Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Анастасия Каменская (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Стечение обстоятельств, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Александра Маринина

Заглавие: Стечение на обстоятелствата

Преводач: Соня Димитрова Семова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Слово“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Абагар“ ООД, Велико Търново

Излязла от печат: 1999

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Петър Илиев Крусев

ISBN: 954 439 581-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7865

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Убийците бяха трима: Възложител, Организатор и Изпълнител.

Най-добре от всички тях през тази нощ се чувстваше Възложителя. Той беше взел решението, бе дал необходимите указания и сега чакаше да му докладват резултатите. Разбира се, самото решение бе взел трудно, след дълги размисли и разчети, след многобройни опити да реши проблема с други, по-меки средства — пари, увещания, заплахи. Възложителя съвсем не искаше да става убиец, но още по-малко искаше да рискува своя статус. До днешното си служебно положение се бе издигнал от стабилното комсомолско-партийно минало и на своите четиридесет и две години беше вече професионален началник. Това означаваше, че за него най-важното бе да роди идея, която да го издигне пред висшестоящото ръководство, правилно да подбере човек, който може да организира въплъщаването на тази идея в живота, и когото, между другото, да държат отговорен за неизпълнение на указанията. Възложителя, както и всички началници от този род, никога нищо не правеше сам. След като дадеше указания, той облекчено въздъхваше и не се тревожеше с мисли за евентуален неуспех, тъй като беше твърдо уверен, че щом се е разпоредил, всичко ще бъде изпълнено. В основата на изпълнителността стои страхът. А той умееше да накара изпълнителите да се страхуват. И този път, вземайки решение, прехвърли всички грижи на Организатора и заспа спокойно за пръв път от половин година насам.

Организатора — точно обратно — загуби съня си. От същия онзи ден преди две седмици, когато Възложителя се появи и поиска среща. Организатора заемаше положение, доста по-високо от това на неговия стар познат, и с неудоволствие си помисли, че той ще поиска нещо, опитвайки се да го шантажира с миналите им взаимоотношения. Но всичко се оказа далеч по-лошо. Около Възложителя се оформяше скандал, в орбитата на който, ако работата станеше дебела, можеше да попадне и самият Организатор. Всичко зависеше от това колко дълбоко ще ровят. А ако изплуваше името на Организатора или дори само намек за него, чакалите от групата на Ковальов щяха да го изядат, без да им мигне окото, за своя радост и за радост на вестникарите. Казано направо, миналото на Организатора си беше мръсничко. Просто досега на никого и през ум не му беше минавало да се рови в него. Но ако се разровеха — това щеше да е краят.

След като получи поръчката, Организатора намери Изпълнителя и му предаде всички сведения, които Възложителя му беше съобщил. Беше му поставен срок до понеделник. Днес беше петък, по-точно — вече събота. Засега още не се бе обаждал. Четвърта нощ Организатора не можеше да спи, дрънкаше на жена си някакви глупости за срочен доклад, предназначен за президентския апарат, седеше в кухнята и с ужас чакаше. Какво чакаше? Съобщение за това, че опасността е отминала и скандал няма да има? Или за това, че Изпълнителя не се е справил и трябва да се търси друго решение? Каквото и известие да получеше, за него това можеше да означава само отсрочка: или ще го изядат политическите му противници, или ще го арестуват за съучастие в убийство. Въпросът бе само кой ще е по-бърз. Разбира се, Изпълнителя беше надежден човек, с добри препоръки. И сега само от него зависеше дали Възложителя и Организатора ще се превърнат от длъжностни лица, вдъхващи респект, в обикновени престъпници. Всичко беше в неговите ръце. Всичко.

Изпълнителя също не спеше, но не от тревоги и безпокойство. Той беше на работа. Чакаше жертвата.

Изпълнителя знаеше, че човекът, когото му бяха възложили да отстрани, е в командировка и трябваше да се яви на работа едва в понеделник. В такива случаи хората се прибираха вкъщи или в четвъртък и в петъка си почиваха, или в петък срещу събота. За всеки случай Изпълнителя беше заел своя пост в дома на жертвата в четвъртък по обед. Беше сигурен, че никой друг няма да дойде тук. Вече тридесет и шест часа седеше с хирургически ръкавици на ръцете и найлонови торбички върху маратонките. Изпълнителя беше истински ловец и изтощителното чакане не го изнервяше. Той можеше с часове да седи неподвижно, без да издава ни най-малък шум, сякаш изпаднал в анабиоза[1]. Периодично ставаше, правеше гимнастика, пиеше чай, дъвчеше сандвичите и шоколада, които си беше донесъл, влизаше в банята, измиваше се и отново сядаше във фотьойла. От време на време сваляше ръкавиците и, отпускайки ръце, даваше възможност на кожата да подиша. Изпълнителя се забавляваше с мисълта, че точно срещу жилището, в което дежуреше, се намираше Московската милиционерска школа. Под влияние на този факт той коригира някои моменти в замисления план за убийството и това леко го поразвесели. А иначе Изпълнителя беше сериозен, дори суров и хуморът му беше черен.

Той въобще не се замисляше, че от успеха на операцията зависи нечие благополучие, а може би и нечий живот. Беше на работа и мислеше само за това, че от крайния резултат зависеха репутацията му, бъдещите поръчки, както и размерът на хонорара му за тяхното изпълнение. Никога не се беше забърквал с тези, които пресата наричаше „мафиотски групировки“, считаше ги за недалновидни и безинтересни типове. Работеше за влиятелни хора, за които най-важното бе думата „убийство“ изобщо да не се споменава. Изпълнителя беше специалист по нещастните случаи и скоропостижната смърт. До този момент провали нямаше, макар че в последно време ставаше все по-трудно да се работи. Преди година бе умрял човекът, който му беше кръстник, в смисъл че го бе научил на занаята — да запазва самообладание, да е точен, търпелив, предвидлив. Беше му не само учител, а и пръв възложител, проверил го в практиката и дал му със своите препоръки „пътния лист в живота“. По отношение на безопасността и заличаването на следите той беше блестящ специалист. Когато умря, Изпълнителя разбра, че зад тази „скоропостижна“ смърт стоеше добре планирано убийство. Опитното око веднага различава работата на професионалиста. Какво пък, голямата политика не обича мръсотията. Докато беше жив кръстникът, Изпълнителя работеше с хора от неговия кръг, многократно проверявани и стопроцентово надеждни. Сега вече трябваше да бъде двойно по-предпазлив, защото никой не даваше препоръки за новите му клиенти. Дори и тази задача не знаеше от кого му е възложена. Просто намери в пощенската си кутия картичка с покана за среща в Москва по случай петдесетгодишен юбилей, който ще се празнува в ресторанта на хотел „Белград“ на 6 юни точно в деветнадесет нула-нула. Качи се на влака, пристигна в столицата и в посочения ден в единадесет часа вечерта — към отбелязаното в картичката време трябваше да прибавят четири часа — пристигна пред хотела. По-нататък всичко се разви по схемата, отработвана с години. Само след десет минути Изпълнителя изслуша поръчката, продиктуваха му бавно и ясно всички необходими сведения и му платиха аванс. И това беше всичко. Никакви излишни разговори. В тези среди открай време съществуваха правила — никакви разговори за гаранции и никакви опити за надхитряване. Усъвършенстваната система за контрол не даваше възможност за никакви номера и Изпълнителя знаеше, че има хора, които ще се погрижат да си получи хонорара навреме и в пълен размер, и които ще проверят дали качествено си е свършил работата.

Той не се измъчваше от лоши предчувствия. Не си правеше илюзии за своята изключителност и неуязвимост, чудесно разбираше, че рано или късно ще сгафи някъде или обстоятелствата ще се стекат особено неблагоприятно, и се отнасяше към това философски. Не беше садист и не изпитваше удоволствие от работата си. Просто умееше да я върши добре и бе намерил среда, в която винаги имаше голямо търсене на специалисти като него.

* * *

Тълпата пред гишето пооредя и Захаров докосна своя спътник за лакътя.

— Да вървим, Аркадий Леонтиевич. Регистрацията за вашия полет приключва.

Аркадий Леонтиевич, човек на преклонна възраст и с крехка физика, нервно намести очилата си и тръгна.

— Е, благодаря ти, Дима — напрегнато се усмихна той, поемайки билета си от регистраторката. — Беше ми приятно да общувам с вас. Предайте благодарностите ми на вашия шеф. У вас не е прието да се дават бакшиши, както разбрах.

— В никакъв случай — потвърди Захаров. — Плаща се само чрез фирмата.

— Жалко — огорчено въздъхна Аркадий Леонтиевич. — Бих искал лично да ви се отблагодаря. Харесахте ми много. Но щом не може, значи не може.

— Най-голямата благодарност за нас ще бъде, ако отново се обърнете към фирмата ни, когато ви се наложи.

Докато произнасяше тази дежурна фраза, Дима лекичко побутваше своя клиент към изхода. „Върви си най-сетне — уморено си помисли той. — Вече е два часа през нощта, спи ми се, а ти ми мътиш главата с благодарностите си.“

— На добър път, Аркадий Леонтиевич! Дойдете ли в Москва, винаги сме на вашите услуги.

— Да, да, непременно, Дима, непременно. Ще работя само с вашата агенция. Още веднъж ви благодаря!

След като се раздели с Аркадий Леонтиевич, Дима Захаров облекчено въздъхна. Никак не беше лесна работа да осигуриш охрана на страхлив милионер.

Като излезе от сградата на летището, той се отправи бегом към колата си. За изминалите почти два часа, през които бе висял заедно с клиента си на аерогарата, дъждът не само че не беше спрял, ами се бе и усилил. Запали двигателя и тъкмо щеше да потегля, когато забеляза една жена, крачеща бавно откъм терминала. Беше без чадър, носеше голям спортен сак и изглеждаше ужасно нещастна. Автобусите към града вече не вървяха и Дима съчувствено си помисли, че тя или ще трябва да остане на летището до сутринта, седейки мокра върху сака си, или да хване такси, което ще й коства сума, два пъти надвишаваща месечната й заплата.

Захаров премигна с фаровете и се приближи до нея.

— Към града ли сте? — попита я, спускайки стъклото на задната врата.

— Югозападен район, улица „Волгин“. Ще ме закарате ли?

В гласа й Дима не долови нито радост, нито облекчение, а само някаква безнадеждна покорност на съдбата.

— Качвайте се.

Дима бързо вдигна стъклото и отвори вратата. Преди да включи на скорост, подхвърли:

— Знаете ли колко ще ви струва?

— Досещам се — подсмихна се жената, намествайки чантата на коленете си.

— Бонче — уточни Захаров.

Вече бе решил да я откара, дори и тя да нямаше пари, защото от Внуково пътят му така или иначе минаваше през Югозападния. Но равнодушието на пътничката му, която беше извадила такъв късмет да стигне посред нощ от летището до дома си, при това само за хилядарка, го засегна.

— Да-да, разбира се — разсеяно отвърна тя. — Обикновено вземат повече. Или греша?

— Не грешите — усмихна се Дима. — Таксиметраджиите и частниците за такъв маршрут нощем вземат по три хиляди.

— А вие?

— Аз не съм частник. Изпращах един господин и се прибирам у дома. Видях ви такава мокра, нещастна, с тежка чанта и ми дожаля за вас. За три хиляди нямаше да се качите, нали?

— Така е — сухо му отговори пътничката.

В светлината на фаровете Дима се опитваше да я разгледа. Около тридесетте или малко по-възрастна, уморено, силно гримирано лице, къса черна коса, евтини дрехи и бижута. На един завой тя леко се наклони към него и Захаров усети аромата на скъпия и дефицитен парфюм „Цинна-бар“, а виж, от парфюми Дима разбираше. „Ама че работа — помисли си изненадан, — парфюмът й струва повече, отколкото всичките й одеяния, взети заедно.“

През това време жената дръпна ципа на чантата, измъкна оттам хавлиена кърпа и се зае да подсушава косата си.

— Как така сте тръгнала без чадър в този порой? — съжали я Дима.

— Не обичам да мъкна излишни неща, когато ходя в командировка — отсече тя.

След това явно се усети и реши да бъде по-приветлива.

— Човек никога не знае къде ще попадне, затова не трябва да носи тежка чанта. Не е ли така?

— Често ли ви се налага да пътувате? — поинтересува се Дима.

— Зависи — сви рамене жената. — Понякога се случва цяла година да си стоя в Москва и никой да не ме закача за нищо, а след това командировките заваляват една през друга. Още не съм си разопаковала багажа и пак трябва да го събирам.

— Каква ви е такава работата?

Дима предпочиташе да преливат от пусто в празно, отколкото да мълчат през целия път.

— Най-обикновена. Нещо като научна.

— Защо „нещо като“?

— Защото тези, които се занимават с нея, я считат за научна. А всички останали си мислят, че ние ядем държавната пара без никаква полза и се занимаваме не с наука, а с алабалистика.

— Е, щом ви изпращат в командировки, значи все пак виждат някаква полза от вашата работа, нали така?

— Не, не е така. Нас ни използват не като научни работници, а като евтина работна ръка. Например по време на инспекторските проверки, когато са им нужни допълнителни работници. Колкото и да е тъжно, нашите знания не са притрябвали на никого.

— Но защо?

— Ами защото има три области, в които всеки се мисли за специалист: политиката, възпитанието на децата и борбата с престъпността. Кой знае защо, всички си мислят, че по тези въпроси всичко е ясно и не излиза от рамките на здравия смисъл. И не е необходима никаква наука. Случвало ли ви се е да видите как хората ехидничко се усмихват при думите „кандидат на педагогическите науки“?

— А вие да не сте кандидат именно на педагогическите науки? — не можа да сдържи усмивката си Дима.

— Не, юрист съм. Но и моето положение не е по-различно. Знаете ли министерските чиновници как гледат на нас, когато им носим документи? Като на любители графомани. Пак значи сте донесли някаква глупост, все пишете ли пишете, направо спасение няма от вас, учените. Ние трябва да се борим с престъпността, толкова сме заети, а вие ни губите времето, карате ни да четем всичките ви драсканици. А после, примерно след две-три седмици, отваряш вестника и гледаш — интервю със служители на министерството, където буквално са преписани твоите думи от същия този документ, само че вече не ти си авторът. И хонорарът също не е за теб.

— А големи ли са хонорарите?

— Жълти стотинки. Но не е там работата! Направо е гадно, когато те вземат за боклук, за нищожество, на което могат да откраднат мислите, без дори да му благодарят, да не говорим за извинения. И знаете ли кое е най-интересното? Повечето от тези началници никак не са далеч от мисълта да получат кандидатска степен.

— Те самите, разбира се, не могат да си напишат дисертациите. Прикачат ги като съизследователи към някой мастит професор, който им ги написва срещу кашони с коняк, плодове от юг и почивка по морето. А след защитата тези новоизпечени кандидати още по-ревностно започват да си пробиват път в науката с мотива: „Аз самият съм кандидат на науките и знам не по-малко от вас.“ Смешно е, нали?

Дима си премълча. Той също би могъл откровено да разкаже на своята случайна спътничка, че повече от десет години бе работил в милицията и отношението на практиците там към милиционерската наука бе било точно такова, каквото го описваше тя. Би могъл да се оплаче от недалновидността на началниците си и от несправедливата си съдба. Би могъл да й разкаже, че като напусна милицията, отиде да работи в една частна фирма, занимаваща се с нещо, което твърде завоалирано се наричаше „търговска безопасност“. Техният разговор може би щеше да стане по-професионален и по-доверителен, сигурно щяха да намерят куп общи познати, може би дори щяха да си станат симпатични и тяхното запознанство да завърши по съвсем друг начин. Всичко можеше да стане. Но не стана. Дима Захаров си премълча.

Колата спря пред един светофар на кръстовище, залято от светлина.

— Знам какво си мислите сега — обади се жената. — Опитвате се да отгатнете имам ли пари или не.

— И стигнах до извода, че нямате — призна си Захаров, изненадан от такава откровеност.

— Почти сте прав. В себе си наистина нямам, но вкъщи имам. Така че не се притеснявайте — усмихна се тя. — Разбирам, че съдейки по външния ми вид, едва ли бихте си помислил, че живея в охолство.

След няколко минути наближиха милиционерската школа на улица „Волгин“.

— Сега наляво и пак наляво покрай сградата. Ето тук, до арката.

Покрай фасадата имаше широка градинка и Дима си помисли, че докато стигне до входа, пътничката му отново ще се измокри. Дожаля му за тази жена, която пътува в командировки, която никой не посреща и която по всичко личеше, че беше свикнала да разчита само на себе си.

— Ще се вмъкна под арката, по-близо е — предложи Захаров.

— Благодаря ви — признателно рече тя, отваряйки чантичката си. — Ще ви оставя паспорта си за гаранция, съгласен ли сте? Или, ако искате, качете се с мен.

— А не — промърмори Дима, — в днешно време нито за секунда не бива да изпускаш от очи колата си. Ще я обезкостят веднага. А да я заключвам, да смъквам огледалото, чистачките, после пак да ги слагам — дълга работа. По-добре си дайте паспорта.

— Няма да се бавя — обеща пътничката и слезе.

Дима обърна колата, така че да е готов да излезе изпод арката, изключи двигателя и изгаси фаровете. Седеше в затопленото купе, пушеше и си нахвърляше плановете за следващия ден. В десет трябваше да е на работа, в дванайсет и половина — да вземе Вера от училище и да я закара при баба й на вилата, да успее да се върне до пет, защото в пет и седемнадесет на Беларуската гара с влака Берлин-Москва пристигаше поредният смахнат клиент, наплашен от разговори за нарастването на престъпността в руската столица. Трябваше да откара клиента в хотела. Отсега не можеше да си планира вечерта, защото шефът му бе дал да разбере, че клиентът не е обикновен и освен лична охрана може да му потрябват услуги, както той се бе изразил, от информационен характер…

Дима си погледна часовника. Три без двадесет. Вече петнадесет минути я чакаше. Странно. Не приличаше на измамница, пък и паспорта си бе оставила. Парите си ли не можеше да намери? Или пък докато е била в командировка, съпругът пияница всичко е пропил? Или на мама глупачето е похарчило всичко за дъвки?

Прелисти паспорта й. Ирина Сергеевна Филатова, московчанка, снимката безспорно бе нейна, печат за сключен брак, печат за развод, адресна регистрация. Няма деца, записани в паспорта, значи няма такива.

Входната врата се отвори и на асфалта се очерта светъл правоъгълник. Дима тъкмо се канеше да смъкне стъклото, дори посегна към ръчката, но видя, че от входа излиза някакъв мъж. Колко трябваше още да я чака?! Отново отвори паспорта й на страницата с адресната регистрация, видя номера на апартамента и решително слезе от колата.

Бележки

[1] Временно забавяне или свеждане до минимум на жизнените процеси у някои низши животни. — Бел.ред.