Джеф Вандърмиър
Анихилация (3)

03: Жертвоприношение

Обзе ме странно настроение, докато вървях сама и в тишина през последните борове и блатните кипариси, които сякаш плаваха в черната вода, покрити със сив мъх. Имах чувството, че пътувам през пейзажа под звуците на експресивна, силна ария в ушите си. Всичко беше пропито с емоция, окъпано в нея, и аз вече не бях биолог, а гребенът на постоянно надигаща се вълна, която така и не се разбива в брега. Виждах с нови очи фините детайли на прехода към тресавището и солните равнини. Когато пътеката се превърна в издигнат насип, отдясно се разстлаха матови, задушени от водорасли езера, а от лявата ми страна течеше канал. Неравни водни ръкави лъкатушеха като лабиринт през гората от тръстики от страната на канала, а в далечината като внезапни откровения се мяркаха острови, оазиси от разкривени от ветровете дървета. Превитите им, черни силуети изглеждаха стряскащо на обширния, искрящ златистокафяв фон на тръстиките. Странната светлина върху този хабитат, неподвижността на всичко, усещането за очакване ме довеждаше почти до екстаз.

Отвъд стоеше фарът, а преди него, доколкото знаех — останките от село, също отбелязано на картата. Но пред мен се простираше пътеката, тук-там осеяна със странни, измъчени на вид тежки, бели парчета плавей, довлачени навътре в сушата от някогашни урагани. Високата трева жужеше от легиони малки червени скакалци, а само няколко жаби бяха дошли да пируват с тях; тунелите от смачкана трева показваха откъде гигантските земноводни са се приплъзнали обратно във водата след слънчевата си баня. Хищните птици в небето обикаляха сякаш в геометрични фигури, претърсвайки земята за плячка — толкова контролиран изглеждаше полетът им. В този пашкул от безвремие фарът оставаше все толкова далечен, колкото и да вървях, и имах повече време да мисля за кулата и експедицията. Усещах, че към този момент съм абдикирала от отговорността си, която беше да анализирам елементите, открити в кулата, като част от голяма биологична единица. Но осмислянето на мащаба на тази идея на макрониво би разбило настроението ми като лавина, отнасяща тялото ми.

И така… какво знаех? Какви бяха конкретните детайли? Организъм… който пишеше живи думи по вътрешните стени на кулата и може би го правеше от дълго време. Цели екосистеми се бяха родили и процъфтяваха сред тия думи, зависими от тях и умиращи с избледняването на буквите. Но това беше страничен ефект от създаването на подходящи условия, на обитаем хабитат. То беше важно само доколкото адаптациите на съществата, живеещи в думите, можеха да ми кажат нещо за самата кула. Например спорите, които бях вдишала, сочеха към истинно виждане на кулата.

Тази мисъл ме накара да спра в крачка сред размазаното от вятъра, вълнисто блато от тръстики наоколо. Бях приела, че психологът ме е хипнотизирала да виждам кулата като физическа конструкция, а не биологична единица, и че спорите са ме направили неподатлива на нейните внушения. Но дали процесът не беше по-сложен? Ако кулата по някакъв начин също излъчваше внушение — защитна мимикрия, към която спорите ме бяха направили устойчива?

Изхождайки от този контекст, имах няколко въпроса и почти никакви отговори. Каква роля обслужваше Пълзящият? (Бях решила, че е важно да дам име на създателя на надписите.) Каква беше целта на физическото „рецитиране“ на думите? Беше ли важно значението или каквито да е думи щяха да свършат същата работа? Откъде идваха думите? Как си взаимодействаха думите и съществото от кулата? Казано по друг начин: дали думите бяха форма на симбиотично или паразитно общуване между Пълзящия и Кулата? Пълзящият или беше пратеник на Кулата, или първоначално бе съществувал независимо, а по-късно бе попаднал в нейната орбита. Но без проклетата липсваща проба от стената на Кулата, не можех да правя никакви догадки.

Което ме върна към думите. „Там, където се крие душащият плод от ръката на грешника…“ Осите, птиците и други гнездящи същества често използваха някаква основна, незаменима субстанция или материал за градежите си, но включваха и всичко останало от заобикалящата ги среда. Това може би обясняваше донякъде случайния характер на думите. Те бяха просто градивен материал; вероятно по тази причина висшестоящите забраняваха внасянето на високи технологии в Зона X — знаеха, че те биха могли да бъдат използвани по неизвестни и могъщи начини от някогашните обитатели на това място.

В главата ми се взривиха няколко нови идеи, докато гледах; как един блатен ястреб се гмурка в тръстиките и излиза оттам с борещ се заек в ноктите. Първо, че думите — тяхната линия, физическото им присъствие — бяха жизненоважни за благополучието на Кулата или Пълзящия. Бях видяла бледите скелети на толкова много написани редове от миналото, че работата на Пълзящия можеше да се приеме като някакъв биологичен императив. Може би този процес подхранваше репродуктивния цикъл на Кулата или Пълзящия. Може би Пълзящия зависеше от него и носеше вторична полза на Кулата? Или обратното. А може би думите нямаха значение, защото ставаше дума за процес на фертилизация, който завършваше едва когато цялата лява стена на Кулата се изпълнеше с редове от думи по цялата си дължина.

Въпреки старанието ми да поддържам арията в главата си, в един момент, докато размишлявах над тези възможности, почувствах разтърсващо завръщане в реалността. Изведнъж се превърнах в човек, пробиващ си път през природен пейзаж от тип, който вече съм виждала. Имаше твърде много променливи и недостатъчно данни, а аз правех основополагащи предположения, които можеше да се окажат неверни. През цялото време например допусках, че нито Пълзящият, нито Кулата не са разумни същества, тоест не притежават свободна воля. Теорията ми за възпроизводството би важала и в този вариант, но имаше и други възможности. Като ролята на ритуала в някои култури. Как само копнеех сега да мога да проникна в ума на антрополога, въпреки че чрез изучаването на социалните насекоми бях добила известни познания в същата област на научен интерес.

Ако не ставаше дума за ритуал, се връщах към целите на комуникацията, но този път в съзнателен, а не в биологичен смисъл. Какво можеше да говорят думите на Кулата? Трябваше да допусна или поне така смятах, че Пълзящият не просто живее в Кулата — той ходеше далеч навън да събира думите и ги асимилираше, дори да не ги разбираше, преди да се върне обратно в Кулата. Трябваше в определен смисъл да ги запамети, което беше форма на усвояване. Низовете от изречения по стените можеха да бъдат доказателство, донесено от Пълзящия, за да бъде анализирано от Кулата.

Но мисленето дори за малка част от нещо монументално си има граници. Виждаш сянката на цялото, възвисяващо се зад теб, и се губиш в мислите си донякъде от паниката на осъзнаването за размерите на този въображаем Левиатан. Трябваше да оставя всичко така, сегментирано, докато успея да го запиша и след като го видя на хартия, да започна да гадая за истинския му смисъл. Светлината на фара на хоризонта най-после започна да нараства. Присъствието му натежа, щом разбрах, че геодезистът е била права поне за едно. Всеки във фара би могъл да ме види как приближавам от километри разстояние. Но другият ефект на спорите, сиянието в гърдите ми, продължаваше да ме извайва, докато вървя, и когато стигнах до селото по средата на пътя, вече вярвах, че мога да пробягам цял маратон. Не вярвах на това усещане. Чувствах, че ме лъжат за много неща.

 

 

След като видях свръхестественото спокойствие на участниците в единайсетата експедиция, по време на обучението често си мислех за безобидните доклади от първата мисия. Преди злополучното Събитие, което заключило Зона X зад границата преди трийсет години и я превърнало в територия на толкова много необясними случаи, тя била дива местност в близост до военна база. Там още живеели хора в нещо като малко селище сред природата, но не били много, повечето — тясно свързани наследници на рибари. Някои може би са взели изчезването им просто за ускоряване на процес, започнал още преди поколения.

Когато се появила Зона X, за известно време настъпила неяснота и смут, а и до днес не са много хората в нашия свят, които знаят за съществуването й. Правителството пусна слух за поредица от събития, който наблягаше върху версията за локална екологична катастрофа в резултат от експериментални военни проучвания. В рамките на няколко месеца историята навлезе в общественото съзнание и също като пословичната жаба в горещата тенджера, хората постепенно я възприеха като част от ежедневния шум на медийното пренасищане с новини за непрестанни екологични опустошения. За една-две години тя се превърна в територия за привържениците на теориите на конспирациите и други ексцентрични типове. Когато се кандидатирах за участие и получих нужния достъп, за да добия ясна представа за истината, Зона X вече се беше настанила в съзнанието на мнозина като мрачна приказка, за която не искаха да мислят твърде задълбочено. Ако изобщо мислеха за нея. Всички си имахме други проблеми.

По време на обучението ни казаха, че първата експедиция е била изпратена около една година след Събитието — приблизително три месеца, след като учените намерили начин да проникнат през границата. Всички участници, разбира се, били доброволци, понеже никой не знаел какво може да открият там. Смятало се, че отиват на сигурна смърт. Именно първата експедиция определила периметъра на базовия лагер и начертала груба карта на Зона X, потвърждаваща много от основните забележителности в района. Открили девствена пустош, недокосната от човешка ръка. Някои биха го нарекли свръхестествена тишина.

„Чувствах се така, сякаш съм едновременно по-свободен и по-ограничен отпреди — казваше един от членовете на мисията. — Сякаш можех да правя всичко, стига да нямам нищо против, че ме наблюдават.“

Другите споделяха за усещане за еуфория и силно сексуално желание, което нямало обяснение и което висшестоящите в крайна сметка преценили като несъществено.

Ако в докладите им се забелязваха аномалии, те се криеха в подробностите. Участниците в експедицията например не бяха върнали дневниците си: до един настояваха, че не са изпитвали потребност да пишат в тях, а вместо това даваха пространни записани интервюта или записваха наблюденията си post mortem, така да се каже. Това според мен говореше, че искат да избегнат прякото преживяване, макар че по онова време си мислех, че ставам параноична в немедицинския смисъл на думата.

Част от тях даваха описания на изоставеното село, които ми звучаха противоречиво. Наносите и разрухата говореха за място, напуснато преди много повече от няколко години. Но дори някой да е уловил тази странност по-рано, това е било премахнато от докладите.

Сега съм убедена, че аз и останалите членове на експедицията сме имали достъп до тази информация по простата причина, че за висшестоящите не е имало значение дали я знаем или не. Имаше само един логичен извод: опитът им подсказваше, че надали някой от нас ще се върне обратно.

 

 

Изоставеното село дотолкова се сливаше с крайбрежния пейзаж, че го забелязах едва когато стигнах до него. Пътеката се спускаше в нещо като долчинка, в която беше сгушено селото, заобиколено от недорасли дървета. Бяха оцелели покривите само на няколко от десетината къщи, а каменният път между тях беше напълно разбит. Част от външните стени продължаваха да стоят, а тъмното гниещо дърво беше покрито с лишеи, но повечето стени бяха паднали и ми позволяваха да надникна вътре: там имаше останки от столове и маси, детски играчки, изгнили дрехи, паднали тавански греди, обвити в мъхове и пълзящи растения. Усещаше се острата миризма на химикали и на не едно мъртво животно, разлагащо се в тора. Някои от къщите с времето се бяха свлекли в канала отляво, а скелетите им приличаха на същества, които се мъчат да се измъкнат от водата. Изглеждаше така, сякаш нещо се е случило преди век и това са само смътни възпоминания за събитието.

Ала в част от някогашните кухни, дневни и спални видях особени растежи на мъхове и лишеи, достигащи до метър-метър и половина височина, безформени, напомнящи на крайници, глави и торсове. Сякаш част от материала, твърде тежък за гравитацията, се беше събрал в краката на тези образувания. Или си въобразявах.

Особено силно, почти емоционално ме порази една картина. Четири такива образувания — едно „изправено“ и три разложени до степен, в която изглеждаха „седнали“ в някогашна дневна с малка масичка и диван — гледаха към дъното на помещението, където се виждаха срутените останки на огнище и комин. Миризмата на лимон и мента неочаквано се усили, пронизвайки мухъла и наслояванията.

Не исках да разсъждавам върху тази картина, върху смисъла й или каква част от миналото представляваше тя. От това място не лъхаше никакво чувство на покой, а само усещане за нещо нерешено или извършващо се и в момента. Исках да продължа по пътя си, но първо взех проби. Изпитвах нужда да документирам всичко, което намирам, а снимките не ми се струваха достатъчни, предвид какво бе излязло от другите. Отрязах стръкче мъх от „челото“ на едно от образуванията. Взех няколко трески от дървото. Дори остъргах малко от кожата на мъртвите животни — свита на кълбо, изсъхнала лисица и някакъв плъх, който видимо беше умрял само преди един-два дена.

Едва след като напуснах селото, се случи нещо странно. С изумление видях неочаквана двойна линия, идваща от канала към мен право през водата. Бинокълът нямаше да ми помогне, понеже водата беше станала непрогледна от ярката светлина на слънцето. Видри? Риба? Нещо друго? Извадих пистолета си.

После делфините излязоха на повърхността и объркването бе почти толкова заслепяващо, колкото при първото ми слизане в Кулата. Знаех, че по тия места делфините понякога излизат от морето и са се приспособили към сладката вода. Но когато съзнанието очаква определен спектър от възможности, всяко обяснение извън него е изненадващо. В този момент се случи нещо още по-стъписващо. Докато се носеха покрай мен, най-близкият се извърна леко на една страна и ме погледна с око, което в този кратък миг не ми заприлича ни най-малко на делфинско. Беше болезнено човешко, почти познато. После отново се потопиха и нямаше как да потвърдя това, което бях видяла. Стоях там и гледах двойната линия, която изчезваше в канала близо до опустялото село. Хрумна ми тревожната мисъл, че природният свят около мен се е превърнал в камуфлаж.

Леко разтреперана, продължих към фара, който сега се въздигаше още по-голям, почти тежък с черно-белите си райета и червения си връх, който му придаваше авторитарно излъчване. Вече нямах никакво прикритие, преди да стигна до целта си. Всеки и всичко, което наблюдаваше оттам, щеше веднага да ме забележи като неестествен елемент от пейзажа, като нещо чуждо. Може би дори заплаха.

 

 

Когато стигнах до фара, беше почти пладне. Бях пила вода и хапнала по пътя, но въпреки всичко бях изморена; може би ми се отразяваше липсата на сън. А и последните триста метра до фара изминах под голямо напрежение с мисълта за предупреждението на геодезиста. Държах пистолета си изваден, но той едва ли щеше да ми помогне много срещу далекобойна пушка. Не откъсвах поглед от малкото прозорче по средата на черно-бялата стена на фара и големите панорамни прозорци на върха, взирайки се да забележа и най-лекото движение.

Фарът беше разположен непосредствено пред естествена дига от дюни, която напомняше на къдрава вълна от океана. Отвъд нея се простираше плажът. Погледнат отблизо, фарът създаваше впечатлението, че е превърнат в крепост — факт, който удобно ни беше спестен по време на обучението. Това само затвърди представата, която си бях формирала отдалеч: макар тревата да беше избуяла, по пътеката в радиус от триста-четиристотин метра не растеше ни едно дърво, намирах само стари пънове. На около двеста метра от фара погледнах през бинокъла и видях триметрова кръгла стена, опасваща фара откъм сушата, която очевидно не е била там в самото начало.

Откъм морето имаше друга стена, още по-здраво на вид укрепление върху ронещата се дюна. Отгоре беше посипано с натрошени стъкла, а когато се приближих, видях зъберите, оформящи бойници. Всичко това заплашваше да падне по склона върху плажа. За да не се случи това досега, явно този, който го бе строил, беше прокопал дълбоки основи. Изглежда, някои от досегашните защити на фара бяха влизали в сражение с морето. Тази стена не ми се хареса: говореше ми за много особен вид лудост.

Освен това, явно някой си беше направил труда да се спусне по стените на фара и да залепи парчета стъкло със здраво лепило или друг адхезивен материал. Тези стъклени ками започваха на около една трета от височината на стената и продължаваха до предпоследното ниво, непосредствено под стъклената кабина на самия фар. Там стърчеше нещо като метална яка, почти метър широка и допълнително защитена с бодлива тел.

Някой беше положил много усилия да държи всички навън. Сетих се за Пълзящия и думите на стената. Спомних си обсебването от фара, личащо по откъслечните бележки на последната експедиция. Но въпреки това с радост се приближих до сянката на хладната, влажна стена откъм сухоземната страна на фара. От този ъгъл никой не можеше да ме застреля от прозорците на горното или средното ниво. Бях преминала през първото изпитание. Ако психологът беше вътре, явно засега беше решила да не прибягва към насилие.

Защитната стена откъм сухоземната страна беше толкова порутена, че явно бе изоставена от дълги години. Голяма, неправилна дупка водеше към входната врата на фара. Самата врата беше изтърбушена навътре и само части от дървото висяха на ръждясалите панти. Пълзящи лиани, цъфнали в лилаво, бяха колонизирали стената и се увиваха около останките от лявата страна на вратата. Това беше известно успокоение, защото каквото и да се бе случило, то бе станало много отдавна.

Тъмнината вътре обаче ме караше да бъда предпазлива. От скиците, които бях видяла по време на обучението, знаех, че най-долното ниво на фара има три външни стаи и някъде вляво — стълби нагоре, както и че стаите отдясно се отваряха към поне още едно голямо задно помещение. Имаше много места, на които човек можеше да се скрие.

Взех един камък и полу го подхвърлих, полу го търкулнах по пода зад разбитата врата. Той изтрополи и се завъртя по плочките, след което изчезна от погледа ми. Не чух друг звук и движение, нито намек за дишане освен моето. Извадих пистолета си и влязох възможно най-тихо, като плъзгах рамо по стената отляво и се оглеждах за стълбището нагоре.

Другите стаи в основата на фара бяха празни. Звукът от вятъра беше заглушен, стените — дебели и светлина влизаше само през две малки прозорчета отпред. Трябваше да използвам фенера си. Когато очите ми се нагодиха, усещането за разруха и самота нарасна още повече. Лилавите лиани свършваха тук, неспособни да растат на тъмно. Нямаше столове. Плочките по пода бяха покрити с мръсотия и утайка. В тези стаи нямаше следи от хора. Намерих стълбището по средата на широко открито пространство. Никой не стоеше там да ме наблюдава, но имах усещането, че може да е бил там само преди миг. Първо ми хрумна да се кача догоре, вместо да изследвам задните стаи, но после размислих. По-добре беше да мисля като геодезиста, с нейното военно обучение, и да се уверя, че е чисто, макар че някой можеше да влезе през входната врата, докато съм вътре.

Задната стая разказваше по-различна история от предните. Въображението ми се опитваше да възстанови случилото се тук в най-общи щрихи. Масивните дъбови маси бяха обърнати и превърнати в барикади. По някои от тях личаха дупки от куршуми, а други изглеждаха полустопени или нацепени от пушечния огън. По стените и пода зад останките от масите се виждаха тъмни петна и локвички, говорещи за неописуемо и неочаквано насилие. Всичко беше покрито с прах и хладната, равна миризма на бавно разложение. Забелязах изпражненията от плъхове и постеля или легло, поставено по-късно в ъгъл… но кой би могъл да спи сред следите от такова клане? Някой беше издълбал инициалите си на една от масите: „Р.С. беше тук“. Буквите изглеждаха по-нови от всичко останало. Може би хората драскат инициалите си по паметници от войната, когато им липсва всякаква чувствителност. Тук миришеше на дързост, опитваща се да задуши страха.

Стълбите ме чакаха и за да потисна усилващото се гадене, се върнах при тях и започнах да се изкачвам. Вече бях прибрала пистолета си, защото ръката ми беше нужна, за да пазя равновесие, но съжалявах, че не взех автомата на геодезиста. С него щях да се чувствам по-сигурна.

Беше странно изкачване, контрастиращо със слизанията ми в Кулата. Сивите стени бяха за предпочитане пред фосфоресценцията на Кулата, но това, което намирах тук, ме потресе също толкова, макар и по друг начин. Още кървави петна, предимно размазани следи, сякаш няколко души са се опитвали да избягат с кървящи рани от нападателите отдолу. На места струи кръв. На други — пръски.

И на тези стени имаше написани думи, но те по нищо не си приличаха с думите в Кулата. Имаше инициали, малко неприлични рисунки и няколко фрази с по-личен характер. „Ако намериш това, кажи на…, че я обичах“, последвано от подпис. Малко по-дълъг надпис, намекващ за това, което може би се бе случило: „4 кашона провизии, 3 кутии медицински материали и питейна вода за 5 дни, ако се разпредели на порциони; достатъчно куршуми за всички ни, ако се наложи“. И изповеди, които няма да предам тук, защото носеха откровеността и тежестта на написани непосредствено преди или по време на миговете, в които хората са мислили, че смъртта вече ги застига. Толкова много хора, които толкова силно са се нуждаели да оставят толкова малко послание.

Предмети по стълбите… захвърлена обувка… пълнител от автоматичен пистолет… няколко мухлясали епруветки с проби, отдавна изгнили или превърнали се в гранива течност… няколко разпятия, като изтръгнати от стените… твърда папка, подгизнала и с ръждясала метална част… и най-лошото, разкъсано зайче с парцалени уши. Може би домъкнато тайно за късмет от някоя експедиция. Доколкото знаех, след падането на границата в Зона X не бяха влизали деца.

Горе-долу по средата на изкачването стигнах до една площадка, от която сигурно бях видяла проблясващата светлина предишната нощ. И тук цареше тишина, а и не бях доловила никакъв звук от движение горе. Беше по-светло благодарение на прозорците отляво и дясно. Кървавите петна внезапно свършиха, макар че стените бяха надупчени от куршуми. По пода бяха посипани гилзи, въпреки че някой си беше направил труда да ги смете до стените, така че да остане чиста пътека към стълбите нагоре. От лявата страна беше струпана купчина от пушки и пистолети, някои от които старинни или невоенно производство. Трудно можеше да се каже дали някой ги е докосвал скоро. Мислейки си за думите на геодезиста, се чудех кога ще се натъкна на дулото на някоя късоцевка или друга подобна шега.

Като оставим това, тук имаше само прах и мухъл, и едно малко квадратно прозорче, което гледаше към плажа и тръстиките. Срещу него висеше избледняла фотография в счупена рамка, която се поклащаше на пирона си. Стъклото беше напукано и осеяно с петна от зелен мухъл. На черно-бялата снимка се виждаха двама мъже, застанали в основата на фара. Някой беше оградил с кръгче единия — изглеждаше около петдесетгодишен и носеше рибарска шапка. Имаше едро лице, скрито почти изцяло от гъста брада, под която беше загатната твърда брадичка. Не се усмихваше, но не беше и намръщен. Имах достатъчно опит с пазачи на фарове и ги разпознавах от пръв поглед. Но в него имаше и нещо друго, може би от праха, който покриваше лицето му, поради което реших;, че той е пазачът на фара. Или може би вече бях прекарала прекалено дълго време на това място и винаги търсех отговор, дори на съвсем прости въпроси.

Облият колос на фара зад тях беше светъл и контрастен, а вратата далеч вдясно — съвсем здрава. Нямаше нищо общо с това, което виждах аз наяве, и се чудех кога ли е правена снимката. Колко ли години бяха минали от нея до началото на всичко? Колко ли години пазачът на фара беше спазвал режима и ритуалите си, живял в тази общност, ходил в близкия бар или кръчма? Може би е имал съпруга. Може би е бил харесван мъж. Или самотник. Или по малко от двете. Мислех си колко малко значение е имало всичко това накрая.

Гледах го от разстоянието на годините и се опитвах да отгатна по тази мухлясала снимка, по линията на челюстта и отражението на светлината в очите, как ли е реагирал, какви са били последните му часове. Може би е успял да си тръгне навреме, може би не. Може би дори сега гниеше в някой забравен ъгъл на приземния етаж. Или ме чакаше горе, на върха. В някаква форма.

Извадих снимката от рамката и я пъхнах в джоба си. Пазачът на фара щеше да дойде с мен, макар че трудно можеше да се брои за талисман. Докато се отдалечавах от площадката, ми хрумна странната мисъл, че не съм първата, която прибира тази снимка, че винаги идва някой да я смени с нова и отново да огради с кръгче пазача на фара.

 

 

Продължих нагоре и срещнах още следи от насилие, но не и тела. Колкото повече се приближавах до върха, толкова по-силно ставаше усещането ми, че някой е живял тук съвсем наскоро. Плесенясалият въздух отстъпи място на мирис на пот и сапун. По стълбите имаше по-малко боклуци, а стените бяха чисти. Когато се наведох над последните тесни стъпала, за да вляза в кабината на фара под внезапно схлупения таван, бях сигурна, че ще открия как някой ме гледа.

Отново извадих пистолета. Но и този път нямаше никой: само няколко стола, разклатена маса с килимче отдолу и изненадата, че дебелото стъкло тук беше още непокътнато. Самият прожектор на фара лежеше мътен и заспал в средата на стаята. Оттук се виждаше на километри разстояние във всички посоки. Постоях за секунда, загледана към мястото, от което идвах, пътеката, която ме беше довела, сянката в далечината, която би могла да бъде селото, а после наляво, към тресавищата, преминаващи в пустош и разкривени храсти, брулени от морския вятър. Впити в почвата, те не й позволяваха да ерозира и помагаха на защитните стени на дюните и морския овес, който растеше по-нататък. Лек склон водеше оттам към искрящия плаж, вълните и прибоя, виещ се надясно.

Взрях се повторно и откъм базовия лагер, сред блатата и далечните тъмни борове, видях стълбове от черен дим, които можеха да значат всичко. Ала откъм Кулата виждах особена светлина, някаква пречупена фосфоресценция, за която не можех да се насиля да мисля. Фактът, че я виждах, че имах нещо общо с нея, ме изкарваше от кожата ми. Бях сигурна, че никой друг тук — нито геодезистът, нито психологът, виждат това раздвижване на необяснимото.

Насочих вниманието си към столовете и масата, търсейки някакво прозрение… за каквото и да е. След около пет минути ми хрумна да дръпна килима. Под него се криеше квадратен капак в пода с размери около метър на метър. В дъските имаше забито резе. Избутах масата настрани със смразяващо стържене, което ме накара да стисна зъби. После рязко отворих капака и в случай че долу дебнеше някой, изкрещях някаква нелепица от сорта на „Имам оръжие!“, насочила пистолета с едната си ръка и фенера — с другата.

Изпитах далечно усещане как тежестта на пистолета ми пада на пода и фенерът затреперва в ръката ми, макар че някак си успях да го задържа. Не можех да повярвам на очите си. Отворът в пода разкриваше помещение дълбоко около шест и широко около петнайсет метра. Психологът очевидно бе идвала тук, защото до лявата стена видях раницата й, няколко оръжия, бутилки вода и голям фенер. Но от самата нея нямаше и следа.

Но това, което ме остави без дъх, сякаш някой ме беше ударил с всичка сила в корема, и ме накара да падна на колене, беше огромната купчина, която заемаше по-голямата част от пространството и напомняше на безумно бунище. Всъщност това беше планина от книжа, покрита със стотици дневници — също като тези, които бяха раздали и на нас, за да записваме наблюденията си в Зона X. На корицата на всеки от тях беше написана професията на собственика. И всеки от тях, както се оказа, беше изписан от край до край. Дневниците бяха много, много повече, отколкото можеха да бъдат оставени от дванайсетте експедиции.

Не знам дали можете да си представите какво изпитах в тези първи секунди, взряна в тъмнината долу към това. Може би можете. Може би и вие гледате същото в момента.

 

 

Третата ми, най-хубава полева задача в колежа налагаше да пътувам до далечно място на западния бряг — закривен нос, далеч от цивилизацията, в област, която се колебаеше между умерения и полярния климат. Земята беше изригнала огромни каменни образувания, а около тях беше изникнала стара дъждовна гора. Този свят бе вечно влажен, годишните валежи надвишаваха метър и седемдесет, а да видиш листа без капки по тях беше изключително събитие. Въздухът изглеждаше невероятно чист, а растителността — толкова гъста и наситено зелена, че всяка извита папрат ме караше да се чувствам в мир със света. В тези гори живееха мечки и пантери, лосове и най-различни птици. Рибите в потоците бяха огромни и невиждали живак.

Живеех в едно селце с около триста жители близо до брега. Наех си малка къщурка до една по-голяма на върха на хълма, принадлежаща на пето поколение рибари. Собствениците бяха бездетни мъж и жена с типичната за района сурова лаконичност. Не се сприятелих с никого там, а не бях сигурна, че дори отколешни съседи са станали приятели. Само в местната кръчма, често посещавана от всички, след няколко бири се забелязваха признаци на дружелюбност и другарство. Там обаче се вихреше и насилие и през по-голямата част от времето гледах да стоя надалеч. Четири години ме деляха от срещата с бъдещия ми съпруг и не търсех нищо от никого.

Имах си достатъчно работа и занимания. Всеки ден карах по кошмарния път с множество завои, дупки и коловози, достатъчно коварен, дори когато бе сух, за да стигна до местността, наречена просто Скалния залив. Там, след неравните плажове, се простираха пластове от магма, изгладени от милиони години и осеяни с малки езерца от приливите. Сутрин при отлив снимах тези езерца, правех измервания и описвах живота, който откривах в тях. Понякога оставах до средата на прилива и газех наоколо с гумените си ботуши, подгизнала от пръските на вълните.

В тези скални езерца живееха миди, които не се срещаха никъде другаде, в симбиоза с риба, наречена гартнер на името на откривателя си. Там се спотайваха и няколко вида морски охлюви и анемони, както и корава малка сепия, която кръстих Свети Заядливец, изкривявайки научното й название, защото опасната музика на проблясващата й в бяло луминесценция придаваше на мантията й вид на папска тиара.

Лесно можех да изгубя цели часове там и да наблюдавам тайния живот в скалните езерца. Понякога се дивях на факта, че ми е даден такъв дар: не само да мога да се потопя докрай в настоящия миг, но и да бъда насаме със себе си — нещо, за което бях копняла през цялото време на ученето и практиката си.

Но още тогава, на връщане към квартирата си, скърбях за очаквания край на това щастие. Защото знаех, че той рано или късно ще настъпи. Това проучване беше финансирано само за две години, а и кой би се заинтересувал от някакви си миди по-дълго от това? Освен това моите методи понякога бяха ексцентрични. Такива мисли се въртяха из главата ми към края на проекта, когато перспективите за продължаването му изглеждаха все по-мъгляви. Въпреки възраженията на здравия си разум, започнах да прекарвам все повече време в кръчмата. Сутрин се будех със замаяна глава, понякога за да видя как си тръгва някой непознат и да осъзная, че съм се приближила с още един ден до края. И неизвестността: прегазването й ми носеше някакво облекчение, не толкова силно като тъгата, но все пак мисъл, която се противопоставяше на всичко останало — че по този начин няма да се превърна в онази жена, която местните постоянно виждат на скалите, но продължават да възприемат като чужда: „А, онова е старата биоложка. Живее тук от цяла вечност, луда е по мидите. Говори си сама, мърмори си под носа в бара, а ако й кажеш нещо хубаво…“

Когато видях стотиците дневници, за миг се почувствах така, сякаш все пак съм се превърнала в „старата биоложка“. Така се опитва да те превземе лудостта на света: отвън навътре, като те принуждава да живееш в неговата действителност.

 

 

Действителността нахлува и по други начини. По едно време съпругът ми започна да ме нарича „призрачната птичка“, с което искаше да ме подразни, задето не присъствам достатъчно в живота му. Казваше го с лека извивка в ъгълчетата на устните, която почти напомняше на тънка усмивка, но в очите му съзирах упрек. Когато ходехме по барове с неговите приятели — едно от любимите му занимания — говорех колкото затворник по време на разпит. Това не бяха мои приятели, а и не обичах да водя напразни разговори, нито „напълнени“, както ги наричах. Политиката не ме интересуваше, освен с оглед на влиянието й върху околната среда. Не бях религиозна. Всичките ми хобита бяха свързани с работата ми. Живеех заради нея и се вълнувах от силата на концентрацията си, но това беше нещо много лично. Не обичах да говоря за изследванията си. Не носех грим и не ми пукаше за нови обувки или модерна музика. Сигурна съм, че приятелите на съпруга ми ме намираха за меко казано, необщителна. Може би дори са ме мислили за проста или „странно необразована“, както чух да казва един, макар да не знам дали е говорел за мен.

Баровете ми харесваха, но не по същите причини като на съпруга ми. Обичах бавното среднощно тлеене на самия факт, че съм навън, докато мислите ми се въртяха около някакъв проблем, набор от данни, но изглеждах социална, въпреки че си съществувах съвсем отделно. Мъжът ми обаче се притесняваше за мен прекалено много, а потребността ми за усамотение изяждаше удоволствието му от разговорите с приятели, повечето от които бяха колеги от болницата. Виждах го как замлъква насред изречението и се взира в мен, търсейки признаци на доволство, докато си седях встрани и си пиех чистото уиски. „Призрачна птичко — питаше той по-късно, — забавлява ли се?“ Аз кимах и се усмихвах.

Но за мен забавлението бе да се измъкна и да се втренча в някое скално езерце, да дебна заплетения живот на съществата в него. За мен препитанието бяха екосистемата и хабитатът, оргазмът — внезапното осъзнаване на взаимносвързаността на живите твари. Наблюдението означаваше повече от взаимодействието. Струва ми се, че той знаеше всичко това. Но аз никога не успявах да се изразя така добре пред него, макар да се опитвах и той да слушаше. Но в други отношения бях единствено изражение. Единствената ми дарба или талант — сега съм убедена в това — беше фактът, че местата можеха да се запечатват в мен и аз без усилие да се превръщам в част от тях. Дори барът беше вид екосистема, макар и несъвършена, и новодошлият, необременен от предразсъдъците на съпруга ми, щеше да види как седя там и лесно да си представи, че съм щастлива в малкия си мехур от мълчание. Спокойно би си представил, че се вписвам добре.

Колкото и да му се щеше в определен смисъл да се слея със средата, иронията беше, че мъжът ми искаше той да изпъква. Това беше следващото нещо, което си помислих, когато видях огромния куп от дневници: че е сгрешил за единайсетата експедиция. Че тук бяха събрани неразличимите разкази на толкова много хора и нямаше начин неговият да изпъкне. Че в крайна сметка и той е бил сведен до състояние, доста близко до моето.

Тези дневници като крехки надгробни камъни отново ме сблъскаха със смъртта му. Ужасявах се от мисълта да намеря неговия, да узная истинската му история — не безличните, общи приказки, които бе разказал с половин уста пред висшестоящите след завръщането си.

„Призрачна птицо, обичаш ли ме?“, пошепна съпругът ми веднъж в мрака, преди да замине на обучението за експедицията, въпреки че той всъщност бе призракът. „Призрачна птицо, имаш ли нужда от мен?“ Обичах го, но нямах нужда от него и си мислех, че така и трябва да бъде. Призрачната птица може да бъде ястреб на едно място и гарван на друго, в зависимост от условията. Врабчето, което една сутрин се стрелна в синьото небе, можеше посред полета си да се преобрази в орел. Така ставаха нещата тук. Нямаше толкова силни разумни съображения, които да надделеят над желанието ми да живея в хармония с приливите, сезоните и ритмите на всичко около мен.

 

 

Дневниците и другите материали образуваха разлагаща се купчина, към пет метра висока и три и половина широка, която на места в основата си очевидно се беше превърнала в компост от изгнила хартия. За архивите се грижеха бръмбари и люспеници, и малки черни хлебарки, които постоянно мърдаха с антенките си. Близо до основата видях подаващите се останки на фотографии и лентите на десетки съсипани касети, оплетени с кашави страници. Имаше и следи от плъхове. Ако исках да намеря каквото и да било, трябваше да се спусна в това бунище по стълбата, закована за ръба на отвора в пода, и да прегазя деформираната планина от боклук и разлагаща се материя. Тази сцена косвено въплъщаваше надписа на стената на Кулата: „семената на мъртвите за да споделя с червеите, които се събират в мрака и заобиколя света със силата на живота им…“

Обърнах масата и я подпрях пред тесния вход на стълбището. Нямах представа къде е отишла психологът, но не исках да бъда изненадана нито от нея, нито от някой друг. Ако някой се опиташе да премести масата отдолу, щях да го чуя и да имам време да изляза да го посрещна с пистолета си. Освен това изпитвах усещане, което от разстоянието на времето бих отдала на сиянието, усилващо се вътре в мен: за присъствие, което ме притискаше отдолу и огъваше сетивата ми. От време на време, без никаква причина, ме полазваха тръпки.

Не ми се нравеше, че психологът е прибрала долу при дневниците цялата си екипировка, както и повечето си оръжия. За малко обаче трябваше да пропъдя тази загадка от съзнанието си, заедно с упоритото треперене, породено от осъзнаването, че по-голямата част от обучението на „Съдърн Рийч“ почиваше на лъжа. Докато се спусках в това студено, тъмно, закътано под пода място, почувствах още по-остро тягата на сиянието вътре в мен. Трудно можех да я пренебрегна, още повече че не знаех какво означава.

Лъчът на фенера ми и естествената светлина от отворения капак ми показаха, че стените са покрити с мухъл, който на места образуваше матови червени и зелени райета. Долу още по-ясно се виждаше как изгнилата хартия се е разляла на вълни и могилки. Скъсани и смачкани страници, изкривени и влажни корици. Можеше да се каже, че историята на изучаването на Зона X бавно се превръщаше в Зона X.

Посегнах първо към краищата, избирайки си случайни дневници. Повечето на пръв поглед описваха най-обичайни събития като тези, докладвани от първата експедиция… която не би могла да бъде първата. Някои бяха невероятни, защото информацията в тях звучеше нелогично и предшестваше с почти десет години първото официално навлизане в Зоната. Колко експедиции всъщност бяха преминали границата? Каква част от информацията беше изопачена и скрита, и за колко време? Дали „дванайсетте“ експедиции не бяха само последната част от много по-продължителни усилия, а останалите бяха „пропуснати“, за да се потушат съмненията на евентуалните доброволци?

Намерих и „предекспедиционни“ разкази, документирани в различни форми. Това беше архивът от аудиокасети, надъвкани снимки и разлагащи се папки с книжа, които бях забелязала още отгоре, смазани под тежестта на дневниците. Всичко беше просмукано от тежка, влажна миризма с маскирана остра нотка на разложение, която се усещаше на някои места, а на други не. В главата ми настъпи объркващ хаос от напечатани на пишеща машина, принтирани и написани на ръка думи, смесени с полузърнати образи като мислено факсимиле на цялата купчина. Самото бунище ме караше на моменти да замръзвам, без дори да броим противоречията. Усетих тежестта на снимката в джоба си.

Започнах да си създавам правила, като че ли това щеше да ми помогне. Пропусках всички дневници, които изглеждаха написани стенографски, и не се опитвах да разшифровам кодираните. Започвах да чета някои дневници подред, но после сама се принуждавах да ги оставя. Случайните откъси обаче понякога бяха още по-лош избор. На някои страници бяха изложени неописуеми деяния, които все още не мога да се заставя да изложа с думи. Записи, в които се споменаваше за периоди на „ремисия“ и „затишие“, последвани от „експлозии“ и „ужасяващи проявления“. Откогато и да съществуваше Зона X и колкото и експедиции да бяха пристигали тук, разбрах, че в продължение на години преди да е имало граница, по това крайбрежие са се случвали странни неща. Имало е Протозона X.

Някои пропуски смущаваха ума ми не по-малко от по-експлицитните описания. Един от дневниците, полуунищожен от влагата, се фокусираше изцяло върху свойствата на някакъв вид магарешки бодил с лилави цветове, който виреел между гората и тресавищата. Страница след страница описваха намирането на един екземпляр, после на друг, с най-малки детайли за насекомите и другите същества, обитаващи този микрохабитат. Нямаше нито един случай, в който наблюдателят да стои на повече от една-две крачки от растението, и нито един случай, в който да се отдръпва, за да насочи вниманието си към базовия лагер или собствения си живот. След известно време започна да ме обзема безпокойство от ужасяващото присъствие, което витаеше над тези писания. Виждах как Пълзящият или негов наместник се приближава в пространството точно зад бодила, а тясната концентрация на автора е начин да се справи с ужаса. Отсъствието не е присъствие, но с всяко следващо описание на бодил по гърба ми пробягваха все по-дълбоки тръпки. Когато последната част от книгата се разпадна на каша от размазано мастило и влажна хартия, изпитах почти облекчение, че съм се отървала от вбесяващите повторения, в които имаше нещо хипнотично, напомнящо на транс, и се боях, че ако продължат безкрай, ще стоя там и ще ги чета цяла вечност, докато не падна на пода и не умра от жажда или глад.

Започнах да се чудя дали липсата на всякакви намеци за Кулата също се вписва в тази теория, в това описване на периферията на нещата, „… черната вода под слънцето греещо среднощ плодовете ще узреят…“

После, след няколко банални или неразбираеми откъса, попаднах на дневник, който не беше същият тип като моя. Датираше отпреди първата експедиция, но след падането на границата и в него се споменаваше за „построяването на стената“, което очевидно се отнасяше за укреплението между фара и морето. Една страница по-нататък, примесени с езотерични метеорологични гадания, срещнах три думи, които мигом изпъкнаха сред останалите: „отблъскване на нападение“. Прочетох внимателно следващите няколко записа. В началото авторът не намекваше нищо за характера на нападението или самоличността на нападателите, но атаката беше започнала от морето и „остави четирима от нас мъртви“, въпреки че укреплението бе устояло. По-нататък чувството на отчаяние нарастваше:

„… гибелта отново идва от морето, със странни светлини и морски твари, които при прилив се удрят в стената ни. Нощем техните съгледвачи се опитват да проникнат през пролуките в защитните ни ограждения. Ние устояваме, но мунициите ни свършват. Някои от нас искат да напуснат фара и да се опитат да стигнат до острова или навътре в сушата, но командирът казва да се подчиняваме на заповедите му. Мотивацията е ниска. Не всичко, което ни се случва, има рационално обяснение.“

Скоро след това разказът прекъсна. В него имаше нещо отчетливо нереалистично, като художествена версия на действително събитие. Опитах се да си представя как ли е изглеждала Зона X преди толкова години. Не можех.

Фарът явно привличаше участниците в експедициите също като корабите, които някога беше извеждал на сигурно място през плитчините и рифовете край брега. Можех само отново да потвърдя предишното си размишление, че за повечето фарът беше символ, уверение за стария ред, а видимостта му на хоризонта им внушаваше илюзия за сигурно убежище. Фактът, че не беше оправдал доверието им, се виждаше на долните етажи. Но макар някои от тях да са го знаели, все пак са дошли тук. От надежда. От вяра. От глупост.

Но каквато и сила да беше превзела Зона X, още по-рано бях започнала да разбирам, че ако искаш да се бориш с нея, трябва да водиш партизанска война. Да се слееш с пейзажа или колкото може по-дълго да се преструваш, че врагът не съществува, също като автора на хрониката за магарешките бодили. Признаването му, опитът да бъде назован, означаваше да го пуснеш вътре. (Предполагам, че по същата причина продължавах да наричам промените в себе си „сияние“, защото ако анализирах внимателно състоянието си, ако се опитах да го определя количествено или да се справя емпирично с него при положение, че нямах никаква власт над него, щях да го направя твърде реално.)

По някое време започна да ме изпълва паника, като гледах какво остава пред мен, и реших още повече да стесня фокуса си: щях да търся само фрази, идентични или сходни с тези на стената на Кулата. Атакувах по-директно купчината, прегазвайки средните слоеве под правоъгълника от светлина над главата ми, който ме успокояваше, че това не е краят на съществуването ми. Ровех като плъховете и люспениците, бърках навътре с ръце и вадех, каквото хванех. Случваше се да загубя равновесие и да се заровя в хартии, да се боря с тях, да усещам гнилия прах в носа си и вкуса му на езика си. Всеки, който ме видеше отгоре, би ме взел за луда и аз го съзнавах още тогава, увлечена в неистовото си, безплодно ровене.

Но откривах това, което търсех, в повече дневници, отколкото очаквах, и то обикновено се състоеше в първата фраза: „Там, където се крие душащият плод от ръката на грешника, ще раздам семената на мъртвите, за да споделя с червеите…“ Често се появяваше като бележка, надраскана в полето или другояче отделена от текста наоколо. Веднъж се натъкнах на нея като на документирана фраза от стената на самия фар, „която бързо измихме“, без да се посочва причина. Друг път намерих препратка, написана с тънък почерк, към „текст в един дневник, който звучи като от Стария завет, но не е от никой от псалмите, които помня“. Нима това можеше да не е свързано с думите на Пълзящия? „… да споделя с червеите, които се събират в мрака и заобиколя света със силата на живота им…“ Но всичко това ни най-малко не ме доближаваше до отговор на въпросите защо или кой. Всички стояхме в тъмнината и дращехме по купчината дневници; и ако някога съм чувствала тежестта на предшествениците си, тук и сега бях изгубена в нея.

На даден етап открих, че съм твърде смазана и не мога да продължа повече, дори механично. Това беше прекалено много информация, поднесена в анекдотична форма. Можеше да разлиствам тези страници години наред и никога да не открия истинските тайни, впримчена в цикъла от въпроси откога съществува това място, кой пръв е оставил дневниците си тук и защо другите са го последвали, докато тази практика не е станала неумолима като отдавна вкоренен ритуал. Що за подтик ги е карал да го правят, що за общ фатализъм? Единственото, което си мислех, че знам, бе, че дневниците от определени експедиции и участници липсват, че информацията е непълна.

Знаех също, че трябва да се върна в базовия лагер преди мръкване или да пренощувам във фара. Не ми се искаше да пътувам по тъмно, но ако не се приберях, нямах гаранция, че геодезистът няма да ме изостави и да се опита да пресече границата. Освен това, най-много ме разстройваше ровенето в баналностите на повечето дневници, които не казваха или нищо, или нищо ново. Загубена работа, въпреки всичките ми надежди да намеря отговори. Толкова много лъжи, такова голямо безсилие да се изправиш пред истината. Чувствах, че Зона X съсипва духа, макар да си мислех, че още не е съсипала моя.

Засега реших да направя още един опит. С голямо усилие се изкатерих до върха на купчината, стараейки се да не размествам дневниците. Могилата от хартия беше като гърчещо се, неспокойно чудовище под обувките ми, което също като пясъка на дюните отвън не желаеше да остави стъпките ми без обратна, равна по големина реакция. Но аз въпреки всичко стигнах догоре.

Както и предполагах, дневниците на върха бяха по-нови и веднага намерих написаните от членовете на експедицията на мъжа ми. С леко свит стомах продължавах да ровя с пълното съзнание, че неизбежно ще намеря това, което търся, и бях права. Открих го по-лесно, отколкото очаквах: залепнал за гърба на друг дневник заради засъхнала кръв или друго вещество, дневникът на съпруга ми беше изписан със същия уверен, дързък почерк, който познавах от бележките по хладилника и списъците за пазаруване. Призрачната птица беше намерила своя призрак сред необясним куп от други призраци. Но вместо нетърпение, ме обзе смут, сякаш крадях личния му дневник, стоял заключен до смъртта му. Глупаво беше, знам. Единственото, което той бе искал от мен, беше да се открия пред него, и затова винаги беше открит за мен. Сега аз трябваше да го приема такъв, какъвто го намирах, и това вероятно щеше да бъде завинаги, а тази истина ми бе непоносима.

Макар да не можех още да се насиля да го прочета, се преборих с импулса да хвърля дневника на съпруга си обратно в купчината и вместо това го прибрах при няколкото други, които възнамерявах да взема със себе си в базовия лагер. На излизане от това проклето място изнесох и две от оръжията на психолога. Засега оставих другите запаси на мястото им. Може би щеше да бъде полезно да ме чакат във фара.

Когато се измъкнах навън, беше по-късно, отколкото предполагах. Небето се беше обагрило в наситения кехлибарен цвят, бележещ началото на късния следобед. Морето блестеше от светлина, но нищо красиво наоколо не можеше вече да ме заблуди. Много човешки животи се бяха стекли на това място през годините, обричайки се на изгнание и по-тежка съдба. Под всичко се криеше злокобното присъствие на безброй отчаяни борби. Защо продължаваха да ни изпращат тук? Защо продължавахме да идваме? В главата ми постоянно се въртеше стих от една песен: „Цялото това ненужно познание“.

След дългото стоене в претъпканото подземие имах нужда да подишам чист въздух и да усетя вятъра. Оставих всичко, което бях взела, на един стол и отворих плъзгащата се врата, за да изляза на кръглата тераса, оградена с парапети. Вятърът брулеше дрехите и лицето ми. Внезапният хлад беше пречистващ, а гледката — още по-добра. Можех вечно да гледам оттук. Но само след миг някакъв инстинкт или предчувствие ме накара да погледна право надолу, покрай останките от защитната стена, към плажа, част от който беше полускрит от извивката на дюната и височината на стената дори от този ъгъл.

Оттам сред облак от пясък се бе появило стъпало и край на крак. Фокусирах бинокъла си върху стъпалото. То не помръдваше. Познат крачол, позната обувка с двойно вързани, равни връзки. Зави ми се свят и стиснах здраво парапета. Знаех кой е притежателят на тази обувка.

Психологът.