Георги Коновски
Нощ в крайдунавския град (1)

1.

Островът е голям почти колкото България. Но тук живеят половин милион души. Малко, обаче надали някой ще се сети да ме търси сред тях. Още повече че по документи съм сърбин.

Малко помощ от приятели, намеса на някои „познати“ — и готово. Далеч съм от опасностите. Поне засега. И поне така се надявам…

Не, че ме е страх. Но не виждам смисъл да легна на дръвника сам, със себеотрицанието на мъченик. Не съм и няма да бъда. Но и за борец не ставам. Системата е убийствена, управляват я престъпници. Не само според извечния морал, а и според законите, създадени под техен надзор.

Така че — ето ме тук. Островът е — меко казано — доста студен. И като климат, и като място за човешки сборища. Има равнини, има планини, има заливи. Красиво, много красиво… И студено. Лятото е доста прохладно, зимата пада малко сняг, но студът си е навред. Както и мъглите — мога да се закълна, че през трите месеца тук едва седмица се събира с ясно време. Още повече че избраното място за живот е далеч от населените пунктове, да не говорим за няколкото града.

Все още има място за заселници на острова. Нуждаят се от работна ръка. А моряците имат нужда от точни данни за времето. И без много церемонии — само един доста дълъг разговор, в който се постарах да демонстрирам добър английски, хубави познания в областта на климатологията и скромност в поведението, ме назначиха в тая дупка на географията. А от казармата помня, че от стрелба най-добре те укрива окопът, дупката, трапът…

Е, трябваше цяла седмица да чета по темата, но какво да правя в онова малко холандско градче? Налагаше се да почакам за транспорт — няма да спя само. Пък и човекът от фирмата ме предупреди къде ще бъда, подготвил беше и някои книги. Кои на български, кои на английски. И, докато подготвят солидни документи — учех. С полза, както очаквах…

Перлов го нямаше, но името му тежеше и посмъртно във фирмата. А и беше оставил указания — в случай на нужда, да се помогне на полицая. На каквато и да е цена…

С което се разплащаше. Той не обичаше да е длъжник. Нито аз покойник…

А всичко започна от оня следобед, когато ме извика шефът. Подозирах за какво и хич не бях във възторг…

— Чу ли за убийството на журналистката? — ме емна от вратата.

— Да… И миксерът вече го обсъжда…

— Миксерът — изхъмка той. — Миксерът може да бръмчи, но няма думата. А шефовете имат…

Седнах без покана. Очертаваше се дълъг разговор.

— Пак ли ние?

— Ами проявихте се при разследването на обвинения комисар, трябваше да очакваш нови кални и мръсни задачи…

Очаквах. Добре знаех действието на закона за световната гадост…

— И сега?

— Сега — събираш екипа и напред. До там са сто километра. Там е министърът, там е главният прокурор…

— Аха… Значи има заподозрени…

— Не се опитвай да се шегуваш с тях! — направо подскочи той. — Не се опитвай!

— Добре, де… А ще трябва ли да разследваме? Или само искат да подпиша каквото са подготвили…

С шефа сме в добри отношения — доколкото може да са началник и подчинен, комуто не пука от звезди и титли. Но явно в този случай…

— Хубаво, шефе. Сериозно — подготвям се. Ще взема Здравчев и Василев. Каменов остава…

— Защо?

— Не се ли сещаш? Не сме дърти, с опит сме, някак ще се оправим. Ама той е още аджамия…

— Полицай е…

— И младоженец… Остави го настрани. И ти разбираш — задава се месомелачка. Бъди човек…

Той чак изхриптя:

— Човещината няма нищо общо с професионализма. А Каменов и без това нямаше да пусна — има тук едни задачи за него…

Ей, още не е баш прогнил старецът…