Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Величко Нешков

Заглавие: Засада

Издание: първо

Издател: Държавно военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1956

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: Печатница на Държавното военно издателство

Редактор: Димитър Ненчев

Художествен редактор: К. Майски

Технически редактор: Д. Панайотов

Коректор: С. Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/635

История

  1. — Добавяне

Над лагера заглъхна войнишката глъчка и настъпи дълбока тишина. Само стъпките на дневалните леко отекват в тъмнината.

Откъм реката полъхва мирис на мокра земя, дошел от зеленчуковите градини и от време на време се чува жален крясък на диви патици, които се търсят из тръстиките. По долината на реката лудо бяга пътническият влак, а прозорците на вагоните наредени като ситни жълти мъниста, само за миг се закриват от дървета и храсти край железопътната линия и отново се показват.

Командирът на ротата, старши лейтенант Димов, седнал на малкото походно столче, замислено гледа към земята. В откритото му и обгоряло от слънцето лице няма нищо необикновено. Отначало предполагах, че командир като него, получил похвали и отличия от командуването, все ще се различава по нещо от другите. Наистина упоритата работа в армията е внедрила в него здрави навици на истински военен — твърдост, съсредоточеност и последователност.

Бях си поставил задача да напиша разказ за добър и изтъкнат млад командир и когато бях вече лице с лице срещу прототипа на героя си, съвсем откровено трябва да призная, изпитах особено чувство на съмнение и разочарование. Истински се страхувах да не започне да ми разказва за себе си и успехите си по шаблона, който литераторите и журналистите обикновено натрапват в писанията си: изоставаща рота, и благодарение на колективните усилия на командирите, младежката организация и политорганите, изведнъж всичко като с магическа пръчка тръгва по мед и масло. Затова побързах да попитам къде е разковничето на успеха му.

Той ми отговори съвсем накратко:

— Много просто. Аз воювах за здрава и съзнателна дисциплина, бях взискателен, строг, но справедлив. По себе си зная, че когато и у мен се убие чувството на справедливост, ми е тежко и угнетително. И още нещо. Това се наби много остро в очите ми. Момчетата служеха, ходеха на занятие, наряд, изпълняваха всичко, но някак си без сърце, без ентусиазъм. Не горяха в работата си, а като че ли чакаха ден да мине, друг да дойде — службата да свърши. И това ме накара не без тревога да се ровя в дребните и незначителни на глед факти, под които смятах, че е затрупана истината. Страхувам се, че лошо и разхвърляно ще ви разкажа всичко. Без да имам каквито и да е писателски амбиции, аз си водих кратки бележки. Ако ми обещаете, че няма да споделите с вашите читатели написаното… — не довърши той. Наведе се до походното легло и отвори куфара си. Порови се в него и ми подаде малка спретната тетрадка:

— Тук съм отбелязал част от моите вълнения, преживявания и радости — наведе свенливо той очи към земята.

Забих очи над ситния, но четлив почерк.

8 март

 

Представих се на командира на батальона. Направи ми впечатление на прям и откровен човек.

— Засега ротата е най-зле в цялото поделение. Надявам се, че няма да жалите сили да ликвидирате това положение — обърна се той към мен.

Кимнах с глава. Исках да му кажа, че това ми е вече известно. Той продължи:

— Семеен ли сте?

Отговорих му, че имах намерение тази пролет да се задомя. Може би ще се наложи временно отлагане само поради преместването ми тук. Той замълча, усмихна се под мустак:

— По-добре не бързайте. Тук още се устройваме битово. Гарнизонът ни е отдалечен и ще разочаровате другарката си. Собствено, вие сам ще се убедите в това.

 

9 март

 

Ротата беше разпусната. На обед войниците тръгнаха развлечено към столовата. Нарочно отидох да видя как се хранят. Столовата беше широка, светла и просторна, обзаведена като първокласен ресторант. Храната беше вкусна, богата. Но защо моята рота тръгна към столовата така развлечено, защо на две-три места белоснежните покривки бяха изцапани и замърсени? Това не направи впечатление на нито един командир на отделение. Напротив, те бяха много спокойни, дори до известна степен сами създаваха безпорядък през време на храненето.

Реших основно да проуча хората си. От опит вече зная, че за всяка несполука в работата преди всичко са виновни ръководителите, командирите. Започнах най-напред от тях. Направи ми извънредно лошо впечатление със своята неопрятност командирът на втори взвод лейтенант Ганев. Якичката на куртката му беше замърсена, а по ботушите му имаше засъхнала кал от два-три дни. Бричът може би не беше слаган под ютия още от шивашката работилница.

Вчера сутринта редник Кирчев от втори взвод оскърбил дневалния. По този повод извиках Ганев.

Той се яви при мен, отдаде вяло чест и преди да му предложа, стол, той го привлече към бюрото, седна и кръстоса крак върху крак, може би с намерение да води приятелски разговор с мен. Едва се овладях от възмущение.

— Проверихте ли защо редник Кирчев от вашия взвод вчера сутринта е оскърбил дневалния по рота и не се е подчинил на заповедта му? — запитах аз.

Той поклати глава, като че нищо особено не беше станало.

— Е? — попитах аз.

— Нищо.

— Според вас оскърблението на длъжностно лице в армията е дребна работа, така ли?

— Вижте какъв е случаят. Кирчев забравил лъжицата си, върнал се в помещението да я вземе, а дневалният не го пуснал. И тогава двамата се поспречкали.

Отново накипя у мен възмущение. Отговорих му още по-твърдо, дори сърдито:

— Аз заповядах на дневалния, докато се мете и проветрява помещението, никой да не влиза в него. И той е изпълнил моята заповед. А вие го обвинявате, че се престарава.

Той замълча. Не беше съгласен с мене, но не желаеше да спори. Сметнах, че точно сега е много удобно да имам първия си откровен разговор с него.

— Другарю лейтенант, вие не се отнасяте с любов към служебните си задължения. Не обичате казармения ред и това е дало отражение сред подчинените ви.

Той се усмихна малко снизходително. Исках да прочета мислите му. Лицето му сякаш само каза онова, което мислеше в този момент: „Е, другарю старши лейтенант, и вие ще омекнете, ще си поговорим след няколко месеца. Колко работи ще престанат да ви правят впечатление. Не бива да се горещите чак толкова. Виждали сме и по-бодливи от вас.“

Но той премълча онова, което мислеше, и малко смутено каза:

— Не че не обичам реда в казармата. Но все…

— Вие не се доизказахте, но аз ще ви допълня. Вие не обичате униформата, с която нашият народ ви е отличил. Вижте якичката си — посочих му огледалото, — загубила е цвета си. Какъв пример давате на вашите подчинени по отношение на опрятността им, когато на вашите ботуши има засъхнала кал от няколко дни. Вижте шапката си, носите я без пружина.

Той се изчерви. Аз продължих със същия тон:

— Вие не отдавате чест по правилата и устава, затова и вашите войници лошо козируват. Тази сутрин ви наблюдавах на физзарядката. Стана ми обидно за вас. Увиснахте на лоста като дроб. Войниците от другите роти ви се смееха. С какви очи искате постижения от вашите бойци?

— Другарю старши лейтенант, на лоста не мога да се обръщам.

— Имате ли някакъв физически недостатък?

— Не, но…

— Ще ви помогна. Независимо от това, че вие сте длъжен безупречно да изпълнявате всички упражнения…

— Опитвах, не върви — махна небрежно с ръка той.

— Тогава ето какво. Ще спите няколко нощи под уредите, ще се упражнявате, когато никой няма да ви гледа и така ще свикнете…

Но какво мислите, че той веднага се захвана с упражненията? Не. Лично аз го наблюдавах, той се опита няколко пъти и след това изобщо отбягваше да мине край физкултурната площадка. Може би той си мислеше: „Толкова мога, който знае повече, да заповяда.“

 

12 март

 

Останах силно изненадан, когато командирът на трети взвод лейтенант Косев ми доложи, че нощес Ганев е заминал в командировка до щаба на армията. Почувстувах се много засегнат.

Явих се при командира на батальона. Доложих му, че лейтенант Ганев не е спазил уставните разпореждания, заминал е в командировка, без да ми се обади. Но той спокойно ми отговори:

— Обърнете му внимание, направете му бележка. Той не е лошо момче, предан офицер е, от добър произход, брат му полковник Ганев е на отговорна работа горе. Малко се е поразпуснал, но и аз ще му опъна ушите, като се върне.

Излязох от канцеларията на капитан Донев много потиснат. Сякаш ми бяха ударили плесници, които още пареха по бузите ми.

Ганев си бе извоювал слава на недисциплиниран и разпуснат командир, на нехаен човек. И защо ни в клин, ни в ръкав заради това той ще се ползува с името на предан човек, на едва ли не най-голям патриот? Дали заради заслугите на брат му? Ако е така, цял живот ли народът ще му бъде длъжен заради чужди заслуги?

Аз можех вече да сигнализирам в щаба на полка, но умишлено се въздържах. Не исках да остане никой с впечатление, че към Ганев имам лично отношение, макар че никой не можеше да ме обвини в това.

Извиках взводните командири и подофицери да набележим мерки за решително подобряване на работата. От личен опит знам колко са дотегливи и скучни дългите заседания. Преди да започнем, извадих часовника си и изрично подчертах, че трябва да бъдем оперативни и за половин час да свършим.

Лейтенант Косев се усмихна непринудено:

— Ние сме свикнали да заседаваме по два-три часа най-малко.

Извадих си бележника и изредих всички нередности, които бях констатирал през последните дни. И преди още да свърша, за всяко нарушение дадох и съответната препоръка за неговото отстраняване. И точно на тридесетата минута освободих хората и помолих лейтенант Косев да остане при мен. Поговорихме за общи и незначителни неща отначало и след това той сам ми разкажа някои подробности около поведението на Ганев. От няколко месеца Ганев правел постъпки да напусне полка. Разчита главно на връзките на брат си. Сегашното му отиване в командировка пак било във връзка е това. Във всяко отношение го покровителствува командирът на батальона, който живее разделен от семейството си. Съпругата и децата му са в столицата. Тук му е отпуснат широк и слънчев апартамент в блоковите жилища до казармата, но жена му не искала да напусне столицата и сама действувала за неговото преместване там.

Косев предполага, че Ганев действува за преместване. Или поне му обещават това.

Благодарих му за осветлението.

До късно тази нощ не можах да заспя.

 

14 март

 

Ганев се върна. На въпроса ми, защо не се обади преди да замине, той отговори съвсем спокойно, че е изпратен от щаба на полка и командира на батальона или с други думи, това не е вече моя работа. През това време той беше подпрял ръка на бюрото ми.

Изкомандувах му да застане мирно и много остро му обърнах внимание, че повече няма да търпя своеволията му. Той ме изслуша внимателно. Лицето му пламна като божур. Когато го освободих, вяло вдигна ръка да отдаде чест и тръгна да излиза. Върнах го и му казах, че ще искам най-строгото му наказание от командира на полка и батальона. Той тракна предизвикателно токове и излезе.

 

16 март

 

Явих се при партийния секретар. Разказах му всичко. Поисках намесата на партийната организация за активизиране на партийната група. Обеща ми пълна подкрепа. Дори забелязах, че той се изненада малко. Изглежда, че и другите партийни групи „развиват“ същата дейност, защото той си взе бележка и още в мое присъствие се обади на друг член на бюрото. От разговора разбрах, че изглежда отдавна се канят да сложат край на досегашното бездействие на партийните групи.

 

18 март

 

Първото събрание на партийната група в ротата. Ганев бил избран за групов отговорник. Той се опита да каже няколко встъпителни думи за ролята и значението на партийните групи. Към събранието, нямаше никакъв интерес. За мен това беше лесно обяснимо. Попитах Ганев не е ли набелязан план за действие на групата, но той се задоволи да ми отговори, че миналата година са им обърнали внимание, дето в плана си са вмъкнали служебни въпроси, затова сега са се задоволили само с набелязване на организационни мероприятия. Когато попитах кои са те, той също така уклончиво ми отговори, че сега трябвало да ги обсъдят. След мен не взе думата никой. Излезе, че всичко е ясно на хората. Ганев закри събранието. Помолих го да се яви в канцеларията.

Минава повече от час, а Ганев не идва при мен. Разхождам се неспокойно. Изпратих да го извикат. И когато се яви, аз се престорих, че съм бил в щаба, извиних му се ако ме е чакал много. Той се изчерви, каза нещо неразбрано. Реших да му припомня за това закъснение при друг случай. Едва сега той се поотпусна малко, макар че все пак беше доста предпазлив.

 

25 март

 

Капитан Донев е много отчаян. Получи писмо, че се осуетява преместването му в столицата. Бях при него, когато телефонът нервно позвъня. Обаждаше се от столицата другарката му. Разговорът им беше с доста повишен тон. Отначало Донев беше по-твърд, накрая удари на молба, но изглежда, че тя не отстъпваше, затова той нервно тракна телефонната слушалка и прекъсна разговора.

Вечерта слязохме в селото. Както често се случва, храната в селското ресторантче беше вече привършена. Хапнахме набързо солено сирене и излязохме на улицата. Донев беше много отчаян. Изглежда, за да му олекне, точно сега имаше нужда да сподели с някого това, което го измъчваше. Не си подбрал подходяща другарка, която да го разбира и следва във всички случаи. Оказала се суетен, свадлив и капризен човек. Заради нея започнал да прави всевъзможни компромиси, за да не се отделя от столицата.

Прибрахме се в казармата доста късно.

 

10 април

 

През последните дни бях толкова зает, че не ми остана време да отворя тетрадката. Макар че имаше какво да запиша.

Тази вечер до късно има заседание активът на младежкото дружество заедно с командирите на взводовете и отделенията. Имаше нещо много мило и трогателно в това — всички да се надпреварват да обещават, че ще заработят с още по-голям ентусиазъм, за да излезе ротата на челно място в полка. За пръв път видях лейтенант Ганев да се разгорещи, като че ли у него нещо се разпукна.

След събранието слязохме с взводните командири на вечеря в селото. След вечерята пак заедно тръгнахме към казармата. Чак сега припомних на Ганев, че след първото събрание на групата съм го чакал повече от час в канцеларията си. Ганев призна най-откровено какво е мислил за мен в първите дни. Не очаквал, че аз ще бъда толкова твърд и последователен. Харесала му моята строгост, но същевременно и последователната ми и неотменна справедливост. Сам се упреква, че е залитнал. Радвам се, че у него заговори съвестта на войника.

Разделихме се в двора на казармата.

Не бяха минали и двадесетина минути и на вратата на ротната канцелария се почука. Влезе Ганев. Беше силно развълнуван. Редник Кирчев, нашият необуздан и буен Кирчев, с когото често се занимаваме, бил в командировка. Със старшината на ротата ходили да получават вещево имущество. Старшината се прибрал в квартирата си още от гарата, а Кирчев сам тръгнал към казармата. Комендантската патрулна двойка искала да му провери документите, той отказал. Спречкали се. И заради неподчинението му е задържан в комендантството.

— Вижте, другарю старши лейтенант, дебела глава. Всичко му е редовно, но — честолюбие! Защо да не му вярват, че има редовни документи? Всичко ще легне сега на гърба на ротата. А тази вечер ние взехме какви ли не решения.

Хареса ми, че Ганев милее за поведението на хората и не се заема безпринципно да ги защищава.

На сутринта докараха Кирчев от ареста. Енергичен и строен момък, родом от планинско погранично селце. Сам не може да ми обясни защо е проявил излишно упорство. Задоволих се да му наложа минималното дисциплинарно наказание. Повече от половин час съвсем човешки му говорих без крясъци и закани. Накрая той се разплака. Даде тържествено обещание, че от днес ще бъде най-примерният войник.

 

20 април

 

Редовно следя физзарядките. Няколко вечери след занятия, когато войниците вече спят, лейтенант Ганев се упражнява на лоста и успоредните. Сега е вече значително напреднал. В ротата е ликвидирано с досегашния начин на работа упражненията да се изпълняват само от ония бойци и командири, които могат, а останалите да гледат.

По програма е запланувана вечер на „Бойния път на поделението“. С голямо огорчение констатирах, че не са събрани и подредени материалите около участието на полка в Отечествената война. От участниците във войната почти не останал никой на служба тук. Полкът бил местен на няколко места. И никой не се е заел да запише и систематизира материалите. Колко величави подвизи на обикновени бойци и командири при Драва и Мур не са ни известни само заради нехайството на някои наши другари! На съвещанието при командира на полка изказах съжалението си. Никой не ме упрекна за това. Реши се заместник-командирът по политическата част да търси материали за бойния път на поделението от щаба на поделението.

Опитах се да напиша статия за опазване на бойните традиции на поделенията, но от редакцията ми я върнаха, че не била подкрепена с достатъчно примери. В редакционния план имало предвиден подобен материал. На края ме молеха да им сътруднича с дописки.

 

25 април

 

Готвим се за излизане на лагер.

От ротата не всички войници са пускани в домашен отпуск. Изготвихме списък за две смени. Почти всички са на мнение да оставим Кирчев за есента. Страхуват се, че ако и сега извърши някое дисциплинарно нарушение, ще изкара ротата отново на опашката през летния преглед. Решително се противопоставих на това. Възразих на подобен страх, като казах, че по този път лошо ще се помогне на Кирчев, че ако той наистина не се е поправил, ние ще измамим командуването.

Извиках Кирчев и му обясних в какво се състои цялата работа. Казах му, че го пускам на моя отговорност, обаче от него искам примерно държание през цялото време. Той беше много щедър на обещания. Наредих да му изготвят документите с първата смяна.

Отпускарите заминаха.

 

16 май

 

От една седмица сме на лагер. Чистият въздух, слънцето и природата ни освежиха извънредно много. Темпото на подготовката не намалява. Смея да отбележа, че познавам почти всички мои подчинени не само по име и произход, но и техните навици и възможности.

Лейтенант Ганев вече влиза в пътя.

 

17 май

 

От два дни редник Кирчев е в ротата. Днес изпитах истинска радост. Куриерът донесе вестниците. На първа страница портретът на Кирчев и доста дълго описание на подвига му. Изрязвам си го. Забождам изрезката с една топлийка към моите записки. Докато смятахме Кирчев за наш позор, от днес той стана вече наша гордост. В лагера до обед само за това говориха. „Винаги на боен пост“ — така започваше краткото описание на подвига на нашия Кирчев — „В походката, говора и държанието си редник Кирчев по нищо не се отличава от останалите бойци в ротата. Син на селяни от крайгранично село, сгушено на завет в пазвите на планината, още от дете той свикнал със суровия живот на планинците. И когато влезе в народната казарма, той беше достатъчно закален, за да носи със сърце войнишката служба.

Отначало потъгува за родното си село. Но животът в казармата беше толкова разнообразен, тук бяха събрани младежи от различни краища на страната. Общата работа по овладяване на военното дело ги увлече и никой не усети как се претърколиха повече от десетина месеца. С много радост и вълнение редник Кирчев посрещна съобщението на ротния си командир, че му се разрешава домашен отпуск.

След дълга раздяла с близки и познати как припряно бие сърцето на отпускаря! И когато той слезе след един ден път на малката крайгранична гара, не усещаше земята под краката си, нито тежестта на раницата с личния багаж и скромните войнишки подаръци за близките.

И тук през неговото отсъствие новото беше настъпило на широк фронт. Вечер ярко блестяха електрическите лампи, от високоговорителите на селската радиоуредба кънтеше бодра песен.

Сръчните ръце на картечаря бяха зажаднели за полска работа. През един слънчев априлски ден Кирчев и по-малкото му братче отидоха на сеитба. Късно следобед на около двеста крачки източно от тях минаха двама непознати. Съмнението веднага опари Кирчев. Защо тия хора не вървяха по пътя, а направо към гъстата гора, откъдето започваше граничната линия?

Кирчев се провикна към непознатите:

— Ей, приятели, спрете за малко!

Двамата се извърнаха за миг към него, пошепнаха си нещо и ускориха крачка.

— Ще ги настигна — обърна се Кирчев към братчето си и затича през рохкавата угар.

Единият от непознатите се извърна назад, погледна крадешком към тичащия войник и двамата хукнаха напред.

Кирчев предполагаше, че те са въоръжени, а той е с празни ръце, но нали неговите командири го учеха, че за боеца няма безизходно положение. Ризата на гърба му залепна от гореща пот. Ако непознатите преминат дълбоката и пълноводна река, ще се прикрият зад гъстата букова гора, ще загуби дирите им.

Той и те почти едновременно пристигат до брега на реката. Непознатите се колебаят, не се решават да нагазят дълбоките води. Свиват на изток с надежда да открият плитчина. Редник Кирчев познава местата добре. Той е отраснал тук и сега решава на всяка цена да им отреже пътя. Без колебание се хвърля в реката с дрехите и преплува чак на другия бряг. Закрива се зад камъните и не изпуска от очи непознатите, които след изморителното тичане се спотайват в редките храсти на отсрещния бряг. Те се опитват да приложат позната хитрост. Кичат се с храсти, за да се маскират към местността.

Кирчев е неспокоен. Ако не му се притече на помощ никой, след половин-един час ще бъде късно. Вечерният здрач ще стане съюзник и закрилник на бандитите. До слуха му достига познат шум — блеят овце, звъни хлопатарче. Той извива глава назад и за голяма радост забелязва малко овчарче. Леко се надига зад камъка и му дава знак с ръка да се приближи към него. Момчето се приближава към войника:

— Какво има, бати Милчо?

— Бягай веднага до заставата, съобщи, че гоня двама съмнителни… Тичай колкото сили имаш…

Малкото овчарче не дочаква последните му думи и хуква през гората към заставата.

Минутите се отронват бавно и мъчително. От напрежението очите на Кирчев сълзят. След двадесет минути той чува говор зад гърба си, припрени войнишки стъпки и лай на куче. В очите на появилите се трима граничари гори огън:

— Къде са? — шарят с поглед те.

— Ето, е-е-е там — посочва Кирчев храстите и четиримата тръгват към реката.

Кучето Пирин надушва дирите и неспокойно започва да се тегли от ръцете на водача си.

Пред дулата на заредените картечни пистолети двамата бандити вдигат ръце. Те са обезвредени само благодарение на високата бдителност и решителност на редник Кирчев, който и в домашен отпуск изпълни с чест и доблест своя войнишки дълг.“

Хвърлям още веднаж поглед на снимката. Става ми смешно. Ние се колебаехме дали да пуснем в домашен отпуск Кирчев, взводните командири и секретарят на ДСНМ[1] бяха на мнение да го оставим за известно време „под карантина“, за да не извърши някое дисциплинарно нарушение, а ето той се върна герой. Но и той като че ли не си дава достатъчно сметка за това, което е извършил.

Показах му вестника, стиснах му ръката, благодарих му от все сърце, а той ми отговори съвсем свенливо:

— Е, голяма работа, другарю старши лейтенант. Видяха ми се малко съмнителни, вдигнах копралята и по тях. Дойдоха граничарите и ги заловихме.

— Да се надявам ли — попитах аз, — че отсега нататък ще служиш за пример в ротата?

Той не отговори веднага. Но в погледа му, в изражението на лицето аз прочетох нещо друго. За пръв път той като че ли се чувствуваше в собствените си очи пълноценен човек.

— Извадиха ми отначало дума, другарю старши лейтенант, започнаха да викат по мен и знаете ли — амбицираха ме, за най-малкото нещо все за мен се хващаха.

— Е, и ти? — попитах аз.

— Заинатих се, другарю старши лейтенант. Знаете ли, по едно време сам започнах да вярвам, че наистина съм лош човек.

Ние говорихме още надълго и широко. И от нашия разговор разбрах най-важното, че ние при работата си с хората малко държим за тяхното самочувствие. Колко малко се е искало от нас да възвърнем вярата в силите на редник Кирчев, за да ни се отплати десеторно.

Надвечер в моята палатка дойде поетът на батальона. Откровено казано, аз не вярвам в неговата поезия. Може би и той не вярва в себе си, но понеже е единственият човек в батальона, който се опитва да пише стихове, създал си е слава на поет, постоянно пълни колонките на стенвестника, пише дописки до централния вестник. Понякога е много чувствителен когато му върнат дописките, а двете напечатани стихотворения той носи постоянно в джоба си и често пъти се аргументира с тях, когато някой започне да оспорва качествата му на литератор. От редакцията на централния вестник е получил план за материалите, които трябва да изпраща през лагерния период.

Понеже два пъти съм го връщал за неуставно искане на разрешение да остане, сега той стегнато отдаде чест и с пълен глас поиска разрешение.

Посочих му столчето да седне. В ръцете си прехвърляше новичка тетрадка. Между страниците й се подаваше последният брой на вестника.

— Какво има, Куртев? — попитах го аз.

— Нищо ново, другарю старши лейтенант, минах да ви видя, прочетохте ли за вашия Кирчев? — попита той и почти неуловима и снизходителна усмивка се закрепи на тънките му устни.

Кимнах му с глава, че съм прочел. Но той изглежда не разбра какво е моето отношение и побърза да обвини най-напред сътрудника на вестника, че не е намерил най-подходяща форма, за да опише случката с Кирчев, а след това с известно пренебрежение към самия факт той продължи да подценява постъпката на Кирчев, като че ли поне два-три пъти на ден лично той залавя по десетина нарушители, а това е нищо.

— А вие как бихте го написали? — попитах аз.

— Въобще не бих се заловил с подобно нещо. Знаете ли, другарю старши лейтенант, омръзнаха вече на нашите читатели тия диверсантски истории. Виждате ли тук — малко самохвално ми посочи той тетрадката си, — написал съм любовни стихове, ще ударя всички софийски поети. Събрал съм към тридесет стихотворения, топил съм перото си направо в сърцето. Утре ги изпращам в две-три издателства. Не са по-лоши от тия, дето печатат досега по вестниците големите поети — добави той с повишено самочувствие. И без да го подканям, разтвори тетрадката:

— Слушайте, другарю старши лейтенант — и той започна да чете с унил и измъчен глас:

„Защо те срещнах

девойко мила,

птичка лекокрила,

радостта ми,

младостта ми

дълги нощи пила,

скръб и мъка спотаила…“

Той вдигна очи от тетрадката и забеляза снизходителната ми усмивка. Спря да чете. Попита не ми ли харесва. Вместо отговор аз посегнах към томчето избрани стихове на Смирненски. Той разбра, че искам да му прочета истинска поезия, и почти се надигна от походното столче:

— Оставете Смирненски, другарю старши лейтенант, знам че неговите стихове са по-добри от моите, но дайте пример с младите поети, покажете ми нещо интересно, напечатано във вестниците и списанията.

Тук аз наистина бях затруднен. Не бях в състояние да му посоча образец. А може би и не чета или не разбирам младите поети, но накрая не се сдържах и кипнах. С повишен тон попитах нашия поет:

— На кого от твоите другари са необходими тия дивотии? Какво е това лигавене, „птичка лекокрила, младостта ти изпила“ и не знам какво още. Как не видя какво става край нас, къде е вашият младежки жар, защо в сърцето ти на „поет“ не гори огънят на ентусиазма? Кому са нужни тия хленчения?

Той, разбира се, не можа да ми отговори, макар че направи опит да се защити.

 

18 май

 

От четири часа̀ тази сутрин полкът е на поход. Заплануван е доста дълъг преход. До обед настроението е повишено. Изминали сме първите двадесет и пет километра. Лейтенант Ганев не е навил добре партенките си и десният му крак се е побил вече. През време на почивката се събува и отчаяно гледа зачервеното си ходило.

Старшините на ротите докараха храната за войниците. Аз и взводните командири поглеждаме наоколо. „Специална търговия“ трябваше да „обезпечи“ храната за офицерите. Но още не идват. Ганев е навъсен и често поглежда към шосето. Лейтенант Косев още продължава да се шегува.

— Дали не са решили да правят експерименти с нас доколко можем да изтраем на глад, а, лейтенант Ганев?

— Разстрел заслужават тия говеда — не скъпи той обидните си епитети.

— Гладен човек, празен стомах, пълна глава със зли мисли — добавя Косев и се надига към шосето. Слага ръката си над очите, но оттам никаква следа от подвижния ресторант на „Специална търговия“. — Няма ги, имат авария.

Ганев гледа набития си крак и макар че не му се говори много, казва на Косев:

— Онзи ден един артилерист разказваше за тяхната „специална търговия“ такъв виц. Бива ли да се води антирелигиозна пропаганда?

— Е? — пита Косев.

— От „спецторг“ казали да оставят на тях антирелигиозната пропаганда — черквите на ремонт при КЕЧ и свещениците на прехрана при „специална търговия.“ За година и половина и помен няма да остане от тях.

Косев се смее.

— Ама има още един. По време на Отечествената война една съветска част трябвало да отстъпи и командирът й поискал разрешение от по-горния щаб, като му обяснил, че ще се закрепи на по-добра позиция, обаче тежко било положението на „спецторга“. По-горният командир попитал какво решение има подчиненият му командир за „спецторга“ и той отговорил: „Решавам да ги оставя в плен, нека да помъчат малко и противника.“

Но докато ние злословехме по адрес на „спецторга“, по шосето се зададе колата им. Храната пристигна със закъснение, но и сега както много пъти се е случвало, отговорниците се оправдаха с редица „обективни“ причини. Побързаха да прехвърлят вината върху други.

 

19 май

 

Втори ден продължава походът. Дисциплината и редът сега са крайно необходими. Аз се стремя всячески да давам личен пример в това отношение. Взводните командири също. При нас още няма изостанал войник. Всички са в добро настроение. От другите роти от време на време все изостава по някой.

Надвечер сме пред крайната точка на маршрута. Ще нощуваме край малко полупланинско селце.

Музиката свири тържествен марш. Ние ще минем пред командира на полка. Обръщам се към войниците. Лицата им са прашни, умората ги е притиснала здравата. Минах между тях, давам им последните разпореждания да се стегнат. Усмихвам се, преодолявам собствената си преумора, дори се преструвам, че съм готов още толкова път да измина без почивка. Те се съживяват. Бодрият марш на музиката възвръща силите им и ние с твърда стъпка минаваме в тържествен марш. Очите на войниците светят от радост и гордост, че изпълниха дълга си докрай.

 

24 май

 

Днес пристигна от столицата другарката на капитан Донев. Той положи много грижи за издирване на квартира. Тази вечер на малкото и скромно тържество, което партийно-политическите органи организираха по случай празника на писмеността, бяха като гости и семействата на офицерите и сержантите.

Тя бърчеше чипото си носле, снизходително се усмихваше след всяко изпълнение на нашия самодеен хор, изглежда много й беше смешен диригентът му, капелмайсторът на музиката, защото най-после не се сдържа и се обърна към капитана. Аз бях седнал пред двамата и много добре чух:

— Кой ги е излъгал тия, че пеят хубаво, а пък този диригент какво подскача като палячо?

И докато хористите се мъчеха да уловят най-нежните тонове на руската хороводна песен, другарката Донева продължаваше:

— Ох, не мога да свикна на тази вода, Пепинка, ще получа разстройство. Прави си сметката тогава — събра тя тънките си устни, — на носа ти отгоре ще изкарам всичко.

Капитан Донев леко я бута с лакът, гледа напред, преструва се, че уж слуша хо̀ра, че се вълнува и изпитва естетическа наслада от музиката, а по гърба му сигурно вече избиваше пот.

Но тя не го оставаше:

— Искай отпуска и върви се оправяй, тук на тази дивотия и скука ще полудея…

 

10 юни

 

На глед всичко е благополучно при нас. Дисциплинарни нарушения няма, но като че ли не всичко е още в пълен ред. По единоначалието ние сме почти на ясно. Може да се смятат като история споровете около някои мои заповеди и разпореждания, опитите на Ганев да ги подлага на обсъждания, обвиненията в командажийство.

Но взводните командири все още не са убедени, че строевата подготовка е основа, че тя е една от невидимите нишки, които изплитат войнишкото у младежа.

Аргументите на Ганев, че ние се готвим като смели и доблестни защитници на родината, а не за паради и манифестации, ми се струват не само несериозни, но и дълбоко погрешни. Защото и в парадното и в изисканото стройно и едновременно изпълнение на коя да е хватка все пак се чете волята, желанието и решимостта на отделния боец и на целия ротен колектив за изпълнение и на най-тежката и отговорна задача.

И аз пак се връщам към дребните и незначителни неща, които са като малките и незначителни на пръв поглед чертички и петънца от някоя добра рисунка с креда или молив. Тия дребни и незначителни неща дават облик на войника, различават го от цивилните хора.

 

Началото на юли.

 

Започнах съвсем нередовно да надзъртам в тетрадката си.

Предстои нощно занятие в планинско-гориста местност. Мобилизирани са силите на всички. Ротата трябва да получи отлична оценка по всички показатели.

Към двадесет и един часа̀ излязохме безшумно от лагерния район. Поехме по указаната посока. Когато минахме моста и тръгнахме край железопътната линия, някои от войниците започнаха да разговарят тихо. Нарочно не направих бележка на никого. Чаках да видя дали ще се сети някой, че изрично бях заповядал да се пази тишина по време на придвижването.

Продължаваме да вървим. Разговорите не престават. Минаваме през ливадите. Тук-таме са легнали първите дълги откоси. Дишам с пълни гърди упоителния мирис на прясно окосеното сено.

Дадох първата почивка. Войниците насядаха. С твърд и малко суров глас заповядах:

— Които разговаряха в строя, да излязат две крачки напред.

Всички онемяха. Пръв се надигна редник Кирчев, след него станаха още двама войници от втори взвод.

— Защо не изпълнихте заповедта ми? — попитах аз. Те наведоха очи към земята. Редник Кирчев доложи:

— Другарю старши лейтенант, не само ние разговаряхме. Аз се обадих на два пъти, казах на редник Ганчев да не разговаря. А той не стана, ето го стои си на мястото и мисли, че е надхитрил всички ни.

Редник Ганчев се надигна несмело. Обърнах се към всички, казах им, че не съм доволен от държанието им досега, че ние не уважаваме собствените си разпореждания и решения.

След почивката до изходната линия за атака ротата се придвижи мълчаливо.

Спряхме в подножието на „Укрепената височина“. До „атаката“ имахме два часа и половина за окопаване.

Веднага започна работа. Предадох, че след два часа и двадесет и пет минути ще проверя окопаването. Лопатите и кирките заудряха коравата земя. И точно в определеното време извърших проверката на окопаването. Наистина всички бяха работили най-добросъвестно.

На разсъмване ротата се понесе към „противника“. И когато на хоризонта се показа червеният диск на слънцето, занятието беше привършено.

Дадох почивка. Пушачите още от лагера не бяха запалвали цигара. И аз не бях пушил. Но затова пък сега цигарите ни се сториха още по-сладки. От щаба на полка дадоха отлична оценка на проведеното занятие.

 

Началото на септември.

 

Готвим се за бойния празник на свободата. Ротата живее и диша като един човек. „Непоправимият“ редник Кирчев сега е за пример и образец. Лейтенант Ганев се убеди, че само с личен пример ще заслужи уважението на подчинените си и в това отношение той се стреми винаги да бъде пръв. Капитан Донев се примири с оставането му в поделението. Свикна с лагерната обстановка и чипоносата му другарка, която започна „да се сработва“ с останалите жени, както сам заяви капитан Донев. Воините горят от желание и ентусиазъм да изпълнят всяка моя заповед, всяка заповед на командира на полка.

Строени сме на плаца. Знамето на полка е на десния фланг на ротата. Днес ние всички ще се фотографираме пред него. Вляво от нас е цялото поделение.

Над плаца се носи тържествен марш. Командирът сърдечно ми стиска ръката. Аз съм горд, че изпълних дълга си към родината. Още по-горди са и моите момчета. Нашият труд се увенча с победа…

Лагерът отдавна спи. Затворих тетрадката. Стиснах ръката на Димов, разтърсих я силно. Почувствувах се горд и радостен заради него.

Бележки

[1] ДСНМ — Димитровски съюз на народната младеж.

Край