Решат Нури Гюнтекин
Гнездото на окаяните (28)

Ill

На първо време между Месуле и Талят започна едно такова съревнование по вежливост, което страшно ме забавляваше. Каквото беше видяла във вилата на Сюрури паша — обноски, ласкателство и т.н., сега го прилагаше върху Талят, и понеже не умееше да изрича думите от запазените в главата й изрази по протокол, тя подражаваше на интонацията им и направо чуруликаше като птичка. С присъщата на някой известен писател учтивост, Талят също не оставаше по-назад и понякога пред очите ми се разиграваше истински театър. При това вежливостта и на двамата съвсем не беше безкористна. Талят доста бързичко се ориентира, че да държиш Месуле баджъ в ръцете си, означава да черпиш вода направо от извора на този дом. А колкото до Месуле баджъ, първоначално нейната политика беше по-дълбока и по-тънка. Беше си наумила да придърпва от време на време Талят в кухнята или във вътрешната стая, да се хвърля в краката му, а пък той да ме разубеждава да не изпращам Исмаил в пансиона. Но след време, като видя, че Талят, тъкмо обратното, оглави тази работа, или по-точно тя реши, че тъкмо той се е заел с подготовката на детето, изведнъж се озлоби срещу него. Талят, който през целия си живот като чиновник винаги беше мачкан и беше станал болезнено чувствителен към лошото отношение от страна на началниците си, бързо усети какво е положението.

Фасоните на Месуле го тревожеха по същия начин, както и някое възникнало изневиделица опасно недоразумение между него и шефовете му. Въсеше вежди, дребното му лице се сгърчваше, душичката му се косеше: „Леле, ще полудея. Какво й направих на тази арабка? В какво се провиних?“. Към учтивостите от вилата на Сюрури бей Месуле баджъ нямаше как малко или много да не прибави и тамашалъшките скандали с бой и скубане на коси, затова пък не само гневът й, ами и навъсената й физиономия бяха нещо непоносимо. Горкият Талят! Изпадаше в ужас пред все по-удължаващото се разстояние между носа и начупената й стисната уста, която можеше ненадейно да му се озъби като маймуна. Опитваше се да й прави разни фокуси само и само да я разсмее.

Като се мръкнеше, Месуле баджъ заставаше права на вратата като катранено тъмна сянка, подпираше се на рамката й с разперени на две страни слаби ръце, стоеше така известно време, натъртено ме питаше, без да споменава името на Талят: „… ще остане ли на вечеря?“ и този й въпрос се превръщаше в удар по главата на горкия човек. Предполагам, че в този момент той пронизваше пъргавия си и съобразителен мозък със светкавични мисли като например: къде се намира, аз кой съм, още повече коя е Месуле баджъ, че така отявлено го обижда, и най-вече — кой е самият той… И когато аз реагирах с думите: „Че иска ли питане? Ще остане, разбира се!“, той съвсем се впрягаше и скачаше от мястото си. Със смутени, просълзени очи оправяше гордо вратовръзката и мръсната си яка над подскачащата като тулумба адамова ябълка и казваше:

— Не, не, обезателно ще си тръгна, чакат ме у дома!

И нито ароматите на ястията, които идваха от кухнята и се разнасяха вече из цялата къща, нито каквото и да е друго нещо можеха да го спрат.

След като дълго време се правех, че не виждам тяхната тиха война, една вечер, вече на вратата, му казах:

— Абе, Талят бей, ти като че ли се засягаш от тази арабка с пилешкия мозък?

Моментално се намръщи, тупна с ръка по гърдите си и с тон, все едно ми се оплакваше от разсърдената си любима, заяви:

— Ще видиш, туберкулоза ще хвана от нея!

И за да не видя, че се е разплакал, хукна на бърза ръка.

* * *

Независимо от всичко, след време усетих, че Талят и Месуле баджъ отново започват да се разбират помежду си. Също като двама влюбени, които са се разделили шумно с публичен скандал, те криеха помиряването си в тайна. Дълго време не ми идваше наум да търся причината за това. После обаче една вечер най-неочаквано притиснах Месуле баджъ:

— Виж какво, тези дни започна да се мотаеш по улиците повече, отколкото трябва!

Отначало тя се нацупи и без да ме поглежда, едва-едва процеди:

— Аллах… Аллах… да не съм дете? Ходя, където си искам.

После се стресна от мълчанието ми и се наложи да се оправдава:

— На Атпазар бях… да купя зарзават…

— На никакъв Атпазар не си ходила, а в училището на Исмаил!

Изведнъж се стъписа, от страх я изби на смях. А аз се облещих насреща й с такава строгост, каквато никога не беше виждала:

— Виж какво, на мен никак не ми е смешно…

Месуле баджъ се сви като котка, ударена с гореща маша през муцуната, цялата настръхна, понечи да започне да се кълне. Но този път направо й изкрещях:

— Не ща лъжи! Казаха ми!

И ръцете, и краката й се разтрепериха като лист.

— Кой ме натопи? — попита едва жива.

Естествено, не можех да й кажа: „Аз самият те видях!“. Това значеше да си призная, че и аз понякога вечер обикалям край училището, че наблюдавам в полумрака прозорците, че надзъртам през желязната ограда да видя част от градината.

Месуле баджъ веднага издаде Талят:

— Грехота! Грехота! Оня се кълнеше, че няма да ме натопи!

Значи Талят ми разиграваше пиески… Беше предвидил, че ако баджъ продължаваше да се мръщи, нямаше да го допуска в тази къща, и беше намерил точния начин да я хване отново в ръцете си. Като се поразрових още малко в тази работа, се оказах затънал до коленете в позор. Един ден Талят завел Месуле в училището, представил я на директора и дори получил разрешение тя да вижда Исмаил на всеки петнадесет-двадесет дни. Баджъ, разбира се, не се оставила само да се облизва покрай сладкото. Започнала да ходи по два-три пъти на седмица. Взела да увещава портиера да я пуска, носела му даже малки рушвети. Понякога през междучасията я пускали в градината, друг път, ако не успеела, се катерела с щъркеловите си крака по оградата.

Най-грозното нещо в тази работа било, че Исмаил негодувал. За да ме убеди, че той уж няма никаква вина, Месуле баджъ открито ми разказваше как се ядосал, като я видял, как избягал, как даже я изгонил с думите: „Недей да идваш!… Срам ме е!“.

Недей да идваш! Срам ме е!… Цветето на бунището ни презира! Сякаш го виждам в някогашния му образ на малко момче, изправено на крачетата си като същински Нимрод с насочени към небесния Аллах стрели и присвити в отвратително предизвикателство очи и ноздри. От мъка се сгърчих на земята, стиснах очи, заблъсках с юмруци по слепоочията си, по бузите си, стенех:

— Аллах да те накаже, селяндурка такава! Аллах да те накаже!…

Два дни подред заплашвах Месуле баджъ, че ще я изхвърля с все юргана и дюшека на улицата, разплаквах я, хоках я; на третия, в присъствието и на Талят, я накарах да сложи ръка върху книгата с поемата, тъй като у дома нямах Коран — и да се закълне до гроб. Така приключихме с въпроса. Или поне аз предположих, че е така, и повече не проявих никакъв интерес.