Димитър Попдимитров
Големият син отбор (9)

Авторитетна личност сред отлични партньори
Цветан Генев (Генерала, Цеко)

Роден на 13 ноември 1898 г. в Шумен.

Съосновател на «Левски» (Сф) през 1914 г. и участник в първия клубен отбор. Носител на вицешампионската титла през 1925 година. По време на следването си (икономически науки) в Париж (1928–1931 г.) облича състезателната фланелка, а по-късно е и треньор на «Серкъл де спорт Франсе».

През 1933 г. под неговото ръководство «Левски» за пръв път става държавен шампион и носител на Царската купа. Дългогодишен член е на управителния съвет на клуба. През 1934 г. изпълнява длъжността «ръководител на националния тим».

Един от уредниците е на българския щанд на световното изложение в Париж през 1937 година.

През лятото на 1944 г. здравословното му състояние се влошава и след продължително боледуване умира на 4 март 1945 година.

Неуморният ход на времето ни напомни, че през 1998 г. бе вековният юбилей на Цеко Генев, чиято звезда озарява ранната история на «Левски» и футбола ни повече от две десетилетия.

Показателна за него е и семейната среда, в която расте и се възпитава. Баща му генерал-майор Никола Генев е участник в национално-освободителното движение и в Руско-турската война 1877–1878 г. като опълченец, в Сръбско-българската война 1885 г., герой от Балканската война 1912–1913 г. като командир на бойците, които пленяват корпуса на Явер паша, а и отбиват турския десант при Шаркьой… Затова може би и синът Цветан наследява прозвището Генерала. Майка му Мария е завършила самарянски курсове. От тримата му по-големи братя Георги е генерал-майор от кавалерията (водач на българските конници на олимпийските игри в Берлин през 1936 г.), Никифор загива като 17-годишен доброволец в Балканската война, а Спиридон завършва медицина в Грац. По-възрастната сестра Парашкева е гимназиална учителка по български език, а по-младата Величка (Вили) е класическа балерина, учила при Олга Преображенска и работила в балетите на Монте Карло.

Това научих от племеничката на Цветан Генев (дъщеря на на кавалерийския генерал) Мария Генева-Коларова. На нея дължа огромна благодарност и за предоставения ми спомен, написан от чичо ѝ д-р Спиридон Генев (избран в управата на «Левски» като медицински съветник през 30-те години), от който може да почерпим ценни сведения и за всеотдайния строител на футбола у нас:

«По-малкият ми брат Цеко бе един от основателите на „Левски“. И другите младежи като него са от махалата, която обхващаше приблизително областта между ул. „Аспарух“ до бул. „Витоша“, на юг частта на бул. „Хр. Ботев“, бул. „Патриарх Евтимий“, по-голямата част на бул. „Скобелев“ и по посока на Александровската болница непосредствената околност — рядко заселена тогава, с обширни поляни и ливади, където младите левскари години наред провеждаха своя организиран живот и тренировките си.

След края на Първата световна война Цветан, който също участва в нея, издържа матуритетните си изпити и се отдаде пак на увлечението си към футбола, а и на укрепването на бързо развиващия се клуб.

ПРЕЗ 1922 г. „ЛЕВСКИ“ ВЕЧЕ БЕ СЪЗДАЛ СВОЯ ЗНАМЕНИТ ТИМ играещ красиво, модерно, комбинативно, технично, демонстрирайки системата „Дубъл ве“, а с успехите си у нас и в международни срещи, както и с почти цялостното си участие в националния отбор през 1924 г., издигна пръв високо името на българския футбол, написа златни страници, беше дълги години образец за подражание и с право стана любимец на софиянци… Неслучайно през пролетта на 1923 г. и румънският „Триколорул“ пожела да гостува именно на „Левски“. Тази вест предизвика неописуема радост и хвърли всички ни в небивала възбуда…»

Тук ще направим малко отклонение от разказа на д-р Сп. Генев, за да напомним отново и тревожното условие, поставено от румънския клуб: че пристига за мача в София, но като му бъде заплатена предварително сумата от 20 000 лв Все пак — както е известно — намерен е своевременен изход от критичната ситуация, защото седмина смелчаци още на другата сутрин подписват в Популярната банка полица, за да не се провали очакваният празник. От пуснатите билети в клубната каса за един ден постъпват 50 000 лв И «Левски» записва ценната победа с 1:0. Реваншът в Букурещ през с.г. е още по-убедителен — 4:2.

Ето и по-ранни куриози.

По идея на Цветан Генев през 1919 г., включително на мача със «Славия» (0:1), левскарите слагат и вратовръзки, от които наскоро се отказват във варненския зной след първото полувреме срещу «Тича» (1:4).

През 1920 г. бащата на Петър Стоянович (съосновател и състезател от първия тим на «Левски», по-късен негов клубен председател) се връща от чужбина, донасяйки 5–6 чифта футболни обувки. Някои от играчите възнегодували, че за едни ще има чепици, а за други — не. Тогавашният домакин и състезател Симеон Янков (Симето), със съгласието на капитана Цеко Генев, решават следното: «На левите постове — по една лява обувка, на десняците — дясна. За другия крак — някоя по-стара лична собственост…»

Впрочем рамкиран във времето е десетгодишният период, в който «Левски» е призната сила. Винаги на своя пост като несменяем капитан и централен нападател, Цветан Генев си е казвал тежката дума за победите над «Кубан» и «Галиполи» (1919–1922), над «Рус» (1923) и срещу румънския «Ромкомит» (1924) в София. Снимки го показват при турнетата в Турция, Германия, Франция през 1925 година. От тогавашните и по-късни капацитети е изтъкван като добър разпределител, създаващ положения за партньорите, ненадминат в дрибъла и подаванията. След години Иван Радоев ще сподели, че в атаката на родния клуб най-силно се изявявали Генев и Н. Мутафчиев (Колишчето). Доайенът в спортната ни журналистика Стефан Нойков е на мнение, че Цв. Генев, Н. Мутафчиев и К. Йовович са владеели най-големите тънкости на футболната техника за времето. А ето как е представен Цеко във в. «Спорт» през 1924 г. преди заминаването за Виена и Париж с националната единайсеторка: «Центърфоруард. Като голям тактик той изпъкна във всички досегашни състезания, притежавайки качествата на опитен европейски футболист.»

Отредено му е да бъде сред първите, обличали националната фланелка (на 21 май 1924 г. срещу Австрия във Виена — 0:6), както и когато постигаме първото равенство в междудържавните изпитания (на 17 юли 1927 г. срещу Турция в София — 3:3). Той обаче не е на олимпийската арена през 1924 г. в Париж срещу представителите на Ирландия (0:1)… И д-р Спиридон Генев не отминава този факт: «Какво за съжаление се случва? Ден или два преди мача Цеко е имал някакво остро скарване с П. Гр., един от водачите на тима. Поводът не се знае от разпитаните сега живи играчи, но сигурно брат ми е бил предизвикан и тежко засегнат, тъй като иначе е сдържан и коректен. Едва непосредствено преди срещата, когато състезателите са били вече на стадиона, П. Гр. и другият водач Ал. Д. нареждат титулярният централен нападател Цв. Генев да не играе (за наказание!) и да бъде заменен с резервния Т. Владимиров от „Славия“. Поразен от тази вест, Цеко закрива с две ръце лицето си и отчаян се тръшва на близката кушетка (разказано ми от очевидеца Ал. Хр., който добави: „Ако Цеко беше играл, сигурно щяхме да победим“)… А както разказваше преди години съиграчът Гено Матеев, щом научили за смяната на централния нападател, съотборници отиват при него и му заявяват, че и те няма да играят… Брат ми обаче успява да ги увещае да мислят

ПРЕДИ ВСИЧКО ЗА ИМЕТО НА БЪЛГАРИЯ И ФУТБОЛА НИ да играят така, както биха играли и с него! Така постъпва само един истински спортсмен и голям патриот, какъвто и беше Цеко, а самият този факт говори ясно колко необходим и незаменим е бил за тима…»

И през следващите години Цветан Генев е на върха на атаката в «Левски», давайки своя принос и за представянето на международното поле. След победата например в Париж през 1925 г. над «Стад Франсе» (2:0) в. «Пти журнал» пише: «Доста дълго нашите гости са господари на положението. Те превземат топката, играят си с нея, като ни напомнят играта на уругвайците и миналогодишната олимпиада. Накрая в полумрак публиката засвидетелства победата на българския спортен клуб „Левски“ чрез дълги и горещи овации.»

През 1928 г. Цв. Генев заминава да следва в Париж. През 1932 г. в. «Спорт» съобщава, че го е ангажирал за свой специален кореспондент, анализатор на технико-тактическите качества на тамошните отбори. Същият вестник — след спечелването на Балканската купа през с.г., помества в мерена реч «Писмо до Цеко Генев в Париж» от Ангел Катастрофата (така е наричан националният ни вратар от 1925–1927 г.). Ето някои стиха:

Блянове на всички приказни кумири

веч осъществиха спортните факири…

След борба гореща само с три водача

купата я взеха младите играчи…

Няма вече слава, Найдо, Кольо, Кики —

някога кат теб форвайти велики…

Хип-ура! — извиквам с тези два-три реда

в чест на славната ни Белградска победа…

Горещо поздравление на автора на емоционалното посвещение, което още веднъж свидетелства и за уважението към «синята» и национална легенда Цветан Генев!

Той не остава безучастен и към футбола във френската столица — разказва д-р Сп. Генев. И уточнява: играе и става първия български треньор по футбол в чужбина (на «Серкъл де Спорт Франсе»). Завърнал се у нас, е един от големите радетели на «Левски», член на управителния му съвет. Проявяваше жив интерес към чуждестранни ръководства, даваше и на мен да му превеждам такива от немски, а самият той знаеше френски, като

ИЗУЧАВАШЕ НОВИ ТАКТИЧЕСКИ ПРИЙОМИ, ВНЕДРЯВАШЕ ГИ В ИГРАТА НА СИНИТЕ…

Идва ред да подчертаем, че именно с треньорската режисура на Цветан Генев «Левски» за първи път триумфира като шампион на страната през 1933 г. Тогава в печата е представен като «най-подготвеното лице за футбола в България»… През 1934 г. работи два месеца с националите, които са свикани в Банкя, и е с тях на балканиадата в Атина.

След десетина години смъртта го изтръгва от редовете на ветераните…

На панихидата, устроена от съиграчите в «Левски» през 1955 г., присъстват много почитатели, бивши футболисти от «Славия» и други клубове, дейци… Вдъхновена реч за благородния характер на Цветан Генев, за великолепната му игра и безкористните му заслуги на футболното поприще произнася Никола Мутафчиев, в чието писмено наследство са съхранени изповедни слова, които биха подхождали и за клубния му капитан: «Живях като в приказка. Искам да кажа… за полета след топката, за чувството, че ей сега ще пробием, че ей сега ще бъдем пред противниковата врата, в която топката ще влезе, ако ще на нея да има и решетки».