Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (16)

15.

Селма влезе във фоайето на хотел „Воден парк“. Огледа се и забели очи. Имало е толкова хубав хотел наблизо, а тя е прекарвала всяко лято през последните трийсет години в „Изгубеното езеро“! Хотелът се намираше в съседство с аквапарка, чиято най-забавна атракция очевидно бяха пързалките и големият басейн с вълни, та децата да карат сърф. Увеселителният парк бе за децата, а хотелът — за възрастните. „Умен ход“ — помисли си тя. Ласло не беше идиот. Това поне бе сигурно.

Разноцветните крушки шареха мраморния под. Цялата стена в дъното приличаше на водопад — тънка водна пелена се стичаше по високи скали и създаваше усещането, че прекосиш ли я, ще се озовеш в друг свят. Табели сочеха към СПА центъра, няколко магазини за сувенири, бар и два ресторанта — единият семеен, вторият по-елегантен.

„Няма да е толкова зле“ — повтаряше си Селма. Навярно щеше да се сдобие с нова кола и апартамент. И с бижута. Не за това обаче възнамеряваше да използва последния си амулет. Последният трябваше да й осигури всичко желано.

Застана пред рецепцията. Зад бюрото седеше млад мъж, ала очите му направиха същото както очите на всички мъже, когато носеше тази рокля — плъзнаха се към дълбокото й деколте и се заковаха безпомощно там.

— Ще позвъните ли, моля, на господин Ласло Патерсън. Предайте му, че съм дошла за срещата ни в четири часа — усмихна му се леко Селма.

— Разбира се, мадам. — Момчето едва откъсна очите от нея. Можеше да му бъде баба. Почуди се дали го осъзнава. Вероятно не. Никой не забелязва възрастта ти, ако си достатъчно дързък. Той промърмори нещо в телефонната слушалка, замълча и погледна към Селма: — Мадам, той твърди, че няма уговорена среща за четири часа.

— Колко глупаво, че е забравил — възмути се Селма. — Кажете му, че съм Селма от „Изгубеното езеро“.

Момчето предаде съобщението й и затвори телефона.

— Каза, че слиза веднага.

Тя се обърна, прекоси фоайето и застана пред бара, изнасяйки спектакъл за момчето. Седна и поръча чист скоч.

Въздъхна и поклати смаяно глава, че наистина го прави. Бе съблазнявала много мъже, но към никого не бе изпитвала толкова дълбоко отвращение.

Бръкна в дамската си чанта. Откри амулета по топлината му. Стисна го и усети как пърха леко като уловена пеперуда. За миг я обзе тъга. Не искаше да се разделя с него. Той бе последната частица от нея, от всичко, на което бе посветила живота си.

— Щеше да ми навлечеш сериозни неприятности. Бях със съпругата си — появи се Ласло до нея, неприятен, какъвто го помнеше: с боядисана в абсурдно черно коса, с несполучлив лифтинг на лицето, повдигащ веждите му под неестествен ъгъл. Очите му тутакси се стрелнаха към деколтето й. Не отмести поглед дори докато си поръчваше питието. — Находчива тактика — да кажеш, че имаме уговорена среща.

— Изненадан ли си? — изгука съблазнително Селма. — Аз владея до съвършенство много умения.

— Не се съмнявам. Но се налага да сме дискретни. Съпругата ми…

Тя се приведе напред и прошепна:

— Не ти е необходима. Имаш мен.

Забеляза ироничните искрици в очите му. Сигурно неведнъж се беше сблъсквал с безочливи досадници. Искаше да си поиграят, но после щеше да я отпрати. Внезапно Селма си представи какъв щеше да бъде животът й, ако не притежаваше амулетите — низ от отчаяни и тъжни срещи с такива мъже само за няколко часа внимание. За една нощ в най-добрия случай.

Бе получила желаното от живота. И не съжаляваше.

Не съжаляваше за нищо.

Тя разтвори длан и усети как последният й амулет изчезва.

* * *

— Къде е Селма? — попита Булахдин на другата сутрин, когато влезе в къщата за закуска. Зарадва се, че днес няма да закусват торта. Захарта е хубаво нещо, но детството я бе научило да залага на протеина. — Не дойде и на моравата снощи. Колата й я няма. Тръгнала ли си е?

За миг се запита дали Селма не е изпълнила заплахата си да я остави тук.

— Не — отвърна Аби и очите на Булахдин проследиха подноса с бекон, който тя остави върху бюфета. Във въздуха витаеше напрежение, ала всички се преструваха, че не го усещат. Вчера Ласло не се бе появил, все едно си играе на котка и мишка с тях. Противен човек. — Не си е предала ключовете.

— Кой е я виждал последен? — попита възрастната дама.

— Аз я видях вчера — обяви Девън. — Влезе в бунгалото си, наконти се, ама наистина се наконти, и замина.

— Някой проверявал ли е в бунгалото й? — Всички поклатиха глави. Не изглеждаха много загрижени. — Аби, да взема ли резервния ключ, за да проверя?

Аби й подаде ключа с усмивка.

— Ти носиш отговорност, ако разбере, че някой е влизал в бунгалото й без разрешение.

Булахдин взе ключа и влезе в бунгалото на Селма. Разкайваше се, че вчера се отнесе грубо с нея. Ядоса й се, че се прощава толкова лесно с „Изгубеното езеро“. Сам си виновен обаче, ако се гневиш на някого, задето се държи така, както очакваш.

Още на прага парфюмът на Селма я олигави като куче, спуснало се да посрещне стопанина си. Тази жена определено обичаше парфюма си.

Булахдин застана по средата на стаята и се огледа, сбърчила чело. Не видя нищо особено. Е, всичко беше особено, но така й харесваше на Селма. Диванът бе отрупан с нехайно разхвърляни списания. По леглото имаше обвивки от бонбони. Очевидно никой не бе спал снощи в него. Къде ли бе отишла? Разтревожи се за Селма. Тя винаги отблъскваше хората. Булахдин обаче отвръщаше на удара с удар. Откакто се запознаха на езерото преди трийсет години, се обаждаше на Селма всеки първи четвъртък от месеца, а ако на нея не й се говореше, е, тогава говореше Булахдин и й разказваше какво й се е случило до най-малката подробност. От умора и грижи забрави да се обади само веднъж, когато преместиха Чарли в хосписа. Тогава Селма се появи. Цяла нощ пътувала от Мисисипи, защото не успяла да се свърже с Булахдин. Разгневи се, задето Булахдин не е умряла, нахока я за грижите, които й е създала, и няколко месеца отказваше да разговаря с нея по телефона. Ала в крайна сметка отстъпи.

Очите на Булахдин се спряха върху полицата над камината, където Селма бе подредила снимките на съпрузите си. Излагаше ги на показ като ловни трофеи. Наистина бе ловувала. Те й бяха стрували усилия. Затова се гордееше с плячката си. Тя се възхищаваше на властта й над мъжете. Селма винаги владееше положението. Без изключение. Това сякаш обезсмисляше необходимостта да бъдеш с мъж, но всекиму — своето. Селма също пишеше сама историите си.

В същия момент я осени прозрение.

Видя кутията върху полицата и я взе. Вдигна бавно капака.

Погледна вътре и си помисли: „Триста дяволи!“.

Най-добрият завършек на историята понякога е неочакваният. Друг път най-добрият завършек е онзи, който сбъдва желанията ти. Ала абсолютно съвършеният завършек е, когато получаваш по малко и от двете.

Булахдин остави кутията на мястото й, заключи вратата на бунгалото и се върна в къщата.

— Откри ли улики? — попита Кейт.

— Една-две. — Подаде ключа на Аби. — Ще се върне. Не заминава заникъде без съпрузите си.

Телефонът иззвъня и Аби вдигна слушалката.

Булахдин отиде до бюфета да си напълни чинията. Разузнаването е трудна работа. Спря, забелязала стола в ъгъла.

— Лизет не държеше ли този стол в кухнята?

— Държеше го — отговори Джак от масата до вратата.

Вчера той щеше да си тръгва. Призори обаче Булахдин видя Лизет да се измъква тайно от бунгалото му и разбра защо не е заминал.

— Какво прави тук?

— Вече не й трябва.

Тя го изгледа любопитно.

— Откъде знаеш?

Джак не откъсна очи от чинията си, но започна да се изчервява. Тя се засмя и пак се обърна към бюфета. Застина при вида на купата с плодове. За пръв път плодовете бяха нарязани на фигурки. Ананасите бяха звезди, ягодите — миши муцунки. Леле! Това бе щастлива храна. Лизет приготвяше щастлива храна! Аби затвори телефона. Застана под сводестата врата на трапезарията и каза:

— Не знам какво да мисля…

Дългите й длани притиснаха страните й. Булахдин харесваше красивите й ръце. Сега обаче тя трепереше като листо.

— Какво има, Аби? — попита Кейт.

— Обади се Ласло Патерсън.

— Идва ли? Има ли време да извикаш адвоката си? — разтревожи се Кейт.

— Няма да дойде. Семейни проблеми. Тази сутрин съобщил на съпругата си, че иска развод. И понеже Уес също не възнамерявал да продаде земята си… — Тя се засмя. — Решил да се откаже от проекта!

Всички скочиха на крака и се втурнаха към Аби, обсипвайки я с въпроси.

— Каква игра играе? — попита племенницата й.

— Не мисля, че е игра — отвърна весело Аби. — Помолих го за писмен отказ и той се съгласи. Отпратил е и адвоката си.

— Значи няма да продаваш „Изгубеното езеро“? — попита Булахдин.

— Няма. Не и на Ласло — уточни тя. — Кейт, още ли искаш да инвестираш в „Изгубеното езеро“?

— Да — Тя хвана ръката на леля си. — Искам и още как!

— Да! — извика Девън и хукна към прозореца. Погледна навън, сякаш търсеше нещо — някаква мигновена реакция.

— Уес е тук! — съобщи тя, вперила очи в езерото. — Виждам и колата на Селма!

Кейт отвори бързо вратата.

— Здрасти, съседке! — поздрави Уес.

— Ласло се отказва от „Изгубеното езеро“ — каза й той, развълнуван както някога, когато бяха малки. — Видях адвоката му в града, пиеше кафе, преди да отпътува за Атланта. Исках пръв да ви съобщя.

— Току-що научихме — засмя се Кейт. — Какво се е случило?

Уес сви рамене.

— Не знам — усмихна й се в отговор.

Аби дойде при тях.

— Закусил ли си, Уес? — попита го.

— Не.

— Влизай тогава. Трябва да обсъдим делови въпрос. Кейт ще отговаря за „Изгубеното езеро“, докато пътувам. Необходим й е добър майстор.

Кейт кимна и му протегна ръка. Той я погледна в очите и улови ръката й. Прекрачи прага и най-сетне се върна у дома.

„Браво на него!“ — помисли си Булахдин, докато заобикаляше всички, скупчили се развълнувано във фоайето.

— Ето те и теб! — извика тя на Селма, която тъкмо слизаше от колата. — Къде се изгуби?

Селма носеше червена рокля с предизвикателно деколте. Косата й беше разрошена. Тя закри с длан врата си да прикрие любовната синина.

— Виждала ли си хотела до водния парк? — попита тя приятелката си. — Божествен е. Какво правите тук?

— Какво ли наистина? — възкликна Булахдин.

— Идвай да закусиш. Току-що научихме чудесна новина.

— Вече закусих. — Селма захлопна вратата на колата и тръгна към бунгалото си.

— Тогава ела по-късно в моето бунгало — покани я Булахдин. — Ще пием чай и ще хапнем бисквитки.

— Защо? — попита я подозрително другата жена.

— Защото така правят приятелите.

— Не си ми приятелка, Булахдин — възрази Селма, подскачайки от крак на крак да свали обувките с високи токчета. — Нямам приятелки.

— Ти си ми приятелка — задъха се старицата зад нея. — Най-добрата ми приятелка. И го знаеш. Иначе нямаше да използваш последния си амулет за мъж, от когото се отвращаваш, за да спасиш място, което дори не харесваш. Направи го за мен. За всички нас. Измисли страхотен край на историята! Стилът ти е ненадминат!

— Ти си луда старица — отбеляза Селма, изкачи стъпалата към верандата на бунгалото и се обърна. — Как разбра, че съм използвала последния си амулет?

Останала без дъх, Булахдин се облегна на парапета.

— Проверих.

— Влизала си в бунгалото ми без разрешение? — възмути се Селма.

— Помислих, че Голямата стъпка те е отвлякъл.

— Щях да се забавлявам повече — промърмори тя и пъхна ключа в ключалката.

— Ако сложиш лед на синината, ще избледнее по-бързо — посъветва я Булахдин, изкачи стъпалата и зачака тя да отвори вратата.

Селма опипа синината.

— Да си сложа лед на врата! Ще замръзна!

— Затова го наричат лед.

— Ще влезеш ли? — попита Селма.

— Разбира се.

— Няма начин да се отърва от теб, нали?

— Няма.

Селма влезе и остави вратата на бунгалото отворена, клатейки нетърпеливо глава.

Булахдин влезе и точно преди да затвори вратата, Селма се усмихна.

* * *

Алигаторът наблюдаваше къщата от езерото. Видя как брат му пристига и влиза вътре с момичето, което винаги е обичал. Видя красивата жена да върви към бунгалото си със старицата. Момиченцето с очилата стоеше до прозореца на трапезарията. Вдигна длан и я притисна на стъклото. Усмихваше му се.

Той плуваше леко и само очите му се подаваха над водата. Спомни си нещо, изпитано много отдавна — чувство, което познаваше от предишния си живот. Знаеше и как се нарича мигът, когато разбираш, че всичко ще е наред. Думата обаче му убягваше, притаена някъде в дъното на примитивната му памет.

Запита се дали усещането за двата свята някога ще си отиде напълно. Дали някой ден, докато плува в езерото, ще види това място и тези хора и няма да ги познае?

Някой ден може би.

Ала не днес.

Погледна за последен път момиченцето, потопи се във водата и отплува.