Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
3 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Величко Нешков

Заглавие: Засада

Издание: първо

Издател: Държавно военно издателство

Град на издателя: София

Година на издаване: 1956

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Печатница: Печатница на Държавното военно издателство

Редактор: Димитър Ненчев

Художествен редактор: К. Майски

Технически редактор: Д. Панайотов

Коректор: С. Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/635

История

  1. — Добавяне

За охрана на десния фланг на първа рота и за скрито наблюдение по пресечената местност за движението на хитлеристите командирът на ротата изпрати една тежка картечница с прислугата, напълно откъсната от ротата.

Тримата картечари умело се маскираха на дългия език под самата „Шайковачка чука“, която упорито се държеше от хитлеристите.

Старши на групата беше Горан, едър и червендалест мъж. По черната му коса вече играеше бялото сребро на годините. Още от едно време, в годините на редовната служба, бяха в един взвод с Итката, бърз и подвижен синеок момък, винаги весел и засмян. Третият беше Давидко, едва навършил двадесет и една година. Служеше редовната си служба и затова запасните гледаха на него малко отвисоко като на „новобранка“. Използуваха го понякога за носене на храната, на донесения до ротния командир, а често и да им купи цигари и кибрит. Между тримата се завърза оная дружба, която съществува между хора, които са изправени пред една и съща опасност.

Вчера преваля дъжд и по едно време се пресече на сняг. Планината и хълмистите възвишения побеляха. Но през нощта се изясни и до пладне от нивите се вдигна тънка бяла па̀ра. По голия гръб на „Шайковачка чука“ снегът още лежи, прошарен на места от малки хармани посивяла мокра трева.

Итката шари с поглед по билото на „Шайковачка чука“. Окото му свикна, опозна хълма до най-тънките подробности. По него няма жива душа, като че ли там никога не е стъпвал човешки крак.

И точно в този ясен слънчев ден изведнаж край разхвърляните дребни храсти по самото било изникна ясно очертан на снега войнишки силует. До него втори, трети. Притулват се. Внимателно слизат надолу… Немци! В дола, където хълмът свършва с белия бряг на малка река, край която дремат наведени голи върби, храсталакът е гъст и уплетен като пояс.

Тук хитлеристите се изгубиха за малко. Давидко спря да копае резервното гнездо за картечницата. Набърже събра суха царевична шума и маскира черната пръст от изкопа. Итката се обърна към него.

— Давидко, ти си по-чевръст, батьовата, ще минеш по слога до онова брестле. Оттам ще се спуснеш право по долчинката надолу. Кажи на подпоручика, че спряха пред нас и чакат. Изглежда не ни забелязват. Нека там да решат мини ли ще им пратят, или снаряди — тяхна работа. И ние ще ги понасолим. Разбра ли добре?

— Разбрах — каза Давидко и грабна карабината, провери си патроните и сложи каската на главата си. Изпълзя от окопчето и приведен затича край слога.

Итката не сваляше очи от хитлеристите. Бинокълът привлече много близо храсталака с белия бряг на реката. В окрайнината се чернееше пръст по снега. Започнаха да се окопават. Горан провери и последната лента. Остави я в дървеното сандъче. Намаза каската си с кал да не лъщи на слънцето и се изправи до Итката.

— Къде са? — попита той.

— Гледай право над пръста ми, между двете круши. Виждаш ли?

— Виждам ги. Дай ми бинокъла.

Горан дълго гледа. Свали бинокъла от очите си. Опря лакти на бруствера.

— Не са много, но защо баш там се окопават. Дали да ни залъгват? Знаеш ли как са ни наръки оттука.

— Търсят си белята — каза Итката и отново пое бинокъла от Горан, — Давидко скоро ще дотича.

— Добре, че има слънце — продължава Горан, — трябва сега на четири да гледаме.

След половин час Давидко допълзя силно запъхтян. През цялото време беше тичал:

— Горане, няма да откриваме огън. Ще се прикрием тук и ще чакаме. Оттам ги виждат много добре.

— Ами за какво ги чакат? — закачливо подхвърли Итката.

— Не знам, това казаха да ви предам — някак виновно започна Давидко.

— Друго нещо да е казал ротният? — попита Горан.

— Нищо. Макавей получил колет от село, та ви праща по една кутия цигари.

— А на тебе какво даде? — попита Итката.

— Сушени круши. Нали знаеш, че не пуша. Защо само да съсипвам цигарата.

— Щом не си се научил досега, не ти и трябва. Писмо нямаш ли?

— Е, вчера получих — отговори Давидко и се засмя. По ушите и бузите му изби руменина.

— Отговори ли?

— Отзарана понаписах нещо и сега го дадох на куриера.

— Откъде ти е девойчето?

— От наше село.

— И я обичаш, нали?

— Иска ли питане.

— Добре е, ама виждаш ли ония шваби отпред? Не са дошли нито да орат, нито да копаят. За теб или за мен вардят. Накъде е пътят за село? — попита Горан и запали цигара.

— Оттук, откъдето дойдохме — обърна се назад Давидко и посочи с пръст към планината.

— Видя ли, че не знаеш. Не е там бачовото. Тука направо, виждаш ли? — сочи му Горан към хитлеристите. Натам, натам, докато коленичат. Иначе няма спасение. Нещо взе да ми харесваш. Отначало беше много уплашен.

Давидко се смее.

— Е, право е, първия ден бая ми потрепераха краката. А като видях как Итката ги зачеса по едно време с картечницата, досрамя ме, че и аз се пиша мъж.

— И какво направи? — пита Давидко.

— Какво ли, притискам се надолу и чакам кой час, коя минута ще се стовари нещо върху мене. По едно време гледам до тебе пушек. Помислих, че гориш. Рекох си — толкова наблизо падат снарядите, надали е останал някой жив. Ушите ми пищяха, нищо не чувах. Един снаряд тресна толкова наблизо, че без да искам, дигнах глава. В това време ти ми говореше нещо. Достраша ме много.

— От какво? — попита Горан.

— Така ми се стори, че казваше да се преместя по-напред. Престорих се, че не съм чул, още по-ниско забих глава. Между взривовете Макавея подхвърляше закачки, ама аз бях ни жив, ни умрял.

— Хо-о, ако така лесно се умираше — беше тя. Да съм свършил дните си досега барем сто пъти. Кураж му е майката. Да не мислиш, че като паднеш ти или аз, та ще се свърши светът. Няма. Пак ще се съмва, пак ще се мръква и без тебе, и без мене. Ама който оцелее от нас след тази война — халал му вяра.

Давидко мълчеше. Итката се обърна към двамата.

— Тя войната ще свърши, всичко ще мине и замине и някои ще си я представят само с музика и знамена. Важно е сега да изтраем. Лятос работех при една житарска фирма на гарата у наше село. Чорбаджиите бяха двама братя. Ако знаете само как обираха хората на кантара! Кръв ми капеше на сърцето, като гледах пладнешкия им обирджилък. Ама пък страх ли ги беше?

— От кого? — попита Горан.

— Колкото наближаваше Червената армия, толкова повече им увисваха носовете. И те, всесилните, с парите си имаха власт, жени, но най-сетне намери се от кого да треперят. Около събитията бая нанагорно им дойде. Признаха, че давали пари на жандармерията, почерпки на полицаите. Сега ще ги съди народен съд. Така, Давидко, малко ще потеглим ние тук, ама ще знаеш, че е за добро, няма да ни яздят тузовете както по-рано.

Итката се обърна към Давидко, извади цигара и продължи:

— Разбра ли я как става?

— Дума да няма…

До вечерта всичко беше мирно и тихо. През нощта се спусна сух студ. Горан излезе пред картечното гнездо, до голата търница, и до полунощ беше на пост: следеше за шум и движение. След полунощ го смени Давидко. На разсъмване падна мъгла. Тя олиза най-напред гребена на „Шайковачка чука“ и се спусна към дола. В окопа, свити на топка, опрели гърбове, Итката и Горан спяха. Крушите и дъбовете, кривата линия на хълмовете ясно се очертаха през виделината, която бавно заливаше отвсякъде. Давидко тропаше с ботушите на едно място. Замръзналите малки буци корави като кремък, пращяха под краката му.

Изведнаж забеляза през сивите ресни на мъглата долу до върбите човек. Още двама, трима — цяла верига. Хитлеристите нападаха. Давидко се сепна. Затича назад. Скочи в окопа. Дръпна платнището от двамата.

— Итка, Горане, ставайте! Нападат.

Двамата скочиха сънени. Итката разтърка очите си и погледна напред.

— Къде са?

— Право пред нас. Да изнесем картечницата, докато са още в дола.

— Дръж патроните!

Давидко затича напред към търницата, където спа тая нощ. В минути на тежко изпитание Итката е в стихията си. Тогава взема точни и безпогрешни решения.

— Вади бърже лентата, копай друго гнездо, хе там — посочи с пръст малко наляво той. Примери се по първия. „Так-так-так“ — пролая картечницата. Удареният хитлерист изрева. Затичаха се двама. Итката се примери по единия от тях. Той падна и започна, да рови с ръце. Другият залегна за стрелба. Итката ръсеше по цялата верига. С напрежение следеше попаденията си. Наблизо до тях падна мина. Острият вой на следващата само за миг прекъсна свиренето си и с едно ш-ш-ши-ип тупна до триногата. Заби се дълбоко в меката угар. Другата експлодира на слога. Парчетата с тъпо бръмчене паднаха встрани. Итката тупна Горан по рамото.

— Откриха ни, да се премести вляво.

Претърколиха се с шеметна бързина. Току-що освободиха гнездото и една мина тресна в него. Давидко цъкна с език.

— Бре, на сол щеше да ни направи.

Хитлеристката картечница засипа с огън търницата. Наведоха ниско глави. Итката натисна копчето до дъно. Нагорещената стомана жадно загълта лентата с патроните. Един куршум проби кутията за вода. Ангелчо извърна глава.

— Горане, друга лента!

— Дръж.

Горан се извърна към Давидко, който се мереше с карабината.

— Къде е другото сандъче?

— Там остана — посочи с глава старото гнездо. Горан се повлече по корем. Давидко скочи като опарен на неговото място.

— Итка, Итка, виж го право пред тебе.

Той се примери. Хитлеристът се повали, изтърва шмайзера. Изведнаж като че ли оредяха. Мъглата стана гъста. Напред вече нищо не се вижда. Давидко поръси с половин лента напред наслуки и спря.

— Избягаха — каза Горан и изтри потта от челото си. По бузите на Давидко имаше кал.

— Какво ти е? — попита го Итката.

— Нищо.

— Свършихме добра работа — самодоволно поклати глава Горан и избърса потта от челото си. Бръкна в джоба си и извади смачкана кутия с цигари. Показа я на Итката.

— Язък, я виж на какво е станала. Дай вестник да си свием по една нашенска.

Замълчаха. За минута настана пълна тишина. И неочаквано се срина артилерийски грохот.

— Пак започва — посочи с пръст Итката.

— Дните им са преброени — добави Горан. Да доживеем, а след победата ще бъде един живот…

Край