Джеф Вандърмиър
Анихилация (1)

01: Посвещение

Кулата, която не трябваше да е там, се спуска в земята точно преди мястото, където гората от черен бор започва да отстъпва на тресавището, тръстиките и изкривените от вятъра дървета в блатистата равнина. Зад тресавищата и естествените канали се разстила океанът, а малко по-надолу на брега има изоставен фар. Хората са напуснали целия този район преди десетилетия по причини, които трудно могат да се опишат. Нашата експедиция беше първата, която влезе в Зона X от две години насам, и екипировката на предшествениците ни беше ръждясала, а палатките и навесите им бяха станали на парцали. Загледана в необезпокоявания пейзаж, не ми се вярваше, че някоя от нас е можела да забележи заплахата.

Бяхме четирима души: биолог, антрополог, геодезист и психолог. Аз бях биологът. Този път всички бяхме жени, избрани като част от сложния набор от променливи, от който зависеше изпращането на експедициите. Ръководител ни беше психологът, която беше по-възрастна от останалите. Беше подложила всички на хипноза при преминаването на границата, за да е сигурно, че ще запазим спокойствие. След границата ни бяха нужни четири дни ходене, за да стигнем до брега.

Мисията ни беше проста — да продължим да изследваме загадките в Зона X, като бавно разширяваме периметъра около базовия лагер.

Експедицията можеше да продължи дни, месеци или дори години в зависимост от различни стимули и условия. Носехме провизии за четири месеца, а в базовия лагер бяха складирани запаси за още две години. Увериха ни, че при необходимост можем без притеснения да се изхранваме от земята наоколо. Всичката ни храна беше опушена, консервирана или пакетирана. Най-странната част от екипировката ни бяха измервателните уреди, раздадени на всяка от нас, които висяха на коланите ни: малки паралелепипеди от черен метал с остъклен отвор в средата. Ако той светнеше в червено, имахме трийсет минути да се отдалечим на „по-безопасно място“. Не ни казаха какво измерват уредите, нито защо да се притесняваме, ако светнат червените лампички. След първите няколко часа толкова свикнах с моя, че повече не го погледнах. Беше ни забранено да носим ръчни часовници и компаси.

Когато стигнахме до лагера, се заехме да сменим остарялата и повредена техника с тази, която бяхме донесли, и да опънем собствените си палатки. По-късно щяхме да оправим и бараките, но след като се уверяхме, че Зона X не ни е засегнала. Членовете на последната експедиция бяха отнесени един по един. След време всички се бяха върнали при семействата си, така че строго погледнато, не бяха изгубени. Просто бяха изчезнали от Зона X по неизвестен начин и се бяха върнали в света отвъд границата. Не можеха да разкажат конкретни детайли от това пътуване. Трансферът беше продължил осемнайсет месеца и се случваше за първи път в историята на експедициите. Други феномени обаче също водеха до „преждевременно разпадане на експедициите“, както се изразяваха висшестоящите, и трябваше да впрегнем цялата си издръжливост, за да се справим на това място.

Трябваше да се аклиматизираме и към околната среда. В гората до базовия лагер се срещаха черни мечки и койоти. Човек можеше да чуе внезапно грачене и докато гледа как нощната чапла се спуска от клона си на дървото, по невнимание да настъпи отровна змия, каквито имаше поне шест вида. Тресавищата и потоците криеха огромни водни влечуги и трябваше да внимаваме да не газим твърде надълбоко при събирането на водни проби. Тези аспекти на екосистемата не тревожеха никоя от нас. Тревожеха ни обаче други неща. Някога, отдавна, тук бяха съществували цели градове и все още се срещаха зловещи следи от човешкото обитание: изгнили бунгала с хлътнали, почервенели покриви, ръждясали спици на колела за каруци, полузаровени в пръстта, едва забележими останки от ограждения за добитък, които сега изглеждаха само като украса на дълбоките пластове глинеста почва, примесена с борови иглички.

Много по-лошо обаче беше тихото, мощно стенание, което се чуваше по здрачаване. Вятърът откъм морето и странната неподвижност на всичко тук притъпяваше способността ни да откриваме посоките и ни се струваше, че звукът прониква в черната вода, в която киснеха кипарисите. Тази вода беше толкова тъмна, че можехме да се огледаме в нея, и никога не помръдваше; гладка като стъкло, тя отразяваше брадите от сив мъх, които задушаваха кипарисите. Ако човек погледнеше през тях към океана, щеше да види само черната вода, сивото на стволовете на дърветата и непрекъснатия, неподвижен дъжд от мъх, стелещ се от тях. Чуваше се само тихото стенание. Никой, който не е бил там, не може да разбере въздействието му. Не може да си представи и красотата, а когато видиш такава красота в пустошта, тя променя нещо вътре в теб. Пустошта се опитва да те завладее.

Както споменах, открихме кулата на мястото, където гората постепенно се заблатява и се превръща в солено тресавище. Това стана на четвъртия ден, след като стигнахме до базовия лагер, и вече почти се бяхме ориентирали. Съдейки по картите, които носехме, и зацапаните от вода и боров прах документи, оставени от предшествениците ни, не очаквахме да намерим нищо там. Но ето че тя беше пред нас, заобиколена от ниски храсти и треви, скрита вляво от пътеката от нападал мъх: кръгъл блок от сивкав камък, в който като че бяха примесени цимент и натрошени миди. Беше широка около осемнайсет метра в диаметър и се издигаше на двайсетина сантиметра от земята. На повърхността нямаше никакви надписи и знаци, които да подскажат целта на построяването или самоличността на създателите й. От северната й страна имаше правоъгълен отвор, който разкриваше стълбищата, виещи се в мрака надолу. Входът беше скрит от паяжините на банановите паяци и отломки от бурите, но отвътре се усещаше хладен повей.

Отначало само аз я възприех като кула. Не знам защо ми хрумна тази дума, след като приличаше повече на тунел в земята. По-логично беше да го помисля за бункер или вкопана сграда. Но щом видях стълбището, си спомних фара на брега и изведнъж си представих как членовете на предишната експедиция се изнасят един по един, а после земята се размества по равномерен, предварително планиран начин, така че да остави фара на мястото му, но да скрие тази подземна част от него навътре в сушата. Видях всичко това в големи и сложни детайли, както си стояхме всички там, а сега, поглеждайки назад, смятам, че това е била първата от ирационалните мисли, които ме споходиха след достигането на целта.

— Това е невъзможно — каза геодезистът, взирайки се в картите си. Плътната сянка на късния следобед я обливаше в хладна тъмнина и думите й прозвучаха по-сериозно, отколкото при други обстоятелства. Слънцето ни подсказваше, че скоро ще се наложи да използваме фенерчетата си, за да изследваме невъзможното, макар че щях да бъда щастлива да го направя и в тъмното.

— Само че е тук — отвърнах аз. — Освен ако не е масова халюцинация.

— Архитектурният модел трудно може да се определи — обади се археологът. — Строителните материали говорят за местен произход, но не непременно местна конструкция. Не можем да разберем дали постройката е примитивна или съвременна, или нещо междинно, без да влезем вътре. Не съм сигурна, че мога да гадая и за възрастта.

Нямаше как да информираме висшестоящите за това откритие. Едно от правилата на експедициите в Зона X беше, че не бива да установяваме външни контакти поради опасност от необратимо замърсяване. По същата причина не носехме почти нищо, отразяващо съвременното ниво на технологиите в нашия свят: нито мобилни и сателитни телефони, нито компютри, камери или сложни измервателни уреди, освен странните черни кутийки, които висяха от коланите ни. За нашите камери беше необходима импровизирана тъмна стаичка. Поради липсата на мобилни телефони истинският свят изглеждаше много далеч, но аз винаги бях предпочитала да живея без тях. Единствените ни оръжия бяха ножове, едно заключено сандъче с антични пистолети и един автомат. Последният беше резултат от неохотно подчинение на настоящите стандарти за сигурност.

Очакваше се просто да записваме сведения като това в дневник като този — лек, но почти неунищожим, с водоустойчива хартия, гъвкава черно-бяла корица, сини хоризонтални редове за писане и червена линия вляво, бележеща полето. Тези дневници щяха или да се върнат с нас, или да бъдат открити от следващата експедиция. Бяхме предупредени да осигуряваме максимален контекст, така че всеки, който не е запознат със Зона X, да може да разбере разказите ни. Освен това ни бе заповядано да не споделяме записките си една с друга. Висшестоящите смятаха, че прекаленото количество споделена информация може да повлияе върху наблюденията ни. Но от опит знаех, че да се избегне предубедеността по този начин е безнадеждна кауза. Никое същество, което живее и диша, не може да бъде истински обективно — дори във вакуум, дори единственото, което преработва мозъкът, да е всепоглъщащо желание да оцелее.

— Вълнувам се от това откритие — обади се психологът, преди да продължим да обсъждаме кулата. — Вие също ли се вълнувате?

Досега не ни беше задавала точно този въпрос. По време на обучението по-често питаше неща като: „Доколко можете да запазите спокойствие в критична ситуация според собствената си преценка?“ По онова време имах чувството, че е слаба актриса, която играе роля. Сега това ми изглеждаше още по-очевидно, сякаш ръководната позиция я изнервяше.

— Определено е вълнуващо… и неочаквано — отвърнах аз, като се стараех да не прозвучи подигравателно, макар и не съвсем успешно.

С изненада открих, че изпитвам усещане за нарастващо безпокойство, най-вече защото във въображението ми, в мечтите ми това откритие беше сред по-баналните. В съзнанието си, преди да пресечем границата, бях видяла толкова много неща: големи градове, чудновати животни, а веднъж, докато бях болна — огромно чудовище, което се надигна от вълните и се запъти застрашително към базовия ни лагер.

Междувременно геодезистът само сви рамене, без да отговаря на въпроса на психолога. Антропологът кимна, сякаш се съгласяваше с мен. Входът на кулата, водещ надолу, излъчваше някакво присъствие — празна повърхност, която ни позволяваше да напишем много неща за нея. Това присъствие се проявяваше като лека треска, обхванала всички ни.

Бих ви казала имената на другите три участнички в експедицията, ако това имаше някакво значение, но само геодезистът щеше да оцелее повече от ден-два. Освен това винаги ни напомняха да не използваме имена: трябваше да се фокусираме върху целта си, а „всичко лично да остане навън“. Имената принадлежаха на света, от който идвахме, а не на това, което бяхме, докато се намирахме в Зона X.

 

 

Първоначално експедицията се състоеше от петима души, включително лингвист. За да стигнем до границата, всяка от нас трябваше да влезе в ярко осветена бяла стая с врата в дъното и един-единствен метален стол в ъгъла. Отстрани на стола имаше дупки за колани; това събуди известна тревога, но вече бях твърдо решена да стигна до Зона X. Институтът, в който се намираха тези стаи, се контролираше от „Съдърн Рийч“ — тайната правителствена агенция, занимаваща се с всички въпроси, свързани със Зона X.

Там чакахме, докато ни мереха безброй параметри и ни подлагаха на различни — хладни и горещи — струи въздух от вентилите в тавана. На определен етап психологът посети всички ни, макар да не помня какво каза. После излязохме през далечната врата в едно централно помещение с двойни врати в края на дълъг коридор. Там ни посрещна психологът, но лингвистът така и не се появи.

— Тя размисли — съобщи ни психологът, отвръщайки с твърд поглед на въпросите ни. — Реши да си остане.

Бяхме леко шокирани, но и облекчени, че не се е случило с някоя от другите. От всички умения, в онзи момент тези на лингвиста изглеждаха най-заменими.

— А сега пречистете ума си — каза психологът.

Това означаваше, че започва процесът на хипнотизиране, за да можем да преминем границата. След това самата тя щеше да се подложи на нещо като автохипноза. Обяснено ни беше, че трябва да вземем предпазни мерки, преди да пресечем границата, за да се защитим от заблудите на ума си. Вече не съм сигурна, че това е била истината. Действителният характер на границата беше скрит от нас по съображения за сигурност; знаехме само, че е невидима с просто око.

Затова, когато се „събудих“ с другите, бяхме напълно екипирани, включително с тежки туристически обувки, двайсеткилограмови раница и множество допълнителни елементи, висящи от коланите ни. Трите залитнахме напред, а антропологът падна на коляно, докато психологът търпеливо чакаше да се окопитим.

— Съжалявам — извини се тя, — това беше най-малко стряскащото влизане, което успях да ви осигуря.

Геодезистът изруга и я изгледа убийствено. Имаше особен характер, който явно е бил сметнат за предимство. Антропологът, типично в своя стил, се изправи на крака, без да се оплаква. Аз от своя страна бях твърде заета да наблюдавам, за да приема лично грубото събуждане. Забелязах например жестокостта на едва доловимата усмивка на устните на психолога, която ни гледаше как се борим да се съвземем, а антропологът не можеше да стъпи здраво на краката си и дори се извиняваше за това. По-късно осъзнах, че не е изключено да съм изтълкувала погрешно изражението й: може да е издавало болка или самосъжаление.

Намирахме се на черен път, посипан с чакъл, сухи листа и влажни борови иглички. По тях пълзяха кадифени мравки и малки изумрудени бръмбари. От двете ни страни се издигаха високи борове с люспести грапави кори, а сенките на летящите птици чертаеха линии помежду им. Въздухът беше толкова свеж, че ни блъсна в дробовете, и за няколко секунди се напрегнахме да дишаме, най-вече от изненада. После отбелязахме местоположението си с червено парцалче, вързано на едно дърво, и тръгнахме напред към неизвестността. Беше ни казано, ако в края на мисията психологът по някаква причина изгуби възможност да ни води, да се върнем и да чакаме „изваждане“. Никой не ни обясни как ще се случи това „изваждане“, но ни стана ясно, че висшестоящите могат да наблюдават това място от разстояние, въпреки че се намираше вътре в границата.

Бяхме инструктирани при пристигането си да не се обръщаме назад, но аз все пак хвърлих крадешком един поглед, докато вниманието на психолога беше насочено другаде. Не знам какво точно видях. Беше мъгляво, размазано и вече далеч зад гърба ни — може би порта, а може би не. Само внезапно внушение за трептящо, масивно сияние. Може би бързо избледняваща зрителна измама.

 

 

Причините да кандидатствам като доброволец нямаха нищо общо с квалификацията ми за експедицията. Вярвам, че съм била избрана поради специализацията си в преходни среди, а това място беше претърпяло няколко прехода — иначе казано, то беше дом на особено сложни екосистеми. Малко са местата, на които човек все още можеше да види хабитат, преминаващ в рамките на шест-седем мили от гора през мочурище до солено блато и плаж. Бяха ми казали, че в Зона X ще намеря морски животни, приспособени към блудкавата сладка вода, които при отлив плуват далеч нагоре по естествените канали, образувани от тръстиките, споделяйки обща среда с видрите и елените. Ако човек се разходеше по плажа, осеян с дупките на раците, можеше да види някое гигантско сладководно влечуго, защото те също се бяха пригодили към хабитата си.

Разбирах защо вече никой не живее в Зона X и че тя е толкова непокътната тъкмо по тази причина, но все го забравях. Вместо това бях решила да се преструвам, че това е просто защитен див резерват, а ние сме туристи, които по случайност са и учени. В това имаше и друга логика: все още не знаехме какво се е случило тук и какво продължава да се случва, а всяка предварителна теория би повлияла на анализа ми на доказателствата, които срещаме. Освен това, що се отнася до мен, всъщност нямаше значение с какви лъжи се залъгвам, защото съществуването ми в другия свят беше опустяло поне колкото Зона X. Там нищо не ме задържаше, затова трябваше да бъда тук. Не знам и не искам да знам какво са си казвали другите, но вярвам, че всички са се престрували, че им е поне малко любопитно. Любопитството е страхотен начин за отвличане на вниманието.

Онази вечер си говорихме за кулата, макар останалите три да настояваха да я наричаме тунел. Отговорността за посоката на разузнаванията ни беше на всяка от нас, като авторитетът на психолога описваше широк кръг около тези решения. Част от съображенията при изпращането на нашата експедиция се заключаваха в даването на известна автономност на всеки участник, което помагаше за увеличаването на „вероятността от значителна вариация“.

Този размит протокол беше свързан и с различните ни набори от умения. Така например, въпреки че всички бяхме преминали основно обучение за оцеляване и боравене с оръжие, геодезистът имаше много по-голям медицински и стрелкови опит от нас. Антропологът беше бивш архитект, а преди години беше оцеляла в пожар в сграда, проектирана от нея самата — единственото наистина лично нещо, което бях разбрала за нея. Що се отнася до психолога, за нея знаехме най-малко, но мисля, всички вярвахме, че има някакво управленско минало.

В определен смисъл дискусията за кулата беше първата ни възможност да изпитаме границите на разногласието и компромиса.

— Не мисля, че трябва да се фокусираме върху тунела — заяви антропологът. — Нека да изследваме по-нататък и да се върнем при него със събрана информация от другите разузнавания, включително на фара.

Колко предсказуемо, макар може би и далновидно от страна на антрополога да се опита да предложи по-безопасна и удобна опция. Но въпреки че идеята за картиране ми се струваше формална или стандартна, не можех да отрека, че кулата беше там, а на никоя карта не се и намекваше за нея.

Заговори геодезистът:

— В такъв случай смятам, че трябва да изключим тунела като източник на инвазия или заплаха. Преди да продължим нататък. Иначе той ще остане като враг в тила ни.

Тя идваше от армията и опитът й вече си личеше. Мислех си, че като геодезист непременно ще настоява да изследваме по-широка област, така че мнението й тежеше на мястото си.

— Аз нямам търпение да изследваме хабитатите наоколо — казах аз. — Но в определен смисъл, като се има предвид, че „тунелът“… или кулата… не е отбелязан на никоя карта, той ми се струва важен. Или е пропуснат нарочно на картата и следователно е известен… а това е някакво послание, или е нещо ново, което не е било тук при пристигането на предишната експедиция.

Геодезистът ме изгледа признателно за подкрепата, но моята позиция нямаше нищо общо с нея. Нещо в мисълта за кула, устремена надолу в земята, ме увличаше и изпълваше едновременно със световъртеж и очарование от конструкцията. Не можех да кажа за коя част копнея и от коя се страхувам, а в съзнанието ми постоянно се връщаше картината на морските раковини и други естествени образи на ръба на внезапната пропаст, водеща към дълбините на неизвестното.

Психологът кимна, като че ли обмисляше аргументите ни, и попита:

— Някой изпитва ли вече желание, макар и смътно, да си тръгне?

Въпросът й беше основателен, но все пак дразнещ.

И трите поклатихме глави.

— Ами ти? — попита я геодезистът. — Какво е твоето мнение?

Психологът се ухили, което ни се видя странно. Но тя трябва да е знаела, че всяка от нас може да е натоварена със задачата да наблюдава нейните реакции на различни дразнители. Сигурно я развеселяваше мисълта, че един геодезист — специалист по повърхността на нещата — би могъл да бъде избран за целта вместо биолог или антрополог.

— Трябва да призная, че в момента изпитвам силно безпокойство. Но не съм сигурна дали е заради ефекта на цялостното ни обкръжение или заради наличието на тунела. Лично аз бих искала да изключим тунела.

Кулата.

— Значи три на една — заключи антропологът. Пролича си, че всъщност изпитва облекчение, задето други са взели решението вместо нея.

Геодезистът само сви рамене.

Може би бях сгрешила за любопитството. Геодезистът не проявяваше любопитство към каквото и да било.

— Скучно ли ти е? — попитах аз.

— Нямам търпение да се захванем за работа — заяви тя към цялата група, все едно бях попитала всички. Не можех да разбера дали го казва искрено.

Разговаряхме в общата палатка. Вече се беше стъмнило и не след дълго се чу странното стенание в нощта, за което всички знаехме, че трябва да има естествена причина, но въпреки това ни караше да настръхваме. Като че ли това беше сигналът за края на срещата. Всички се разотидохме в собствените си покои, за да останем насаме с мислите си. Полежах будна в палатката си, мъчейки се да превърна кулата в тунел или дори шахта, но без успех. Вместо това умът ми се връщаше към един и същи въпрос: какво се крие в основата й?

 

 

По пътя от границата към базовия лагер близо до брега не бяхме преживели почти нищо необичайно. Птиците пееха, както му беше редът, елените се разбягваха, вирнали белите си опашки като удивителни на зелено-кафявия фон на храстите, миещите мечки се поклащаха на кривите си крачета и се занимаваха със своите си дела, без да ни обръщат внимание. Цялата група, струва ми се, бяхме почти замаяни от свободата след толкова оковаващи месеци на обучения и подготовка. Докато бяхме в онзи коридор, в преходното пространство, нищо не можеше да ни докосне. Не бяхме нито това, което сме били някога, нито това, в което щяхме да се превърнем, след като стигнем до целта си.

В деня преди да пристигнем в базовия лагер настроението ни беше смутено за кратко от появата на огромен див глиган на пътеката на известно разстояние пред нас. Беше толкова далеч, че отначало едва го разпознахме дори с биноклите. Но въпреки слабото си зрение, дивите прасета имат прословуто обоняние и той се спусна срещу нас от почти сто и петдесет метра разстояние. Трополенето му приближаваше… но ние все пак имахме време да помислим какво да направим и извадихме дългите си ножове, а геодезистът — автомата си. Куршумите можеха да спрат тристакилограмовото прасе, а можеха и да не успеят. Нямахме увереността да отклоним вниманието си от глигана, за да намерим сандъчето с пистолетите сред екипировката си и да отворим тройните му ключалки.

Психологът нямаше време да си подготви хипнотично внушение, с което да ни накара да се съсредоточим и вземем ситуацията в ръце. Успя да каже само: „Не се приближавайте! Не му позволявайте да ви докосне!“… докато глиганът продължаваше да тича насреща ни. Антропологът се кискаше леко от нерви и от абсурда на критичната ситуация, която се развиваше така бавно. Само геодезистът бе предприела незабавни действия: беше коленичила на едно коляно, за да се прицели по-добре; заповедите ни включваха полезната директива: „Убивай само, ако си под заплаха да бъдеш убит“.

Аз продължавах да наблюдавам глигана. Колкото повече приближаваше, толкова по-странна изглеждаше муцуната му. Чертите му бяха някак изкривени, все едно животното се бореше с неистови вътрешни мъки. В зурлата и широкото му, издължено лице нямаше нищо особено, но аз останах със смайващото впечатление за някакво присъствие поради обърнатия сякаш навътре поглед и завъртяната наляво глава, все едно имаше невидима юзда. В очите му искреше електричество, което не можех да приема като реално. Предположих, че е страничен ефект от потреперващата ми ръка на бинокъла.

Това, което бе погълнало глигана, скоро погълна и желанието му за нападение. Той рязко зави наляво към шубраците със силен рев, който мога да опиша само като вик от страдание. Докато стигнем до това място, животното беше изчезнало, оставяйки след себе си следа от изпомачкана растителност.

В продължение на няколко часа след това се бях вглъбила в себе си и се мъчех да намеря обяснения за това, което бях видяла: паразити и други стопаджии от неврологичен характер. Търсех изцяло рационални биологични теории. После глиганът избледня като всичко останало, което бяхме срещнали по пътя си от границата към лагера и аз отново обърнах поглед към бъдещето.

 

 

На другата сутрин след откриването на кулата станахме рано, закусихме и изгасихме огъня. Във въздуха се усещаше хлад, типичен за сезона. Геодезистът отвори кутията с оръжията и раздаде на всяка по един пистолет. Самата тя си остави автомата, който при това имаше осветление под цевта. Не бяхме очаквали да отворим точно тази кутия толкова скоро и макар никоя да не възрази, помежду ни се усети непознато досега напрежение. Знаехме, че участниците във втората експедиция в Зона X са се самоубили с огнестрелни оръжия, а тези на третата са се застреляли един друг. Едва когато няколко последващи експедиции не дали жертви, висшестоящите дръзнали отново да включат огнестрелни оръжия в екипировката. Ние бяхме дванайсетата експедиция.

И така, и четирите се върнахме при кулата. Слънчевите лъчи се процеждаха през мъховете и листата и образуваха архипелази от светлина по гладката повърхност на входа. Той си оставаше все така незабележим, безучастен, в никакъв случай злокобен… и въпреки всичко ни бяха нужни усилия на волята, за да стоим там и да го гледаме. Забелязах, че антропологът проверява черната си кутийка и с облекчение открива, че червената лампичка не свети. В противен случай трябваше да изоставим този обект и да продължим в друга посока. Не го желаех, въпреки тръпката от страх.

— Колко е дълбок според вас? — попита антропологът.

— Не забравяйте, че трябва да вярваме на измерванията — отвърна смръщено психологът. — Те не лъжат. Според геодезиста тази конструкция е с диаметър 18,7 метра. Издига се на 20 сантиметра от земята. Стълбището е разположено точно на север, което би могло да ни подскаже нещо за създаването й. Изградена е от камък и черупков варовик, без метал и тухли. Това са факти. Отсъствието й на картите може да означава единствено, че входът е бил разкрит по-късно от буря.

Намирах вярата на психолога в измерванията и разсъжденията й относно липсата на обозначение за кулата върху картата странно… трогателни? Вероятно искаше просто да ни успокои, но предпочитах да мисля, че се опитва да успокои себе си. Позицията, в която се намираше — да ни води и може би да знае повече от нас — сигурно е била трудна и самотна.

— Надявам се, че е около два метра дълбока, за да можем да продължим картирането — каза геодезистът, като се мъчеше да звучи безгрижно, но и тя, и ние усетихме призрака на израза „два метра под земята“ и потънахме в мълчание.

— Искам да знаете, че не мога да спра да мисля за това нещо като за кула — признах аз. — Не го виждам като тунел.

Струваше ми се важно да уточня това, преди да започнем да се спускаме надолу, дори това да повлияеше на оценката им за психичното ми състояние. Аз виждах кула, врязана в земята. В основата й ли се намирахме или на върха? От тази мисъл главата ми се замайваше.

Трите ме изгледаха, сякаш аз бях странното стенание по здрач, а след секунда психологът каза намусено:

— Ако това ти помага да го впишеш в някакъв контекст, не виждам нищо лошо.

Отново се възцари тишина под надвисналите дървета. Един бръмбар се изкачваше на серпентини към клоните, вдигайки прашинки след себе си. Струва ми се, всички осъзнахме, че едва сега наистина сме пристигнали в Зона X.

— Ще вляза първа и ще видя какво има долу — каза накрая геодезистът и ние с радост й отстъпихме това право.

В началото стълбите се спускаха стръмно надолу, а стъпалата бяха тесни, така че геодезистът слизаше заднешком. Докато тя се спускаше, ние разчиствахме паяжините около нея с пръчки. Тя се олюляваше с преметнатото на гърба оръжие и гледаше нагоре към нас. Беше вързала косата си на опашка, от което чертите на лицето й изглеждаха стегнати и изпънати. Дали това не бе моментът да я спрем? Да измислим друг план? И така да беше, никоя от нас нямаше куража да го направи.

Със странна и самодоволна, сякаш осъдителна усмивка, геодезистът слизаше все по-надолу, докато не остана да се вижда само бледото й лице, заобиколено от тъмнината, а после и то изчезна. След нея остана празно пространство, което ме порази, все едно се бе случило точно обратното — от мрака да изплува лице. Ахнах, с което предизвиках острия поглед на психолога. Антропологът се взираше в стълбището и нищо не забеляза.

— Всичко наред ли е? — извика психологът към геодезиста.

Всичко беше наред допреди секунда. Защо сега да е различно?

Геодезистът изсумтя в отговор, сякаш се съгласяваше с мен. Още няколко секунди я чувахме как се мъчи по тесните стъпала. После настъпи тишина, а след това още едно движение, но с друг ритъм, което за един страшен миг ни се стори, че идва от другаде.

Но после геодезистът извика:

— До това ниво всичко е чисто!

До това ниво. Част от мен се зарадва, че представата ми за кула все още не е оборена.

Това бе сигнал за мен също да тръгна надолу заедно с антрополога, а психологът остана горе на пост.

— Време е да тръгвате — каза тя така небрежно, сякаш бяхме в училище и е бил последният звънец.

Обзе ме емоция, която не можах съвсем да идентифицирам и за кратко видях тъмни петна пред очите си. Последвах антрополога през остатъците от паяжините и мумифицирани люспи на насекоми в противния хлад на това място така нетърпеливо, че едва не я препънах. Последното, което видях от света горе: психологът, която ме гледаше леко намръщено, а зад нея — дърветата, почти ослепителната синева на небето, контрастираща с тъмните стени на стълбището.

Стълбите свършваха на около шест метра под земята, където се откриваше по-долно ниво. Таванът беше висок около два метра и половина, което означаваше, че над главите има към три метра и половина скала. Фенерчето на автомата на геодезиста осветяваше пространството наоколо, но тя се беше обърнала с гръб към нас и оглеждаше стените, които бяха чисто бели, без никакви декорации. Няколкото пукнатини говореха или за изтеклото време, или за някакъв внезапен катаклизъм. Това ниво като че ли имаше същата площ като видимата част на повърхността, което отново потвърждаваше хипотезата ми, че става дума за цялостна конструкция, заровена в земята.

— Продължава още — отбеляза геодезистът, като посочи с автомата точно отсреща на отвора, от който бяхме дошли. Там се виждаше извит свод и тъмнина, подсказваща за друго стълбище. Кула. Това означаваше, че нивото, на което се намирахме, не беше под, а площадка или част от дълго стълбище. Тя се запъти към сводестия отвор, докато аз продължавах да изследвам стените с фенерчето си. Празнотата им ме омагьосваше. Опитах се да си представя кой би могъл да построи това нещо, но не можах.

Спомних си силуета, който бях видяла късно следобед през първия ни ден в лагера. Тогава приехме, че е на фар, защото картата показваше фар на това място, и защото всички веднага решихме, че така трябва да изглежда един фар. Всъщност геодезистът и антропологът едновременно изразиха облекчение, когато го видяха. Познатостта на функцията му още повече ги успокои.

Но в случая с кулата не знаехме нищо. Не можехме да си представим пълните й очертания. Нямахме представа за предназначението й. А сега, когато бяхме започнали слизането в нея, тя продължаваше нищо да не ни разкрива. Психологът можеше да си цитира измервания на „върха“ на кулата, но тези числа не означаваха нищо, нямаха контекст. А да се вкопчваш в числа без контекст си е чиста лудост.

— Гледан отвътре, кръгът има правилна форма, което подсказва точност в изграждането на постройката — съобщи антропологът.

Постройката. Вече и тя се отказваше от представата за тунел.

Мислите ми се изляха невъздържано от устата в последно излияние на състоянието, което ме бе обзело горе.

— Но за какво служи? И каква е вероятността да липсва на картите? Възможно ли е да е била построена от някоя от предишните експедиции? — Зададох всички тия въпроси и много други, без да очаквам отговор. Макар да не бяхме забелязали никаква заплаха, струваше ми се важно да елиминирам всеки миг на тишина. Сякаш празните стени някак се хранеха от мълчанието и нещо можеше да се появи в пространството между думите ни, ако не внимавахме. Знам, че ако бях изразила тази тревога пред психолога, тя щеше да се притесни. Но аз бях свикнала със самотата повече от всички други и бих определила това място в този момент от разузнаването ни като бдително.

Геодезистът ахна и ме прекъсна по средата на един въпрос, без съмнение за голямо облекчение на антрополога.

— Вижте! — каза тя, насочила фенера си към свода.

Бързо отидохме при нея и светнахме надолу.

Там наистина имаше друго стълбище, този път леко извито и с много по-широки стъпала, но от същия материал. На нивото на раменете ни, може би на метър и половина височина върху вътрешната стена на кулата съзрях нещо, което първо взех за леко искрящи зелени пълзящи растения, спускащи се надолу в мрака. Изведнъж в съзнанието ми проблесна абсурден спомен за флоралните тапети в банята от времето, когато живеех със съпруга си. После „растенията“ добиха по-ясна форма и видях, че това всъщност са думи, изписани с наклонени букви, изпъкващи на петнайсетина сантиметра от стената.

— Задръжте светлината — казах аз и заобиколих двете си партньорки на първите стъпала.

В главата ми отново нахлу кръв, ушите ми забучаха. Трябваше да вложа цялата си воля за самоконтрол в тези няколко крачки. Не мога да обясня какво ме тласкаше натам, освен че бях биолог, а това нещо имаше странно органичен вид. Ако лингвистът беше тук, може би щях да й отстъпя тази роля.

— Не го докосвай, каквото и да е — предупреди ме антропологът.

Кимнах, но бях твърде омагьосана от откритието. Ако ме обземеше желание да докосна думите на стената, нямаше да мога да се спра.

Дали се изненадах, че когато се приближих, установих, че разбирам езика, на който са написани? Да. Изпълни ли ме това едновременно с въодушевление и ужас? Да. Опитах се да потисна хилядите нови въпроси, които се породиха в мен. Осъзнавайки значимостта на този миг, с възможно най-спокоен глас зачетох от самото начало:

„Там, където се крие душащият плод от ръката на грешника, ще раздам семената на мъртвите, за да споделя с червеите, които…“

Нататък мракът поглъщаше написаното.

— Думи? — учуди се антропологът. — Думи?

— Да, думи.

— От какво са направени? — поинтересува се геодезистът.

Трябваше ли да са направени от нещо?

Светлината, която двете хвърляха върху продължаващото изречение, потрепери. „Там, където се крие душащият плод“ се окъпа в светлини и сенки, сякаш се водеше война за смисъла му.

— Чакайте малко. Трябва да се приближа.

Трябваше ли наистина? Да, трябваше да се приближа.

От какво са направени?

Дори не се бях замислила за това, а трябваше; все още се опитвах да схвана лингвистичния смисъл и не бях стигнала до мисълта за физическа проба. Но какво облекчение беше този въпрос! Той ми помогна да се преборя с желанието да продължа да чета, да сляза още по-надолу в мрака и да не спра, докато не изчета всичко. Намерили плодородна почва, първите думи вече се пречупваха в ума ми по най-неочаквани начини.

Пристъпих по-напред и се взрях в „Там, където се крие душащият плод“. Видях, че буквите, свързани в наклонения си шрифт, са направени от нещо, което обикновен човек би взел за зелен папратовиден мъх, но вероятно беше някакъв вид гъби. Накъдрените стъбълца растяха нагъсто от стената. От думите лъхаше глинеста миризма, примесена с дъх на развален мед. Миниатюрната гора се полюшваше — едва доловимо, като морски треви в спокоен океан.

В тази малка екосистема съществуваха и други неща. Полускрити в зеленината, повечето същества бяха прозрачни и напомняха на дребни ръчички, оставени от възглавничката на дланта. На върховете на пръстите на тези „ръчички“ имаше златни възелчета. Наведох се още по-близо — като кръгла глупачка, като човек, който не е прекарал неколкомесечно обучение по оцеляване и който никога не е учил биология. Като някого, подлъган за мисли, че думите трябва да бъдат прочетени.

Нямах късмет… или може би имах? Поради някакво смущение в потока от въздух едно от възелчетата на буквата „Т“ избра този момент, за да се пукне, и от него излетя мъничък фонтан от златни спори. Дръпнах се назад, но ми се стори, че нещо влезе в носа ми, и усетих още по-силно миризмата на развален мед.

Стреснато отстъпих още по-назад, като мислено се почерпих с някои от най-цветущите ругатни на геодезиста. Естественият ми инстинкт винаги е бил прикриване. Вече си представях как ще реагира психологът на моето заразяване, ако то стане достояние на групата.

— Някакъв вид гъби — казах аз накрая, като си поех дълбоко въздух, за да овладея гласа си. — Буквите са образувани от спори.

Кой можеше да знае дали наистина е така? Но това беше най-близкото до отговор.

Гласът ми явно бе прозвучал по-спокойно от действителните ми мисли, защото те не се поколебаха в реакцията си. В тона им нямаше и следа от намек, че са забелязали спорите, които изригнаха в лицето ми. Аз бях отишла толкова близо. А спорите бяха тъй мънички, тъй незначителни. „Ще раздам семената на мъртвите“.

— Думи? От гъби? — глупаво повтори геодезистът.

— Няма сведения за човешки език, който да използва този метод на писане — отбеляза антропологът. — Има ли животно, които общува по този начин?

Не можах да сдържа смеха си.

— Не, няма животно, което общува по този начин.

Дори да е имало, не си спомнях името му, нито по-късно съм се сетила.

— Шегуваш ли се? Това е някакъв майтап, нали? — попита геодезистът. Изглеждаше готова да слезе при мен и да докаже, че греша, но не помръдна от мястото си.

— Спори — потвърдих аз като в транс, — които оформят думи.

Беше ме обзело спокойствие. С него се конкурираше друго усещане — сякаш не можех да дишам или не искам — което явно беше психично, а не физиологично. Не бях забелязала физически промени, а в определен смисъл и нямаше значение. Знаех, че надали в лагера имаме антидот за нещо толкова непознато.

Информацията, която се опитвах да обработя, ме парализираше. Думите бяха образувани от симбиотичните плодни тела на неизвестен за мен вид. Второ, спорите означаваха, че колкото по-надолу слизаме, толкова по-наситен ще бъде въздухът с евентуални замърсители. Имаше ли причина да споделям тази информация с другите, след като тя щеше само да ги разтревожи? Не, реших аз, може би егоистично. По-важно беше да се погрижа да не бъдат пряко изложени на опасността, докато не се върнем с по-подходяща екипировка, макар че много неща зависеха от екологични и биологични фактори, за които все повече се убеждавах, че не разполагам с достатъчно данни.

Качих се обратно по стълбите до площадката. Геодезистът и антропологът ме гледаха с очакване, като че ли можех да им кажа нещо повече. Антропологът беше на ръба: погледът й не можеше да се спре върху нищо, а постоянно скачаше и блуждаеше. Но какво можех да им кажа за думите на стената, освен че бяха или невъзможни, или налудничави, или и двете? Бих предпочела да бяха написани на непознат език, в известен смисъл това щеше да бъде по-малка загадка за решаване.

— Трябва да се върнем горе — заявих аз.

Препоръчах този курс на действие не защото беше най-добрият, а защото исках да огранича контакта на другите със спорите, докато не видех дългосрочните им ефекти върху мен. Освен това съзнавах, че ако остана по-дълго тук, може да изпитам силен импулс да се върна долу и да продължа да чета думите нататък. Тогава другите щяха да ме задържат насила, а не знаех какво ще направя в такъв случай.

Те не възразиха. Но докато се изкачвахме нагоре по стъпалата, за момент изпитах световъртеж, въпреки че се намирах в тясно и затворено пространство. За миг ме обзе паника и стените добиха оттенък на плът, сякаш бяхме проникнали в гърлото на грамаден звяр.

 

 

Когато разказахме на психолога какво сме видели и й цитирах част от думите, тя първоначално замръзна със странно съсредоточен вид. После реши да слезе и лично да види надписа. Вътрешно се борех дали да я предупредя да не го прави. Накрая казах:

— Разгледай ги само от върха на стълбите. Не знаем дали има токсини. Ще се върнем по-късно с противогази.

Поне бяхме наследили такива от последната експедиция в един запечатан контейнер.

— Парализата не е ли убедителен анализ? — попита тя, вперила поглед в мен.

Усетих някакъв сърбеж, но не казах нищо, не направих нищо. Другите като че ли дори не я бяха чули. Едва по-късно щях да разбера, че се е опитала да ме подчини с хипнотично внушение, предназначено единствено за мен.

Реакцията ми явно е попаднала в диапазона на приемливото, защото тя тръгна надолу, а ние притеснени я чакахме горе. Какво щяхме да правим, ако не се върнеше? Обзе ме собственическо чувство. Подразних се от мисълта, че може и тя изпита същата потребност да прочете надписа докрай, но за разлика от мен, да й се подчини. Макар да не разбирах смисъла на думите, искаше ми се да има такъв, за да мога по-скоро да отстраня съмнението и да върна разума в уравненията си. Тия мисли отвличаха вниманието ми от ефекта на спорите върху организма ми.

За щастие, другите две жени нямаха никакво желание да разговаряме, докато чакахме. Само след петнайсет минути психологът непохватно се качи обратно по стълбите и излезе навън, като мигаше с очи, докато зрението й се пригоди към дневната светлина.

— Интересно — каза тя с равен тон, като се изправи пред нас и изчисти паяжините от дрехите си. — Никога не съм виждала подобно нещо.

Като че ли й се искаше да каже още нещо, но се отказа.

Това, което вече беше казала, граничеше с идиотизма и видимо не бях единствената на това мнение.

— Интересно? — възкликна антропологът. — Никой не е виждал подобно нещо, откак свят светува. Никой. Никога. А ти го наричаш „интересно“? — Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в истерия. Геодезистът пък гледаше и двете така, сякаш самите те бяха някакви непознати организми.

— Имате ли нужда да ви успокоя? — попита психологът. В думите й се долавяше стоманена нотка, която накара антрополога да измърмори нещо уклончиво, забола поглед в земята.

Аз наруших мълчанието със собствено предложение:

— Трябва ни време да помислим. Да помислим какво да правим по-нататък.

Разбира се, имах предвид, че на самата мен ми е нужно време да видя дали вдишаните спори ще ми се отразят по достатъчно сериозен начин, за да призная какво се е случило.

— Цялото време на света може да не ни стигне за това — отбеляза геодезистът.

Мислех, че от всички ни тя най-добре разбира последиците от това, което бяхме видели: че е възможно да се намираме в истински кошмар. Психологът обаче не й обърна внимание и застана на моя страна:

— Да, трябва ни време. Нека използваме остатъка от деня, за да правим това, за което сме изпратени тук.

И така, върнахме се в лагера и обядвахме, след което се съсредоточихме върху „обичайните неща“. Аз през цялото време наблюдавах тялото си за промени. Дали ми беше много студено или много горещо? Тази болка в коляното от стара травма ли беше или нещо ново? Проверих дори монитора на черната кутийка, но той нищо не показваше. В мен не настъпваха никакви съществени промени и докато събирахме проби и данни в близост до лагера — сякаш отдалечаването щеше да ни направи подвластни на кулата — постепенно се отпуснах и си казах, че спорите нямат никакъв ефект… макар да знаех, че инкубационният период при някои видове може да бъде месеци или години. Сигурно просто бях решила, че поне през следващите дни съм в безопасност.

Геодезистът се концентрира върху нанасянето на детайли и нюанси върху картите, които висшестоящите ни бяха дали. Антропологът се зае да изследва останките от няколко бараки на двеста-триста метра от нас. Психологът остана в палатката си, за да пише в дневника си. Може би докладваше, че е заобиколена от идиоти, или просто описваше секунда по секунда сутрешните ни открития.

Аз посветих около час на наблюдението на малка червено-зелена дървесна жаба, настанила се върху широко, дебело листо, а после още час, за да проследя пътя на искрящо черно водно конче, което не би трябвало да се среща на морското равнище. Останалото време прекарах върху един бор, откъдето фокусирах бинокъла си върху брега и фара. Обичах да се катеря. Обичах и океана и установих, че да го гледам ми действа успокояващо. Въздухът беше толкова чист, толкова свеж, за разлика от света зад границата, който беше мръсен, уморен, несъвършен, устремен надолу, във война със самия себе си. Там винаги се чувствах така, сякаш работата ми се заключаваше в безплоден опит да се спасим от това, което сме.

Богатството на биосферата на Зона X се отразяваше в изобилието на птичия свят — от коприварчета и кълвачи до корморани и черни ибиси. Виждах и част от солените блата и вниманието ми беше възнаградено от едноминутната гледка на двойка видри. В един момент те погледнаха нагоре и изпитах странното усещане, че ме виждат как ги наблюдавам. Често изпитвах това чувство сред дивата природа: че нещата не са точно такива, каквито изглеждат, и трябваше да се боря с него, за да не надделее над научната ми обективност. Имаше и нещо друго, което се движеше тромаво през тръстиките, но се намираше по-близо до фара и под дебело прикритие. Не можех да кажа какво е, а след малко растителността спря да мърда и напълно го изгубих от поглед. Предположих, че е диво прасе, а тези животни плуват добре и са също толкова непридирчиви към хабитата си, колкото към храната си.

По мръкване стратегията да се занимаваме със своите си задачи като цяло беше свършила работата си да успокои нервите ни. Напрежението донякъде се беше разнесло и на вечеря дори се шегувахме.

— Иска ми се да знам какво си мислиш — призна антропологът, а аз отвърнах:

— Не, не ти се иска.

Тя посрещна отговора ми със смях, който ме изненада. Аз нямах желание да чувам техните гласове в главата си, техните представи за мен, нито техните истории и проблеми. Защо им бяха моите?

Нямах нищо против другарското чувство, което бе започнало да се заражда помежду ни, макар че то щеше да се окаже краткотрайно. Психологът ни даде по няколко бири от запасите с алкохол, които ни отпуснаха дотолкова, че аз смутено предложих да поддържаме връзка и след края на мисията. Вече бях спряла да се следя за физиологични и психични реакции на спорите и установих, че двете с геодезиста се разбираме по-добре, отколкото бях очаквала. Продължавах да не харесвам особено антрополога, но най-вече в контекста на мисията, не заради нещо, което ми бе казала. Чувствах, че по време на полевата работа беше показала липса на психична устойчивост — също както някои спортисти се представят чудесно на тренировка, но не и в мача. Макар че самото желание да участва в такава мисия означаваше нещо.

Когато падна нощта и се разнесе вечерното стенание, още седяхме край огъня и първата ни реакция бе да му отговорим с пиянска демонстрация на смелост. Звярът в блатата ни се струваше стар приятел в сравнение с кулата. Накрая бяхме сигурни, че ще успеем да го снимаме, да документираме поведението му, да го обозначим и да му определим място в таксономията на живите същества. Той щеше да стане известен по начин, по който, бояхме се ние, кулата нямаше да стане. Но когато стенанията му се извисиха, сякаш беше разгневен от подигравките ни, спряхме. Последва нервен смях, а психологът го прие като знак да ни подготви за следващия ден.

— Утре ще се върнем в тунела. Ще влезем по-дълбоко, но ще вземем определени предпазни мерки — ще носим противогази, както беше предложено. Ще запишем надписа на стените и, надявам се, ще се ориентираме за датировката му. А може би и ще добием представа колко дълбоко слиза тунелът. Следобед ще се върнем към общите си изследвания в района. Режимът ще остане такъв, докато не сметнем, че сме научили достатъчно за тунела и неговото място в Зона X.

Кула, не тунел. Все едно говореше за изследването на изоставен търговски център… но нещо в тона й звучеше отрепетирано.

Внезапно тя се изправи и изрече три думи:

— Консолидация на властта.

Геодезистът и антропологът до мен се отпуснаха и погледите им се разфокусираха. Бях шокирана, но изимитирах тяхната реакция, надявайки се психологът да не е забелязала забавянето ми. Не изпитвах никаква принуда, но явно бяхме предварително програмирани да изпаднем в хипнотично състояние при тези думи.

Поведението на психолога стана по-твърдо отпреди.

— Ще запазите спомен, че сме обсъдили няколко варианта по отношение на тунела. Ще знаете, че в крайна сметка сте се съгласили с мен за най-добрия план за действие и че сте били напълно уверени в него. Винаги, когато мислите за това решение, ще ви обзема чувство на спокойствие, което ще запазите, щом влезете отново в тунела, въпреки че ще реагирате на дразнителите, както сте обучени. Няма да поемате ненужни рискове. Ще продължавате да виждате конструкция, изградена от черупков варовик и камък. Ще вярвате безрезервно на колегите си и ще изпитвате постоянно другарско чувство към тях. След като излезете от конструкцията, всеки път, когато видите птица в полет, тя ще предизвиква у вас силно чувство, че постъпвате правилно и че се намирате на правилното място. Щом щракна с пръсти, ще забравите всичко за този разговор, но ще следвате наставленията ми. Ще се чувствате много уморени и ще искате да се оттеглите в палатките си, за да се наспите добре преди утрешния ден. Няма да сънувате. Няма да имате кошмари.

Докато изричаше всичко това, аз гледах право пред себе си, а когато щракна с пръсти, направих също като другите две. Не вярвам, че психологът забеляза нещо, и се оттеглих в палатката си заедно с останалите.

Вече имах нова информация за обработване, освен кулата. Знаехме, че ролята на психолога е да осигурява баланс и спокойствие в стресови ситуации и че това включва хипнотични внушения. Не можех да я виня, че изпълнява задачата си. Но сега, когато го бях видяла така явно, то ме притесняваше. Едно е да си мислиш, че може да бъдеш подложен на хипноза, съвсем друго е да го преживееш като наблюдател. Какъв ли контрол можеше да упражни тя върху нас? Какво искаше да каже с думите, че ще продължим да мислим за кулата като за конструкция от черупков варовик и камък?

По-важното обаче беше, че сега можех да предположа един от ефектите на спорите: бяха ме направили неподатлива на хипнотичните внушения на психолога. Бяха ме превърнали в нещо като конспиратор срещу нея. Дори целите й да бяха безобидни, усещах чувство на тревожност всеки път, когато си помислех да си призная за имунитета си срещу хипнозата, особено след като това означаваше, че цялото скрито кондициониране, изградено по време на обучението ни, също ми влияе все по-малко.

Вече имах не една, а две тайни, а това означаваше, че сигурно и необратимо се отчуждавам от експедицията и нейната цел.

 

 

Отчуждението във всичките си форми не беше нещо ново за тези мисии. Разбрах го, когато ми дадоха възможност заедно с другите да гледам видеозапис на интервютата с членовете на единайсетата експедиция. След като било установено, че са се завърнали към предишния си живот, те били поставени под карантина и разпитани за преживяванията им. В повечето случаи семействата им благоразумно потърсили властите, след като завръщането на близките им се сторило необяснимо или плашещо. Всички открити документи за последните били конфискувани от висшестоящите за проверка и анализ. Беше ни позволено да видим и тази информация.

Интервютата бяха сравнително кратки, като и осемте участници в експедицията разказваха една и съща история: не преживели никакви необичайни феномени в Зона X, не засекли никакви необичайни измервания, не претърпели никакви необичайни вътрешни конфликти. Но след известно време всеки от тях изпитал силно желание да се прибере у дома и предприел действия за това. Никой не можеше да обясни как е преминал обратно границата, нито защо си е отишъл направо у дома, вместо първо да се яви пред висшестоящите. Един по един те просто зарязали експедицията и дневниците си и се понесли към дома. Някак си.

По време на интервютата лицата им бяха дружелюбни, а погледите — прями. Ако думите им звучаха някак равно, то това беше в тон с общото спокойствие, с почти сънното им поведение, с което всички се бяха завърнали, дори дребният жилав мъж, който е бил военният експерт на експедицията и имаше жизнерадостен, енергичен характер. По отношение на емоциите не можех да ги различа един от друг. Имах чувството, че сега всички те гледат света през някакъв воал и говорят с интервюиращите от голяма дистанция във времето и пространството.

Що се отнася до документите, те се оказаха скици на местности в Зона X или кратки описания. Имаше също рисунки на животни или карикатури на членове на експедицията. В един или друг момент всички бяха рисували фара или писали за него. Да се търси скритият смисъл в тези документи, беше все едно да се търси скритият смисъл в естествения свят около нас. Ако имаше такъв, той можеше да бъде активиран само от погледа на гледащия.

По онова време търсех забрава; взирах се в онези празни, анонимни лица, за да намеря дори болезнено познат, безобиден изход. Смърт, при която нямаше да бъда мъртва.