— Да, Лев Михайлович. Искам да се срещна с един служител на Московската милиция, който се намира тук в командировка. Можете ли да ми го уредите?

— С каква цел?

— Длъжен ли съм да ви обяснявам? — кипна кметът. — Току-що ми казахте, че няма никакви ограничения за общуването. И ви моля, Лев Михайлович, да намерите този човек и да ми уредите среща с него.

— Защо не помолите за това своя шурей? За него това е много по-лесно.

— Защото моят шурей по причини, които не разбирам, не иска тази среща да се състои. И аз искам да разбера какви са тези причини.

— Вижте сега какво — смотолеви Репкин, — ръководството на Градското управление на вътрешните работи не обича да се месим в работите му и най-вече да контактуваме със служителите му. Приемат това като опит за оказване на натиск. Можем да ги разберем…

— И аз, уважаеми Лев Михайлович, не обичам някой да се меси в моите работи и да се опитва да ми оказва натиск. У мен се зароди една идея и като кмет аз искам да я осъществя. Но някой се намеси в работите ми, някой се възправи като каменна стена на пътя ми и се опитва да ми оказва натиск, да ме накара да се откажа от идеята си. И на мен това не ми харесва. Ето защо или вие ми довеждате московския детектив, довеждате ми го веднага и без всякакви увъртания, или официално ми заявявате, че имате непосредствено отношение към тази странна каменна стена — и веднага написвате оставката си. Ясно ли се изразих?

— От ясно по-ясно — позасмя се Репкин. — Плановете ви са наполеоновски, обаче кой ще ви позволи да ги осъществявате?

— Какво искате да кажете? — навъси се кметът.

— Вече казах, каквото казах — усмихна се Репкин. — Не бива да се опитвате да разрушите каменната стена. Ще си потрошите ръцете, а стената ще си остане. Един разумен човек използва стената, за да залепи къщичката си до нея и кротичко да си живее под нейна защита.

Лев Михайлович излезе, а кметът дълго седя с празни очи, вперени в прозореца. Имаше чувството, че животът е свършил.