Сара Адисън Алън
Изгубеното езеро (11)

10.

— С Лизет пренесохме продуктите. Може ли да отида до езерото? — Девън пресрещна тичешком Кейт на пътеката пред бунгалото на Селма.

Тежкият аромат на красива жена се стелеше около майка й. Той обвиваше бунгалото на Селма като силово поле. Девън си представяше как хвърля камъни и те отскачат от него.

— Не — поклати глава Кейт и премести хавлиите от едната си ръка в другата. — Остани при мен. Аби май не е прала отдавна. Трябва да й помогнем.

Някой зад тях се обади:

— Аз ще я наглеждам.

Беше Булахдин. Девън я харесваше. Беше висока почти колкото нея и й приличаше на престаряло момиченце. Тъмните й очила скриваха половината от милото й, сбръчкано лице.

— Моля, моля, моля… — заподскача детето.

Кейт се усмихна.

— Добре. Грижете се една за друга. Благодаря, Булахдин.

Влезе в къщата, а Девън се обърна към старицата. Показа й корена, който алигаторът й бе подарил, и каза:

— Пълен напред към кипарисовите корени!

— Искаш да видиш корените на кипарисите? Добре. Насам.

Булахдин я поведе към пътека, виеща се толкова близо до езерото, че понякога докосваше брега. Над нея се надвесваха кипариси и от клоните им като балдахин се стелеха гирлянди от мъх.

Девън вървеше заднишком пред Булахдин, а възрастната жена я разпитваше за училището и за семейството й. Девън не искаше да отговаря, защото това бе старият й живот, а нещата бяха различни, откакто напуснаха Атланта. Животът й се променяше непрекъснато тази година. Все едно да се въртиш в кръг със затворени очи. Спреш ли, светът продължава да кръжи около теб. След малко обаче осъзнаваш, че вече нищо не се върти и всичко е съвсем неподвижно.

Така се чувстваше тук.

Булахдин спираше често — да вдига клонки от пътя и да ги хвърля настрани, да показва на Девън гъби или гнезда. Лъскавото я привличаше като сврака. Мина цяла вечност, докато преполовят пътя. Детето изгаряше от нетърпение да стигнат до кипарисовите корени и подтичваше напред. Старицата я викаше с тон, нетърпящ незачитане. Девън забавяше ход и следваше ритъма на Булахдин — научаваше го, внимаваше да го запомни.

Най-сетне възрастната жена обяви:

— Стигнахме! Единственото място, където се виждат!

Девън погледна към водата. Не приличаха на корени, а на кули на древни готически сгради, сякаш под езерото има църква. Бяха струпани един до друг на две стъпки от брега. Тя пристъпи напред, току до водата, и погледна надолу. Водата се разплиска леко и за миг й се стори, че зърва нещо яркосиньо на дъното. Ала водата беше толкова мътна, че не личеше къде всъщност е дъното. Нищо не й подсказа, че алигаторът е бил тук или къде е скрито онова, което я подтикваше да намери. Девън дори закри здравото си око с длан и се огледа съсредоточено.

Очакваше да е по-очевидно.

Отпусна отчаяно рамене. Беше изморена. Умората я налегна ненадейно, сякаш я затвориха в стъкло.

Алигаторът я държа будна почти през цялата нощ. Замеряше прозореца й с клонки. Чук-чук-чук. Подлудяваше я. Не изтърпя и включи лампата. Отвори прозореца и влажният нощен въздух я заля, гъст като супа. Светлината от прозореца се разстилаше като ветрило върху земята. Видя го. Той също я забеляза, отвори уста и извърна глава, хвърляйки й кос поглед, в който блестяха почти шеговити искрици.

— Не спиш ли? — попита го тя.

Той изсъска и пак отметна глава.

— Не мога да изляза. Обещах на мама.

Той се отдалечи на няколко крачки. Странните му люспести крака с пръсти, завършващи с дълги нокти, оставяха дири в пръстта.

— Не разбирам защо недоволстваш. Ти не искаш да ми кажеш къде е кутията. Ако е толкова важно, кажи ми!

Той излезе от обръча светлина. Сърдеше й се.

Девън затвори прозореца и си легна. Ала щом изгаси лампата, тропането започна отново. Тя си скри главата под възглавницата, но той се отказа едва когато бледият светлик на утрото се процеди между дърветата и едва тогава детето задряма.

— За какво се замисли, бебче? — попита я Булахдин.

— Никой не ми вярва за алигатора — погледна я Девън. — А мама дори го видя на шосето, когато пътувахме насам! Не си го измислям. Вярваш ли ми?

Старицата се усмихна.

— Разбира се. Един не стига. От опит знам. Но двама? Сделката е сключена! Повярват ли двама в нещо, то веднага става истинско.

Девън се почувства по-добре.

— Той иска да знам неща, които не ми обяснява. Обърква ме.

— Той е алигатор. Алигаторите са праволинейни. Съсредоточават се само върху това, което е пред тях.

— Имаш право — кимна Девън. — Той се нуждае от помощта ми.

— Накъде? — Булахдин плесна с ръце и потри длани. — Искаш ли да видиш нещо друго?

— Не. Да се връщаме. Мисля, че чух вана на Уес. Каза, че ще дойде да помогне за партито на Аби.

— Чудесна новина! Да вървим да поговорим с него.

Булахдин заситни бързо по обратния път, разперила лакти като състезател по спортно ходене.

Девън се поколеба. Погледна за последно към кипарисовите корени и хукна след нея.

Трябваше да намери тази кутия. Незнайно защо се тревожеше, че времето им изтича.

* * *

Булахдин едва дочака Уес да слезе от вана и го помоли да сглоби дансинга. Той, естествено, се съгласи. Помнеше как всяка лятна събота Джордж изваждаше големите дървени квадрати и ги подреждаше върху моравата като пъзел. Той дори му помагаше понякога. Надвечер свиреше оркестър и Уес и Били се застояваха сред дърветата да слушат музиката. Аби окачваше пъстри китайски фенери по клоните и пускаше лодчици със свещи в езерото. В такива нощи — повече от всякога — с Били не искаха да се прибират у дома. Искаха да гледат как хората танцуват, как светлинките блещукат и да си представят, че всъщност живеят тук.

С помощта на Джак Уес извади от склада дървените плоскости, поиздути тук-там от влагата, и почти през целия следобед двамата ги сглобяваха. Веднъж-дваж Уес зърна Кейт. Носеше същите къси панталонки и зеления потник, с който я видя по-рано в ресторанта, но сега потта къдреше краищата на косата й. Очевидно помагаше в домакинството, защото разнасяше хавлии и чаршафи от бунгалата до голямата къща и обратно. Загледан в нея, той дори си удари палеца с чука и Джак го изгледа разбиращо.

Когато приключиха, тя дойде на моравата да оцени работата им. Сложила ръце на кръста, кимна и ги похвали:

— Чудесно сте се справили.

Уес беше готов да изпъчи гордо гърди. Жалка работа наистина!

— Смятахме да сложим и навеса, но молците са го прояли — обясни той, сочейки сгънатия на земята брезент.

— Ще го зашия тази вечер — обеща Кейт. — Ще наминеш ли утре да ни помогнеш да го разпънем?

— Разбира се — кимна той и при мисълта за срещата с нея утрешният ден му се стори безкрайно далечен.

Така се чувстваше и преди петнайсет години. Едва дочакваше да я види на сутринта. Представяше си как утре започва нов ден с нея и сън не го хващаше. Минало и настояще. Границите се размиваха.

— Ще поправя и скарите. Ще поизгладя масите за пикник и пейките, та хората да не се наранят на някоя треска.

Кейт му се усмихна. Погледът й се насочи към белега над веждата му. Остана му от ръба на печката, където го запрати един удар на баща му. Когато бяха малки, излъга Кейт, че се е ударил, когато е спасявал чапла, заплетена в тръстиките.

Смрачаваше се. Аби излезе да изпече хамбургерите и хотдога. Видя дансинга и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че Булахдин те е придумала да го сглобиш.

— Беше ми приятно — каза Уес, осъзнал, че още е върху дъските, все едно е на трон. — Като малък обичах да гледам как танцуват гостите. Този път може да потанцувам и аз. Отдавна си мечтая.

— И аз обичам да танцувам — обади се Девън.

Седя цял следобед до Булахдин. Взираше се в езерото и почукваше разсеяно по масата с кипарисовия корен. Не я свърташе. Така се чувстваше майка й, когато валеше — сякаш нещо я възпираше.

Уес й протегна ръка.

— Ела при мен тогава.

Девън скочи върху дансинга и двамата се заклатиха като роботи, разсмивайки Кейт.

Селма седеше до една от масите за пикник и ги наблюдаваше безучастно.

— Вторият ми съпруг беше учител по танци. Казвала ли съм ви? — подхвърли тя, изправи се рязко и хвана Джак за ръката. — Танцувай с мен!

— Не умея да танцувам, Селма — паникьоса се той.

— Нима те могат? — Тя посочи Уес и Девън.

— Хей! — престори се Уес на обиден.

Селма довлече Джак на дансинга и започна да изпълнява сложна стъпка, която изискваше той да сложи крак между нейните и да я завърти.

Джак се спъна и си изкълчи глезена.

Селма го изгледа, въздъхна разочаровано и седна отново. Всички други се скупчиха около мъжа.

— Ще донеса лед — втурна се Аби към къщата.

Върна се не с лед, а с Лизет. Тя беше боса. Ноктите на краката й се оказаха лакирани в яркооранжево. Тъмната й рокля беше закопчана накриво и под нея се виждаше лъскав жълт сутиен. Косата й, прихваната с диадема, беше влажна, сякаш тъкмо си е миела лицето. Всички застинаха да не я подплашат — все едно е залутало се диво животно. Лизет никога не излизаше на моравата след залез-слънце.

Вече бяха помогнали на Джак да се събуе. Лизет взе торбичката с лед от Аби и я сложи на крака му. Погледна го разтревожено, озъртайки се към скарите, където цвъртяха хамбургерите.

— Добре съм — успокои я той. — Не е счупен. Влизай вътре. Не бой се.

По лицето на Лизет се изписа облекчение. Тя се втурна бързо към къщата, сякаш димът от скарата я гони по петите и всеки момент ще припадне от него.

Останалите помогнаха на Джак да се прибере в бунгалото и решиха да вечерят с него. Дори Селма дойде. Не се извини, но веднъж стана и напълни чашата на Джак — по-дълбоко разкаяние така или иначе не очакваха от нея.

По-късно с лица, зачервени от смях, си пожелаха лека нощ, а Уес помогна на Аби и Кейт да отнесат чиниите и подносите в голямата къща. Аби се качи горе, а Кейт и Уес излязоха навън. Лампите по чадърите не светеха и Девън се опитваше да лови светулки в мрака.

Двамата я наблюдаваха, застанали един до друг. Уес усети как ръката на Кейт досяга неговата. Когато беше на дванайсет, живееше за това — за всяко леко докосване, докато седяха на кея или се пресягаха едновременно към нещо. Знаеше, че тя не се чувства така, поне до последния момент, точно преди да си тръгне. Копнежът, който бяха оставили тук, витаеше от години край езерото. Ала и той бе пораснал, обагрен сега в различен оттенък — по-остър, по-изкусителен и по-наситен. Не можеше да отрече, че се взираше в краката й днес и ги наблюдаваше как се движат. Тя имаше малки гърди и след съсредоточено проучване той се увери, че не носи сутиен. Запита се какво ли ще е да я целуне, какъв ли ще е вкусът на устните й, примесен с виното на Булахдин. Нещата никога нямаше да са толкова невинни, както някога. И все пак… те бяха тук, докосваха се леко и той си помисли колко щастлив би се чувствал да остане цяла нощ така, усещайки ръката й до своята.

— Е, лека нощ, Уес — каза Кейт след малко с леко дрезгав глас. — До утре!

Той кимна.

Кейт извика Девън.

— Алигаторът също ти пожелава лека нощ, Уес — подвикна му момичето, докато се отдалечаваха.

Той седна замислен във вана.

Отдавна не помнеше по-хубава лятна нощ от тази и се страхуваше, че всичко се повтаря — ще се влюби и ще закопнее за живот, който е невъзможен, защото съществува само за миг, тук и с Кейт.

Навярно беше правилно, че Аби продава „Изгубеното езеро“ и той се разделя със земята си. Не бива цял живот да си нещастен, да чакаш съвършения миг. Уес вече живееше добре.

Това беше само едно място.

А Кейт — момиче, което познаваше някога.

Трябваше да се сбогува и с двете.

* * *

Лизет обичаше вкуса на старите, изпитани рецепти, на ястията, готвени толкова често, че вкусът им е изпълнен със смирената мъдрост на възрастта. Те й припомняха баба й, изгубила съпруга и двамата си синове във войната. Цяла година плакала всеки ден и всеки ден изминавала пътя от дома си до гарата. Чакала ги да се върнат. Сълзите й падали като черни камъни по земята и до ден-днешен тези камъни се забиваха в гумите на автомобилите и въздухът излизаше бавно от тях като стенание. Хората го наричаха „Пътя на скръбта“. Лизет имаше малко спомени от баба си и от къщата й в провинцията. Помнеше хляба, който печеше в почернялата от сажди печка. Помнеше как веднъж баба й разпери осеяните си с петна и сухи като хартия пръсти и й каза, че старите ръце правят най-вкусната храна. Помнеше думите й: „Старите ръце помнят добрите неща“.

Застанала с поднос храна пред вратата на Джак на другата сутрин, Лизет погледна ръцете си.

Бяха остарели. Понякога се изненадваше. Разговорите с Люк често я заблуждаваха, че е по-млада.

Джак отвори вратата. Носеше панталони в цвят каки и розово поло с името на симфоничен оркестър, изписано върху него. Всеки друг би изглеждал женствен или претенциозен с такава дреха. Върху Джак обаче тя излъчваше искреност. Сутринта не го видя да тича на моравата и реши да му донесе закуската.

— Лизет? За мен ли е това? Влез.

Беше влизала много пъти в това бунгало, но никога, когато Джак бе тук. Понякога, след като той си тръгнеше, тя помагаше на Аби да почистят бунгалото и винаги се оглеждаше дали не е забравил нещо. Той обаче беше толкова педантичен, че никога не забравяше нищо. Сега забелязваше любопитно следи от живота му. Върху кухненския плот до няколко шишета с витамини имаше снимка — той и тримата му братя. Върху ниската масичка лежеше айфон, а до него — дамска носна кърпичка.

— На Селма са — обясни Джак. — Снощи всички вечеряха в моето бунгало.

Лизет кимна и остави подноса върху масата. Той се приближи до нея, накуцвайки леко.

— Благодаря ти, но не беше необходимо. Щях да дойда в къщата по-късно. Реших обаче да пропусна сутрешния крос.

Лизет погледна превързания му глезен.

— Добре съм — каза той. — Леко навяхване. Довери ми се. Разбирам от крака.

Тя се почувства неудобно, сякаш неволно е разкрила нещо съкровено — както снощи, когато тичаше към къщата. Влетя в стаята си и едва тогава осъзна, че сутиенът й се вижда. Опипа притеснено илиците, питайки се дали някой е забелязал.

— Ще седнеш ли? — попита я Джак и дръпна стола.

Тя кимна и седна, макар да не разбираше защо. Не възнамеряваше да остава.

Той седна до нея и наля кафе. Не изпитваше необходимост да запълва тишината с думи. Тя го харесваше заради това. Мълчанието й изнервяше повечето хора, но него сякаш го успокояваше. Сигурно затова я привличаше. Никога не бе успокоявала никого, освен Аби. И то преди доста време.

За пръв път видя Джак, когато той наближаваше трийсетте. Седеше в трапезарията с по-възрастна двойка. През онези лета бунгалата бяха пълни и сутрин с Аби зареждаха бюфета по няколко пъти. Веднъж дори се наложи да наемат сервитьорка. Лизет помнеше онази сутрин много ярко. Косата й все още бе дълга — сплетена на плитка. Беше облечена в жълта рокля. Носеше поднос с лучени бисквити. Влезе в трапезарията и тръгна към масата. Тогава го видя. Спря стъписана. За миг го взе за Люк. Имаше същата коса и същия нос. Ала беше облечен различно. Усмихна се при мисълта, че Люк е излязъл от кухнята, преоблякъл се е и е решил да се смеси с живите. Джак обаче я погледна и тя забеляза разликата. Този мъж не беше Люк. Незнайно защо това я сломи. По онова време я бе обзело желание да продължи напред. Не, не искаше да разбива нечие сърце, но й липсваше усещането да я обичат, липсваше й тежестта и уханието на мъжкото тяло. Видеше ли дете, сърцето й се свиваше, за да й напомни, че съществува и е възможно да заобича отново.

Ала не беше писано. Тя се върна в кухнята, където седеше Люк и я гледаше съчувствено. Той нямаше да си тръгне, докато не се сбогува с него и с чувството си за вина. А тя не можеше да го направи. Изгубеше ли го, щеше да изгуби нишката, съшила новия й живот. Щеше да стане нехайна и жестока, каквато беше преди.

Желанието да продължи напред изтля бързо. Тогава все още бе млада. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко го искаше.

Все пак всяко лято очакваше с нетърпение Джак. Харесваше й да го наблюдава как възмъжава. Чакаше да доведе съпруга. Да дойде с деца. С внуци. Той обаче остана сам и тя се сближи с него. Не искаше, но се случи. Ако беше по-добра към Люк, той щеше да стане мъж като Джак — тих, любезен и преуспял.

— Какво ще правиш, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“? — попита внезапно Джак, сякаш е водил мислен разговор с нея и сега й позволява да се включи. — Къде ще отидеш?

Тя вдигна бележника и написа: „Никъде. Ще остана тук“.

Той го прочете и кимна, все едно е очаквал точно такъв отговор. Облегна се назад и погледна в чашата с кафето да потърси някаква тайна, скрита вътре. Пак тишина.

Лизет посочи към яйцата в чинията и изрече беззвучно: „Яж“.

— О, да… Разбира се.

Той остави бързо чашата и кафето се разплиска върху покривката. Лизет му подаде с усмивка вилицата, взе салфетката му и попи петното.

Той я поглеждаше крадешком. Накрая, без да откъсва очи от чинията, попита толкова искрено, че въпросът му прозвуча като приспивна песничка:

— Искаш ли да вечеряш с мен някой ден? След партито? Знам колко работа те чака сега.

Вдигнал вилицата във въздуха, зачака напрегнато отговора й. Тя се замисли, написа няколко думи и му ги показа: „Ще разбия сърцето ти“.

Той остави вилицата и разкриви лице.

— О, да! Забравих. Никога не вечеряш. — Погледна я и добави: — Да излезем на обяд тогава?

В стаята се възцари напрежение. Привличането е такова. Изпълва пространството. Стича се като масло в тиган и прилепва по стените. Лизет стана рязко.

— Лизет! — извика Джак, но тя затича по-бързо, макар да знаеше, че той не може да я настигне.

В края на пътеката се препъна и падна. Дланите й поеха удара, тя се изправи бързо и влезе в кухнята през задния вход, та никой да не забележи какъв спектакъл изнася, бягайки от най-добрия мъж на планетата, защото смята, че присъствието й ще го отрови както отрови Люк. От стола в ъгъла Люк я гледаше любопитно колко ожесточено си мие ръцете. Усмихваше й се, сякаш знае какво се е случило и това го изпълва с щастие.

* * *

Отказа му, разбира се. Джак се смути. Не че й предложи да излязат, а защото я покани на вечеря. Познаваше я достатъчно добре. Перна се леко по главата. Глупак, глупак, глупак! Лизет никога не вечеряше. От години идваше тук и нито веднъж не я бе виждал да излиза на моравата за вечеря или за коктейл. Залезеше ли слънцето, тя се прибираше в стаята си и светлият й прозорец сякаш намигаше в мрака. Повечето редовни гости на Аби знаеха как е спасила Лизет, когато била на шестнайсет и решила да се самоубие, защото разбила сърцето на влюбеното в нея момче. Дълбоко в себе си Джак, който иначе възприемаше толкова логично всичко, разбираше защо момчето е отнело живота си. Разбираше колко могъщо го е привличала Лизет. Тя беше вълшебница. Обичаше бележките, написани с красивия й почерк, обичаше уханието й на портокали и тесто, обичаше катраненочерната й коса.

Едва сега му хрумна.

Това ли трябваше да й каже? Това ли имаше предвид Аби?

Досега му изглеждаше лесно. Мислеше, че Лизет знае.

Ами ако не знае? Ако не предполага колко я обича?

Намръщи се, осъзнал друга възможност. Страх обтегна кожата зад ушите му — същият страх го обземаше, когато се налагаше да отиде на непознато място или да говори пред хора, и му се приискваше да побегне, защото няма да понесе смущението.

Ако беше все едно дали тя знае или не?

Ако не го обича?

* * *

— Уес! — извика Девън и Кейт я видя как се втурва към него.

Слънцето се спускаше зад дърветата и чертаеше пътеки върху езерото. Знойната жега се бе превърнала в меко, влажно лято. Откакто Уес бе пристигнал, момичето седеше до масата за пикник. Облакътена на колене, подпряла брадичка в длани, тя го чакаше, чакаше и чакаше да спре да работи. Не го изпускаше от поглед, докато разпъваше навеса, закърпен снощи от Кейт, и поправяше скарите на барбекюто. Кейт усещаше осезаемо нетърпението на дъщеря си — сякаш може да го замери с него и да го удари.

— Искам да те попитам нещо — каза задъхано Девън. — Наблизо ли живеехте с брат ти?

— Да. — Уес посочи източния бряг на езерото. — На около километър… През гората… Но къщата я няма вече. Изгоря.

Девън проследи посоката с присвити очи. Закри с длан здравото си око, както правеше често, когато търси нещо. Забеляза, че Кейт я наблюдава, и свали ръка.

— Има ли пътека дотам?

— Имаше. С брат ми идвахме тук всеки ден.

— Ще ме заведеш ли там?

— Да те заведа там ли? — изненада се той.

— Да. Да се разходим през гората.

— Девън, не бива да настояваш — намеси се Кейт и се приближи до тях.

Ръцете й бяха в кафяво и зелено от плевенето на занемарените сандъчета за цветя пред голямата къща.

— Не настоявам аз — възрази Девън. — Алигаторът иска той да ме заведе там.

— Звучи зловещо — констатира Уес, смъквайки колана си за инструменти.

Момичето погледна към майка си.

— Сякаш алигаторът иска да го изяде — обясни Кейт.

— Не! — възкликна веднага Девън. — Не е така. Той е дружелюбен. И много те харесва, Уес. От всички тук за теб говори най-често.

Кейт сбърчи чело.

— Говори за Уес?

— Непрекъснато.

— Добре, да вървим — предложи той, сякаш най-сетне се е решил.

— Наистина ли? — попита Девън.

— С алигатори не бива да се спори — каза Уес.

— Именно! — кимна сериозно момиченцето.

Тримата тръгнаха към езерото.

— Ще се върнем, преди да се стъмни — подвикна Уес на другите. — Ще им покажа пътеката до бунгалото.

— Внимавайте — предупреди ги Аби; чакаше Уес да приключи със скарите, за да започне да приготвя вечерята за гостите, и сега разпалваше въглищата в едната. — Носите ли си телефоните?

— Моят… ммм… падна в езерото — смотолеви Кейт.

Уес извади своя от джоба и го вдигна.

— Моят е тук.

Щом стигнаха до брега на езерото, той се шмугна сред дърветата и не след дълго намери пътеката. Поеха по нея и след няколко минути Кейт забеляза знаци по дърветата.

— Какво е това? — попита тя, подръпвайки едно от ярките найлонови шнурчета, завързани по ниските клони.

— Изглежда, някой е правил оглед — отговори Уес.

— Поръчвала ли е Аби да инспектират земята й?

— Не, доколкото знам.

Дърветата оредяваха постепенно, ставаха по-еднакви и по-равномерно разположени — някой явно бе залесявал местността преди години. След малко Кейт осъзна, че наоколо има само борове и всички са с еднакви белези по стволовете. В кората бяха издълбани триъгълници, а в триъгълниците личаха равни, тесни линии като прорези от брадва. Дърветата близнаци създаваха особена магическа атмосфера — като танцьори в костюми, застинали преди първата стъпка от танца.

— Защо по дърветата има белези? — попита Девън.

— Наричат ги „котешки лица“ — обясни Уес, ускорил крачка, все едно минава през опасен квартал. — Така разбирах, че сме преминали от имота на Аби в нашия.

— Не помня да сме идвали в тази част на гората — обади се Кейт.

— Не те водех тук, защото избягвах татко. Познавах нейната земя по-добре от нашата.

— Защо ги наричат котешки лица? — попита Девън.

Уес говореше, без да спира, за да не се бавят.

Кейт и Девън се озъртаха и от време на време се препъваха в клонки и корени.

— Понеже приличат на котешки мустачки. Предците ми добивали смола, за да се изхранват. Издялквали кората, за да стигнат до вените на дърветата. Индустрията обаче замряла, а от земята им нямало кой знае каква друга полза.

Не след дълго иззад гъсталака се показа стар черен път. Кейт затаи дъх.

— Пътят води към магистралата. Натам — посочи Уес, без да спира. — А насам са останките от бунгалото.

Показа им тревясала поляна, върху която се издигаше стар каменен комин, изправен сякаш върху невидим покрив.

— Пристигнахме — обяви той.

Девън изтича на поляната. Уес остана в края, възможно най-далеч, без да изчезва от погледите им. Кейт се приближи до него и вдигна слънчевите си очила на главата. И тя се вълнуваше, ала Уес сякаш щеше да припадне.

— Добре ли си?

Отвърна й с бледа усмивка, която някак си не стигна до сините му очи.

— Отдавна не съм стъпвал тук.

— О… Божичко, Уес, не съобразих! За пръв път ли идваш след пожара?

— Не — Той седна на земята и се облегна на дървото до тях. За едър мъж се движеше леко и гъвкаво, с усет за тялото си и за близостта на хората край него. Изтупа пръстта от дланите си и обясни:

— За последно дойдох тук на деветнайсет. Сбогувах се с много лоши спомени.

Не искаше да е тук. Личеше си. Беше се съгласил заради Девън. При мисълта, че е направил това заради дъщеря й, надмогвайки нежеланието си, сърцето й затрептя както през онези летни дни край езерото. Понякога й се струваше, че е забравила какво означава доброта — докато не се върна тук.

Седна до него, изпъна крака и се облегна на ръце, опитвайки се да разхлади местата, където се събираше потта — в сгъвките на лактите и на коленете й.

— Кой притежава земята сега? — попита тя.

— Аз.

— Запазил си я? Защо?

— Не знам. — Погледна към Девън, която подритваше пръстта и надничаше под камъните. — Търси ли нещо?

— Нямам представа. Не ми говори за това. — Кейт откъсна очи от дъщеря си и се обърна към Уес. — Благодаря, че я доведе тук.

— Намерих пътеката по-лесно, отколкото очаквах. Гостите от езерото сигурно са я открили и са се разхождали по нея през годините. Но не и наскоро.

Кейт се намръщи.

— Отдавна ли започна процесът? Кога хората престанаха да идват на „Изгубеното езеро“?

Той сви рамене.

— Построиха хотела до водния парк преди петнайсет години. Това, съчетано с кризата, с остаряващите гости на Аби и с факта, че тя не рекламира мястото, си е казало думата, предполагам. Не бях идвал на езерото от доста време. Не знаех колко са зле нещата. Иначе щях да помогна. Нали се занимавам с ремонти? Когато беше жив, Джордж се грижеше за това.

— Що за човек беше той?

— Джордж? — Уес се усмихна. — Не беше висок, но имаше широки рамене. Смехът му отекваше чак до другия бряг на езерото. Обичаше да хапва стек и да си пийва. Обичаше да се забавлява. И обичаше Аби. Дръпваше я в скута си пред масата за пикник и тя го целуваше, за да я пусне. Той го наричаше пътна такса.

— Защо според теб Аби не е продала „Изгубеното езеро“ след смъртта му? — попита Кейт.

— Не знам. Скърбеше дълбоко. Ала по онова време край нея бе пълно с хора. Те я държаха на крака. И на нея й харесваше. С Джордж бяха много общителни.

— Кога за последно е напускала „Изгубеното езеро“? За екскурзия или ваканция?

— Не помня. Отдавна — повдигна вежди Уес. — Защо?

— Смятам, че й се пътува. Ала колкото повече мисля, толкова по-убедена съм, че не иска да продава „Изгубеното езеро“.

Ето. Каза го. И не прозвуча абсурдно, както се опасяваше. Нещо се случваше с леля й. Решението й да продаде „Изгубеното езеро“ не бе толкова еднозначно, както се опитваше да го представи.

Уес поклати глава.

— Според мен е твърде късно.

— Още не е подписала нищо. Каза ми.

— Не става дума само дали иска да остане или не. Въпросът е и финансов — обясни тактично той.

— О… Разбирам.

Тя сви колене и ги обви с ръце. Не й беше хрумвало, че леля й не може да си позволи да остане.

Минаха няколко минути. Идеята я осени веднага. Пропъждаше я, но тя се връщаше упорито. Възможно ли беше? Искаше ли го? Щеше ли да й разреши Аби?

— Познавам това изражение. Винаги се изписваше по лицето ти, преди да скочиш от дърво или да боднеш змия с пръчка и да побегнеш. Какво се каниш да направиш сега? — попита я подозрително Уес.

Засмя се, изумена, че я познава толкова добре.

— Мислех си дали да не предложа да купя „Изгубеното езеро“ или поне част от него. Така Аби няма да го изгуби. Ще се върне тук. Всички ще се връщат тук. — Обърна се към него и го попита искрено: — Смахнато ли ти звучи?

— Да — отвърна той без колебание.

Тя се засмя отново.

— Добре. Защото, ако изглеждаше логично, тя сигурно нямаше да приеме.

— Кейт…

— Не съм й казвала нищо — побърза да го успокои. — Може би няма. Не знам. Ала тази мисъл ме изпълва с щастие. Това е добър знак, нали?

— А животът ти в Атланта? — попита Уес с особено изражение.

— Какво имаш предвид?

— Приятелите ти. Приятелите на Девън. Роднините. Работата. Всичко ли ще загърбиш?

Тя най-сетне разбра.

— О! Помисли си, че ще се преместя тук ли?

— Сгрешил ли съм?

— Не знам… — Кейт си позволи да се наслади на идеята. — Всъщност е възможно. Не звучи по-налудничаво от това да дам пари на Аби и да си тръгна.

Той извърна поглед.

— Да загърбиш всичко не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Само ако има какво да жертваш. Единственото важно е Девън. А тя ще е щастлива да остане тук завинаги.

— Късно е. — Уес рязко се изправи. — Трябва да се връщаме.

Кейт стана и извика Девън. Тя дотича при тях и майка й я попита:

— Намери ли каквото търсеше?

— Не. Щеше да ме улесни, ако ми каже какво иска да намеря, вместо да ми дава глупави знаци.

Последваха Уес, който вече крачеше бързо по пътя, побягнал от призраците, преследващи го тук.

— Уместна забележка, хлапе.

* * *

След вечеря никой не бързаше да се прибере в бунгалото. Нощта ги възпираше кротко като майка, положила длан върху гърдите на детето си, за да го приспи. Поне половин час се наслаждаваха на тишината, вперили очи в далечината.

После Девън видя жаба и стана. Джак тръгна след нея да й покаже как да я нахрани с умрели пеперуди. Аби и Булахдин започнаха да разчистват масите. Кейт разказа на Уес как телефонът й „падна“ в езерото и той й предложи да отидат на кея да му покаже къде точно е паднал. Само Селма както винаги остана до масата, отпивайки равнодушно от питието си. Докато потъваха в мрака, Кейт усещаше любопитния й поглед, прикован в тях.

Стигнаха кея и се взряха в черната вода, заприличала на надиплена коприна.

— Падна някъде до призрачните дами — посочи Кейт. — Неоткриваем е.

— Не знам… Онова лято намирахме много съкровища. Езерото не е толкова дълбоко.

— Не си струва. А и според Девън има алигатори. — Тя замълча. — Учудих се, когато спомена, че въображаемият й алигатор говори за теб. Знам, че тъгува за баща си, но се справи с промяната по-добре от мен. Плака много, ала й липсваше физическото му присъствие. Емоционално сякаш винаги е с нея. Аз просто… Защо алигаторът й говори за теб, а не за него?

Уес поклати леко глава.

— Няма да го забрави, не бой се. Ако е обсебена от алигаторите като брат ми, няма страшно. Това беше неговият начин да се справи с нещата.

— Какви неща? — попита Кейт.

— Главно с баща ни — отговори той и я поведе обратно към моравата. — Алигаторите са силни, а Били беше безпомощен. Алигаторът му е помагал да си представи, че въдворява ред в хаотичното ни детство.

Излязоха на моравата точно когато Селма се оттегляше в бунгалото си. Светлината от лампите по чадърите докосваше червената й рокля и по нея засияваха странни картини.

Спряха да погледат прожекцията.

— Никога ли няма да ми кажеш какво ми написа през онова лято? — попита Кейт, замислила се как би се променил животът й, ако бяха поддържали връзка, как би се променил неговият.

— Беше отдавна… — Тя зачака, ала той кимна и се усмихна. — Грандиозни планове на дванайсетгодишно момче. Исках да дойда в Атланта.

— Така ли? Какво се случи?

— Пожарът.

Тази дума ги обезсили. Не им оставаше друго, освен да се оставят да ги пренесе през годините и да ги стовари пак в настоящето — по-големи, по-мъдри, различни.

Най-сетне Кейт проговори:

— Не ти ли се приисква понякога да вземеш един спомен от детството, да го надуеш като сапунен мехур и да заживееш завинаги в него?

Той поклати глава.

— Не може да се живее само с един спомен — каза и тръгна към вана.

— Уес — извика тя. — Не каза нищо за идеята ми да помогна на Аби. Как ти се струва?

— Мисля, че предложението е много щедро — отвърна той и спря пред колата. — Ала не си в състояние да спасиш всичко, Кейт. Понякога е най-добре да продължиш напред.