Метаданни
Данни
- Серия
- Уейуърд Пайнс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pines, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Венцислав Божилов, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Апокалиптична фантастика
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Приключенска фантастика
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XXI век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Блейк Крауч
Заглавие: Пайнс
Преводач: Венцислав Божилов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американски
Излязла от печат: 31.03.2014
Редактор: Евгения Мирева
ISBN: 978-954-655-475-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1127
История
- — Добавяне
6.
Съдомиялната беше заредена и изпълняваше със стонове задълженията си, а Тереза, която отдавна беше минала границата на пълното изтощение, стоеше при умивалника и подсушаваше последната чиния. Прибра я в шкафа, окачи кърпата на вратата на хладилника и изгаси лампата.
Докато вървеше през тъмната дневна към стълбището, тя изпита нещо много по-лошо от емоционалното рухване през този мъчително дълъг ден. Поглъщаща пустота.
Само след няколко кратки часа слънцето щеше да изгрее и в много отношения това щеше да бъде първата сутрин от остатъка от живота й без него. Изминалият ден бе посветен на сбогуването, на събирането на нищожните парченца покой, които би могла да намери в един свят без Итън. Приятелите им го бяха оплакали, със сигурност щяха да тъгуват по него, но щяха да продължат напред — вече продължаваха напред — и рано или късно щяха да забравят.
Не можеше да се отърси от усещането, че с началото на утрешния ден ще бъде самотна.
В мъката си.
В любовта си.
В загубата си.
Имаше нещо толкова смазващо самотно в мисълта за това, че трябваше да спре в подножието на стълбите, да се хване за парапета и да си поеме дъх.
Чукането я стресна, накара сърцето й да забие по-бързо.
Обърна се и впери поглед във вратата. Мина й мисълта, че си е въобразила звука.
Беше пет без десет сутринта.
Кой би могъл…
Ново почукване. Този път по-силно.
Прекоси боса фоайето и се повдигна на пръсти да надникне през шпионката.
На светлината на лампата над вратата видя мъж с чадър, застанал на верандата.
Беше дребен. Напълно плешив. Лицето му приличаше на безизразна маска под капещия чадър. Беше облечен в черен костюм, от който нещо в гърдите й се сви. Федерален агент с новини за Итън? Каква друга причина би имал някой да чука на вратата й в този час?
Но вратовръзката изобщо не си беше на мястото.
На сини и жълти ивици — твърде много стил и блясък за един федерален.
Видя през шпионката как мъжът протяга ръка и почуква отново.
— Госпожо Бърк — каза той. — Зная, че не ви събуждам. Видях ви в кухнята преди няколко минути.
— Какво искате? — попита тя през вратата.
— Трябва да говоря с вас.
— За какво?
— За съпруга ви.
Тя затвори очи, отвори ги отново.
Мъжът още беше там, а тя бе съвсем будна.
— Какво за него?
— Ще бъде по-просто, ако можем просто да седнем и да говорим лице в лице.
— Посред нощ е и аз нямам представа кой сте вие. Няма начин да ви пусна в къщата си.
— Ще поискате да чуете какво имам да ви кажа.
— Кажете ми го през вратата.
— Не мога да го направя.
— Тогава елате сутринта. Ще говорим тогава.
— Госпожо Бърк, ако си тръгна сега, никога вече няма да ме видите и повярвайте ми, това ще бъде трагедия и за вас, и за Бен. Кълна се… не ви желая нищо лошо.
— Махнете се от имота ми или ще извикам полицията.
Мъжът бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади моментална снимка.
Когато я приближи до шпионката, Тереза усети как нещо се пречупва в нея.
Беше снимка на Итън, легнал на стоманена операционна маса, гол под синята светлина. Лявата половина на лицето му изглеждаше силно натъртена и Тереза не можеше да определи дали е жив или мъртъв. Преди да осъзнае какво прави, ръката й сама посегна към верижката и дръпна резето.
Отвори вратата и мъжът сви чадъра си и го опря на стената. Зад него студеният дъжд потапяше в равномерен шум спящия град. Няколко къщи по-надолу беше паркиран тъмен „Мерцедес Спринтър“. Не пасваше на тази улица. Тереза се запита дали микробусът не е негов.
— Дейвид Пилчър — каза мъжът и протегна ръка.
— Какво сте направили с него? — попита Тереза, без да поема ръката му. — Мъртъв ли е?
— Мога ли да вляза?
Тя се дръпна назад и Пилчър прекрачи прага. Дъждовните капки блестяха като мъниста по носовете на черните му обувки.
— Мога да ги сваля — каза той, сочейки обувките си.
— Не се безпокойте.
Тя го поведе към дневната и двамата седнаха един срещу друг — Тереза на канапето, а Пилчър на дървения стол с права облегалка, който тя му довлече от трапезарията.
— Парти ли сте организирали снощи? — попита той.
— В чест на живота на съпруга ми.
— Звучи чудесно.
Тереза изведнъж се почувства ужасно уморена, очите й едва издържаха на ярката светлина на крушката.
— Защо имате снимка на мъжа ми, господин Пилчър?
— Няма значение.
— За мен има.
— Ами ако ви кажа, че съпругът ви е жив?
Цели десет секунди Тереза не си пое дъх.
Чуваше се бръмченето на съдомиялната, тропането на дъжда по покрива, туптенето на сърцето й — и нищо друго.
— Кой сте вие? — попита тя.
— Няма значение.
— Тогава как мога да ви имам…
Той вдигна ръка и черните му очи се присвиха.
— Засега по-добре ме изслушайте.
— От правителството ли сте?
— Не, но пък от друга страна, не е важно кой съм. Важно е онова, което имам да ви предложа.
— Итън жив ли е?
— Да.
Гърлото й се стегна, но Тереза успя да се вземе в ръце.
— Къде е той? — едва чуто прошепна тя.
Пилчър поклати глава.
— Бих могъл да ви разкажа всичко, но няма да ми повярвате.
— Откъде знаете?
— От опит.
— Значи няма да ми кажете къде е съпругът ми?
— Не. И ако ме попитате отново, ще стана, ще изляза през онази врата и никога повече няма да ме видите, което означава, че няма да видите и Итън.
— Наранен ли е? — Тереза чувстваше как свитата топка емоции започва да се отприщва зад гръдната й кост.
— Добре е.
— Пари ли искате? Мога…
— Итън не е отвлечен за откуп. Това изобщо не е свързано с пари, Тереза. — Пилчър се приведе напред. Вече седеше на ръба на стола и се взираше в нея с онези свои пронизващи черни очи, зад които се четеше невероятно силен интелект. — Имам еднократно предложение за вас и за сина ви.
Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си, внимателно извади две мънички стъкленици с безцветна течност и ги постави на масичката. Стъклениците бяха запушени с микроскопични коркови тапи.
— Какво е това? — попита Тереза.
— Събиране.
— Събиране?
— Със съпруга ви.
— Това е някаква шега…
— Не, не е.
— Кой сте вие?
— Името ми е единственото, което мога да ви кажа.
— Е, името ви не означава нищо за мен. И какво очаквате? Да изпия това и да видя какво ще се случи ли?
— Спокойно можете да откажете, Тереза.
— Какво има в стъклениците?
— Бързо действащо, силно приспивателно.
— И когато се събудя, ще бъда като по магия с Итън, така ли?
— Нещата са малко по-сложни, но в общи линии, да.
Пилчър завъртя глава, погледна към предните прозорци и отново насочи вниманието си към Тереза.
— Скоро ще съмне — каза той. — Трябва да чуя отговора ви.
Тя свали очилата си и разтърка очи.
— В това състояние не мога да взема подобно решение.
— Но трябва да го направите.
Тереза сви крака и бавно се изправи.
— Това може да е отрова — каза тя, сочейки към масичката.
— Защо според вас ще искам да ви отровя?
— Нямам представа. Възможно е Итън да се е замесил в нещо.
— Тереза, ако исках да ви убия… — Той млъкна. — Оставам с впечатлението, че сте човек, който разбира другите. Какво ви казва интуицията ви? Че лъжа ли?
Тя отиде при камината и се загледа в семейния портрет, който си бяха направили миналата година.
— Итън и Бен в бели поло блузи, Тереза в бяла лятна рокля. Бяха минали през фотошоп и кожата им беше съвършена, а чертите им рязко се открояваха на светлините в студиото. Навремето се бяха смели колко изкуствено и нагласено се беше получило всичко, но сега, докато стоеше в дневната в тишината преди зазоряване с предложението да бъде отново с него, в гърлото й заседна буца, докато гледаше снимката.
— Това, което правите… — каза тя, без да откъсва поглед от съпруга си. — Ако е някаква лъжа… ще бъде ужасно жестока. Да предложите на опечалена вдовица шанс да види отново съпруга си.
Тереза погледна към Пилчър.
— Истина ли е? — попита тя.
— Да.
— Искам да ви повярвам — каза тя.
— Зная.
— Ужасно много го искам.
— Разбирам, че е скок на сляпо — рече той.
— Идвате по никое време, при това точно в тази нощ. Когато съм уморена, пияна и пълна до пръсване с мисли за него. Съмнявам се да е случайно съвпадение.
Пилчър се пресегна и взе едната стъкленица.
Вдигна я.
Тереза го гледаше.
Пое дълбоко дъх и издиша.
После тръгна през дневната към стълбището.
— Къде отивате? — попита Пилчър.
— Да взема сина си.
— Значи ще го направите? Ще дойдете с мен?
Тя спря в подножието на стълбите и го погледна.
— Ако го направя, ще си върнем ли стария живот?
— Какво имате предвид под „стария живот“? — попита Пилчър. — Тази къща ли? Този град? Приятелите?
Тереза кимна.
— Ако с Бен решите да дойдете с мен, нищо вече няма да е същото. Няма да видите отново тази къща. Така че в този смисъл, не.
— Но ще бъда с Итън. Семейството ни ще бъде заедно.
— Да.
Тя тръгна по стъпалата да събуди сина си. Било заради изтощението, било заради силните емоции, всичко това й се струваше сюрреалистично. Въздухът сякаш бе наситен с електричество. Някаква част от нея й крещеше, че е пълна глупачка. Че никой нормален човек не би и помислил да обърне внимание на подобно предложение. Но когато стигна втория етаж и тръгна по коридора към стаята на Бен, тя си призна, че не е нормална, че не действа според логиката и здравия разум. Беше съсипана и самотна, а най-вече така копнееше за съпруга си, че дори несигурната възможност за живот с него, с цялото семейство отново заедно, беше достатъчна да зареже всичко останало.
Тереза седна на леглото на Бен и докосна рамото му.
Момчето се размърда.
— Бен — каза тя. — Събуди се.
Бен се прозя и разтърка очи. Тя му помогна да седне.
— Още е тъмно — каза той.
— Знам. Имам изненада за теб.
— Наистина ли?
— Долу има един човек. Казва се господин Пилчър. Той ще ни заведе при татко.
Видя как лицето на Бен грейна на меката светлина на нощната лампа до леглото.
Думите й му бяха подействали като ярък слънчев лъч, който бързо пръсна мъглата на сънливостта. Очите му за миг се избистриха.
— Татко жив ли е? — попита той.
Тереза не знаеше дали самата тя вярва на това.
Как се беше изразил Пилчър?
Скок на сляпо.
— Да. Татко е жив. Хайде. Трябва да се облечеш.
Тереза и Бен седнаха срещу Пилчър.
Мъжът се усмихна на момчето и протегна ръка.
— Аз съм Дейвид. А ти как се казваш?
— Бен.
Ръкуваха се.
— На колко си години, Бен?
— На седем.
— О, чудесно. Майка ти обясни ли ти защо съм тук?
— Каза, че ще ни заведете при татко.
— Точно така.
Пилчър взе мъничките стъкленици и ги подаде на Тереза.
— Време е — каза той. — Престрашете се и свалете спирачките. Няма от какво да се страхувате. Ще подейства четиресет и пет секунди след като го изпиете. Ефектът ще бъде внезапен, но не и неприятен. Дайте на Бен по-малката доза и после изпийте своята.
Тереза хвана с нокти тапите и отпуши стъклениците.
Лъхна я силно на някакъв непознат химикал.
Самата миризма правеше всичко това някак истинско, измъкна я от несигурното състояние, в което се намираше през последните няколко часа.
— Чакайте — каза тя.
— Какво има? — попита Пилчър.
Какво си мислеше, по дяволите? Итън щеше да я убие. Ако беше само тя — може би, но как можеше да излага на риск сина си?
— Какво има, мамо?
— Няма да правим това — каза тя, запуши стъклениците и ги остави на масата.
Пилчър впери поглед в нея.
— Напълно сигурна ли сте?
— Да. Аз… просто не мога.
— Разбирам. — Пилчър взе стъклениците.
Докато ставаше, Тереза погледна към Бен. В очите на момчето имаше сълзи.
— Лягай си.
— Но аз искам да видя татко.
— Ще говорим за това по-късно. Хайде. — Тереза се обърна към Пилчър. — Съжалявам…
Думите заседнаха в гърлото й.
Пилчър беше долепил до лицето си прозрачна маска с тънък маркуч, който изчезваше в джоба на сакото му. В другата си ръка държеше малък спрей.
— Не, моля ви…
От спрея излетя фина мъгла.
Тереза се опита да задържи дишането си, но вече чувстваше веществото на върха на езика си — като подсладен течен метал. Мъглата полепна по кожата й. Почувства как порите й я поемат. Беше в устата й, много по-студена от температурата в стаята, спускаше се в гърлото й като струйка течен азот.
Прегърна Бен и се опита да се изправи, но краката й сякаш бяха изчезнали.
Съдомиялната беше спряла и в къщата бе абсолютно тихо, ако не се брои трополенето на дъжда по покрива.
— Ще послужите на много по-важна цел, отколкото можете да си представите — каза Пилчър.
Тереза се помъчи да го попита какво има предвид, но устата й сякаш беше замръзнала.
Стаята стана безцветна, всичко беше в различни оттенъци на сивото — и тя почувства как клепачите й стават непоносимо тежки и се спускат.
Телцето на Бен вече се беше отпуснало, синът й лежеше в скута й и Тереза впери поглед в Пилчър, който й се усмихваше през кислородната маска и се стопяваше в мрака заедно с всичко останало.
Пилчър извади уоки-токи от джоба си и го поднесе към устата си.
— Арнолд, Пам, готов съм.