Дейвид Далглиш
Танц с остриета (13)

Глава дванадесета

Матю насипваше ярма на животните, когато видя конниците, отправили се към дома му. Те бяха двама, със зацапани от прах ризници. Дори и от това разстояние се виждаха оръжията им.

— Кои са тези? — попита стоящият край него Тревър и присви очи срещу блясъка на снега. — Познаваш ли ги?

— Не. Помни, ако питат, Тристан е твой брат и ръката му е била ухапана от паяк. Разбра ли?

— Да, татко.

— За всеки случай си вземи ножа, но не им позволявай да те видят. Това е сериозно, Тревър.

Очите на момчето се разшириха. То възнамеряваше да попита нещо, но само кимна.

Матю се отправи към къщата. Конниците вече бяха стигнали прага и чукаха на вратата. Евелин им отвори и след миг ги покани да влязат. Фермерът разчиташе, че тя ще запази самообладание, вероятно повече от него самия. Но пък останалите деца също бяха вътре…

Трябваше да ги накараш да изчакат отвън, докато се върна, Евелин. Но не, винаги трябва да се направиш на безупречна домакиня.

Той спря и влезе в плевнята. Синът му го погледна сепнато, докато фермерът изтегляше вилата от стената.

— Те носят брони, така че това няма да ни помогне — каза Матю и погледна четирите зъбци. — Но пък са без шлемове, така че…

Той опря вилата пред вратата на дома, сетне прекрачи вътре. Двамата мъже се бяха настанили край огъня, оставили наметалата си да се сушат. Мечовете им не бяха извадени, слава на Ашур.

Децата се бяха струпали на безопасно разстояние — още нещо, за което фермерът остана благодарен. Непознатите държаха малки дървени купички с бульона, който Евелин бе сварила за закуска. Стомахът му неволно изкъркори — самият Матю все още не беше ял. Каква ли част от порцията му щеше да бъде погълната от натрапниците?

— Добре дошли, господа — рече фермерът и свали ръкавиците си. — Виждам, че съпругата ми се е погрижила да ви посрещне подобаващо. Неприятно и студено е да яздиш през зимата.

— Тя е прекрасна домакиня — каза единият от тях. Той бе тъмнокос, със сплескан нос. Единствено белегът, спускащ се от окото до ухото, го караше да изглежда опасен. Не носеше табард, но акцентът издаваше северния му произход. Вероятно мъжът бе родом от Тинхам или някое от околните миньорски селища.

— Определено. Към Фелууд ли пътувате? На полето не можах да забележа от каква посока идвате.

— Поели сме на север — каза другият. Той бе по-грозен, а кестенявата му коса отчаяно се нуждаеше от подкъсяване. — Конете ни се нуждаеха от почивка. А и ние самите. Когато видяхме къщата ви, мисълта за топъл подслон ни се видя прекалено изкусителна.

— Където има топлина за шестима, ще се намери и за осмина — рече Матю. Острият поглед на Евелин го накара да осъзнае грешката си: заедно с Тристан семейството му наброяваше седем души.

— Случвало се е и дузина да се свираме под този покрив — бързо продължи той, за да отклони вниманието им от казаното току-що. — Миналата зима къщата на съседите изгоря, та ги приютихме тук.

— Трябва да е било трудно — каза първият и се огледа.

— Простете, че още не съм се представил. Аз съм Матю Пенсфилд. Със съпругата ми Евелин вече се познавате. Това е най-големият ми син, Тревър. В ъгъла се крие Мартин. А това са дъщерите ми, Ана и Деби.

Момичетата се усмихнаха и възпитано сведоха глави. Погледите, които войниците им хвърлиха, за момент накараха Матю да застине. Той се поколеба — все още не знаеше какво да прави със спящия Тристан. Не можеше да прецени правилното действие.

Евелин реши вместо него. Макар да се страхуваше, фермерът избра да й се довери.

— А оттатък лежи малкият Тристан, който има треска. Наложи се да му ампутираме ръката. Ухапа го паяк.

— Отвратително — каза тъмнокосият. — Аз съм Герт, а това е Бен. Както казах, поели сме на север. Може би към Фелууд, а може би ще продължим към Тинхам.

— Само скитниците и крадците яздят без конкретна цел — каза Матю. — Надявам се, че не сте нито едно от двете.

Герт се засмя.

— Не. Всъщност търсим един човек. Момче на пет години. Вие виждали ли сте го?

Матю поклати глава. По време на посещенията си в големите градове на няколко пъти бе играл на карти. Умът му не бе особено остър в това отношение, но той се бе справял сносно, защото притежаваше непроницаемо лице. Единствено Евелин умееше да разчита очите му.

— Не. И се съмнявам, че ще го видя. Толкова малко дете да търчи наоколо из снега? Надали ще изкара и една нощ. От колко време е изчезнало? Най-вероятно някоя глутница койоти се е погрижила за него. Или за останките му.

— Точно това е — каза Бен. — Може да не е само. Придружава го мъж в сиво и с два меча, който го е отвлякъл. Ние се опитваме да го догоним, преди да е изчезнал и поискал откуп.

— А откъде го е отвлякъл? — попита Евелин.

Герт сръбна малко бульон.

— Това е нещо, което бихме предпочели да запазим за себе си. Или сте виждали момчето и негодника, или не сте. Произходът и на двамата не е от значение.

Тревър се промъкна в стаята си. Когато се върна, Матю различи ножа в издутия му джоб. Самият фермер се приближи до вратата и се облегна на нея. Късият му меч, прибран в ножницата, бе опрян край пантите.

— Не съм виждал момче или мъж в сиво да се навъртат наоколо. През последните няколко дни почти не напускахме къщата заради времето. Възможно е да са препуснали насам, без да ги забележим.

— По-вероятно е да са минали пеш — каза Герт. — Сега малцина пътуват, така че успяхме да открием остатъците от дирите му.

— Така ли?

— Водеха насам — додаде Бен. — Сигурни ли сте, че не сте виждали нищо?

Матю се поколеба, за да измисли лъжа. Евелин отново му се притече на помощ.

— Прогонихме ги — каза тя. — Търсеха подслон, но и двамата кървяха. А мъжът беше въоръжен. Приличаше на крадец. Не искахме неприятности. И не искаме сега. Ако не ни е излъгал, той каза, че пътувал към Велдарен.

Двамата мъже се спогледаха в безмълвна размяна на реплики.

— Жестока е онази жена, която би отказала подслон на един ранен — каза Бен.

Евелин им хвърли изпепеляващ поглед, който самият Матю бе получавал прекалено често.

— Животът тук е суров, господа. Стараем се да запазим семейството си. Може би там, откъдето идвате, нещата са различни, но тук стоят така — рече домакинята.

— Разбирам — рече Бен. — Просто ни плащат, за да задаваме тези въпроси. Бульонът беше много вкусен, госпожо. Стоплих се чак до пръстите на краката.

Матю започна да се отпуска, но малко. Тези мъже изглеждаха прекалено уверени. Личеше, че не носят оръжията си за украса. Колкото по-скоро се махнеха, толкова по-добре.

Когато се нахраниха, двамата се изправиха и преметнаха плащове.

— Конете ни сигурно нямат търпение да продължат — рече Герт. — Или поне да излязат на свеж въздух.

На прага той се обърна към завесата, зад която Евелин бе казала, че Тристан спи.

— Не от вчера се сражавам — каза той. — Виждал съм много отсечени крайници. Имате ли нещо против да погледна? Да се уверя, че раната е зашита чисто. Все пак е по-трудно да опазваш хората живи, отколкото да ги убиваш.

Евелин се поколеба. Щом тя реагираше по такъв начин, Матю не би могъл да продължи преструвката си.

— Щом желаете — каза фермерът и започна да си слага ръкавиците. — Аз ще се връщам навън. Наминах само от учтивост. Желая ви приятен път.

— Да дойда ли и аз? — попита Тревър.

— Не — остро каза баща му. По-остро от възнамеряваното. — Сега не ми трябваш. Остани при майка си.

Юношата разбра. Пръстите му леко докоснаха скрития нож. Матю мислено скриви лице. Надяваше се войниците да не са забелязали движението на сина му.

Той отвори вратата и пристъпи навън. След затварянето й се облегна на нея, затвори очи и се заслуша. Не можеше да се похвали с богато въображение, та му беше трудно да си представи случващото се вътре. Очевидно двамата търсеха момчето. Те щяха да пристъпят към завесата. Единият щеше да я отметне, за да погледне, а другият щеше да се задържи, за да види дали останалите няма да направят нещо глупаво.

Ръката му се обви около дръжката на вилата.

Матю ритна вратата. Целият му поглед се бе стеснил до тесен прозорец на съсредоточаване. Един от войниците сепнато се бе обърнал към него — онзи, представил се като Бен. Ръката му полетя към меча.

Фермерът насочи вилата към шията му. Бен не можа да изтегли меча си навреме, затова напълно инстинктивно приклекна и извърна глава. Това само влоши нещата. Когато два от зъбците се допряха до лицето му, Матю натисна с всеки от яките мускули на тялото си. Зъбите на вилата бяха тъпи, но тласкани от такава сила, те с лекота пробиха плътта и се врязаха в костта.

Бен изви главата си назад, опитвайки се да се освободи. Когато го стори, по пода рукна кръв. Той изрева. Може би бе изпсувал. Нямаше как да се разбере. Челюстта му висеше откачена, дясната буза бе разпрана. Погледът му напомняше на Матю за онзи побеснял койот, който веднъж бе заварил в плевнята си.

Най-сетне изтеглил меча, Бен се хвърли в атака, без да дочаква другаря си. Фермерът направи крачка назад, стъпи стабилно и блъсна вилата насреща му. Четирите върха блъснаха бронята. Сред писъците на останалите се разнесе стърженето на метал в метал. Вилата не можа да пробие, но ударът се оказа достатъчно силен, за да строши още кости.

С помощта на дръжката Матю повали набодения Бен на колене. Смътно дочу вика на съпругата си, но не разбра думите й, долови само тона на гласа й. Отвъд завесата дотича Герт, размахал меч. Фермерът изостави импровизираното оръжие и се хвърли към вратата. Сграбчи своя меч, докато се приземяваше на колене.

Герт вече се нахвърляше върху му, замахващ с две ръце. Остриетата се сблъскаха.

Паника изпълни Матю, когато той видя парче от меча му да се отчупва. Неговото оръжие бе по-слабо, изработено от по-евтин метал. Много скоро то щеше да се строши.

— Остави го на мира! — изпищя Евелин. Думите й най-сетне бяха придобили смисъл. Стиснал зъби, фермерът се опитваше да отблъсне натиска на Герт. Осмели се да погледне само за миг, за да види как Бен захвърля вилата на пода и се обръща към съпругата му. Той искаше да й помогне, но позицията не му позволяваше.

— Тревър! — извика той. Къде се беше дянало момчето? Защо не помагаше? Сега не беше време за страх. Матю изви меча си, за да отрази нов удар, но осъзна, че той е подлъгващ. В последния момент успя да изблъска встрани замаха, насочен към корема му. — Не бъди страхливец, момче, насечи ги като свине!

Евелин се впусна към камината, за да сграбчи нагорещения ръжен. Тя го стискаше неопитно. В ръката й той изглеждаше жалък в сравнение с бляскавия меч, който Бен стискаше в окървавената си ръка. Матю не получи възможност да наблюдава повече, защото Герт се отпусна на едно коляно, притискайки меча му във все по-неудобна позиция. Макар стопанинът на дома да се съпротивляваше, оръжието му бавно бе притиснато до земята. Лакътят на Герт премаза гърдите му.

— Не се притеснявай за женичката си — каза Герт, приближил лице до неговото. — Ще се погрижа добре за нея. И за момичетата също.

Нямаше как да допусне по-голяма грешка в подбора на думите си.

Матю пусна меча си, сграбчи китката му с едната си ръка, а пръстите на другата зарови в очите и устата му. Войникът започна да вие и да се дърпа панически, но фермерът впиваше ръката си все по-дълбоко. Отстъпчивата мекота бързо бе заменена от хрущял, който започна да пропуква в захвата му. Крещейки, Герт освободи въоръжената си ръка и замахна насляпо. Матю избегна атаката и на свой ред стовари главата на противника си в стената. Разнесе се влажно изхрущяване, звук на разцепваща се диня.

Краят настъпи изненадващо. Децата плачеха, но вече не се виждаше движение. Матю се изправи и почисти ръката си. Евелин се бе свила край камината, захвърлила ръжена, и бе прегърнала Тревър. Момчето все още държеше окървавения си нож. Недалеч от тях лежеше Бен, който кървеше от рани върху лицето си и една дълбока над кръста.

— Всички добре ли са? — попита той. Евелин го погледна и кимна. — Слава на Ашур.

Матю силно прегърна съпругата си, като внимаваше да не изцапа роклята й с дясната си ръка. Останалите деца все още не помръдваха, вцепенени от видяното насилие. Фермерът отиде при всяко от тях, за да ги прегърне и успокои. След това се зае да извлича труповете навън.

Погрижил се за това, той се върна обратно вътре и се тръшна в креслото край огъня. Тялото му започна да трепери. Трябваше да затвори очи, за да потисне неочакван пристъп на гадене.

— Ще заровим броните, за да ги продадем през пролетта — обърна се той към Евелин. Започна да говори, за да попречи на случилото се непрекъснато да се преповтаря в главата му. — Оръжията им също. Ще пуснем конете на свобода. Надявам се, че ще препуснат някъде далеч. А що се отнася до… Тях ще дадем на свинете.

Съпругата му тихо проплака. Матю също потръпна, но се постара да не мисли за това. Пред тях се бе изправил поредният проблем, който трябваше да решат.

Той отвори очи и погледна към завесата. Дали проклетото момче все още спеше, или трепереше от страх?

— Парите не си струваха — каза той, точно преди да се наведе встрани и да повърне.