Луиз Бегшоу
Красота (10)

Десета глава

— Добре дошли в „Торч“.

Реджина Фрийман беше отегчена от живота си и й личеше. Тя бе прилично елегантна афроамериканка, навършила петдесет и една години и достигнала висотите на големите постижения в живота — висока заплата, директор в голям магазин, съпруг, работещ в областта на законодателното право, и две деца в колеж.

Огънят от младите й години бе потушен в комфорт — хубаво двустайно жилище в опасана с дървета пресечка съвсем близо до „Кълъмбъс“; страхотно здраве, дентална и дългосрочна социална осигуровка, круизни ваканции с едни и същи хора всяка година, посещения при роднините в Джърси в Деня на благодарността. Човек не нарушаваше спокойствието на такъв живот просто така.

Тя управляваше ежедневната дейност на „Торч“. Разноските на персонала бяха ниски, но количеството им бе значително, те зареждаха достатъчно модерни дрехи, за да оправдаят името си на голям търговски център. Тук пазаруваха най-вече възрастните дами от Горен Западен Манхатън. Собственици бяха семейство Морган, таксите бяха ниски и нямаше наем. Те можеха да си позволят да се движат по инерция и точно това правеха. Работата на Реджина бе просто да се грижи сметките да са платени.

— Идвате с много високи препоръки — отбеляза жената.

Самата тя бе облечена в спретнато костюмче с панталони „Ан Клайн“, с розова памучна блуза и дамски чехли — сигурно, удобно облекло. Младото момиче пред нея бе различно. Удивително добре гримирана, тя бе красавица в елегантен зелен тоалет на „Прада“, дамска чанта „Мълбери“ и обувки на висока платформа „Кейт Спейд“. Видът й казваше: мода, шик, ново. Всички неща, които „Торч“ не беше.

— Благодаря, госпожо.

Реджина отчасти поомекна. Тя оценяваше добрите маниери, не й харесваше как днешните младежи обикновено се взираха в айфоните си и никога не те гледаха.

— Значи имаш нещо общо с „Медоу“ на „Л’Одас“? Тук също го предлагаме.

— Помогнах да изведем продукта на пазара. Продадох го на господин Гейнс, мисля, че той ме препоръча на господин Морган. Също така управлявах успешен независим магазин за козметика в центъра.

— Големият търговски център е нещо много различно.

— Да, госпожо. Тук съм, за да се уча.

— Надявам се да учите бързо, тъй като ще управлявате продажбите на козметиката. Трябва да кажа, госпожице Кейн, че никога не съм виждала да назначават толкова млад човек на такава значима позиция като тази.

— Много добре разбирам, госпожо Фрийман. Моля, наричайте ме Дина. Ще дам всичко от себе си, за да покажа на господин Морган, че не е сбъркал с назначението ми.

Реджина искаше да попита момичето какво й бяха платили, но се въздържа. Сигурно бе шестцифрена сума, като собствената й заплата. Хлапето идваше направо в управленския екип. Едно бурканче крем за лице и ето че бе прередила опашката. Но Дина наистина се различаваше от повечето млади. От очите на това красиво лице се излъчваше зрялост.

— Имаш ли всичко необходимо? — попита Реджина.

— Искам днес да прекарам деня в наблюдение, а утре ще прегледам таблиците с продажбите и поръчките. И ще предложа препоръките си следващата седмица.

— Много добре — рече Реджина. — Ще се виждаме наоколо.

Тя се върна в кабинета си нагоре по мраморното стълбище с избелял лазурносин килим, опитвайки се да разреши загадката. Людо — сигурно той беше. Синът на господин Питър Морган беше нюйоркски плейбой на върха на списъка с най-желаните ергени. Той открай време си падаше ценител на красивите момичета. Но обикновено ги назначаваше за продавачки, а не за директори на отдели.

Е, Дина Кейн бе необичайно привлекателна. Но Людо сменяше по две момичета на месец — бързо се уморяваше от всяка новост.

Тя просто щеше да прояви търпение и да остави момичето да се обеси на собственото си въже. Нямаше нужда да й създава проблеми. Точно в момента пенсионната й сметка изглеждаше в изключително добър вид. А и всички в „Торч“ знаеха, че не бива да се бъркат в работите на Людо Морган.

 

 

Дина се разхождаше из неприветливия скучен магазин и сърцето й биеше силно от вълнение.

Джоел Гейнс, гений такъв.

Той бе много прав. Това място бе катастрофа и тя се вълнуваше при мисълта, че може да го оправи.

Подът на магазина бе зле осветен и препълнен със стока. Отегчени продавачки по цял ден си бъбреха една с друга, без да обръщат внимание на клиентите. Навсякъде се предлагаха продукти с намаление — дрехи, натрупани по маси под червени табели с надпис: РАЗПРОДАЖБА. Марките бяха разбъркани с някои стоки от дизайнери на висша мода, сякаш магазинът се страхуваше да ги продава.

„Торч“ изглеждаше уморен от старост.

Отделът с козметиката бе по-добре — ако човек не бе претенциозен. Големите козметични фирми управляваха собствените си витрини. „Торч“ продаваше повечето от продуктите им, така че нещата бяха стандартни. Нямаше почти нищо ново. Тя се усмихна, щом видя малкия щанд с „Медоу“ и стабилния поток от клиенти, който той привличаше.

Дина погледна продавачките в скучните им бели сака със закачените на тях квадратни златни баджове. Някои разговаряха с клиенти, но повечето просто блееха във въздуха. Отделът не кипеше от работа. Клиентелата се състоеше от по-възрастни купувачи, които знаеха какво искат. Тя гледаше как някои жени се насочваха директно към щанда на „Есте Лаудер“ или „Шанел“, грабваха някакъв продукт и го носеха на касата.

Все едно са в пощата и си купуват марки, помисли си тя.

Имаше купуване, но не и продаване. Нямаше разлика дали ще пазаруваш тук или в друг магазин надолу по улицата, с тази разлика, че в „Торч“ можеше едновременно да си напазариш бельо, а после и декоративна възглавничка от втория етаж.

В главата си Дина виждаше една съвсем различна картинка. Пространство. Светлина. Стил. Цялостно обновен дизайн на сградата. Изключително облекло. Класически модели, както и такива на популярни нови дизайнери. Последните хит продукти в козметиката. Магазинът трябваше да стане дестинация за тийнейджъри, двайсет и няколко годишни младежи, елегантни работещи жени над трийсетте и четирийсетте, както и за по-възрастни дами от рода на онези, които се обличаха в черно и ходеха на постановки на Бродуей. А също и за мъже — малки групи сред жените. Силно пристрастени към лукса.

Мястото щеше да получи притегателна сила. Всички от горната част на града щяха да искат да идват тук.

И щеше да струва доста пари.

 

 

— Налага ли се? — въздъхна Людо Морган.

Той си бе запланувал забавен следобед — пури в клуб „Хавана“ с двама приятели, тенис, телефонен разговор с баща си, вероятно пътуване с хеликоптера — имаше една вила в Хемптънс, която агентът му искаше да му покаже.

— Баща ви иска да се срещнете с нея, сър. Просто за да чуете първия й доклад. Тя дойде с препоръките на Джоел Гейнс.

— Не ме интересуват отпадъците на Гейнс. Няма ли други места, където да си играят приятелките му?

Ерик Сторм поклати глава. Арогантността на хлапето не изчезваше с възрастта.

— Господин Гейнс няма приятелки. Тя му продаде една марка. Баща ви я назначи за директор на отдела за козметика.

Сега вече Людо му засвидетелства цялото си внимание.

— Какво? Какво на отдела за козметика?

— Директор. С инструкции да обнови отдела.

Той се зачерви.

— Персонала го наемам аз.

— Да, сър, но баща ви назначи госпожица Кейн директно.

— Какъв опит има тя?

— Никакъв на този етап.

Ядът на Людо Морган се засили. Защо старецът не си гледаше пенсията? Сега той бе поел управлението.

— Това е грешка. Ще я уволня. Дайте й тримесечна заплата и й кажете, че е станало някакво недоразумение. Тогава може да се срещна с нея.

Ерик Сторм се усмихна леко. Не му се случваше често да се надсмива над хиперпривилегировани младежи от младото поколение, но изпитваше истинско удоволствие, когато се случеше.

— Не става, сър. Всъщност тя изпрати доклада си директно на баща ви и на него много му хареса. Смята, че има голям потенциал. Той иска да се срещнете с нея, за да обсъдите как „Торч“ може да осъществи иновациите.

Людо Морган си пое рязко въздух. Това момиче бе едва на двайсет и няколко според листа хартия пред него — а вече се бе устремила право към върха, и то през главата му.

Не бе само раздразнение. Трябваше да й покаже кой командва тук.

— Извикай я в кабинета ми — нареди той. — След двайсет минути.

 

 

Дина Кейн бе подготвена.

Тя бе прочела всичко, което бе намерила за новия си шеф Людо Морган — двайсет и осем годишен, завършил Нюйоркския университет и бизнес специалност в Калифорния. Очакваше се да наследи баща си, който се бе оттеглил да живее на слънце. От време на време излизаше на срещи. Имаше една сестра — омъжена, с две деца, живееше в Париж, без интерес към семейния магазин. Людо управляваше „Торч“ достатъчно добре, за да го държи печеливш, но Дина не усещаше никаква отдаденост, никаква любов към наследството на дядо му.

Нямаше проблем. Тя просто искаше да се залови за работа, да направи промяна, да се докаже на Джоел Гейнс… на света. Да се докаже на света. Дина се изчерви леко. Гейнс съвсем ясно я бе отхвърлил.

И тя щеше да го преодолее. Съвсем скоро.

— Оттук — поведе я Реджина Фрийман. — Господин Морган пристигна специално, за да те види.

— Чудесно!

— Не е чудесно — потупа я Реджина по рамото.

Хлапето без съмнение имаше талант; докладът на Дина я изненада. И идеите й в действителност можеха да проработят някъде, където бяха напред с модата, като в „Сефора“ например. В „Торч“ нямаше шанс. На Дина Кейн щеше да й се наложи да свикне да се носи по течението, точно както останалите от тях.

— Успех, миличка.

Дина почука и влезе в стаята.

Няма да се задържи и месец, помисли си Реджина.

 

 

Младият мъж седеше зад тежко дъбово бюро, пред което имаше малък стол, сякаш нарочно подбран да е неудобен — пълен контраст с начина, по който Гейнс правеше бизнес. Самият кабинет беше като магазина — дървена ламперия, избелял европейски килим, диван с кадифена дамаска. Имаше шкафове за папки на едната стена, а един принтер бе сложен върху най-близкия до бюрото шкаф. Усещането бе за неразбория и претрупаност, въпреки големите предвоенни прозорци.

Той не я погледна, когато тя влезе, Дина видя, че чете доклада й.

— Какво сте си въобразявали, като сте изпратили доклада си директно на баща ми?

— Господин Морган ме нае, сър.

— Наел ви е като директор на козметичния отдел. Аз управлявам магазина. Всеки назначен първо докладва на Реджина, а след това тя решава дали да отнесе въпроса до мен. Ясно ли е?

Сега той вдигна глава — и като я погледна, в очите му се изписа неволна изненада. Дина забеляза одобрението му.

Тя носеше спортни панталони и блуза, обувки на високи платформи. Косата й бе вдигната на модерен кок с елегантна японска шнола, промушена през него, а гримът й днес бе бронзов — златист руж на скулите, меден нюанс на устните, светлокафяви и оранжеви сенки на очите, кестенява спирала — сякаш всеки момент щеше да се отправи на яхта в Средиземно море.

Изглеждаше удивително. И Людо Морган бе удивен.

— Извинете — каза той, щом моментът почна да става неудобен. — Бях сразен. Изглеждате като модел.

Тя се изчерви от неочаквания комплимент. Морган носеше хубав костюм — свободен модел, без вратовръзка, „Армани“. И поне не играеше игрички.

Той беше красив, с гладки черти, тъмноруса коса. По-скоро сякаш беше участник в телевизионно предаване или рок група. С вид на секс символ и моден костюм отгоре — тя разбираше защо момче като него минаваше за плейбой. Момичетата щяха да го изядат с парцалите.

— Благодаря, господин Морган. Красотата е моята специалност, така че се грижа за грима и вида си. Когато се общува с клиенти, първото, което те гледат, е собственото ти лице… Няма да дадете на някой дрипав шивач да ви ушие костюм, нали?

Людо се засмя на глас.

— Забавна си. Не, предполагам, че не бих.

— Определено следващия път ще ида първо при Реджина — обеща Дина. — Но магазинът има нужда от големи промени и исках господин Морган старши да види доклада ми… понеже той пое риска да ме наеме.

— Тези планове изискват голямо капиталовложение.

— Да, сър. Знам.

— Твърде голямо. Няма да го разреша. Залогът е прекалено голям. Вие сте неопитна и не сте доказали качествата си, а от години клиентелата ни е в по-старша възраст. Трябва да се грижим точно за нея.

Дина прехапа устни.

— Но, господин Морган…

— Баща ми е харесал доклада ви, но в края на краищата аз управлявам компанията. Помислете как бихме могли да продаваме повече козметика. Без големи подобрения. Само основни неща, това е характерът на „Торч“.

— Аз…

Дина преглътна — изражението на младия мъж бе непоколебимо.

— Да, сър.

— Да минем на „ти“ — каза той мило. — И отсега нататък всички въпроси трябва да минават първо през мен.

 

 

Тя се прибра у дома рано, обезкуражена.

По дяволите. Такъв бе животът. Никой нямаше визия за нещата, никой не поемаше рискове.

Освен Джоел Гейнс.

Дина си наля ябълков сок и изслуша съобщенията си.

— Дина! Обажда се Лоръл Слоун. Продадох апартамента ти! Поздравления! Със стотачка повече от желаната цена…

— Дина Кейн, обаждам се от клиника „Фар Хейвън Фийлдс“. Може ли да ни се обадите във връзка с Джони? Той бе отведен в болница.

Тя остави сока на масата и се обади на една фирма за автомобили под наем.

 

 

Сградата беше малка, както се очаква от обикновена провинциална болница, но частна и солидно финансирана. Щом влезе вътре, Дина забеляза блестящите подове, мекото осветление и свежите цветя в чакалнята.

Всичко това не бе евтино. Но Джони имаше нужда от него.

Нямаше застраховка, която да покрие лечението. Половината от спечеленото от продажбата на апартамента й щеше да отиде за неговите сметки. Стига брат ми да оживее…

— Той е тук вътре — каза сестрата, отвеждайки я до една изолирана стая.

Дина нямаше сърце да попита дали щяха да преместят Джони в отделението.

Той лежеше на леглото, слаб, изпит. Имаше тъмни сенки под очите, все едно се бе боксирал десет рунда с Майк Тайсън.

— Сестричке! — измънка той, гледайки я с немощна усмивка. — Радвам се да те видя! Не се ли гордееш с мен? Ще се преборя. Скоро ще съм чист.

Дина нежно погали ръцете му.

— Разбира се, че се гордея с теб, Джони — много се гордея. — Тя премигна, пропъждайки сълзите си.

— Хубаво.

Той обърна глава на възглавницата и заспа.

— Госпожице Кейн?

В стаята влезе висок лекар с изискан вид и й кимна.

— Може ли да поговорим отвън?

Дина стана и последва лекаря в коридора.

— Имаше голямо количество метамфетамин в кръвоносната му система, когато го доведохте — уведоми я той. — Възстановяването от това състояние е много трудно. Почти е сигурно, че сте му спасили живота.

Сърцето на Дина заудря силно в гърдите й.

— Слава. Богу. Но защо изглежда така? Не трябва ли да се възстановява, да качи малко килограми?

— Периодът на отказване е тежък процес. Имунната система на брат ви е нарушена. Това е свързано с повръщане, дехидратация. Той има нужда от стабилизиране с интравенозни течности, а после и с храна. По възможност и от физическа рехабилитация. Има и известна мускулна загуба.

— Както го описвате, звучи сякаш е бил в концентрационен лагер.

— Приемете го като напреднала анорексия. Предизвикал е нещо като доброволно гладуване.

Дина пребледня.

— Надявам се да мога да си позволя всичко необходимо за терапията му.

— Надявам се да можете — изрече безизразно лекарят. — Брат ви се нуждае от лечението. Предполагам, че може да го върнете в града и да опитате в държавна болница…

— Не. — Дина поклати глава. — Аз се грижа за семейството си.

Тя се сети за грижливия ремонт на жилището си и за възторженото обаждане от агентката. Е, какво пък. Пари се печелят и се губят — това са само цифри. Дина никога нямаше да е като майка си, да трупа притежанията си. Но все пак сега тя повече от всичко се нуждаеше от работата си. Нуждаеше се от Людо Морган.

 

 

Гейнс погледна към имейла, отворен на монитора на компютъра му.

Състоеше се само от две изречения, но сигурно го бе прочел сто пъти.

 

 

Здрасти, Джоел. Започнах в „Торч“. Имам проблем. Добре ще ми дойде някой съвет. Кафе?

 

 

— Това трябва да спре — каза си той.

Предишната нощ, докато се любеше с жена си, опитвайки се да игнорира престорената страст на лицето й, опитвайки се да задържи ерекцията си, той бе затворил очи и си бе представил Дина Кейн.

— Леле — бе възкликнала Сюзън след това. — Беше невероятно. Явно много ти е харесала роклята ми.

— Да. — Той лежеше на копринените им чаршафи, задъхан. — Страхотна рокля. Изглеждаше секси.

Тя отиде под душа, тананикайки си, а той се мразеше.

Но прекрасното, кипящо от жизненост момиче все още бе в мислите му. Слава Богу, че работата му го отвличаше — Гейнс бе потънал в нея. Но сега — това. Сякаш Дина имаше телепатия и можеше да прочете проклетите му мисли.

Той кликна на бутона за отговор. Беше време да отговори твърдо. Да каже на момичето — никакво кафе, никакви съвети, никакви срещи.

 

 

Ще съм в горната част на града по-късно, написа той. Ела в кафенето на Осемдесета улица и „Кълъмбъс“ в единайсет часа.

 

 

— Благодаря за отделеното време.

Дина седеше пред чаша прясно изстискан портокалов сок.

— Означава много за мен.

— Бях в квартала. Какво става?

Тя бе облечена с ежедневни дрехи — тесни сини джинси и бяла риза, с кафяви каубойски ботуши, а тъмната й коса бе вързана на опашка. Минимален грим. Изглеждаше разтревожена, уязвима и адски секси.

Гейнс преглътна, с мъка.

— Знам от какво се нуждае магазинът, собственикът, изглежда, има желание за промяна, но не и синът му — който е поел управлението.

— Напомни ми…

— Людо Морган. На двайсет и осем години. Завършил е бизнес степен в Калифорнийския университет. Той се държа достатъчно учтиво.

Бас държа, помисли си Гейнс.

— Но няма да отпусне парите. Каза, че не съм се доказала…

— Господи.

Тя беше толкова красива, седнала там, толкова секси. Не можеше да я има, а я искаше, може би дори се влюбваше в нея. Което бе много по-лошо. Дина Кейн никога нямаше да напусне съзнанието му. Гейнс се почувства в капан, стар, извън контрол. И това го ядоса.

— Какво? Искаш да ти държа ръката ли? Тогава се докажи! Постигни успех — по неговия начин. След като го сториш, тогава премини към по-сериозни промени. Или го направи, или напусни и започни собствен проклет бизнес.

Зелените й очи се ококориха, шокирани.

— Джоел… Обидих ли те?

Той се взираше в нея разярен.

— Няма смисъл! Това няма смисъл. Отнеси се с него така, както се отнесе с мен, все едно искаш нещо от него, и ще сториш каквото е нужно, за да го получиш. Другото е излишен шум.

— Съжалявам. Не исках да ти губя времето. Просто ходих да видя брат си и…

— Всички имаме проблеми. Виж. Квит сме. Аз съм женен. Не пращай повече имейли. Оправяй се сама.

Той стана и излезе от кафенето.

Дина го гледаше как си тръгва. Очите й се наляха със сълзи и тя се прикри, като сложи една салфетка пред устата си.

Защо боли толкова? Аз почти не го познавам.

Оправяй се сама. Така да бъде.

 

 

Докато вървеше обратно към „Торч“, Дина се опита да проясни мислите си. Гейнс беше прав, разбира се, че бе прав. Тя го преследваше. Защо го бе извикала на кафе? Защо не му обясни по имейла? Или просто сама не намери решение…?

Исках да го видя.

Беше го видяла. И бе получила повече, отколкото бе искала.

Апартаментът й се продаде. Щеше да й се наложи да даде още двеста хиляди на болницата на Джони. Беше време да порасне. Ако искаше да остане в бизнеса, трябваше да действа подобаващо.

 

 

— Влез — каза Людо.

Беше момичето, Дина. Днес нямаше толкова грим, но пак бе така хубава.

— Здравей. Нямам много време. Имам среща за обяд.

Керълайн беше дъщерята на един от приятелите на баща му и това щеше да е третата им среща. Тя бе руса, слаба като клечка — от кльощавите светски красавици. Изглеждаше добре в прегръдката му, но нямаше извивките на тази, нито държанието й. За момент Людо си представи как извежда нея вместо блондинката — момиче от работническата класа, дошло отникъде, амбициозна кариеристка.

Не ставай глупак. Тя работи за теб.

— Смятам да направя малко обновяване на отдела за козметика. Да внеса някои изключителни продукти. Няма да трябват много пари, само няколко реклами. Съгласен ли си? Бих искала бюджет за мостри на продуктите.

Тя остави лист хартия на бюрото му, на който фигурираше една достатъчно скромна сума.

— Добре. Действай.

— Мога ли да пусна рекламите?

— Разбира се.

— Благодаря — отвърна Дина.

През следващия месец Дина работи неуморно. Тя преговаря с козметичните къщи да намалят размера на щандовете си, ограничавайки асортимента си само до най-продаваните стоки. Внесе някои от любимите си продукти — с най-ефикасното действие — от аптека „Грийн“, и нае някои от най-добрите гримьори в града. Бяха поставени нови огледала и приветливо осветление на всяка възможна свободна повърхност, а килимът в козметичния отдел бе махнат и заменен със светъл паркет.

Мястото заприлича на салон.

Дина свика персонала, за да разговаря с тях. Те се събраха в стола, в скучните си униформи, гледайки разбунтувано към по-младото момиче, което нарушаваше спокойствието на живота им.

— Дами — започна тя. — Знам, че се чувствате задушени. Повярвайте ми, разбирам. Никой не иска да виси тук по цял ден, отегчен до смърт.

Последваха леки кимвания.

— Трябва да се справим много по-добре. Знам, че повечето от вас са си мечтали да са в модната индустрия — да работят като спа терапевти или козметички. Днес ще се постараем това да се случи. „Торч“ ще се превърне в спа център. Трябва да ангажирате вниманието на клиентката, без да я притискате, а само да й предложите най-добрите си продукти за нея, след което да се оттеглите. А когато тя е готова, да я насърчите. Винаги благодарете на купувачите, независимо дали са купили нещо, или не. Не се страхувайте да ги насочвате към продуктите на друга фирма. Искаме да покажем на жените как красотата може да преобрази живота им, самочувствието им. И когато вие, дами, се изявите, аз ще отида при господин Морган и ще ви издействам увеличение на заплатите с десет процента, защото продажбите ще се вдигнат с двайсет и пет процента. Ясно ли е?

По-ентусиазирани кимания. Всички разбираха от десет процента.

— Този магазин е като динозавър. Дами, ще започнем наша собствена малка революция. Ще им покажем как се прави. Ще им покажем какво в действителност искат жените. С мен ли сте?

Този път Дина даже дочу ръкопляскания.

 

 

Тя оставаше до късно вечер, обикаляйки из празния магазин, играейки си с дизайна на осветлението, осигуряването на пространство. Проектира рекламни постери, клиентски карти. И спечели вниманието на блогърите — експертите по красота, които властваха в интернет пространството, следяха модните списания и бяха четени ежедневно от студентите от Нюйоркския университет.

 

 

Здравейте. Аз съм Дина Кейн, която продаде крема „Медоу“ на „Л’Одас“. „Торч“ се готви да открие обновения си козметичен отдел с чисто нови уникални продукти от Европа, които ще бъдат представени за първи път единствено в „Торч“. На откриването следващата седмица ще има големи имена, безплатни подаръци и петминутно гримиране за всяка клиентка. Елате в обедната почивка и си тръгнете с вид на богиня. Мъжът до вас ще остане изумен. „Торч“ се грижи за вашия блясък.

 

 

И накрая всичко беше готово.

Седмицата на откриването започна с гръм и трясък. Дина бе дала личния си телефонен номер и телефонът й не спря да звъни.

— Какво работите там?

— Безплатен грим за всяка клиентка? За всяка ли?

— Какво може да се направи само за пет минути?

Тя беше заета. Всеки път щом се появеше някой блогър или журналист, Дина лично ги придружаваше. Тя повтаряше същата реч по петдесет пъти на ден.

— Пет минути е повече от достатъчно. Нюйоркските момичета работят и нямат време за губене. „Торч“ е новото козметично игрище, ще ви покажем точно кое би подхождало чудесно на вас.

— Това са момичешките играчки.

Никой блогър не си тръгваше без подаръци. И те не бяха просто стандартните мостри. Дина опаковаше кутии с целите продукти — само два или три — такива, които тя смяташе, че ще се отразят благотворно на съответната жена. Не просто комплект със стандартни артикули. Всичко бе според нуждите на клиентката.

— Леле.

Кати Ренет, собственичка на BeautyBuyer.com, се взираше в отражението си в огледалото. Гримьорът я бе преобразил само за две минути с не повече от три продукта — блестящ гланц, руж от Португалия и тъмнозелена спирала на „Ревлон“.

— Това е невероятно.

— Много ми харесва.

Емили Джоунс пишеше за „Мари Клер“ и всеки ден бе бомбардирана с покани за промоции. Но гримьорката на Дина бе променила вида на лицето й с мек прахообразен фондьотен, розов руж на скулите и плътна черна спирала, която покри късите й мигли.

— Страхотно.

— Не всички продукти са страхотни за всички. „Торч“ вярва в индивидуалната грижа за красотата.

Дина посочи към щанда на „Елизабет Арден“.

— Осемчасов крем? Той е класически, но не е за вас. Кожата ви ще се обрине.

— Опитах го. Наистина се обринах.

— Когато жените дойдат в „Торч“, ще се опитаме да им продадем това, което ще им подейства. Това не е просто магазин, това е козметичен бутик.

— Много ми харесва — повтори журналистката, записвайки енергично в малкия си тефтер — козметичен бутик.

 

 

Отзивите излязоха през следващите няколко дни. Дина ги гледаше вкъщи на компютъра си.

 

 

„Торч“ се грижи за вашия блясък.

Опитайте безплатния грим — в магазина са доведени истински експерти.

Не става въпрос за обичайното пробутване на продукти!

Дина Кейн предлага находки — отделът й е като пещерата на Аладин.

В „Торч“ знаят кое действа. Качвайте се на метрото!

 

 

 

 

Но щяха ли тези отзиви да дадат резултат? Тя бе похарчила парите до последното пени за персонала, най-добрите гримьори, торбичките с подаръците. Всичко, което новите клиенти трябваше да направят, беше да си дадат имейл адресите… Дина щеше да си състави база данни — какво са купили, на каква възраст са — и така да изгради целенасочена кореспонденция.

Тя бе притеснена повече от всякога в целия си живот. Начинанието й трябваше да проработи, или тя загиваше. Людо Морган нямаше да й даде друг шанс.

Беше рискувала всичко в името на идеята си.